Изпрати стари снимки от Видин и областта

Пазвантоглу и кърджалиите

История - Турско робство

Константин Иречек

Осман ПазвантоглуОт началото на XVIII в. несъкрушимата някога османска сила почнала неудържимо да отпада под натиска на победоносните руски и австрийски войски. Особено опасен за турците съсед станала руското царство, чиито знамена се развявали по добруджанските равнини и на Черно море. Високата порта много пъти била принуждавана да изкупува мира с Русия чрез отстъпване на големи области. Изчезнало не само предишното щастие на турските войски, но и целият вътрешен живот на световното османско царство почнал да се разлага.

Изпарил се старият войнствен дух на турския народ. Еничарската орда, разбира се, все още съществувала, обаче в тази прославена отпреди дружина сега постъпвали не вече старите еничари, които разчиствали към всички посоки пътищата за величието на султана, а всякаква сбирщина, без дисциплина и военен дух, само заради изгодите. От XVII в. престанали да попълват ордата с християнски деца; еничарите, които по-рано водели монашески живот, сега почнали вече да се женят и да се занимават със занаяти. Само около 20 000 души от тях били годни за военна служба. Твърде опасно било и засилването на улемите, които, когато поисквали, възбуждали еничарите и цариградските тълпи и с това заплашвали султана и съветниците му. Държавните каси отдавна били изпразнени, на войските с години не плащали заплата, а когато работата идвала до война, трябвало да отварят частната султанска каса (хазната). Никой не се решавал да посегне на богатите имоти на джамиите. Последно средство било фалшификацията на монетите. При крайна нужда все още се явявал понякога велик пълководец или някой отличен държавник, обаче бележит финансист османлиите не са имали никога. В провинциите, от които пашите изсмуквали всички сокове, земеделието и обществената безопасност съвсем западнали, плодородните области запустели, а населението от година на година намалявало.

Естествено, че чуждестранните посланици, виждайки това състояние на османското царство, финансовата му немощ и липсата на дисциплинирани войски, почнали да предсказват неминуема гибел на царството.

От 1780 г. гръцкият проект на императрица Екатерина II възбудил вниманието на Европа. Въпросът бил да се изгонят турците и да се възстанови Византийската империя. Според изработения в 1782 г. между Йосиф II и Екатерина II проект за подялба Австрия трябвало да получи Босна със Сърбия, а Русия — Крим с Очаков. В Турция и в архипелага трябвало да се основе нова империя с конституция по английски образец, а начело на нея да застане руският велик княз Константин (род. в 1779 г.).

 

* [Войната през 1768—1774 г. Соловьев, 28, стр. 15. „Для исправления того же дела Дунайския области ездил Болгарин Каразин”, сиреч същевременно с гръцките емисари, които през 1763—1765 г. били в Морея. Когато захванала войната (през 1768 г.), билш изпратени нови емисари в Черна гора, Гърция; „известный подполковник Назар Каразин отправился в Дунайския княжества и другия внутренния области турецкия” (пак там, стр. 40). И стр. 130 : „Каразин с товарищами говорили правду, обявляя о готовности христиан свергнут тяжелое, ненавистное иго : но надобно было изучить с болшею подробностию и точностия средства христиан, нравственныя и материальныя.” И стр. 25 (1769 г.) : „И Бухарест был занят русскими войсками : его занял известный нам Каразин при помощи валахского вельможи Кантакузина, с которым у него уже давно был уговор действовать вместе для освобождения християн от турок.” — Срв. Hammer за нападението на Букурещ от Каразин с 400 души. —Арнаутите, доброволци от турските християни в руската войска във Влашко и техните грабежи. Походът през 1773 и 1774 г. отвъд Дунава, вж. лекциите ми по Източния въпрос (Hammer, Соловьев и т.н.). Страшната пустота от Бабадаг до Карасу и Пазарджик. Нападението на Варна, походът към Шумен. — За Каразин вж. още Русская старина, 1871, стр. 326 : Вас. Назарович Каразин, роден през 1773 г., умрял през 1842 г.; баща му Назар Алекс. Каразин, полковник, получил от императрица Катерина II през войната в 1774 г. селото Кручик в Харковската губерния; Васил като 10-годишен изгубил баща си Назар. — За него четем и в Моск. Чтекия, 1865, II, стр. 54, в релацията на Румянцев от 15 април 1770 г. Той изпраща на императрицата молбата на Назар Каразин за освобождение от длъжност „по слабости здоровья своего”, като милостиво му подари „недвижимое имение в Слободской губернии”. Румянцев хвали Каразиновите „отличные опыти — в известных тайных коммиссиях” по времето на фелдмаршал кн. Голицин и през времето на Румянцов, „командуя волонтерами и Арнаутами”. „Мужественные свои поступки при экспедиции Журжевской”, за което бил препоръчан от генерал-лейтенант von Stoffeln. — За югославяни, пак там : секондмайор Зорич, генерал-майор и кавалер граф Подгоричанин (стр. 97), генерал-майор Текелли (стр. 90, 96), капитанът на казаците и доброволците Требински (стр. 62). — Заповед до войските от 7 юли 1770 г. : арнаутите след победата веднага се пуснали да плячкосват, ше бъдат изправени пред съд заедно с началниците си. Полковник на арнаутите бил Иля (стр. 53). Подполковник Каулбарс (стр. 100) — родоначалник на сегашните офицерски руски семейства. — На 8 юли 1772 г. един архимандрит с писмо от адмирал Спиридон моли Румянцов да бъде изпратен в Петроград с молба в мира да бъде вмъкнато постановление за Атон (стр. 180). — Стр. 36 : Румянцов на 25 март 1770 г. съобщава на императора за писмото на сръбските князе (препис от него се намира в ексцерптите ми за по-новата сръбска история)
* (Kanitz в 1874 г. пише, че турците са обречени на гибел и че само една малка, но добре организирана войска е в състояние да ги изгони из Европа. Zinkeisen, Geschichte des osm. Reiches in Europa, VI, стр. 85.)

Влашко и Молдова трябвало да останат самостойни под управлението на православен владетел.

Работата дошла до война. Известни са нещастията на австрийската армия [?]. След бляскавите руски победи във Влашко Портата била принудена да сключи мир в 1791 г. с Австрия в Свищов, а в 1792 г. — с Русия в Яш. Страданията на България през тази война били ужасни; според известията на европейски пътешественици армията на великия везир, която дълго стояла около София, разгонила през 1789 г. на вси страни цялото население. Султановите поданици тъй свикнали с грабежите, че бягали и пред всички чужденци. Скоро обаче настъпили още по-кървави времена.

Френската революция раздвижила цяла Европа; четвърт век не спирали сгромолясвания на тронове, преврати и промени. И на Изток почнал нов живот. Новият строй обаче там бил предшествуван от бури, които едва не разсипали царството на османлиите.

В 1789 г. на престола стъпил Селим III, талантлив и деен султан; не му достигали обаче търпение, енергия и предпазливост, за да изпълни плановете за големи реформи, които той поставил като задача на своя живот. Главната негова грижа била посветена на войската и финансите. Той ясно виждал негодността на еничарите, албанските орди и ленните контингенти, та се заел да образува постоянни войски, облечени, въоръжени и обучени по европейски образец. И преди това главно с помощта на пруски офицери се опитвали да реформират войската; пруското влияние върху Портата, особено през времето на Фридрих Велики, било много силно. Подобрен бил и флотът, основали фабрики, барутни работилници, дори и инженерно училище. Обаче всичко това се прокарвало бавно и при непрекъсната борба с остарелите предразсъдъци. Мъчно било да се убеди турчинът, че щикът и леката артилерия не са грях против корана. Най-голяма опозиция на низами джедид (новите учреждения) направили еничарите, защото предвиждали гибелта си; те викали, че старите османлии са печелили победи и са основали могъщо царство и без такива нововъведения. Всички опити да се сломи тяхната съпротива отишли напразно. След дълга борба Селим и съветниците му заплатили с живота си за своите реформи. Размириците продължили дълго след това, докато най-сетне Махмуд II (1826 г.) унищожил целия еничарски корпус.

През времето, когато цяла Европа от Урал до Гибралтар била под оръжие, Турция също се увлякла в европейския водовъртеж и била принудена да вземе участие в борбата с растящата мощ на Бонапарт. В Цариград Наполеоновото влияние съперничело с руското и английското. Подялбата на Полша, падането на Венеция, унищожаването на Дубровнишката република, завземането на Даламация от Австрия и на Йоническите острови от Франция — всичко това не давало спокойствие на Портата. А между това царството почнало да се разпада на независими княжества. В Шкодра се издигнал Махмуд Бушатли, в Албания, Епир и Тесалия — прочутият тепеленийски Али паша, във Видин — хитрият бошнак Пазвантоглу; Черна гора грабнала оръжието, в Сърбия имало

раздвижване; България, Тракия и Македония, значи цяла Румелия, се наводнила с разбунтувани еничари и разбойници кърджалии. В Азия в Сен Жан д’Акр от няколко години вече управлявал независимият тиранин Джезар паша, в Дамаск — Абдалла; в дълбочините на Арабия се вдигнали фанатичните вахабити, а в Египет след оттеглянето на французите албанецът Мехмед Али основал силна държава. Навсякъде настъпило разложение и разруха; наглед дните на османската монархия били вече преброени.

Страшен бич за всички български земи през дните на Селим III били известните кърджалии (по турски кърчали — разбойници в пустинните), наричани в съчиненията на съвременниците още даалии (планинци) или просто хайдути. И досега още споменът за тяхното страшно време е жив в песните и преданията по цяла България. Дванадесет години продължавали грабителските им нападения, против които нищо не е могло да стори нито слабото правителство, нито обезоръженият народ. Много години вече войските след свършването на всяка война не искали мирно да се връщат по домовете си, а почвали грабеж в големи размери — безспорен белег на един засилващ се упадък. Тъй е било в началото на XVII в. в Анадола, тъй било и сега след Свищовския мир.

За пръв път кърджалии се появили в Хасково, в полите на Родопа. Там вероятно те се събрали около Емин ага и там почнали техните безчинства. Скоро станали 25 000 и дори повече. При тях се стичали не само турци, татари и албанци, но и бошнаци и българи : те търпели в средата си всякакви народности, защото ги свързвал грабежът, а не вярата. Това не били обикновени разбойници, които нападат кервани или отделни пътници, а организирани шайки под командата на опитни и познаващи военното дело бимбашии или булюкбашии. Нападали ненадейно села и традове, разграбвали ги и отмъквали плячката в своите свърталища в долините при полите на Източния балкан и на Родопа. Дори зимният мраз не ги спирал. Даже Цариград неведнъж треперел пред тях. Всички на коне, те били въоръжени със саби, пищови и дълги пушки (кърджалийки); топове нямали. По разкошните им кадифени и копринени облекла се виждало, че през ръцете им минавали богати плячки. В лагера си имали много красиви жени, които те наричали гевендии; с особено удоволствие при тях идвали много циганки, които, въоръжени и на коне, понякога вземали участие в походите им. Тези изверги отвличали множество български моми и жени, които, подложени на жалко робство, удовлетворявали техните необуздани страсти. Често отмъквали според турския и албанския обичай дори и красиви млади момчета (олани, кьочеци). Човешките мъки доставяли на кърджалиите особена наслада. Стар албанец, някогашен кърджалия, разказал веднъж на един французки пътешественик историята на своята младост : „Аз бях главатар на разбойнишка дружина; не можете да си представите моето щастие, когато живеех веселия живот на румелийски разбойник. Щом ограбвах някое селище, бързах да се насладя от вида на разплаканите жени, които идваха да измолват живота на мъжете си; аз изпълвах техните молби и вие разбирате добре, колко се гордеех с положението си.”

 

Най-прочут кърджалийски главатар бил Кара Феиз, потурчен българин от Брезник— в Софийския пашалък;  наред с него трябва да се споменат Дели Кадир, Токакчията, Филабели, Кара Мустафа, Гушанц Али Халил, Кара Манаф Ибрахим. Освен тези мохамедани, много се прославил възпетият в българските песни българин Индже войвода. Още от по-рано той хайдутувал начело на дружина от 70 души; но когато се събрали кърджалиите, той събрал 500 конници, присъединил се към кърджалиите и почнал да мъчи турци и християни. Той бил висок, красив и храбър човек, родом от Сливен, гдето доскоро били още живи стари хора, които го помнели; според думите на други той бил родом от с. Попово до Бакаджика. Жена си, дъщеря на един свещеник от Сливен, той взел със себе си. Между кърджалийските капитани той се отличавал с по-голяма хуманност. Знаменосец му бил също тъй прославеният в песните българин Кара Колю от с. Омарчево при Нова Загора, чийто брат бил жив там още в 1854 г. като 80-годишен старик с юношески румени бузи.
* На турски гивендия значи мила, привлекателна.

 

Войските, изпратени от Цариград против кърджалиите, в по-голямата си част недисциплинирани и размирни еничари, се разбягвали или пък минавали към шапките. По-износно било да си свободен разбойник, отколкото султански войник. Свирепостта на кърджалиите расла в страшни размери. С перо не е възможно да се опише истинският вид на техните злодейства. Само в няколко години те опустошили и разрушили ред цветущи градове : Мосхопол, Арбанаси, Станимака, Раково, Панагюрище, Копривщица, Калофер — с една дума, те опожарили и опустошили всичките селища в Румелия освен крепостите Силистра, Русчук, Варна, Одрин, Пловдив и планинските градове Котел, Ямбол, Карнобат, Айтос, Стара Загора и още някои други. Градовете със смесено население се защищавали по-леко, отколкото чисто българските.

* (Колкото се отнася до въпроса за кърджалийската епоха, и тук сме принудени да се задоволим повече с предания и разкази, отколкото с писмени известия. Още до неотдавна имало доста очевидци на това тежко време, сега обаче почват да се срещат такива все по-рядко. Вж. Раковски, Горски пътник (хайдушки епос с ценни исторически бележки), Нови сад, 1857, стр. 259 и сл., и спомените на хайдушкия войвода Панайот Хитов (Славянский сборник). Вж. също Zinkeisen, VII, който рисува тази епоха въз основа на легационни донесения и по описания на пътешествия.)

* В 1838 г. от пашите и аяните в Битоля, Призрен, Печ, Шкодра, Кавая и в Пекино само битолският е имал женски харем. Mülier, Albanien und Rumelien, стр. 37; оглан — момче, кючюк — малък.

* Pouqueville, Voyage en Morée, à Constantinopel, en Albanie, Paris, 1805, III, стр. 154.

* Милићевић, Serbij, стр. 191. Zinkeisen, пак там, III, стр. 143 („Aus den Gebirgen von Köstendil”). Кара Феиз бил значи шоп; една българска поговорка казва : „Да те пази господ от влах погърчен и от шоп потурчен.”

* Индже — по турски : тънък.

* И до днес още в планината Бакаджик има седем извора, наречени Индже-войводски.

 

* [Кърджалии. От дневника на офицерите у Pouqeville от калоферските (вж. нашия пътепис) и тетевенските записки (издал Васильов в Пер. списание) става ясно, че кърджалиите са плячкосвали главно през зимата. — Хронологически данни за кърджалиите има малко : През 7304 = 1796 г. ,,додоше Крежалиіе, млого зулумъ учинише”, записка в евангелието в Бусинци, Трънско. В Трън се поселил Карафеиз или Каравезията, родом арнаутин, и син му Алибей (през 1821 г. воювал срещу хетеристите във Влашко, а през 1832 г. плячкосал София). Между неговите сеймени, по албански пля́ка (старейшина), имало и много българи. Трънската кула. Пътувания, стр. 515. — През 1799 г. Индже с 200—300 кърджалии на Коледа нападнал Калофер. Второто нахлуване станало през 1804 г. Пътувания, стр. 375. — През 1800 г., 24 април, катастрофата на Елена. Пак там, стр. 891. — През 1801 г. „крџлиете” на 1 март опожарили Тетевен (Тетювене). Ограбили черхвите. Пер. списание, II, стр. 148 (стари летописни бележки). — Кърджалиите били главно от покрайнината Кърджалий на Арда. Пътувания, стр. 146. Наричат се още и дагли, даалии. Между тях е имало и българи. Очевидно имало е много арнаути. — Селата са се пръскали по колиби (Пътувания, стр. 82, 351). Зазидани грамоти, стр. 238. — Укрепяване срещу тях в Ихтиман, пак там, стр. 112. Загора отблъснала Карафеиз (стр. 168), Търново (стр. 244), Златица (стр. 301), Карлово (стр. 365), Кричим (стр. 435), Пещера (стр. 443), Кюстендил (стр. 562). — За опустошението на Пловдивско вж. поп Константин, 1819 г.— Опожарени били и Лясковец, Ряховица (и Арбанаси), Пътувания, стр. 251. Панагюрище (стр. 351), Перущица (стр. 432), Батак (стр. 458). — Емиграция от Русчук в Румъния (стр. 269), бягство във Влашко (стр. 275). — В Родопско наричат кърджалиите хайти (стр. 432). Летописът от Перущица, пак там. — Емин ага, водачът на кърджалиите, бил от Хасковско, от Гювенджилер, на югоизток от Хасково, гдето и до днес се показва неговият сарай, бил убит в Балкана на 1 ден от Видин, когато потеглил на помощ на Пазвантолу (стр. 434). — Кюстендилските събития : защита на аяна Едип ага с помощта на раята — водачи на кърджалиите били Биляр ага от Радомир, Карафеиз от Трън и Каргалията от Дупница. Пътувания, стр. 562. — Кулата в Божица, 30-годишно седалище на кърджалиите, докато го изгонил Едип ага (стр. 594). — В Дупница (Пътувания, стр. 612) войвода и господар в Струмица бил арнаутинът Сюлейман Каргалия, неговият конак, през 1813 г. бил ранен от оръдие от сърбите при Ниш и умрял на 15 август. — Рилският манастир бил оплячкосван от арнаутите през 1765, 1768, 1778 г., nota bene и през 1819 г. Пътувания, стр. 642. — Самоков бил укрепен, бейовете при Клисура (стр. 660). — Даалии в Манастирско (стр. 700). Жеруна била унищожена, Котел станал прибежище (стр. 719); кърджалията от Хасково, стари кираджия. Котленската легенда (стр. 727). — Nota bene котленските бележки от 1797—1814 г., някои години са празни (стр. 727). — Градец (стр. 736) бил разгонен по колиби. В Карнобат (стр. 745) опожарили само Галата. Опожарили (стр. 755) два пъти Урум-Ени кьой и Лъджа (стр. 758). — Чети от даалии (по 200—300 души) в Петришката крепост (стр. 853). — Съдбините на Елена, кърджалиите дошли на 24 април 1800 г. в Твърдица, опожарили я, имала кале за жителите (стр. 891). — Помаци и кърджалии във Видинско (стр. 901). — Песни за разрушението на Станимака и други от това време у Безсонов. — За созополските и одринските работи през 1801 г. (кърджалиите, Карафеиз и пр.) руското известие в Пер. списание, 39, стр. 381.]
В 1793 г. кърджалии се появили и пред Копривщица. Отначало гражданите се борели, както могли; скоро обаче взели всичко, каквото могло да се носи, и избягали по другите балкански градове, в Пловдив, Одрин, Димотика и дори в Молдова. Разбойниците разграбили изоставените къщи, измъчили и избили останалите жители и най-после подпалили града. Оставили само няколко къщи, за да пренощуват в тях разбойниците. Жителите скоро се върнали и се заели да възстановят родния си град. Кърджалиите обаче пак се явили; по такъв начин Копривщица била опустошавана от тях три пъти. В 1800 г. вече нямало нито една жива душа в пепелището, където червеите спокойно прояждали обгорелите разва

 

лини на къщите. В 1810 г. само няколко колиби посочвали мястото на стария войнишки град. Никой и не помислял да строи дом и всеки треперел при спомена за кърджалиите. Правителството с мъка убедило една част от жителите да се върнат.

Също и Панагюрище имало точно такава участ. Три четвърти от жителите избягали в Татар Пазарджик, а по-бедните класи — в Балкана и цели 12 години трябвало да изминат, та градът пак да се приповдигне след опустошението му. Половината от изоставеното селище (около 400 къщи) била опожарена от кърджалиите.

Турци и българи се вдигнали тогава и се помъчили с общи усилия да отклонят от градовете си заплашващата ги гибел. Така се е спасил например Свищов. Котленци пък поправили каменните си градски стени и кули, турнали там черешови топчета, заели стражевите кули в проходите и така не допуснали до града си разбойнишките шайки. В Добруджа, в Тракия и в Македония се образували силни турско-български защитни корпуси, обаче често те бивали прогонвани от кърджалиите. Една македонска чета командувал Дядо Никола от Поибрене. Друг такъв предводител е бил овчарят Дели Миндо. Веднъж кърджалиите го хванали и го отвели в лагера си в Каваклий. Той им дал клетва за вярност и бил приет в тяхната шайка. Но през нощта той убил с брадва 12 техни хазнодържатели (касиери) и избягал с цялата им хазна.

Опора на кърджалиите станал Осман Пазвантоглу, наречен още Пазванджия, на времето си най-опасният противник на Портата и на нейните реформи. Той бил бошняк мохамеданин. За неговия дядо, който живял в Тузла, разправят, че ходел и в джамия, и във францисканската църква — обичай нерядък у босненските бегове. Той живеел с войни и грабеж, но бил най-сетне пленен от враговете си и побит на кол в Прищина. Единственият му, син, Омар, бащата на Пазванта, дотолкова се отличил в австрийските войни, че бил награден с две села при Видин. Когато по-късно пък станал байрактар на Видинския санджак, дотолкова се възгордял, че излизал публично само със свита телохранители и с военна музика. Това породило завистта на видинския паша Мелека и той решил да се отърве от упорития бошняк. Подкупеният убиец обаче в решителната минута тъй се изплашил, че предал на Омар заповедта на Мелека. Омар пламнал от желание да си отмъсти. Заповядали му да напусне Видин, но той отговорил, че никой няма право да го гони и че от никого се не бои; публично той проклел и закона, и пророка. Тогава улемите го осъдили на смърт. При известието за това той се затворил в двореца си и се защищавал в него дотогаз, докато пламъци не го обхванали от всички страни. Наистина успял да се измъкне на свобода, обаче бил хванат, отведен при пашата и обезглавен.

Син му Осман (роден, както разправят, в 1758 г.) едва се спасил с бързо бягство в Албания при гетите. Наситен на разбойнишки живот, той постъпил в Дукаджин на служба при пашата на Ипек. През войната в 1789 г. той със своя собствена чета се промъкнал чак до Темешвар и Херманщат, с което спечелил милостта на Портата и получил обратно част от бащините си имоти.

Като голям храбрец, той си намерил много привърженици измежду агите във Видинския санджак, събрал войска от около 1000 души арнаути, кърджалии и еничари, завзел си всички бащини земи и разбил видинския паша пред вратите на града (1794 г.). След това се вмъкнал във Видин, затворил пашата в сарая и бил провъзгласен от агите за аян на санджака. Обсадата на сарая продължила почти цяла година; понякога на пашата давали разрешение да се поразходи из града с пазачи и Пазвантоглу милостиво му доставял хранителни припаси. Безполезни били всички писмени увещания на Селим III. Най-после пашата на лодка се спасил в Русчук. Тогава Пазвантоглу бил провъзгласен от привържениците си за паша при топовни гърхмежи; неговият пък помощник Кара Мустафа — за аян. Той почнал да се готви за война, събрал си отбор войска, доставил си тежки оръдия и заобиколил крепостта с окоп от 40 фута дълбочина, тъй че крепостта, умивана от Дунава, изглеждала като на остров. С прокламациите си против стамбулските реформи и против новите данъци той привличал на своя страна всички недоволни.

Най-точна картина за това време ни дават записките на епископ Софроний Врачански, един от първите български патриоти. Избран в 1794 г. за епископ, Софроний, без да обръща внимание на настъпилите декемврийски студове и виелици, тръгнал за епархията си и се надявал да пристигне там за Рождество Христово. В Плевен се научил, че двама изгонени от Пазвантоглу от Видин аги заседнали с турци и албанци в околностите на Враца, та оттам да нападнат Видинската област. Четири дни след това известие той оставил Плевен. Насред пътя изпратените напред селяни в полунощ му съобщили, че в с. Браница, само на един час път пред него, се вмъкнали 400 Пазвантози пандури. За щастие Софроний се отървал този път само със страховете си. Като се приближил по-нататък до Враца, вижда — голяма войска иде от вратите право срещу него. Но това били граждани, потеглили да гонят шайките, които разрушавали околните села. Те радостно посрещнали епископа. На следната година (1795 г.), през време на глада, Софроний обиколил епархията си и искал да посети и Плевен, но при вратите му казали, че там двама турци се борят за аянлъка (комендантска длъжност) и християните не смеят да се покажат извън къщите си. Все пак приближил се до града и отдалеч през стените чул вътре шума на оръжие. Малко по-късно избухнала и чума, която изтребила повече турци, отколкото българи.

* X. Пуляков в Български книжици за 1860 г.

* Еклезиарх Дионисий, Chrongafulu tierei Romanesci 1764—1815 (Р. Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentru Romania, II, Buc, 1863). Zinkeisen, VII, стр. 230, според описанията на пътешествия.

* [Pouqueville, Voyage, III, стр. 169. — Двете села, подарени на Омар, били Bursa (Бърза Паланка) и Kirsa. Zinkeisen, стр. 231.]

Пазвантоглу между това се затвърдил във Видин като независим паша. Той се държал не като бунтовник, а като верен султанов поданик. Искал да изкара работата, че се бори не срещу султана, а срещу злите му съветници, и то като отмъстител и защитник на народа. Еднакво дружелюбно се отнасял както към мохамедани, тъй и към християни. В манифестите му често се срещат звучни фрази за свобода и справедливост. Плановете му отивали далеч. От заемането на Влашко и Молдова [?] го задържал само страхът му от Русия и Австрия; но той искал да отиде в Цариград, да свали султана и да възстанови стария блясък на османското име. В областите си събирал данъци и мита за себе си. Сякъл монети, тъй наречени пазвантчета и правил това, както се предполага, при австрийските монетарници. На верните си и предани хайдути и „кабодаги” подарявал всекиму по едно или две села, чиито жители християни поради това били още повече притеснявани.  Отличната Пазвантова войска била съставена от албанци, турци и българи; последните образували отлична конница. Под неговите знамена служили като хайдути Кондо, Корчо и мнозина други, едни от които още от по-рано си били спечелили име, а други от тях по-късно, през време на освободителната борба на гърци и сърби против турците, приложили опитността си, добита у Пазвантоглу. За Кондо и Корчо имаме и по-подробни сведения.

И кърджалиите най-после поискали да играят политическа роля. В 1796 г. издали манифест, с който обявили, че са верни поданици на падишаха и че работят само за неговата слава, която министрите му, неговите врагове, престъпно затъмняват, защото с новите си данъци отблъскват от него сърцата на правоверните. Заедно с това заповядвали навсякъде на жителите да плащат само старите данъци, иначе ще ги накажат с пожари и със смърт.  В отговор на тоя позив от Цариград бил изпратен против тях Хакъ́  паша, който обаче почти нищо не направил. Затова пък Курду Альо паша успял доста чувствително да накаже разбойниците при Одрин (1797 г.).

Против Пазвантоглу в 1796 г. потеглил румелийският беглербег Мустафа паша с 40 000 души и го обсадил във Видин, но бил отблъснат със загуби. Пазвантоглу, зарадван от първото унижение на Портата, събрал 80 000 души [?] и почнал надалеко да разширява властта си. В 1797 г. Пазвантовите полкове заедно с кърджалии безуспешно цели 8 дни обсаждали Враца, превзели след страшно кръвопролитие Никопол, заели Свищов, Русе, София, Ниш, Кладово, застрашили Белград и Влашко и разпрострели Пазвантовата власт чак до Варна. Диванът бил принуден да започне преговори с него. Поставено му било условие : ако той сложи оръжието и разпусне своите 6000 еничари в Белград, давали му прошка и го произвеждали в чин „паша с три бунчука” (бунчук — конска опашка, старовремското турско знаме — Бел. пр.). Изглеждало, че Пазвантоглу е съгласен. Но когато той, за да спечели на своя страна цариградските еничари, поискал да бъде записан в списъка им като техен йолдаш (брат по оръжие), те го обявили като бунтовник, недостоен за такава чест, и съобщили на Дивана, че са готови да потеглят против него и да се прославят с унищожението му. След това всякакви преговори били прекъснати.

Цяла зима Портата се готвила, както трябва, за да накаже непокорния паша. Енергичният рейс ефенди (министърът на вътрешните работи) Решид изпратил 60 куриери по всички страни със зов напролет да се явят на Дунав всички ленни войски от Европа и Азия. В началото на март 1798 г. около Одрин се събрали вече до 100 000 души. Пашите проявили голямо старание. Али Янински изпратил 20 000 вместо исканите от него 10 000 души. Главното юмандуване взел капудан пашата Хюсеин, който обещал на султана след свършване на войната да поднесе пред неговите стъпки или Пазвантовата глава, или своята собствена. В края на март след бляскав преглед на войските той потеглил от Цариград начело на отбрана войска; голямо внимание обърнала неговата артилерия от 40 оръдия, организирана по френски образец; особено пък една конна батарея. Същевременно отплувал нагоре по Дунав и флот от 15 канонерски лодки. Приготовленията били толкова грандиозни, че почнали да се опасяват дали Портата не е замислила нещо против Русия или Австрия.

Пазвантоглу не излязъл на открито поле срещу тези превъзходни сили, а разпуснал войските си, като задържал 12 000 от най-верните, с които се затворил във Видин. Крепостта била снабдена с провизии за две години. Полски инженери съставили плана на защитата и ръководели артилерията от 120 оръдия. Откъм Дунав защитата била поверена на канонерски лодки.

Своя поход срещу Видин турците ознаменували с ужаси. Софроний, който още в 1797 г. избягал от пълчищата на Пазвантоглу във Влашко и Арбанаси, бил принуден сега отново да бяга и да се крие в овчарски колиби, а по-късно в планинския град Тетевен. Обаче и там не било безопасно; трябвало да бяга в Свищов. Капудан пашата пътьом опожарил Габрово. Кърджалиите, които служили у него като наемници, опустошили славния град Арбанаси до Търново. Родната къща на Софроний била напълно разграбена така, че в нея не останало „ни лъжица, ни паница”, а иманяри съвсем я разровили. Жителите избягали във Влашко и вече не се върнали. Това събитие, станало преди 80 години, сега е вече забравено и ако не бяха записките на Софроний, падането на Арбанаси щеше завинаги да остане за нас неизвестно.

В средата на април Видин бил обсаден от всички страни [от Пляса паша]. На 14 часа околовръст били струпани 120 000 души. За последен път капудан пашата обещал на бунтовника да му пощади живота, свободата и отличията, ако той сложи оръжие. Но Пазвантоглу от балкона на своя дворец, отгдето наблюдавал с далекоглед движенията на неприятеля, отговорил гордо на Хюсеиновия пратеник, че лесно може да противопостави на пашата 100 000 души, но предпочита да го победи тук с 10 000. И наистина той победил. Обсадата продължила шест месеца. Атаките на турците били отблъснати, а дунавската им флотилия още в самото начало била разбита. Болести и дезертьорства отслабвали армията на обсадителите. Мародери (делии) на тълпи скитали по околностите. През есента направили последен опит да превземат Видин с пристъп. През нощта цялата армия дошла до стените, но в тъмнината полковете не се разпознали един друг, дълго време не прекратили стрелбата и си причинили сами помежду си едно страшно кръвопролитие. В края на октомври турците отстъпили, преследвани от Пазвантоглу, който за техен срам им взел и обоза. Тъй свършил походът на армията, с чиято численост при похода ѝ през Сърбия босненските бегове се хвалели, като казвали, че тя само с ботушите и обущата си ще затрупа Видин. Капудан пашата не поднесъл на султана нито Пазвантовата, нито своята глава, а за да снеме от себе си всяка отговорност, заповядал изменнически през време на един пир в Оряхово да убият Альо паша и да отнесат главата му в Стамбул.

Ужасен е разказът на Софроний за отстъплението на разбитата армия. Альо с 15 000 души се движил към Враца. През нощта пристигнали конакчиите му (квартирмайстерите). Епископът се принудил на разсъмване да бяга; никой паша не би го пуснал без откуп поне 5000 пиастра и понеже тоя бедняк нямал повече от 100, би платил с главата си своята беднотия. Под дъжд Софроний минал в Черепишкия манастир, в клисурата, гдето Искър си пробива път през Балкана, но калугерите били избягали и манастирските врата затворени. Един срещнат селянин го отвел в пещерата, където се криели калугерите. При тях прекарал той болен от студа и глада 24 дни, а подир това тръгнал пеш по снежните балкански ридове към Софийската епархия. Там получил вест, че Альо е убит в Оряхово и че по-мекият Юсуф имал намерение да презимувавъв Враца. По дълбок сняг Софроний се върнал дома. Обаче само след 10 дни 10 албански дружини изпълнили всички къщи и дори епископията, в която неразрушена и годна за живеене оставала само една стая. Маститият епископ се скрил отначало у татар агата (началника на куриерите), със зелен калпак на главата, като се представил за доктор, а след това при челядта на един християнин. Най-сетне, облечен като пашов куриер с чалма на главата и с бич в ръка, той успял да се промъкне през албанския караул при вратите. Скитал се от манастир в манастир, от село в село, но навсякъде било запустяло : „Не има ни един человек, не има хляб, не има древа. А студ лют, нощ долга по декемврия месеца. Хочехме от студ да измрем!” Дълбок сняг покривал всички пътища. Най-после намерил прибежище в Тетевен.

В началото на 1799 г. Софроний решил да отиде в Плевен, макар в близките му околности да върлували трима от най-злите зулумджии : Юсуф във Враца, Гюрджи в Лом, а във Влашко, срещу Лом, самият Хюсеин. Неочаквано се явил Гюрджи с 4000 души и 10 дни се разпореждал в града. Софроний се скрил в един харем, гдето делил с бедния гостолюбив стопанин турчин неговите оскъдни запаси от кукуруз. Току-що си отишъл Гюрджи и в същия още ден в измъчения от глад град пристигнал Юсуф паша с 6000 конници и заел всички — и турски и християнски къщи; не помогнал и писъкът на кадъните. Самите турци и те вече нямали какво да ядат. Най-после пашата си заминал и Софроний излязъл от скривалището си, в което прекарал цели 26 дни в непрекъснат страх, да не би да го предадат. Но само три дни след това по улиците се разнесъл вик на ужас : „Кърджалиите идат!” И християнки, и кадъни със сълзи на очи бягали в турската махала. Софроний приели в един хан, укрепен с каменен зид и пълен с турци. След 15 дни кърджалиите си заминали нататък към Търново. За късо време настъпило спокойствие. Но на Светлото Христово Възкресение, когато епископът служел литургия в черква, изведнъж се разнесъл вик и народът се втурнал да бяга от черквата : Гушанц Али Халил с 2000 Пазвантови хайдути строшил градските врати и почнал грабеж. Софроний намерил прибежище у един чорбаджия (кир Костадин), който бил дошъл с въоръжени овчари да събира беглика на овцете. С влашки калпак на глава Софроний прекарал у него 20 дни между пияни кърджалии и Пазвантови войници; те го наричали „язаджи (писар) Стоян”. След много несполуки той се върнал във Враца, но скоро бил принуден да отиде в Никопол, а оттам в декември (1799 г.) с голям риск минал по замръзналия Дунав във Влахия, която му се видяла гола снежна пустиня. „Епархията ся рязсипа, села не останаха, изгориха кърджалиите и пазванските хайдути, а человеци ся разбягаха по Влашко и по други страни.” Ето картината на живота в Турция преди 76 години!

За същите тези опустошения имаме сведения и от чужденци. През март 1801 г. няколко преоблечени като татари французи пътували от Цариград за Дубровник. На около един ден път пред Одрин те пренощували в едно село, от което тъкмо един ден преди това се били отдръпнали кърджалии и си построили лагер на около два километра по-нататък. Земята навсякъде била покрита с черепи от кози, овце и волове, остатъци от пировете на разбойниците. Пътниците, незабелязани от никого, пренощували в развалините и рано сутринта на другия ден тръгнали пак; след бързо препускане през целия ден прекарали нощта при един овчар, чиято колиба избягнала от погледите на разбойниците. На третия ден пристигнали в Пловдив. Гробно спокойствие царувало по необработените полета, а по пътя — само трупове и опожарени къщи; жителите отчасти избягали, отчасти паднали жертва на дивите зверове.

В беззащитните български селища не само убивали, но и откарвали жителите. Али в 1798 г. откарал много български семейства и ги заселил в Бонила при Янина, гдето бил неговият сарай и градините му.

Пазвантоглу скоро почнал да жъне плодовете от победата си. Българските градове отново били заети от неговите шайки; когато последните наближили Одрин, Портата, макар и неохотно, изпратила в 1799 г. почетна дружина на Пазвантоглу с три бунчука кавалерия [?]. Измежду държавите на север русите го гледали накриво, а австрийците обратно. Русия предложила дори помощ на Портата срещу него, но последната не я приела, защото се страхувала от фанатизма на собствения си народ. Напротив, при Пазвантоглу дошли веднъж двама офицери, изпратени от Темешварския комендант, с цел да уредят артилерията и укрепленията на Видин. На оплакванието на рейс ефенди по този повод австрийският посланик отговорил, че Пазвантоглу молил да му дадат прибежище в Темешвар нему лично, на другарите му и за съкровищата му, та по този именно повод дошли при него двамата офицери. По съвета на французкия посланик рейс ефенди нарекъл този отговор празно извъртане. Тогава интернунцият заявил, че темешварският комендант и двамата офицери са вече наказани за тяхната своеволна постъпка — отговор, който замъглил още повече същинското положение на работата.  Кърджалиите от своя страна също тъй се възгордели. Началникът имКара Феиз в 1799 г. почнал да се държи като покровител на империята. За виновник на всичките нещастия той сочил Юсуф, всемогъщия хофмайстер на султанката валиде, и когато веднъж Юсуф бил на лагер около Родосто, той за известно време прекъснал съобщенията между Цариград и Одрин. Друга кърджалийска войска под началството на един татарски султан от рода на Гиреите потеглила срещу Шумен. За този султан, столицата на когото била във Върбица, разправяли тогава, че той съставил заговор с Пазвантоглу с цел сам да стане султан, а Пазвантоглу да му стане везир. Портата изпратила срещу бунтовниците един бостанджи паша с 1500 организирани по европейски бостанджии, силистренския и измидския (никомедийския) паши и Бетал паша с неговите грузини и те успели да отстранят надвисналата опасност. Обаче и тук не минало без несполуки. Измидският паша бил обвинен, че е действувал много бавно и нерешително срещу разбойниците, защото бил подкупен от тях; той бил обезглавен в Цариград, а богатствата му, подарък от кърджалиите, натоварени на 130 камили, били взети в полза на султанската хазна.

За трети път турците нападнали Видин през октомври 1800 г. Пазван събрал срещу тях три корпуса кърджалии. Манаф Ибрахим с 2000 души разбил идващия откъм Плевен с 15 000 албанци Пляса паша и му взел целия обоз. Пазван дал хляб на взетите 1000 пленници и ги пуснал на свобода. Филибели Кара Мустафанападнал внезапно нощем Гюрджи паша, който идвал от Берковица. А Гушанц Али защищавал Видин от войските, които се събирали във Влашко.

Това бил третият удар, нанесен от Пазван на Портата. Последиците се почувствували преди всичко във Влашко. Още в същата зима Кара Мустафа превзел Чернец и Крайова, отгдето неговите кърджалии били изгонени само след отчаяно клане и след като градът бил опожарен. В 1801 г. Пазвантовите войски наистина напуснали Чернец и Кладово [?], обаче през май 1802 г. те отново минали Дунава при Арчар, Лом и Калафат, подпалили Кладово за втори път и завзели солните складове в Окна в полите на Карпатите. Като последица от това в Букурещ избухнали отчаяни размирици. Епископи, боляри, търговци, монаси, свещеници и консули — всички избягали кой как може в Седмиградско. Само в околностите на Кронщат се подслонили до 6000 бежанци, в това число и самият влашки воевода Михаил Сутцо. Обаче турските войски на Хасан паша, които завзели Букурещ, отбили у кърджалиите всяко желание да разпространяват по-нататък разбойнишките си походи.

По молба на болярите и по съвета на руския и на турския двор в август 1802 г. за влашки воевода бил назначен Константин Ипсиланти. През пролетта на 1803 г. Манаф Ибрахим с 4000 души се приближил до Букурещ на разстояние един ден път и поискал да му се плати много голяма контрибуция. Новият воевода едвам успял да задържи жителите да не се разбягат отново. Ипсиланти изпаднал в много затруднено положение, понеже нямал пари да въоръжи войските си. Тъкмо тогава пруският посланик Кнобелсдорф, който се връщал от Цариград в Берлин, се явил на помощ, като накарал събраните в Букурещ боляри да платят един спомагателен данък. По такъв начин Ипсиланти успял да събере 3500 души, между които 1500 запорожки казаци, и направил окопи край Дунава.

От това време щастието изменило вече на Пазвантоглу. Поради лична омраза всички румелийски аги се обявили против него. Мустафа Байрактар от Тръстеник при Русе, наричан обикновено Тръстеникоглу,

русенски паша, застанал начело на останалите верни на султана аги. Напразно Пазвантоглу молил Кнобелсдорф, докато бил още в Букурещ, за посредничество с Портата. Освен това Пазвантовият пълководец Манаф Ибрахим дотолкова се отчаял, че се обърнал към Ипсиланти с писмена молба да му измоли от Портата едно какво и да е парче земя, гдето да може да се засели с хората си. Най-после при едни благоприятни условия той се подчинил на русенския Мустафа паша; последният обаче (в края на 1803 г.) предателски го убил заедно с цялата му свита през време на един пир.

В Тракия работите на кърджалиите отивали по-добре, отколкото на Дунава. С грабежи те струпали големи богатства и по такъв начин спечелили силно влияние в дивана и в сарая; разправяли дори, че и самият Юсуф, креатури на когото били почти всички министри, бил подкупен от тях, та да пречи на всички приготовления, насочени срещу тях. В Цариград това станало публична тайна, но никой нямал смелост да го съобщи на султана. Не могло и да се помисли за преговори с кърджалиите, защото те залавяли и отвличали безогледно всички пращани от Портата хора. Към тези нещастия се прибавили и разприте между румелийските беглербегове.

Лишеният от всички права поради връзки с разбойниците беглербег Осман не се подчинил и потеглил от София срещу Цариград. От лагера си при Къркклисе (Лозенград) той поискал да му се заплатят всички разноски, направени от него в борбата с кърджалиите, при обичайното уверение, че той е верен роб на своя господар, но прибягнал до бунт само поради интригите на враговете си. При това трудно положение Портата през пролетта на 1802 г. назначила за беглербег силния и страшен за всички албанец Али от Янина. Осман наистина бил притиснат от Мухтар, син на Али, и от капудан пашата, обаче последният бил такъв добър приятел на Осман, че се условил с него така : бунтовникът получил сумата, която искал, а сам той като трибунчужен паша получил поста силистренски губернатор!

Но още на следната (1803) година почнали да не доверяват на здраво заседналия в Битоля Али, като казвали, че той е заедно с Пазвантоглу и че в съюз с него той насъсква кърджалиите против Портата. За беглербег бил назначен солунският паша Вакули Мехмед. В същата обаче година около три хиляди войници преминали към разбойниците и принудили гр. Родосто да им заплати голяма контрибуция. Дори през 1804 г. две шайки продължавали да грабят около Одрин и Родосто, а една трета явно разбойничествувала пред цариградските врати. Но златното време на кърджалиите вече минало. Смъртта на Манаф, растящата енергичност на румелийските бегове и унищожението на даалиите в Сърбия разклатили тяхната сила. Вече лесно било да им се нанесе последният смъртен удар.

В 1804 г. от Цариград за Румелия потеглил малък, но напълно по европейски образец организиран корпус от един полк пехота, ескадрон кавалерия, една батарея артилерия и от три полка азиатска пехота. За общо учудване тази малка армия разбила непобедимите кърджалии във всички битки и само в няколко месеца очистила цяла Тракия. Но на следната (1805) година кърджалиите пак се появили. Султанът въвел вместо наемна европейска наборна система. Тогава еничарите се разбунтували, потеглили против Одрин, съединили се с остатъците от разбойническата войска и разбили изпратения против тях Кади паша, губернатор на Карамания (1806 г.), след което султанът бил принуден да назначи еничарския ага за велик везир.

На запад борбата продължила още дълго. Когато Пукевил (в декември 1806 г.) минавал на път за Македония през Прищина, там тъкмо по това време кръвожадният арнаутин Малик паша се борел с кърджалиите; за да се справи по-скоро с тях, всички околни гори били опожарени.

Повечето от кърджалиите постъпили на служба у Пазвантоглу [с Пехливан срещу Али Янински в 1820 г.].  Поединично кърджалии се явяват дори през време на сръбската революция, при въстанието на хетеристите във Влашко и през бунта на босненските бегове.

Не е известно какъв е бил краят на отделните чети и предводители. За смъртта на войводата българин Индже доста много се пее и разказва.

В с. Гуюмли под Балкана били разположени на лагер предводителите Кара Феиз, Дели Кадир и Индже, всеки един от които командувал 500 души. В навечерието на Св. Троица Индже разгласил с глашатай : „Който се надява на коня си и на ятагана си, да върви след мене на грабеж”. Кърджалиите много обичали да нападат селата в празнични дни. Кара Феиз и Дели Кадир раздумвали Индже. „Не отивай утре на грабеж : утре е голям ваш празник и лесно може да ти се случи нещо лошо.” Индже отговорил : „Толкова години вече живея по планините и никога нищо не ми се е случвало.” Той потеглил към с. Урум Еникьой при Айтос. Когато влязъл там, народът бил още в черква. Разбойниците заградили черквата, пленили цялото население и почнали да ограбват къщите. В една от къщите Индже намерил младо свинарче с една стара развалена пушка. Индже почнал да се надсмива на момчето и му поискал пушката; то обаче пак със смях отговорило, че никому няма да даде оръжието си. Индже го подгонил, обаче момчето, бягайки по двора, попаднало зад гърба му и гръмнало. Индже, пронизан от куршума, паднал от коня си на земята. Кърджалиите дотърчали и се нахвърлили на момчето. Индже обаче заповядал да го доведат при него и му казал : „Много майки съм разплаквал аз, а ти разплака моята. Живей щастливо!” Той му подарил 500 пиастра и заповядал на другарите си да го пуснат. Тъй умрял Индже. Трупа му отнесли в Гуюмли и го погребали в лагера. Според един друг вариант Индже почива в манастира „Св. Троица”. Според едно от многото предания Индже дошъл в Урум Еникьой на празник, излязъл на хорото и един грък го убил от един прозорец. Според друг вариант Индже бил само ранен и стенал из планините и горите още три години. Разправят, той бил такъв грешник, че земята три пъти го изхвърляла; най-после погребали го заедно с едно умряло куче. Индже не е бил популярен хайдутин, както по-късно Дончо или Панайот, а само прочут разбойник. Жена му още дълго време живяла в Сливен.

Шайката на Индже, останала без водач, презимувала в Шахларе при Карнобат. На следната пролет кърджалиите бясно нападнали Карнобат, но били отблъснати от окопите му с големи загуби. Когато след това турците нападнали главната им квартира в Хасково, Емин ага се затворил в една крепост при Гидикли, но бил хванат и заклан. Българи от Котел, Жеравна и от други градове унищожили друга една голяма кърджалийска шайка в гъстата гора при Козята река в Балкана, между Котел и Раково, което малко преди това било опустошено от същата разбойническа сбирщина. Байрактарят на Индже — Кара Кольо, скитал още десет години по Тракия с 60 пеши хайдути. Пътят между Сакар планина и Бакаджика и досега още се нарича „Каракольовият път”; при Чанакчий в Средна гора и досега има Каракольов извор. По-после Кара Кольо забягнал във Влашко или в Сърбия.

През сръбското въстание султанът се принудил да се помири с Пазвантоглу. Сръбската революция почнала с борбата на сърбите за интересите на самата Порта, против ония турци, които нарушавали мира. След Свищовския мир белградските еничари, най-развалените елементи от целия корпус, били принудени да напуснат Сърбия и постъпили на служба у Пазванта. Белградският паша, справедливият и хуманен Хаджи Мустафа (1796—1801 г.), за да отблъсне техните нападения, решил да въоръжи и раята. С помощта на християните той няколко пъти успявал да отблъсне разбойническите шайки. Но след нееднократното унижение на Портата при Видин еничарите пак се върнали в Белград и под ръководството на четиримата си дахии почнали толкоз тирански да се разпореждат, че сърбите грабнали оръжие (1804 г.) и с помощта на правителствени войски ги унищожили. След свършването на борбата турците поискали от раята да се разотиде мирно по домовете си. Обаче сърбите решили да използуват благоприятния случай да си извоюват свобода или поне автономия и насочили оръжието си против Портата. От целия полуостров забързали хайдути, за да засилят сръбските чети. В 1806 г. те превзели Белград; кърджалията Гушанц Али, който още в 1804 г. бе дошъл да помогне на дахиите и оттогава бе останал в крепостта, се върнал на кораби във Видин.

Когато през ноември 1806 г. русите преминали Днестър, против тях на влахо-молдовската граница излязъл Пазвантоглу в съюз с известния русчушки Мустафа паша, но бил отблъснат.

На 5 февруари 1807 г. Осман Пазвантоглу умрял. Той бил човек с желязна воля, храбър, енергичен, неустрашим и виден пълководец.

Умело съчетавал строгостта с мекотата и великодушието. Многобройните монументални постройки, нови улици и укрепления свидетелствуват, че той разбирал и от строително дело. От 32-те видински джамии интересна е Пазвантоглу-джамия, с библиотека и училище. Пазвантовият „сарай” (дворец) сега служи за затвор. Многото хубаво украсени чешми са негово дело; построил и фабрика за лед, от която всеки ден давали безпатно лед на бедните.

Домашните отношения, частният живот и външният вид (портрет) на Пазвантоглу не ни са известни. Заобиколяли го френски и английски наблюдатели, както Али в Янина. Знаем само нещо за неговия епископ. Влашкият игумен Калиник, човек своеволен и упорит, му предложил 20 000 пиастра за видинската митрополия. Пазвантоглу се съгласил да изгони предишния митрополит, предварително му взел всичко, каквото имал, и назначил Калиник. Но понеже не бил утвърден от патриарха, Калиник примамил епископ Софроний Врачански във Видин и го накарал да извършва богослужението, а сам прекарвал весело времето с Пазвантовите хайдути и кърджалии. Чак в 1803 г. Калиник, съпроводен от 50 турци, пристигнал в Букурещ, бил там посветен в епископски сан и освободил Софроний, който бил принуден цели три години като пленник да изпълнява епископската служба.

Разклатената Порта не могла да извлече никаква полза и от смъртта на Пазвантоглу. Симпатиите към французите станали причина Турция, обзета от граждански войни, да си навлече още и враждата на руси и англичани. Русите заели Влашко и се съединили със сърбите. На 20 февруари 1807 г. неочаквано пред Цариград се явил с английски флот адмирал Декворт; със страх очаквали бомбардировка, но той изчезнал така, както и дошъл. Скоро след това русите унищожили турския флот при Тенедос. И при това опасно положение в Цариград избухнала революцията на еничарите против султана реформатор; на 31 май 1807 г. Селим III бил свален и на престола се възкачил Мустафа IV.

Между това на север съдбата на Турция била вече почти решена. Наполеон и Александър се споразумели в Тилзит относно подялбата на османското царство. Русия трябвало да получи Бесарабия, Молдова, Влашко и България до Балкана; а Франция — Албания, Тесалия, Морея и Крит; на Австрия възнамерявали да оставят Босна и част от Сърбия. Тракия с Цариград и с азиатските провинции оставала на султана. За народите на полуострова, за техния характер, брой и за границите им

тогава почти нищо не знаели. Особен предмет в преговорите бил Цариград. Наполеон по никой начин не искал да го остави на император Александър; който владее този град, казвали тогава, той има властта над целия свят. Ето защо в тайните клаузи на Тилзитския мир (8 юли 1807 г.) било казано, че Франция и Русия ще изтръгнат „от игото и тиранията на турците” всички провинции на османското царство в Европа освен Румелия и града Цариград. В същия още ден Наполеон писал на Мармон, своя губернатор в Далмация, да изучи турските земи във военно отношение. С тази цел в 1807 и 1808 г. френски офицери пропътували Босна и Херцеговина, някои достигнали дори до Албания и Македония. Въз основа на докладите им Водонкур и Лапи съставили своите карти, които за пръв път представили тия земи в истинското им положение.

Тилзитските споразумения не могли да се запазят в тайна. Портата била уведомена за тях от английския и австрийския посланик. В едно бурно заседание на дивана, в което участвували и главатарите на еничарите и на улемите, последните извикали, че предпочитат да умрат на бойното поле под знамето на пророка, отколкото да преживеят пропадането на империята. Ако Наполеон наистина бе нападнал Турция, та с помощта на раята и на бунтовниците паши да основе нова „латинска империя”, това предприятие въпреки фанатизма на омаломощените османлии би завършило много по-щастливо, отколкото походът му към Москва.

В 1808 г. Цариград бил арена на ужасни сцени. Мустафа Байрактар от Тръстеник, русчушкият паша, настъпил с отбор войска към Стамбул, за да освободи Селим. Но докато той атакувал сарая, противниците му побързали и удушили пленения Селим. Сараят бил превзет, Мустафа IV бил свален и за султан бил издигнат Махмуд II. Мустафа Байрактар станал велик везир. През октомври станало тържественото събрание на пашите — невиждано дотогава зрелище; обаче румелийските и българските аги, жестоки врагове на Байрактар, не дошли. На това събрание се обсъждало между другото и реформирането на еничарския корпус. Създаден бил нов корпус от редовни „сеймени” и понеже нито еничарите, нито остатъците от родопските и балканските кърджалии искали да постъпят в редовете му, почнали да приемат даже християни и евреи. През ноември 1808 г. избухнало въстание срещу Байрактар реформатор и срещу неговия „низами джедид”. Безумието на еничарите било страшно; грозни били пожарите, които няколко пъти обхващали целия Стамбул с море от пламъци; яростна борба се водела по всички улици. Байрактар се затворил в една кула, гдето се задушил от нагорещения въздух, когато около него горяло. Привържениците му избягали в Русчук, но изгонени оттам от Молла паша, наследник на Пазвантоглу във Видин и непримирим Байрактаров враг, загинали един след друг. Едва след дълго време младият Махмуд се опитал отново да пристъпи към реформи.

* [Zinkeisen, стр. 234.]

* Мемоарите на И. Гюрич, секретар на Карагеорги, Гласник, IV, стр. 99.

* Кондо е македонски българин от село Поломле (неизвестно где се намира). Той се присъединил към кърджалийския главатар Гушанц Али, дошъл с него през 1804 г. в Белград, но преминал на страната на сърбите, между които скоро много се прославил. На 30 ноември 1806 г. на разсъмване се промъкнал в Белград и със смелото си нападение превзел крепостта и я дал в ръцете на обсаждащите я отвън сърби. Корчо е роден в село Сарай при Струмица. Баща му бил овчар на струмишкия бей. Веднъж се появил мор между стадата и изтребил много стада. Разсърденият бей хвърлил овчаря си в затвора. Корчо успял да избяга в планините и се опитал да сплаши кръвопиеца, но напразно; баща му умрял в затвора. Жадният за отмъщение Корчо събрал чета и започнал жестока изтребителна война с бейовете, опожарявал им чифлиците и им режел главите. Веднъж срещнал един бей в село Дабилово. Младият аристократ бил на красив арабски кон, а наоколо му били неговите сеизи, олани и чибукчии, всички в злато и сребро. По даден знак от Корчо хайдутите изскочили от засадите си, свалили бея от коня, отрязали му ръцете и краката, а най-после и главата. Един от тях я забучил на копието си и я носел така пред четата. С песни се оттеглили хайдутите от мястото на клането; с песни, защото си отмъстили за нещастните, паднали под ударите на бея, за жените и момите, изнасилени от този звяр, и за многото деца, жертви на страстите му. Цели 10 години Корчо водил хайдушки живот. След това си купил товарни животни, преоблякъл се като търговец и изчезнал. В. „Записки Панайота”, Слав. сборник, II, СПб, 1877, стр. 116.

* Zinkeisen, VII, стр. 223, според телеграмата на пруския посланик от 1 април 1797 г.

*[За опитите на Пазвантоглу да превземе Ниш вж. Милићевић, Краљевина Србија, стр. 35.]

*. Zinkeisen,VII, стр. 236—238, според телеграмите на Оливие [?!} и Кнобелсдорф. Срв. Hofmayer, Archiv, 1814, № 38, стр. 152.

* Софроний, стр. 68.

22. Славейков в „Читалище”, 1873, стр. 388—493, без да знае за сведенията, които ни дава Софроний, разказва едно друго, местно предание за падането на Арбанаси. Притесненията дотолкова се засилили, че всички жители решили да избягат във Влашко. Под предлог, че ще отидат в Свишовския манастир на църковния му празник, една нощ натоварили на коли всичко, каквото могло да се вземе, и тръгнали с факли. При „Разкола”, под планината, гдето по пътя за Оряховица има един извор, те се спрели, събрали се и дали клетва никога да не се връщат. Хвърлили фенерите и факлите с думите : „ Който се върне, и в гроба да почернее тъй, както е черна тази факла.” В къщи си останали само някои старци, вдовици и сираци, освен тях и някои ратаи.

* [Herzberg, IV, стр. 108.]

*. Bessières y Pouquevilte, Voyage, III, стр. 231.

*. Пак там, III, стр. 48.

* Пазвантоглу бил на голяма почит между мохамеданите като защитник на старите учреждения и като противник на новите данъци. В 1799 г. Pouqueville (I, стр. 522) чул в гръцкия архипелаг следната песничка от турски матроси, които я пели пред самия капиджибаши и пред двамата му палачи : „След стоте хиляди бомби, хвърлени във Видин, аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, робът на султанката-валиде, вдигнах знамето на въстанието. Аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, аз се боря срещу министрите му, аз искам да си остана верен поданик на своя господар, аз лижа праха от краката му, аз съм Пазвантоглу!” — [Вж. за борбата против Пазвантоглу и Zinkeisen, стр. 240.]

*. Телеграма на пруския посланик от 12 юни у Цинкайзен.

* [Dionisius, Chronografulu tierei Romanesci 1864—1815 (P. Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentru Romania, II, Buc., 1863) : През 1800 г. Муруси бил назначен за войвода.Капудан пак потеглил срещу Видин. Пазвантоглу се съюзил с кърджалиите. Кърджалиите превземали градове и села из цялото царство, опожарявали ги, запустяване, огромната сила на Пазвантоглу. Искали да издигнат Пазвантоглу за султан в Одрин. В Дивана се съвещавали да поискат французка и австрийска помощ срещу Пазвантоглу, или дори и руска. В това време французите навлезли в Мисир, султанът се обърнал към цар Павел за помощ срещу Пазвантоглу. Обещана му била срещу протектората над Молдава и Влашко. Суворов заминал за Румъния, ала Муруси осуетил тази помощ (?!). — Султанът простил на Пазвантоглу, назначил го за видински паша. Тържественото влизане на капиджията. Аянинът Кара Мустафа. Капуданът се оттеглил. — Пазвантоглу обсадил Белград, Ниш, Остров, Кладово, Рахово дори до Русчук, боят с Тръстеникоглу, видински аянин. Искал от Муруси пари и храна. — Работата във Видин. Зографи украсявали сарая със злато и сребро. Ангария (от Влашко) за постройките. Заплашвал с разграбването на Крайова. Страх. Болярите избягали в планините След една година in iérna Кара Мустафа оплячкосал Крайова. Султановите турци от Русчук и арнаутите се съюзили с Пазвантовите хора и плячкосали заедно. След това Манаф Ибрахим ограбил Чернец, Trgul Jiuliu, до полите на планините; през 1800 г. ограбили Крайова за втори път, това, което било останало. Една чета навлязла в Каракал. Помощниците турци плячкосвали от своя страна. Кърджалиите една нощ нахлули в Окна, опожарили града, като останали тука две недели. Всеки кърджалия водел 2—3 коня с плячка. Муруси се оттеглилKonst. Suco, по-рано молдавски, сега влашкж войвода : свикано било събранието на болярите, отправени били оплаквания до цар Павел. Тогава бил назначен Конст. Ипсиланти. Манаф между това се отправил за Русчук. — През 1804 г. дошъл Ипсиланти. Захванали поправки, постройки, Букурещ бил преустроен. Ала Пазвантоглу и Тръстеникоглу наблягали. Suco бил назначен от турците. Ала русите нахлули и назначили Ипсиланти.— Пазвантоглу се готвил срещу „москалите”. Разболял се от злоба срещу „москалите”. На корема си получил цирей, от който и умрял. Моллах взел неговата вдовица и бил назначен с ферман за паша.

* С Zinkeisen срв. Engel, Gesch. der Moldau und Walachei, II, стр. 66 и сл. Кнобелсдорф по молбата на реис-ефенди Махмуд съставил проект за операционен план срещу кърджалиите. Според проекта Портата е трябвало да постави стража по всички балкански проходи, да формира в продължение на 4 години една армия от 100 полка по 1000 души и да ги разположи по границата. Само че за всичко това турците нямали нито пари, нито енергия.

* Pouqueville, цит. съч., III, стр. 163.

* [Hertzberg, 3, стр. 432.]

* Гушанц Али и Карафеиз били съвсем разбити от русите и сърбите през 1807 г. при Малайница (при Бърза Паланка); кара Мустафа бил убит през 1815 г. в борбата с Милош Обренович при Котраже; Алибег, синът на Карафеиз, бил разбит от сърбите пак в 1815 г. при Юхор (Милићевић, стр. 191, 675, 672); брат му, на име също тъй Карафеиз, разбил гръцките хетеристи в Мало Влашко, ограбил, като бил на служба у Мустафа паша шкодренски, София, взел участие след това в босненското въстание, а по-късно живял известно време като бежанец в Австрия. M. Поповић, Покрети у Босни, Гласник, XXI, стр. 208—222. — [Към сръбското въстание, Милићевић, стр. 465.Цинцар Янко Попович от Охрид, дошъл през 1800 г. във Вальево, под Карагьорги командувал като бимбашия няколкостотин бекяри, воювал като юнак при Мишара, при Белград и др. главно на Дрин. Войвода в Пожаревец. Умрял през 1833 г. и погребан в манастира „Раваница”. Бил на възраст 54-годишен. Син му Георги Цинцаревич е помощник в Кюприя. „Говорно je мало и дружио се мало. Био je средњьег раста, смеђ, малих шиљастих бркова, пуних, румених образа, ока жива и глава коjа заповеда”. —Цинцар Марко, роден през 1777 г. в Белица в Албания, воювал през 1804 г. и сл. Във времето на Милош бил е кнез в Шабашката Посавина. Умрял през 1822 г. в Шабац, гдето е и гробът му. — Капитан Жика (не е ли Гьика?) от Македония, основател на шанца Делиград. Jокић разправял : „Дође неки Жика из Маћедониjе, доведе неколико бећара и начини, ниже села Вукашиновца, шанац, коjи се прозва Делиград. Он покупи jош бећара и постави им старешине : Николу и Стрељу над бећарима нишевачким, Џиду над онима из Лесковца и Першу над свима осталима.” Жика паднал при Делиград в юначен бой; погребан бил при св. Роман (стр. 791). — Осман Пазванджия с Юсуф ага, берковишки аян, Рушен ага, пиротски аян, и Пореч Алия и 6000 турци бил разбит при Дживджибара, недалеко от Алексинац, от Добръняц и Паул от Мельница (сръб. Румуна, Браничево) с 800 сърби. Турците „бягали чак до Видин! (стр. 803). „Пазванџиjи jе тада скочио на длану зли^, од чега je после и умрьо (Србијанка, I, стр. 113—115). — След превземането на Белград, 1806 г., хайдут Велко разбунтувал и освободил покрайнината Църна река, част от областта на Пазвантоглу. — През декември 1806 г. Hugo Pouqueville минал през Босна и Македония за Янина (Pouqueville, III, стр. 163). Бекир паша заповядал да запалят горите между Прищина и Гиляне срещу разбойниците; постоянни пожари. В Прищина губернаторът Малик паша, кръвожаден арнаутин, тъкмо се връщал от експедицията срещу „Kersales”. — Boué, Itinéraires, I, стр. 202, видял в Прищина les restes d'un petit fossé et d'un bos parapet, които били издигнати през 1806 г. срещу разбойниците. Пак там, стр. 205 — запустяването на Качанишкия проход започнало тепърва от 1806 г., où de nombreux brigands у avaient établi leur quartier général en occupant en même temps Качаник. Прищина même ne fut exempt de cette engeange, qui s'entendait avec certain Ayans. Опожарявани били горите срещу разбойници тук, към Враня и в Шар на пътя Призрен — Калканделен. — В боя при Каменица през 1809 г. срещу сърбите Нишани, Шашин (Шахин?) паша лесковски и „нѣкоегω зликовца, дрѹга Гѹшанцъ Алїи бранящаго иногда Белградъ именемъ Кара Везїѧ”. Гласник, II, стр. 211. Гушанц „паша отъ 2 тѹга” с Каравезия и пред Делиград, пак там, стр. 213. — Гушанц Али заедно с Карафеиз след смъртта на Пазвантоглу претърпял страшно поражение под Мулла паша видински при Малайница в Крайна на 19 юни 1807 г. : след шест неделна борба било смазано турското надмощие от сърбите, които били предводителствувани от самия Карагъорги и хайдут Велко и от русите под водителството на генерал Исаев (Милићевић, стр. 972). — Алибег, син на Карафеиз, през 1815 г. бил разбит от сърбите при Юхор на Морава в Ягодинско окръжие (Милићевић, стр. 191). — Някой сиКара Мустафа през 1815 г. бил разбит от сърбите при Котраже в Чачанско окръжие. Той паднал убит и главата му била изпратена на княз Милош (пак там, стр. 675), — София е била оплячкосана на 2 април 1832 г. Пътувания по България, стр. 27.]

* Раковски, Горски пътник, стр. 283. Панайот, стр. 144.

* При сръбските посолства в Цариград се отличавал българинът Петър Ичко от Катраница (между Воден и Костур), придобил като драгоманин на турската легация в Берлин доста големи знания; по-късно се ползувал с доверието на Мустафа, а още по-късно сполучливо водил търговия със западни търговци в Белград.

 

* Zinkeisen, VII, стр. 485. Рисунка от Пазвантовия паметник имаме у Kanitz, Donau- Bulgarien, I, стр. 233, гдето е дадено също тъй и едно подробно описание на постройките му във Видин. Датите по западния календар са означени със звездички, а всички останали дати са по източния календар.
* [За Калиник, видински архиерей, Петров, I, стр. 44 : по ходатайство на везира свалил го от престола за 200 кесии, ала наместникът му пристигнал и нямал тези пари, та Пазвантоглу заподявал да го обезглавят и тялото му да хвърлят в Дунава. — Пак там от 1806 г. се говори за сръбската Крайна и техния кнез. — Според Ranke, Serb. Geschichte, стр. 163, Молла паша бил писар на Пазвантоглу, също така самозванец. Срв. Петров за сношенията му с русите. През 1813 г. бил свален от Портата, умрял от чума в Скутари.]

 

*. Zinkeisen, VII. стр. 518; там подробно са описани и цариградските събития през това време.

* [За емиграцията на българите през кърджалийско време вж. А. Ф. Музыченко, История поселения и фонетическия особенности говора крымских болгар. (Памяти профессора Марина Степановича Дринова), Известия отделения русского языка и словестности Импер. Акад. Наук, 1907 г., т. XII, кн. 2, СПб, 1907. стр. 72—134.]

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин