Видин и краят на Българското средновековие

Минават години, но за Видин не се говори в историческите извори. И това мълчание е лесно обяснимо. След като Иван Александър се справил с вуйчо си Белаур и сърбите престанали да се интересуват от България (1332), градът и обвързаната с него област по традиция били интегрална част от българското царство и центробежни стремления, които биха го избели встрани от българския държавен живот, не се забелязват. Поне на повърхността. През 40-те години на XIV в. българската външна политика имала една основна посока - на юг от Стара планина, а нейният обект се наричал Византия. Така Северозападът оставал незабелязан. Промяната дошла с втората половина на столетието. Била малко неочаквана и нахлула бързо. Започнал най-славният период от историята на Видин; години, изпълнени с много, важни и дори съдбовни събития; пет десетилетия, през които областта се превърнала в царство - второ наред с Търновското, но пак българско, - а Видин в негова столица (сякаш за да потвърди писаното в Анонима от 1308 г.); полустолетие, през което младото царство се преобразило във важен международен субект, който в някои мо-менти дори се намирал в центъра на изключително важни събития в живота на Европейския югоизток.

Съдбата на Видин през втората половина на XIV в. била свързана с името на една личност, която повече от четири десетилетия властвала самостойно и независимо. Тази личност се нарича Иван Срацимир. Народната памет, словесното художествено творчество и не на последно място историографската траадиция са направили от него една от най-трагичните фигури на Българското средновековие от времето на неговия залез- Той наподобява по-скоро герой от антична гръцка трагедия, отколкото реална личност от българската действителност. Иван Срацимир е вторият син на цар Иван Александър Асен от първия му брак с влахинята Теодора. Подсказва го текстът на Симон в бележката към Софийския псалтир, или още Песнивец (1337), и, разбира се, миниатюрата във Ватиканския ръкопис на българската преработка на хрониката на Константин Манаси (Соd. Vat. Slavo 2, f 205). Иван Срацимир, роден по времето, когато баща му деспот Иван Александър е бил господар на Ловеч - израснал и възмъжал през втората половина на XIV в. Но с него се срещаме (като изключим споменатите по-горе два извора) тогава, когато традицията го свързва с Видин.

Твърде дълго като аргумент за самостоятелното властва-не на Иван Срацимир във Видин се сочеше бележката към известното четириевангелие, което днес се съхранява в Британския музей (ВМ add 39625). Анализът на богатата информация, която предлага приписката, показва, че книгата е поръчана от видинския митрополит Ааниил и е завършена (около 1352 г.) по времето на Иван Александър, „благочестив и велик цар на българи и гърци", на неговия син младия цар Иван Срацимир, а в Търново светителствал патриарх Теодосий II. И толкова. Нищо в този текст не подсказва, че Иван Срацимир е свързан по някакъв начин с Видин. Напротив, титлата, която му дава неизвестният писач, млад цар, е ясна и категорична: той е наследник на престола, обвързва го здраво с баща му (цар и самодържец на всички българи и гърци) и е в Търново, готов във всеки момент, ако се наложи, да поеме в свои ръце върховната власт в царството. Но въпросът, кога Иван Срацимир е започнал да властва самостоятелно във Видин, остава.

Очевидно настаняването на Иван Срацимир във Видин не е пило случаен акт. Политическите механизми, които са действа-ли в средновековното общество, и преди всичко господстващата византийска традиция предполагали подобна позиция да бъде отредена на втори или трети син в царското семейство, но не и на престолонаследника, който е бил съвладетел (съцар или симвасилевс) на баща си. Трябва да се е случило нещо много сериозно, което да промени напълно политическия климат, да наруши традиционната практика и най-старият син на царя да бъде изпратен като владетел на отдалечена от столицата провинция. Кога и как се е стигнало до тази промяна?

Лве миниатюри в прочутото Четириевангелие на Иван Александър (ВМ Add. 39627, ff. 2v-3r), които имат силно политическо звучене, разкриват състоянието на царското семейство в 1356 г. На едната миниатюра са изобразени деспот Константин, царев зет, съпругата му Кера Тамара и двете й сестри Кераца и Десислава; на другата са представени царица Теодора, Иван Шишман, Иван Александър и най-малкият им син Иван Асен. В случая е важно не присъствието, а отсъствието. На Иван Срацимир, млад цар и бъдещ цар и самодържец. Защо? В края на 1347 или в началото на 1348 г. Иван Александър се оженил втори път за

християнизирана еврейка, която след кръщението получила име-то Теодора. От този брак към 1349-1350 г. се е родил син, наре-чен Иван Шишман, който под натиска на майка си (в надписа към миниатюрата тя е самодържица - нещо непознато за българската история!) започнал да измества големия си брат, определен да наследи престола. Съвсем скоро Иван Шишман бил обявен за багреренороден и млад цар и заел първото място в реда на прес-толонаследието. А Иван Срацимир? Няма съмнение, че той е бил деградиран, т. е. лишен от достойнството млад цар, мястото, което му се е полагало по рождение е било заето и той е бил изпратен (а защо не и отстранен?) извън столицата, във Видин, с титлата цар, която той притежавал още от 1337 г. (Софийски псалтир). Кога е станала тази съдбовна промяна - не само лична, но и държавна? Преди 1356 г., когато е било завършено чети-риевангелието. Следователно Иван Срацимир се е настанил във Видин като негов самовластен господар наскоро след 1352 и малко преди 1356 г.

Загубил Търново - поне докато баща му бил жив, - Иван унгарски Срацимир се постарал да направи единственото, което му ос- XIV в. тавало: да се отдалечи и разграничи колкото може повече от столицата и от онова, което било царство България. И по този начин да изгради самостоятелна държава, но подчертавайки нейния български характер. Първата му стъпка била свързана със статута, неговия и на владенията му. Той не се задоволил с традиционната титла цар - тя била притежание на всички Иван-Александрови синове, включително и на най-малкия Иван Лсен, рожба от втория брак - и много скоро се обявил за „самодържавен цар на българи и гърци" (1360). Той не само формално споделил титлата на баща си, която била продукт на цар Симеоновата политическа идеология - това не било необичайно за тази епоха, но преди всичко той използвал понятието самодържец, за да заяви безапелационно, че в царството си той не зависи от никого и сам си е господар. За да подчертае, и то публично, своя суверенитет. Иван Срацимир Започнал да сече свои монети, които трябвало да бъдат наложени в парично обръщение на територията на неговото царство. Той се установил в един град, който 6 бележката към четириевангелието на митрополит Ааниил е наречен „великия и многолюден град Бдин". Очевидно тази ласкава характеристика не е плод на хвалебственото перо на неизвестния книжовник, а съответства на описанието на Видин в Анонима от 1308 г. Но това не било достатъчно, защото градът трябвало да се преобрази в столица. И тази промяна по-бързо или по-бавно ставала. Градът постепенно се превръщал в книжовно средище, полагали се старания той да се снабди с мощи на светци (това не било никак лесно!), които да го закрилят от врагове; църквата подсказвала амбиции за отделяне от Търново.

Какви са били границите на младото царство? Труден въпрос. Липсват сигурни български избори, а чуждите проявяват лесно обяснимо пристрастие (в едно сръбско четириебангелие от Хилендарския манастир неизвестният преписвач е отбелязал, че сръбската земя по времето на „четвъртия Стефан", т.е. Стефан Аушан, достигала „и до Загорието, даже до Бдин" - около 1347 г.). „Границата на Видинското княжество е тръгвала следователно от една точка на Дунава, западно от Оршава, вървяла по вододела между Морава и Тимок, постепенно извивала към първата и я достигала някъде при Алексинац и Аелиград, към юг тя минавала някъде на север от Ниш и Свърлиг, обгръщайки областта на Княжевац; после се обръщала към север и оставяйки на изток областта на Враца и Оряхово, достигала пак Дунава." Така описа границите на Видинската област през 1327-1330 г. П. Ников. Може да се каже, че това описание, общо взето, е съответствало и на Иван-Срацимировото царство.

Видин бързо растял като независимо царство. За радост на Иван Срацимир. Но тоба не било само радост, а и отговорност. Защото царството трябвало да се изгражда, а сетне и да се съобразява със сложна международна обстановка. Видинското царство нямало проблеми, поне открити, с Търново, било далече от Византия и нахлуващите на Балканите османски турци, а Сърбия вече не би могла да бъде опасност за него, тъй като след края на 1355 г. навлязла в дълбока криза и бързо започнала да се разпада. Оставало Унгарското кралство. След като в продължение на седем-осем десетилетия маджарите отсъствали от живота на средновековна България, картината се променила изненадващо през 60-те години на XIV в.

Унгарските хронисти, тръгвайки от традиционната прекалено амбициозна и лишена от основания идея унгарските крале да се наричат и величаят с титлата гех Bulgariae, обявяват без ко лебание Иван Срацимир за бунтовник срещу своя господар. Ето Защо той трябвало да бъде наказан за тези си действия. „След това кралят [Людовик I - Лайош I] повел войските си към България, която, макар и подчинена на панонската власт [Унгарското кралство], се разбунтувала под водачеството на Страшимир..."

(Антонио де Бонфини). Така звучи политическата обвивка на унгарските действия, които рефлектирали в унгарската историография. Но действителността е била значително по-прозаична.

Унгарският крал видял във Видинското царство лесна плячка и решил да я вземе, трябвало само да протегне ръка.

Унгарският крал Лайош I (1342-1382) отправил искане към Иван Срацимир да се признае за унгарски васал. Отказът на видинския цар - той едва ли е изненадал или учудил унгарския крал - довел до войната. В края на април 1365 г. унгарските войски се събрали, на 1 май потеглили и в края на същия месец вече преминали Лунав при Оршава и навлезли в Земите на Видинското царство. А на 30 май вече се били разположили край Видин. Не се знае с какви сили е разполагал Иван Срацимир, но явно само стените на града не могли да го спасят. Защото на 2 юни унгарците превзели столицата на малкото царство. Последвали действия, които целели овладяване на цялото Видинско царство и назначаване на унгарска администрация - още в първите дни на унгарското господство за управител на Видин бил назначен Бенедикт Химфи, който бил и бан на Братислава. По-късно той бил заменен от Аионисиос Лацкфи, който се титулувал войвода на Трансилвания, управител на Видин и владетел на комитатите Темешвар и Солнок.

Лайош I завладял Видин лесно или поне изворите така го представят. Трудното идвало след това, защото царството трябвало не само да бъде покорено, но и задържано под унгарска власт. Унгарският крал не избрал най-доброто средство, за да го постигне. Напротив, прибягнал към най-страшното, което можело да постигне българите от Видинското царство. За първи път в петвековната история на християнска България поданиците на български владетел бивали насилвани да изоставят православната си вяра и да приемат католицизма. Основният инструмент в тази престъпна процедура, особено в морален план, били францисканските монаси, чието средище било в Босна, които успели да „покръстят" 200 000 души - това число според някои не съвсем сигурни изчисления се равнявало на около една трета от населението на Видинското царство. Атмосферата на унгарското господство е предадена по впечатляващ начин от братята Лраган и Райко в тяхната приписка към един Апостол (днес в Атонския манастир „Св. Павел"): „На-писатази книжкамногогреш-ният Лраган заедно с брат си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време". Мъката не подминала Иван Срацимир и семейството му. След като били пленени, те били изведени от Видин и затворени в крепостта Гомнех/Гомлех, т.е. Хумник (днес Босилево в Карловацката жупания -Хърватия). След това - а може би и преди да бъдат отведени от столичния град - и те били принудени да приемат католическото вероизповедание.

Следващата 1366 г., първата от унгарската окупация на Видин, преминала в някои неясни действия - плод на легендарни свидетелства - за освобождаването на града, и то в усложне на международна обстановка, която превърнала конфликта от двустранен в конфликт на Централна и Югоизточна Европа Случайно или не, Видин се превърнал в средоточие на европейска та политика. Там се сблъскали интересите на Унгария, България Византия, а в последвалите събития се намесили много активно деспот Лобротица, граф Амедей VI Савойски и влашкият войво да Владислав I Влайку. В края на лятото във Видин пристигна византийският император Йоан V Палеолог. Той се връщал несполучлива мисия в Буда, където разговарял с Лайош I и чрез пратеници - с Папството. Иван Александър - не без намесата на Андроник IV Палеолог, първороден син и престолонаследник на Йоан V (той бил зет на българския цар), не позволил на императора да продължи пътя си към Константинопол. Тогава в конфликта се намесил граф Амедей VI Савойски. С идеята, че се отправят на кръстоносен поход, през септември 1366 г. савойците пристигнали на Балканите и прогонили турците от крепостта Галиполи. Оттук нататък (по настояване на Анна Савойска, майка на Йоан V) походът от антитурски се превърнал в анти-български. В началото на октомври са-бойците отплавали към Българското Черноморско крайбрежие и бързо завладели Ахтопол, Созопол, Скафида, Анхиало, Месемврия, а на 25 октомври обсадили Варна. И тук претърпели не-успех. Това принудило Амедей VI да за-почне преговори с цар Иван Александър деспот Лобротица. След тези прего-вори, водени в Търново в продължение на два месеца, ясна била съдбата само на Йоан V Палеолог. Неговото „зато-чение" във Видин свършило. Той напус-града (в края на декември 1366 г.) и през Калиакра и Несебър се завърнал в Константинопол.

Основният проблем за България - съдбата на Видин и войната с унгарците - оставал, тъй като унгарците не участвали в преговорите. Един малко изненадващ текст (писмо на видинския бан Петер Химфи до унгарската кралица Елизабета!) съобщава за споазумение или по-точно съглашение между Иван Александър и Йоан V Палеолог, според което българският цар трябвало да плати 180 000 флорина на влашкия войвода Влайку I, който пък трябвало да освободи Видин от унгарска окупация и да го върне на българите. Споразумението, ако е имало такова, а не е било само слух, звучи странно, защото ролята на Йоан V Палеолог да свърже българи и власи (?) била нищожна, а печалбата му значи-телна (той трябвало да получи Анхиало, Месемврия и Варна). Така иначе 1367 г., въпреки плановете на тристранната коалиция, не донесла нищо ново за Видин. Не настъпили съществени промени и през 1368 г. В центъра на събитията била бойната между унгарците и влашкия войвода Владислав Влайку I. Унгарските войски били разбити край Аъмбовица (Влахия) и това влошило позициите им в България. Действията на Иван Александър - той едва ли е прекратил усилия- та си за освобождаването на покорените от унгарците български земи - остават скрити. Но на следната 1369 г. започнали да дават резултати. Първо въстанали гражданите на Видин, които насочили своята ярост към францисканските монаси, предизвикали него- дуванието им с „кръстителската" си дейност (унгарският хронист Блазий де Залка съобщава, че тогава намерили своята мъченическа смърт петима братя минорити). Но основният удар бил отправен към местните маджарски власти и не без помощта на местното население влашкият войвода успял да овладее града. Наистина след шест месеца унгарците успели да си върнат града, но краят на тяхната окупация идвал. През август-септември 1369 г., след активните действия на Владислав Влайку и Лобротица, унгарският крал бил принуден да отстъпи и като придал доброжелателен оттенък на своето решение, наредил освобождаването на Иван Срацимир и връщането му във Видин след изтеглянето на унгарските войски от града. Това станало през есента на 1369 г. и след четири години унгарска окупация, донесла много беди и мъки на българското население, Видинското царство било възстановено. Иван Срацимир отново се установил във Видин като цар и самодържец на българите, запазвайки някаква формална зависимост от унгарския крал - двете му дъщери били заложнички в унгарския двор (едната, Доротея или Лорослава, по-късно се омъжила за босненския крал Твърдко, а другата - нейното име е неизвестно - починала).

Само година и половина след завръщането на Иван Срацимир в престолния му град в историята на българската държава настъпил решителен момент. На 17 февруари 1371 г. починал цар Иван Александър и търновският престол бил зает от Иван Шишман. Каква е била реакцията на Иван Срацимир? Очевидно той не е сторил нищо, за да потърси законните си права. Той не може да не е разбрал, че по-малкият му брат отдавна е бил утвърден като законен наследник на престола и една гражданска война - а тя би била неизбежна - би довела само до трудности. Дори при успех тя би му донесла Търновското царство, сянка от някогашна България, което лежало на пътя на турското нашествие. От друга страна, той имал Видин с всички привилегии, почести и царска титла. И той решил да се задоволи със сигурното, вместо да преследва младежките си блянове. От 1371 г. Видин все повече се отделял от Търново. Политически това било факт отдавна, оставала само църквата, която след 1381 г. скъсала с Търновската патриаршия и се обвързала с Константинопол (вж. по-долу).

Политико-географското положение на някога могъщото българско царство се разкрива по убедителен начин в два много интересни и важни извора. Ще започнем с по-късния. Баварският воин Ханс Шилтбергер, който имал щастието да преживее злополучната битка край Никопол (1396), описал своите преживявания, в които между другото се чете: „Сега трябва да се отбе-\ежат страните между Дунав и морето, в които съм бил. Аз бях в три области, които и трите се наричат България. Първата България се простира там, където се преминава от Унгария през Железните врата. Столицата й се нарича Видин. Аругата България лежи срещу Влахия, а столицата й се нарича Търново. Третата България се намира там, където Лунав се влива в морето. Столицата й се нарича Калиакра".

Плод на случайни впечатления ли е тази картина? В 1386 г. в Константинополската патриаршия е съставено ръководство за изготвяне на писма, адресирани както към лица, живеещи в империята, така и към пакива извън нейните предели. Като се остави настрана текстът, посветен на владетеля на Добруджа (деспот Добротица, който в 1386 г. вече е бил покойник), особена стойност имат обръщенията към владетелите на Видин и Търново. Ето ги: „Как пишат патриархът и митрополитът до владетеля на Видин и ва-силевс Канцимир (Срацимир): Най-благочестиви и христолюбиви автократоре всемогъщи и господарю на Видин и на цяла България, в Светия дух господар и син на нашата скромност и/или смирение". А ето и обръщението към търновския господар: „Как пише митрополитът до господаря и ва-силевса на българите Шишман: Всемогъщи, преблагочестиви, христолюбиви, превисоки василевс на българите, в Светия дух най-любезни и най-желани Господарю и сине мой". Какво прави впечатление? Това са формули, които са задължителни за патриаршеската канцелария. А вероятно и за императорската. Тези формули не са случайни, а са разработени след внимателно осмисляне на положението в самата България и са отразявали съвременното състояние на някогашното единно българско царство. На пръв поглед Видин и Търново са равнопоставени (въпреки че Видин е поставен на по-предно място). Ако предимството на Видин - нещо, което текстът подсказва много дипломатично - не може да бъде убедително доказано, то равнопоставеността на Видин и Търново в очите на ромеите през 1386 г., а вероятно и през предходното десетилетие, не подлежи на съмнение.

На 26 септември 1371 г. край Черномен турците разгромили войската на двамата братя крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша. Тази битка била краят на един период в турското завоевание на Балканите (изолирани действия, които нанасяли удари, рушили, но не заплашвали цялото) и началото на нов период, който вече бил тотална война на Исляма срещу Християнството. В тази тежка обстановка Видинското царство било в по-добро положение в сравнение с останалите „две Българии". Поне за момента. Щитът, който представлявала Търновска България, разположена на пътя на завоевателите, го изолирала от събитията в централните части на полуострова и осигурявала неговата безопасност. Поне до проникването на турците на северозапад от Диагоналния път Одрин-Пловдив-София-Ниш. От друга страна, Видин бил отворен на север и на запад, но това положение едва ли е могло да му донесе някакви практически ползи.

След Черномен Иван Шишман бил принуден да изпрати сестра си Кера Тамара в харема на султан Мурад и да стане турски васал. Настъпил мир, макар плах и несигурен. Търновска България образувала защитен пояс между Видин и евентуалните заплахи, които можело да дойдат от турците. Така съдбата и политическата география този път били на страната на Иван Срацимир. Видинското царство преживяло четвърт век в съмнително спокойствие, гарантирано от покорството на брат му и от нерадостната съдба на сестра му.

Началото на края дошло в 1388 г. Тогава турски войски, предвождани от Али паша, за първи път проникнали на север от Стара планина и сравнително бър-зо се справили с Търновското царство. Те завладели дори Никопол, където се бил укрил Иван Шишман, и стигнали до опасна близост с Видинското царство. Обикновено се приема, че през 1388 г. Иван Срацимир се е признал за турски васал и че дори е бил принуден да допусне турски войски във Видин. А някои учени дори са склонни да отъждествят видинския цар със споменатия от Нешри Сарадж бей - безспорно християнски васал на Мурад и сетне на Баязид, и го виждат сред участниците в битките при Коня (1386), Косово (1389) и Ровине (1395). На 1 7 юли 1395 г. (на 3 юни или на 29 октомври според различните извори) Баязид наредил да екзекутират Иван Шишман и превзел окончателно Никопол. Опасността приближавала към Видин. Наистина през същата година престолонаследникът Константин и митрополит Йосиф посетили Търново „заради царски дела". Видимата страна на мисията била пренасяне във Видин на мощите на св. Филотея, които трябвало да пазят „бо-гохранимия град" от опасности.

През 1396 г. Видинското царство било въвлечено в международните събития. Унгарският крал Сигизмунд (по-късно император на Свещената Римска империя) организирал кръстоносен поход срещу турците. Трудно е да се каже заЩО той е избрал пътя по течението на Аунав - път, който едва ли е щял да го отведе към сърцевината на турските владения на полуострова (Одрин). Унгарските хронисти отбелязват, че кралят стигнал .до границите на България" и превзел Оряхово и Видин. Появата на унгарските войски вероятно е вдъхнала надежда на Иван Срацимир. Но тази надежда много бързо била попарена. На 25 септември 1396 г. безгрижните и неопитни в такива битки рицари били разгромени катастрофално край Никопол. Лошъл редът на Видин. Вероятно наскоро след битката турците овладели Видин и сложили край на царството. Знаем само, че това е станало преди 23 декември 1396 г., тъй като на тази дата Робер дук на Бар Френския североизток) е отправил писмо до дожа на Венеция, с което искал съдействие, за да получи сведения за сина си Анри, „пленен от турците в някаква битка или война и затворен в крепостта Бдин". Иван Срацимир бил отведен в Бруса, където завършил живота си.