КУЛА - производни: кулченин, кулченка, кулчени (самоназвание кулчене), кулски.

Общини - Села Кула

Вторник, 19 Март 2013 23:36

Написано от ivailo

Население: 1880 г. - 2913 жители,

1910 - 4865,

1926 - 5484,

1934 - 5413,

1946 - 5550,

1956 - 6474,

1965 - 5861, 1975 - 5660,

1985 -5213,

2011 година - 3226 жители.

Град Кула - бивш център на едноименна околия, сега община на девет кметства, се намира на 32 километра югозападно от Видин, разположен върху хълмисто възвишение на средна височина 300 метра. По-голямата част на града е застроена върху южния склон, който е покрит с пасища, градини и ливади, достига до река Чичилска (Войнишка). В северните поли на възвишението протича река Тополовец, на която, близо до града, се намира язовир "Кула".

Землището на града граничи със землището на селата Чичил - на изток, Полетковци - на юг, Извор махала - на запад, Големаново -на северозапад и Бойница - на север.

Видимите следи от поселищен живот в границите на днешния град Кула датират от първото хилядолетие преди новата ера. Намиралото се тук тракийско село преживяло римското нашествие и продължило да съществува и през първото столетие на римското владичество (Йоцова 2005: 23-26). Археологическите материали, датирани II-III век показват присъствие и на римски битови предмети, очевидно свързани с участието на римски войници и строители на крепостта Кастра Мартис (Атанасова 2005: 23-26). След построяването на крепостта, в периода IV-VI век, трако-римското селище е преживяло тежките последици от преминаването и стануването на римски войски, от нашествията на готи (края на IV век), нападенията на авари и слявани (VI в.) Крепостта била разрушена от аварите през 586-587 г. и от това време нататък Кастра Мартис не се споменава(Атанасова 1991: 3-5).

Едва през 70-те години на XIX в. Феликс Каниц локализира на това място античната Кастра Мартис. Той недоумява от факта, че градът Кула не е отбелязан в западноевропейските карти, които пък показвали "толкоз други въображаеми имена" и продължава: "При това Кула не е нов град, а както свидетелстват многото й развалини, тя съществува отдавна и вече в римско време имала голямо значение между мизийските градове" (Каниц 1932: 107, Атанасова 2005: 1216). Старинността на Кула авторът подкрепя с известното за Кастра Мартис у античните автори, но това не дава основание да се говори за приемственост и онаследяване и още по-малко за непрекъснат поселищен живот.

Има доказателства за частично възстановяване и ползване на крепостта през XIII-XIV в. в отбраната на Видинското феодално царство (Атанасова 1981: 5), което е предпоставка тя да е преживяла и турското нашествие в някаква степен на годност. След падането на Северозападна България подосманско владичество през 1396 година западната граница на Видинското царство, която минавала по вододелните планини между Тимок и Морава, станала граница на Османската империя в тази посока (Заяков 1980: 108,112). Укреплението при днешния град Кула останало далеч от тази граница и очевидно по тази причина не намерило място във военната стратегия на поробителя. Изказваме това мнение, защото още първите десетилетия в границите на Видинския санджак османските власти осигуряват постоянна военна охрана и поддържане на разположените по границата крепости: Видин, Филурдин (при дн. с. Флорентин), Исфирлиг (при дн. гр. Свърлиг, Сърбия), Баня (при дн. гр. Соко Баня, Сърбия), Белград (при дн. гр. Белоградчик), а след 1524 година построили нова крепост -Фетхюл-Ислям при днешния град Кладово, Сърбия (Боянич-Лукач 1976: 57-94).

В случая обаче ни интересува повече дали е имало селище до и около крепостта през тия векове, под какво име е фигурирало то в османските данъчни регистри, защото селищното име Кула липсва в описите на санджака от 1454/55 г. и от 1560 година.

Резултатите от археологическите проучвания позволяват на Й. Атанасова (2005:7) да констатира: "Днешният град Кула е възникнал в края на XVII в. "Писмени източници показват развитието на селището, оформяне на "селски елит" и представителство във вилаетския център за "участие в разпределението на данъците" и "вилаетските разходи". На такъв форум жителите на Кула през 1759 година били представени от Йон, син на Стефко, в 1770 г. - от Андрей, син на Велко, а в 1788 г. -"от село Кула - Вико кнез".

Във военно-географски опис от 1784 г. на австрийския офицер Франц Ксавер Покорни четем: "Село Кула се състои от 200 християнски къщи и един хан с 50 коня, разположено е на едно възвишение, тук се намират и стените на стар замък, който е на половина разрушен" (Покорни 1971:67). Авторът проследява пътя Видин-Гургусовац (дн.гр. Княжевац, Сърбия), който водел от Видин към Ново село (дн. с. Новоселци) и покрай с. Турчин (дн. с. Цар Петрово) за Кула и продължавал за Гургусовац.

Наличието на 200 къщи в Кула през 1784 година говори за едно голямо за онова време селище, което ще е изминало дълъг път на развитие, за да достигне жителски състав от около 1000 души. Затова допускаме селото в своята ранна история да е носело друго име или поради някакъв статут да не е попаднало в данъчните регистри или, в крайна сметка, да е възникнало от сливането (събирането на едно място) на малки поселения. Тези предположения подкрепят истината, че на това място и преди е имало селищен живот. Сигурно доказателство за това са двете стари гробища, отдавна застроени, и оброчен камък, посветен на Св. Дева Мария, въздигнат през 1796 г. (Генчов 1976: 85).

През 70-те години на XIX в. Феликс Каниц заварва "четирите градски махали, населени от българи, турци, татари и черкези", групирани около останките на старата крепост (Каниц 1932: 107-109).

Българската махала е най-старата и същинска част на града. Както видяхме, в 1784 г. в селището е имало само християнски къщи. Фр. Покорни не пропуска да отбележи наличието на турски къщи, където ги е имало, дори техният брой да е незначителен -между една и четири. Той отбелязва, например, в Кладово 140 турски къщи и 50 христянски къщи, в Брегово - 180 християнски и 4 турски, в Гъмзово - 30 християнски къщи, един турски хан, в Зайчар - 150 християнски къщи и един турски хан (Покорни 1971: 65-67).

Турската махала в Кула възниква след 1833 г. след присъединяването на Крайна (Неготинско, Зайчарско и др.) към сръбското княжество. Тогава турската граница в района на Кулско минава през Връшка чука. Грижите по охраната на новата граница постепенно издигат Кула в пограничен военен и административен център на каймакамлък (каза, околия). Новата ситуация привлича в града турско военно и гражданско население на временно и постоянно местоживеене.

В 1861 г. 60 татарски семейства поставят началото на Татарска махала (днес се е запазило името в североизточната част на града, където на ул. "Тунджа" се намира Татарския бунар, зидан с церови талпи). Три години по-късно, в 1864 г., 120 черкезки семейства заселват днешната източна част на града, която сега е известна с прозвищата Черкезкото село, Черкезкото (Каниц 1932:109, Заяков 1986: 111 и сл. и цит. там лит.). В 1869 г. Кула наброява 760 къщи, 3 джамии (по една в турската, татарската и черкезката махала), 1 църква (съградена в 1864 г.), 1 училище (българско в българската махала), 1 хан, 44 дюкяна, 38 кръчми, 2 казарми, конак, полицейски участък, телеграфна станция, болница и др. (Цухлев 1932: 445).

Татарите и черкезите напускат Кула в началото на Руско-турската освободителна война (1877 г.), а турците, с малки изключения -след войната. След Освобождението градът запазва функциите си на околийски център.

Името на града - Кула, е свързано с внушителните останки от полуразрушената антична кула. То е арабско-турска заемка, навлязла отрано в речниковия състав на българския език, със значение "тънка, висока сграда - обикновено каменна и укрепена (БТР 1963).

В 1862 г. организаторът на татарските поселения Нусред бей преименувал града на Адлие (араб. adlie "правосъдие"). Причините за преименуването не са известни (Цухлев 1932: 445). За този период всичко, което се отнася до Кула и Кулско в турските документи е означено с Адлие. Подчертаваме това, защото в научната и друга литература за улеснение на читателите името е осъвременено с "Кула" и "Кулско". В същото време обаче името на града Кула живее не само в говоримата и писмената реч на местното население, но и в кореспонденцията на руски дипломати, сръбски канцеларии и др.

Градът идва до нас с името Кула от XVIII в. Имали сме случаи да ни опонират, че преди това градът е съществувал с името Загорие (Загоре) и Сахра. Загорие е нахия (околия), но без административен, нахийски център. Във Видинския санджак през XV -XVI такива били нахиите Поломие, Кривина, Черна река, Тимок и др. - всички подчинени на центъра на санджака - Видин. След XVII в. терминът "нахия" се заменя със синонимите "каза" и "мукатаа". Настанали са известни промени и в районирането, и в наименованията. Нахия Загорие (област зад планина) след XVII в. била преименувана Сахра (араб. sahra, равнина, поле) и оттогава до Освобождението днешно Кулско фигурира под името Сахра не само в турските документи, но и в езиковата практика на местното българско население. Илия Цанов, когато пише за въстанието от 1850 г. пояснява под линия: "Така се нарича Кулско" (Цанов 1889: 85, 2011: 31).

През 1839 г. Йончо Цеков "в една стая при ковачницата на баща си" открива първото училище, а в 1864 г. е осветена и църква, посветена на апостолите Петър и Павел. Двете събития поставят ново начало в културния и духовен живот на Кула (Цухлев 1932: 447-448).

Господства мнението, че сегашният град е бил вкупчен до останките на античната крепост. Около този център с течение на годините израснали нови махали, които, независимо от съвременната градоустройствена планировка, продължават да живеят със старите имена: Брестака, Глишовото, Градиняка, Горния кладенец, Горния край, Долния кладенец, Долния край, Материза, Новия кладенец, Пишурката, Селския кладенец, Турската джамия, Турския кладенец, Циганите.

За стари фамилии смятат: Блеярите, Бурулеите, Бусковите, Бучковите, Василчовци, Витановите, Войчови, Гераците, Гитените, Главчови, Гундерите, Гуцините, Делиите, Дилкините, Доличови, Жульовите, Йовкините, Кальовите, Каравелските, Каровите, Келешите, Корманите, Котеркови, Куковите, Кулашови, Курийкови, Лачковите, Люшникови, Маздраците, Найдените, Нанковите, Палашовите, Патаричковите, Пейчинкови, Пейчовите, Пепеливите (клон на Корманите), Поповците, Поройските (клон на Пейчовците), Пункините, Ралчовите, Саботинковите, Самораслиците, Сармунови, Сечените, Славнините, Смринявите, Стайкови, Струнджови, Суреджии, Тупаньовите, Търколовите (клон на Корманите), Фучеджиите, Цеклянкови, Цинцаровите, Цурковите, Чонковите, Шопарите.

Фамилии на преселници от други места: Бръмбарови и Турузлий от с. Торос (дн. Лазар-Станево), Градинарски от Еленско, Брънчови от с. Бойница, Бойкови, Пейкови, Пецовски, Оковски от с. Бойница, Изворските от с. Велики Извор, Сърбия, Дулгерите от с. Червена ябълка, Пиротско, всички дошли след Освобождението, Гигови и Кузманови от градовете Тетово и Кичево, Македония.

Нинко Заяков - в.ВИДИН Брой 20 (2057) • 14 -17 март 2013г.