Изпрати стари снимки от Видин и областта

Видинският пашалък

История - Турско робство

ВИДИНСКИЯТЪ пашалъкъ се простираше между Дунава, българска Морава и Млава, западна Стара-планина и на изтокъ до реката Скжтъ. Той обхващаше кайма-камлъциттe Берковица, Белоградчикъ, Видинъ, Кула, наричана тогава Захре, и Ломъ. Турското население преобладаваше главно въ Видинъ и Ломъ, по-малко въ Берковица и Белоградчикъ — и някои села, като Цибъръ и Дрчаръ. Българиттe имаха право да избиратъ за всяка кааза свой башъ кнезъ, застжпникъ предъ властьта. Кнезовете участвуваха въ съветите. По-самостоятелнитe често се противопоставяха на решенията и отказваха да подписватъ протоколите. Тази привидна независимость се проваляше напълно въ произволита и безчестията на аги, сердари, субаши и мухасили, които вилнееха безгранично.
Земята принадлежеше главно на спахиите. Te владееха подарени имъ отъ султана тимари или заимети. Спахиитe спадаха къмъ някогашните сипахи аскери, които образуваха и сипахи бюлюги. Въ военно време имъ се даваше таинъ, едно акче дневно. За заслугитe си получаваха късъ земя, нареченъ тимаръ. Презъ вековетЪ се обособиха два вида спахии: спахии — безъ военни заслуги и награди и заими — съ подвизи и заслуги. Вторите бexa конници и водexa на война надъ сто души свои хора. Тимарътъ даваше доходъ 5999 акчета, а заиметътъ — 2000. Въ военно време спахията довеждаше единъ до двама въоржжени конника.
Преди да се въведе новиятъ воененъ редъ въ Турция, редовната войска, военната сила на турцитЪ, се състоеше отъ спахийската конница и еничерската пехота. Тя образуваше редовната пехотна войска — еничаръ орду аскери — и бЪше и по-малобройна отъ конницата. Въ Видинъ квартируваше единъ еничерски полкъ, а части отъ него въ други крайдунавски градове. Еничеритe получаваха заплата въ пари и натура.
Разлагането на еничерството доведе до избизането имъ въ 1826 година. Te бидоха заменени съ редифа — пехотна войска, както спахиитe бидоха 3aменени съ военна конница.
Земите се разпадаха на четири видове: десетъчни земи, раздавани на колониститe турци по шериата — свещения законъ на мюсюлманитe; земи подъ харачъ — частни земи на раята; държавни земи — отчуждени земи, давани подъ наемъ отначало на спопанитe имъ, а после на други (спахиитe въ миналото често прогонваха селянитe и обсебваха земитe имъ); султански земи, обработвани отъ раята.
Отъ дълги времена българитe въ тоя край имаха някои правдини, които изтъняваха съ течение на годинитe като дълго носени дрехи. Селата си избираха кметове — наречени тука кнезове. За селскитe работи се грижеха малки съвети, ала тe оставаха почти безвластни и безпредметни поради непрестанната намeca на аги, субаши и стражари въ работата имъ. Повече тачени отъ властьта и съ влияние предъ народа бexa първо кнезоветe на каазитe. Такъвъ бeme за Видинъ башкнезътъ Петко Мариновъ отъ Грамада, за БЪлоградчикъ Цоло Тодоровъ отъ Толовица, за Ломъ Иванъ Кулинъ отъ Медковецъ. Te се бЪха издигнали съ своитe природни дарби, житейски опитъ и административни способности, съ своя предприемчивъ и смЪлъ духъ. Ала тe не можеха да смекчатъ и премахнатъ злото, което гнетеше сънародницитe имъ.
Българското население страдаше не само отъ мЪстнитЪ аги и субаши, както и отъ сердари, войници, стражари, къраги и мухасили, а сжщо отъ алчни и престжпни паши, бейове и аяни. Бейове имаше въ Видинъ, Ломъ, Берковица, Кутловица, Ярчаръ, Цибъръ, Opexoeo и Враца, дето го наричаха и войвода. Бейоветe често обикаляха по селата и се отдаваха на насилия, изтезания, грабежи и безчестия. Населението не беше сигурно за живота си. Бейоветe и пашитe често произволно разселваха и преселваха българското население, унищожаваха стари селища и създаваха нови села.
Безредието и престжпността въ феодална Турция служеха за основа на алчностьта и егоизъма у малки и големи властници. Това подхранваше хайдутството и бунтоветe. А тe се редяxa: въ 1835 г. Манчовата буна въ Чипровци, въ 1837 г. Берковската буна, въ 1841 Нишкото и Пиротско възстание. . .
Не чорбаджиитe, които държеха съ турцитe, тъй като на времето тЪхнитЪ предходници въ Видинъ предпочетоха да се потурчатъ, за да запазятъ имота и влиянието си, а буднитe селски кнезове, учители и свещеници, съ жилавъ български духъ и непоклатимо чувство за човешко достойнство и правда, следЪха съ поразителна отзивчивость всичко, що засягаше българската честь. Те узнаваха на време безчестия и неправди и ги разгласяваха. Най-усърдна служба на разгласа изпълняваха хората на Станко войвода. Те бродЪха отъ село на село, скитаха по стъгдите, спираха по къщитe, бутаха се между богомолцитe следъ отпускъ черква, нахълтваха въ тълпата на сборъ или манастирски праздникъ — и разкриваха ужаситЪ на всекидневната хроника, разпалваха недоволството и подклаждаха загасналата воля за борба.
— Смърть на мръсните агарянци!
— Да изгонимъ тия нечестивци изъ селата си!
— До кога ще хрантутимъ аги, сердари и мухасили?
Отчаянието е отровно, когато е безъ надежда. Угнетението на народа отъ икономическия обиръ, отъ безправието и отъ невежеството му биваше смекчено отъ вековния ропотъ, който не му позволи да се примири съ робството. Бунтовното семе кълнеше скрито въ душата му още отъ зачатието—българската челедь трябваше да бжде многодетна, за да оцелее въ тежката работа, която рано изтощаваше или свличаше въ гроба млади и възрастни. Българската майка требваше да ражда, за да спаси единъ народъ отъ изчезване. И тя раждаше корави, силни синове и дъщери, които израстваха въ простора на полето, въ калилото на труда и въ пламъка на родното слово. За тоя пламъкъ говореше ярко и победно въ чутнитe пЪсни за български юнаци, царе и хайдути. Затова страданието и смъртьта не плашеше народа. Срещу тЪхъ той стоеше въоржженъ съ своето остро чувство за правда и честь, съ своя безсмъртенъ копнежъ по свободата. Затова негодуванието не стихваше, а растЪше все по-заплашително всЪки божи день. В мълвата за срещата съ руския князъ се носЬше като вълшебна тайна по целия пашалъкъ.
Едно ново обстоятелство засили негодуванието на българитЪ и разпали жаждата имъ за борба. Наскоро въ Видинъ бЪха пристигнали, изхвърлени отъ вълнитЪ на една национална революция, маджари и поляци. По това време още не бЪше назначенъ заместникъ на уволнения паша, та го заместваше сжщо така жестокиятъ секретарь Есъ Саидъ Aли Хамидъ. Въ Видинъ отседна третата часть отъ войските на генералъ Бьомъ, командувана отъ Фрюмеръ, на брой две хиляди души и деветдесеть и седемь офицери. Между водачите на възстанието имаше маджари и поляци. Населението запомни между няколкото имена унгареца Кошутъ и поляка Дембински.
Българскитe интелигенти въ Видинъ скоро узнаха на какво дължатъ това странно гостуване, защо са избягали по никакво време въ Турция и обяснаваха на съгражданите си:
— Бунтовници! Размирници! Били сж се противъ потисниците си — за слобода и честь!
— Сжщо като нашите, ама тия си иматъ войска, офицери, едно друго. . .
Очите светваха въ страненъ унесъ. Еснафите и търговците бленуввха за своя военна сила.
Видинъ се оживи.
Когато маджарските и полски офицери и дейци излизаха на улиците, следеха ги задъ прорезите на оградите съ затаенъ дъхъ. Възхищаваха се отъ униформата и вида имъ, шепнеха благоговейно и повтаряха мълвата — зашо и какъ сж стигнали тукъ.
Станко войвода научи наскоро за гостите. Хрумна му смела идея. Не би ли могълъ да предложи на офицерите да застанатъ начело на възстанието, което българите готвятъ?
Той тръгна съ своя дипломатически съветникъ Теодоръ Трендафиловъ и адютанта си. Носеше и торба злато, за да увери чужденците, че има съ какво да имъ плати.
Срещата стана една вечерь въ кжщата, дето беше отседналъ Кошутъ. Гостите бидоха поканени по български. Унгарскиятъ агентъ служеше за преводачъ..
Кошутъ се възхити, като узна, че българите готвятъ възстание. Офицерите поздравиха смелия български войвода, чиято енергична фигура имъ внуши удивление и уважение. Осведомиха ги сжщо за Нишкото възстание. То щело да победи, ако беха имали водачи, а не войводи. Сега се готви по-голямо възстание. Ще обхване двата санджака—Нишки и Видински, Но нематъ си изкусни въ войната хора. Требватъ имъ офицери, та ако сж съгласни братята маджари, да приематъ да водятъ българската войска. Ето и пари. Чисто злато. Събирани сж по честенъ начинъ. Какво ще кажатъ братята ?
Настана дълбоко мълчание, чуваше се само звънкия гласъ на тишината, дълбоката тишина на турската провинция. Едва долитаха глухите стжпки на стопанина по двора и на адютанта, които стоеха на стража.
Най-старшиятъ офицеръ погледна Кошута.
Кошутъ не отвърна нищо. Той беше трогнатъ отъ благородната горещина на българите, поразенъ отъ смелостьта имъ да се вдигнатъ ей така, безъ войска, безъ средства — какво сж и десеть торби злато за такава борба!— само съ своето въодушевение и готовность за смърть.
Развълнуванъ, старшиятъ офицеръ отговори:
— Поздравляваме ви и ви желаемъ успехъ, но не мо-жемъ да приемемъ предложението ви. Ние сме гости на турците. Ще покажемъ неблагодарность за техното гостоприемство, а това не е рицарско. Простете, ако ви оскърбяваме. Вие сте добри и умни хора и ще ни разберете, Много съжаляваме мили, добри, хора. ..
Колкото и меко да беше казанъ отказътъ, той не търпеше възражение.
Станко войвода разбра това и го понесе героически.
— И ние ви благодаримъ, че ни разбрахте и ни мислите доброто.
Маджарите и поляците не изгубиха обаянието си надъ българите следъ отказа си да имъ помогнатъ. Станко си отиде огорченъ поради отрицателния отговоръ, но окриленъ отъ насърдчението и възторга имъ.
— Ехъ, дай ми ти мене — думаше той после на кнезъ Петко—тия генерали, ще ти превзема цело Турско!
Русия и Австрия, противъ които се беха опълчили маджари и поляци, не можеха да се примирятъ съ гостоприемството на Турция. Разгромътъ на възстанието, въ което загинаха толкова ценни хора, като най-великиятъ маджар-ски поетъ Шандоръ Петьофи, имъ се виде недостатъчно. Потоците кръвь нито ги смаяха, нито ги умилостивиха. Те поискаха незабавно отъ Турция да прогони маджарските и полски емигранти. Султанътъ се виде принуденъ да, изпрати особено извинително писмо съ своя комисарь до руския императоръ Николай I съ обещание да въведе строгъ надзоръ надъ бежанците. Намеси се и Англия, която искаше да избегне усложненията въ източна Европа. Презъ октомврий 1849 г. силна флотска дивизия хвърли котва предъ Дарданелитe. Тази заплаха и предупрежденията подействуваха. Султанътъ предписа да се махнатъ емигрантите отъ Видинъ — толкова близко до Австрия и Унгария — да бъдатъ настанени въ Шуменската крепость.
Ала тази мярка дойде твърде късно. Бацилътъ на бунта, подхраненъ отъ една животинска политика на ограбване и тероръ се пръсна въ въздуха и зарази още повече българите.
Къмъ всичко това, което раздвижи българите, дойде още едно отрицателно обстоятелство. Въ края на годината въ Видинъ биде назначенъ Мехмедъ Зия паша. Населението веднага го кръсти — Змия паша. Тоя кжсовратъ и пъленъ паша принадлежеше на старотурската партия и смъртно ненавиждаше реформите. Той веднага взе страната на застрашените спахии и тимари и започна да прави всичко, за да провали преобразуванията. Въ първата си среща съ агите той имъ даде да разбератъ, че е съ тяхъ и ги поощри да се не плашатъ отъ нищо. Самъ жаденъ за пари и имоти, той почна още отъ първия день да краде и да дели съ ония, които крадоха. Като узна, че опитътъ за бунтъ е пропадналъ, той си помисли, че българите вече няма да дигатъ глава.
Така си помислиха и всички останали субаши, стражари, мухасили, сердари и аги. Само въ няколко дни животътъ въ санджака се превърна на адъ. Никой не признаваше законния данъкъ: вземаха петорно и шесторно по-голямъ данъкъ, безъ да имъ трепне окото. Пашата проверяваше всеки день съ колко е забогатялъ и потупваше съ животинска наслада кожените кесии, които прибираше въ сандъка си.
Въ разгара на зимата отново се вдигна олелия отъ българското население. Писнаха селата. Кнезовете се смаяха.
На това отгоре, двама сърби, агенти на сръбското правителство, прехвърлиха границите и започнаха да човъркатъ раната на народа. Единиятъ се казваше Данилъ—отъ Зайчаръ, а другиятъ Саво — отъ Княжевецъ. Изпечени агитатори и безогледни лъжци, те шътаха изъ селата и открито подканваха българите да се дигнатъ. Тоя пъть Аврамъ Петруниевичъ, неизменно въренъ на своята двойствена политика, се съблазни отъ размириците и помисли, че е дошло време Сърбия да заграби, ако не целия Видински санджакъ, поне няколко каази.
Тази мисъль ленеше въ душата си и новиятъ сръбски владетель Александъръ Карагеоргевичъ, галеното дете на Австро-Унгария и Франция.
— Не ми е по волята никакво възстание на българите. Австрия ни обеща вече Видинъ и Ломъ, — заяви му веднъжъ той.
— Не бой се, господарю. Видинъ и Ломъ ще бждатъ твои, защото възстанието няма да сполучи.
МИНКОВ

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин