Изпрати стари снимки от Видин и областта

Видин през 19 век

История - Видин през вековете

Видин през XIX век

След смъртта на Осман Пазвантоглу Видинският санджак отново е в ръцете на централната власт. По време на Руско-турската война от 1806-1812 г. генерал Воронцов нанася поражения на турците с помощта на отряда на Хайдут Велко през 1811 г. За да предотврати подобни действия, по време на следващата Руско-турска война от 1828-1829 г. централната власт взема специални мерки за този край. През 1828 г. гарнизонът във Видин трябва да бъде от 15 000 души редовна войска, но на практика той. Заедно с доброволците, е от 5440 души. Според Ф. Каниц гарнизонът се състои от 3000 души, без да се брои артилерията. По принцип обаче гарнизонът е от 5000 души в мирно време, като по време на бойна се подсилва (обикновено с по 3000 души).
Обезлюдяването на Видинско по времето на Осман Пазвантоглу дава и друг резултат: запустелите села не остават без собственици. Земя, която не е обработвана в продължение на 3 години, се конфискува и продава на търг „в полза на съкровището", т.е. попада съвсем законно в ръцете на нови владелци, които като правило произхождат от местните турски първенци. Промените в аграрните отношения в Османската империя през втората четвърт на XIX в. довеждат до своеобразен двоен стандарт: селяните от мирийските земи плащат десятък на държавата, но тези от господарските и частните феодални Земи трябва да плащат и още един десятък, тъй като частните Земевладелци притежават съответните тапии за собственост. Особено остри са противоречията във Видинския санджак, тъй като Осман Пазвантоглу и приемникът му Молла Идрис паша са продали по „надлежен ред" земите на редица селища. Двойното облагане е узаконено и създава твърде голямо недоволство сред селяните от Северозападна България. Властите неколкократно Защитават „правата" на османските земевладелци, българите не се допускат до провежданите търгове, а това само изостря конфликтите между българите и властите във Видински еялет (= вилает; Видин е център на такъв от 1846 до 1864 г.; след това е санджак в Дунавския вилает).
За това спомагат неуспехите на Османската империя в двете войни с Русия през първите 30 години на XIX в., а също така възникналите като резултат от тях и от въстанията (със значително българско участие) автономни Гърция и особено Сърбия. Това влияе силно върху националноосвободителните борби в Северозападна България през втората четвърт на XIX в. Всъщност за тях в определен смисъл „заслуги" има и Сърбия, която на практика осъществява вече политиката, която ще бъде оформена официално едва в „Начертание"-то на Гарашанин от 1844 г. Сръбският княз извършва значителна емисарска дейност, за да вдигне българите от западните нахии на Видинския санджак на въстание през април 1833 г. Готовност да с включи в това въстание има и българското население от Берковско, Белоградчишко и Нишко. В резултат Сърбия, която започва новия си политически живот с територия от 24 440 кв. км, получава т.нар. Крайна от Видинския санджак (земите между реките Тимок и Българска (сега Южна) Морава с градовете Неготин, Зайчар, Алексинец и Княжевец), чрез което увеличава площта си с 13300 кв. км.
Следват редица бунтове и въстания в Нишко, Пиротско, Берковско и Белоградчишко от януари 1835 г. насетне. Причините за тях са две: двойният десятък и сръбската агитация. Бунтовете следват почти една и съща схема. Въстаниците причиняват някакви щети на турците, сетне се изтеглят в планините и се стремят да влязат във връзка със сръбския княз. Те му описват притесненията, на които са подлагани, и искат помощ от него. Князът пък се стреми да се представи пред турските б\асти като „загрижен" за спокойствието в района. От друга страна, участието на сръбски представители при уреждането на конфликтите трябва да спомогне за увеличаване на авторитета на княза им сред българите в този край и да му изгражда облик на покровител и застъпник на техните интереси. Но провокираните от сърбите въстания, съчетани със злоупотребите на турските земевладелци в Северозападна България, тласкат селяните към бунтове, от чиито плодове Сърбия не може да се възползва. Някои от тях са потушени сравнително бързо и остават един вид „вътрешна работа" на Османската империя. Лруги обаче получават значителен международен отзвук като въстанието в Нишкия еялет (описвано в тогавашните сръбски вестници като чисто „българско") през 1841 г.
След него за няколко години престават бунтовете и въстанията в Северозападна България. Това се дължи и на променената обстановка в Сърбия и на вече видимите й стремежи да увеличава територията си именно за сметка на българите. Сръбските обещания за помощ на освободителното движение на българите остават без всякакво реално покритие, а това не може да не поражда неодобрение и недоверие сред тях. Село Бойница вдига бунт и през 1847 г., а към жителите му се присъединяват и тези от селата Грамада и Раковица. През пролетта на 1849 г. в Бойница избухва Пуйовата размирица, ръководена от Пуйо войвода и сина му даскал Вълчо. Към тях се присъединяват и селяните от Големаново, Халово, Черномашница и Бракевци. Нов тласък в революционното ни движение дава „Пролетта на народите" от 1848-1849 г. След разгрома на Унгарската революция и война за национална независимост Османската империя се оказва единствената държава в Европа, която предоставя убежище на вожда на въстаналите унгарци Лайош Кошут, на командири, офицери и войници, а и на много цивилни. Първият град, който им оказва гостоприемство, е Видин. Кошут е придружаван тук от генералите Месарош, Аембински, Перцел, Бем. Броят на унгарците, поляците, италианците и немците, които идват във Видин през август 1849 г., е около 6000 души. През септември - първата по-ловина на октомври с.г. тук приемат исляма 256 души (най-вече поляци). Австрия и Русия принуждават Османската империя да прати емигрантите по-далеч от техните граници. Това става в края на октомври - началото на ноември 1849 г. Съратниците на Кошут оставят много интересни мемоари и дневници, в които описват подробно града, народностите, които живеят в него, сградите му, климата и по-интересните места в него.
Връх в революционните борби на българите по това време е въстанието на селяните от Северозападна България през 1850 г. Идеята за него се заражда у белоградчишките първенци Поло Тодоров, Вълчо Бочев-Казанджията, дядо Божил-Бакалина и др. По тяхна инициатива в Раковишкия манастир - това „Оборище преди Оборище" - се провеждат редица срещи с представители от Белоградчишко, Кулско, Видинско и Ломско през януари 1850 г. Те вземат решение въстанието да започне на 1 юни 1850 г., избират въстанически комитет, в който влизат Петко Маринов, Цоло Тодоров, княз Иван Кулин, Лило Панов, Първан Стамболия-та и др. Комитетът отговаря за снабдяването с оръжие и организирането на въстание. Съставят план на действие, съгласно който първо трябва да бъде превзет Аом, сетне Белоградчик, а след това обединените сили на въстаналите ще нападнат Видин. Въстанието обаче избухва преждевременно в Белоградчишко -на 27.V.1850 г. На 1 юни въстават Ломско и Видинско. На 4 юни турците разбиват два въстанически отряда - при Хасанова махала (дн. с. Линковица) този, който трябва да превзема Лом, а при с. Гърци (дн. Градец) и най-многобройния отряд във Видинско. Най-продължителни са действията на въстаниците около Белоградчик, където те са и най-многобройни - около 10 000 души. Атаките срещу крепостта обаче не дават резултат. Бързото потушаване на въстанието в другите райони дава възможност на турците да насочат значителни сили към Белоградчик. Въстаналите българи попадат между два огъня и след неколкократни сблъсквания са разбити. Въстанието не успява поради липсата на оръжие, боен опит и слабата си военна организация. Поражението му е улеснено и от предателското поведение на някои български чорбаджии, както и от двуличната политика на сръбското правителство. То е най-масовото българско въстание - в него участват 16-17 хиляди души, а броят на загиналите е около 2000 души. С това обаче приключва само първият етап от въстанието. Голяма част от селяните се оттеглят със семействата си в планините и гористите райони, граничещи със Сърбия. Техните лагери образуват доста широка крайгранична ивица и са готово огнище за подновяване и дори разширяване на бунта. Пред турската власт има само два пътя: да се справи със сила с въстаниците или да започне преговори с тях. Сведенията за избитите българи вече са достояние на европейските държави, поради което турците започват да преговарят. При въстаниците идват делегации, които се запознават с техните искания, сетне българска делегация от 19 души заминава за Истанбул, където е приета от великия везир и султана. В крайна сметка икономическите им искания са приети, но това за автономията е отхвърлено. Отзвукът от въстанието далеч надхвърля рамките на Северозападна България. То показва на Европа, че на преден план в Източния въпрос се появява искането за свобода на българския народ. Борбите на хората от този край са „лицето" на цялото ни националноосвободително движение през втората четвърт на XIX в.
През Кримската война управителят на Видин Иомер паша укрепява островите между града и Калафат, преминава р. Дунав и превръща последното градче в много добра крепост, чрез ко ето предопределя неуспехите на руската армия в този сектор. В подкрепа на Русия във Видинско дълго се подготвя въстание, което поради тази причина избухва едва след края на войната. 400-500 души от селата Салаш, Ошане, Праужда, Чупрене, Ра-ковица, Раяновци и Синаговци се събират в предварително определен пункт на 12 май 1856 г. Слабото им въоръжение, както и извършено спрямо тях предателство, довеждат до неуспех т.нар. Димитракиева буна. Видинският край не участва в Априлското въстание: в района има голяма турска войска, която прави невъзможни връзките между революционните комитети по места. Предварително са арестувани и българите, които са известни с революционните си наклонности. Силно е участието на Видинско в четите, действащи в подкрепа на Сърбия по време на Сръбско-турската война (юни - октомври 1876 г.). В подкрепа на Сърбия е и едно въстание в този край, което явно се ръководи от Белград: участниците в него „уведомяват" революционния комитет в Букурещ, че ще вдигат въстание, кълнат се във вярност на сръбския княз, някои от ръководителите им агитират Земите на въстаналите села да се присъединят към Сърбия. Изобщо, всичко си е по „Начертание"-то на Гарашанин, допълнено със сръбска агентура.
XIX век е век на реформите в Османската империя. Но те се осъществяват с нищо несравнимата „източна бързина". Пак през този век османците стават турци. Това е техният „бърз" отговор на руския панславизъм. Пантюркизмът наистина се появява като доктрина едва в началото на XX в. при младотурци-те, но нещата не стават веднага, а е необходимо и известно време, за да се разбере какъв точно ефект се търси. Просто е: в османски език думата „тюрк" значи „турчин". Но тя има и второ значение: „човек, който говори тюркски (т.е. близък до турския) език".
Икономиката на Видин и Видинско продължава да се развива успешно. Сред най-широко застъпените дейности са търговията с пшеница, винопроизводството, риболовът, вносът на сол. Оформя се търговско съсловие, което има и свои сдружения. В началото на XIX в. Австрия открива във Видин свое търговско представителство. През първата половина на века се издигат представителите на рода Шишманоглу, които имат свои търговски кантори в чужбина и дават редица интелектуалци на нашата страна. Търговски връзки се поддържат с Виена, Будапеща, Лубробник, Букурещ Браила, Галац, Одеса. Над 50% от вноса във Видин идва от Австрия, за която пък е предназначен около 2/3 от износа на района. От 1834 г. по Лолни Дунав започва корабоплаването. Обаче ролята на Видин като предимно военен пункт позволява на пристанищата в Русе и Свищов да изпреварят видинското по търговско значение през XIX в. Австрия и Русия откриват свои консулства в града, а Франция има подобно намерение, но не го осъществява. Занаятите също се развиват добре, особено тези, които са свързани с нуждите на турската армия. Вносът се състои главно от кафе, захар, сол, кадифе. Изнасят се главно кожи, шаяци, аби. Видинските златари са наградени на едно изложение в Париж. През 1872 г. във Видин има 1600 дюкяна, 11 кожарски работилници, 14 хана, 135 хамбара, 5 бани, 1 телеграф, 1 часовникова кула, 2 медресета, 1 поправителен дом, в който приемат и момичета, 2 болници.
В града има турски тютюневи фабрики, парна мелница, работилница за строителни материали, фабрика за кибрит, свещо-\ивници. Стопанското значение на Видин за Османската империя е подчертано от монетите, които се намират в града: чрез тях са представени всички османски султани.
от книгата "Видин Кратък исторически очерк"

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин