Изпрати стари снимки от Видин и областта

Златен рог

История - Разкази

Лодкарят прибира веслата. Навлизаме в Златoрожката низина. Минаваме през кичести тополи и прехвърляме дигата. Каналите се пресичат и ослепително блестят. Мамулите на избуялата царевица се кръстосват като шпаги. Дините в бостаните са налягали като овче стадо. Зеленчуковите градини са натежали от рядко плодородие.
Изведнъж нежен женски глас изпълва простора:

Изгрев златен равнината пали,
Дунав лъска като сабя страшна.
Песен екват стакевски кавали,
жива песен за дела юнашки.
В Златен рог подемат я момите,
в блоковете ширни се заслушват
. Ех, ти, земьо видинска честита,
няма в тебе синори и суша. . .


Да, честита е тая видинска земя! — Искате ли да ви разкажа защо тази местност, се казва Златен рог? — обръщам се към спътниците си. — От плодородието — бърза да отговори Бондоков. Не, не от плодородието. И им разказвам легендата...

За да запази земята си от нашественици и грабители, римският легат Тит строил крепости и държал на бойна нога многобройни легиони в Рациария, Бонония и Флорентиана. Той се прочул не само като велик пълководец, но и като коравосърдечен тиранин при потушаването на бунтовете и въстанията на робите. Но най-.голяма слава добил, когато израснала дъщеря му — ненагледната синеока и русокоса Корнелия. Тогава от най-далечни краища на империята към дома на легата се устремили знатни велможи да искат ръката и.

Тит посрещал всички гости с големи почести, дълго разговарял с тях, оглеждал ги намръщен, но после ги изпровеждал, без да направи и най-малък намек, че е съгласен да даде свидното си чедо. Чак когато се явил смелият и снажен воин Хиацинт, очите му просияли. Той ще бъде! — решил пълководецът. И веднага определил деня на сватбеното тържество.

Ала не знаел Тит, че божествената Корнелия е влюбена безумно в Андрокъл. Та и кой би се осмелил да каже на гордия и жесток легат, че любовна мъка по роб пари сърцето на дъщеря му като въглен. Нали той безмилостно би го хвърлил в клетка на .зверове или би го вързал и удавил в реката.

И ето че настанал сватбеният ден. С бързината на планински вихър се спуснал Хиацинт с дружината си от Хемус. Пред главната врата на Бонония го посрещнал самият Тит, заобиколен от блестящата, си свита, прегърнал го бащински и го повел към своя дом.

Цяла нощ факли осветявали празнично улиците на града. В жертвениците горели благовония. Пирували! Тит и Хиацинт с военачалниците и патрициите. Буйни песни огласяли крепостта. А под ствола на плачещата върба до крепостния ров, във водите на който трептялa сребърната светлина на луната, стояли безмълвно прегърнати Корнелия и Андрокъл. Парещите момини сълзи като олово падали на момковата гръд. Тръпнещата момкова ръка прощално галела златистите коси. Сутринта, когато слънцето хвърлило позлатата си в тихия Дунав, Тит сам отишъл да доведе Корнелия при Хиацинт. Корнелия свела поглед и се поклонила пред момъка. Това означавало съгласие. Всички заликували от радост. Жреците благословили тази първа среща на младите.

Спрред тогавашния римски обичай бащата трябвало да удовлетвори последното моминско желание на дъщеря си. Тит пристъпил към девойката, целунал я по че лото и вдигнал ръка: — Говори, дъще.

— Всемогъщи татко — казала с развълнуван Корнелия, — твоята покорна дъщеря няма да те моли за богатство и накити. Искам само едно: да направя последна разходка със семейната ни лодка по Дунав.

Съвсем скромното желание на девойката учудило Тит и той за първи път се вгледал по-внимателно в овлажнелите очи на дъщеря си.

— Да бъде волята ти, мило дете — склонил легатът.

И същия ден по разливището от главната крепост ладията се понесла срещу течението на реката с Корнелия и Хиацинт.

Било през месеца, когато зреели черешите, и Дунав влачел кафяво-червеникави води. Робът-лодкар Андрокъл до болка напъвал мишци и отдалечавал лодката все повече и повече от крепостта. Хиацинт не се решавал да наруши безмълвието и седял тихо, без да свали поглед от своята любима. В бялата си роба като същинска весталка Корнелия гледала към Бонония, сякаш се прощавала с нещо много скъпо. Мислено тя виждала далеч някъде в синевата при ракитите да стоят прегърнати къдрокос мургав момък и белолика русокоса девойка.

Изведнаж Хиацинт отметнал тогата си, за да разхлади с шепа вода пламналото си чело, и в лъчите на слънцето блеснал златен рог. Корнелия видяла, че на рога била изваяна самата богиня Диана, опънала лък срещу сърна, и детско любопитство я накарало да се взре отблизо в изящното изображение. Хиацинт свалил от шията си рога и и го подал. Корнелия го поела с радостна усмивка, но в този миг срещнала погледа на Андрокъл: очите му били окъпани в мъка. Ръката и трепнала и рогът с плясък паднал във водата.

Хиацинт изтръпнал и извикал- Тогава двете влюбени момини очи срещнали пак очите, окъпани в мъка. Настанал страшен миг: разбрал мъката им, Андрокъл се хвърлил във водата. Но напразно чакала Корнелия да се покаже. Обезумяла от тревога и скръб, тя скочила от ладията и изчезнала. И Хиацинт не я видял вече.

Задъхан вестоносец се явил пред Тит:
— Велики легате, зла участ ни сполетя: водите на Дунав погълнаха любимата ти дъщеря.

Тит пристигнал веднага на мястото с личната си фрегата. До сутринта разливището било осветявано от факли. Опитни гмурци се спускали до дъното, но напразно. Започнали да хвърлят рибарски мрежи. И едва на другата сутрин уловили двамата млади, прегърнати и вкопчени един в друг.

Тогава коравосърдечният Тит узнал, че дъщеря му обичала до смърт робския, син Андрокъл.

Тит разпоредил да стегнат фрегатата като за празненство. Натоварили в нея дрехите и накитите на Корнелия. Мъртвата девойка облекли като булка, а на Андрокъл навлекли военни доспехи. И когато стигнали злокобното място, пробили фрегатата и я потопили...

Така римският легат Тит, владетелят на земята, наричана Горна Мизия, погребал дъщеря си и нейния любим.

След години хората забелязали, че на мястото, където била потопена фрегатата, плитчината постепенно растяла. Появила се суша като малка надгробна могилка. После около могилката се оформил остров. След време островът се свързал със земята. А Дунав преместил течението си на север от новообразуваната суша, която се очертала като рог.

— Оттогава малката плодородна равнина, която Дунав с чудната си извивка при влизането в нашата родина грижовно и нежно прегръща, носи името Златен рог, Бондоков мълчи, навярно размишлява за съдбата на двамата млади, нещастната любов на които е дала името на тази земя.

Стигаме Сланотрън.

Жителите на това село преди са били бедни и са се занимавали със земеделие, а най-бедните — и с рибарство. Сега селото се замогва. Издигнат е вече красив кооперативен дом. По покривите на новите двуетажни къщи стърчат антени.

— В селото — казва Славчо — има повече от двеста мотоциклета и много леки коли.

Известни са Сланотрънските минерални бани. През летните месеци тук се трупа много народ. Сланотрънчани разказват навсякъде, че тези, които идват да се лекуват в баните, на връщаме оставят патериците си в селото.
Отркиване на минералната баня в село Сланотрън
Досега пътуваме в безветрие, което е направило от повърхността на реката огромно огледало. Внезапно се появяват облаци. Слънцето се провира между тях и cивото за миг става сребърно.

Скоро минаваме покрай едно място, което буди трепет в душата ми: тук преживях голямо премеждие. Оглеждам се. И макар оттогава да е минало толкова време споменът пари като жив въглен.

Страшен е Дунав, когато се разлюти — казвам на другарите си. — Преди години тук пътувах с моторна лодка. Беше декемврийски ден — студен, намръщен. Изведнъж се изви силен вятър. Във въздуха започнаха да се носят крясъци на патици. Надигна се страшна стихия. Водата почерня, настръхнала, готова да помете всичко, което се изпречи пред нея. Вълните налитаха с бучение една след друга. Неочаквано една голяма вълна удари десния борд на лодката и заля люка. Уплаших се. Стори ми се, че ще потънем. „Какво става?"  - питам лодкаря. „Не бой се!" — извика той и оше по-силно се хвана за кормилото. Но нахлуването на вода не преставаше, вълните блъскаха все по-яростно. От миг на миг ставаше по-страшно: лодката завиваше ту към румънския, ту към нашия бряг...

— Късмет си имал — казва Бондоков.
— Голям страх набрах тогава... Никога няма да забравя този ден.
Славчо ме поглежда под око:
— Коварна е реката през зимата, но лодкарят сигурно е бил опитен човек.

Слънцето хвърля последните си лъчи във водата. Речните струи блестят като разпиляни накити. Чуден е Дунав при тих залез!

Слизаме на Голия остров. Навлизаме в гъсталаците, като се провираме през високи къпини, диви лози и повитак. Тук гнездят много патици. Преди години имаше и зайци, но ловците ги унищожиха. Блатари със сърдити крясъци летят над нас и се спускат отвесно, за да защитят гнездата и малките си.
Голия остров
Пада здрач. Отправяме се към отсрещния бряг, където припламва огън. Златорожки рибари варят чорба. Едни от тях са полегнали на лакът, а други, насядали около огъня, гледат как огнените езици ближат котела и слушат шума на реката.

Сърбаме рибената чорба и се надпреварваме да я хвалим. Идва ред и на рибата, печена на шиш. Всичко е толкова вкусно, че ти се иска и втори път да дойдеш тук.

Луната бавно се показва отвъд зад върбите и в нейния светлик рибарските колиби изглеждат като призраци. Лягаме до догарящите въглени. Но тайнственият лунен блясък и шепотът на реката дълго ни държат будни.

Сутринта отново сме на път.

По Дунав има много острови. Реката сама създава и Руши по вечните закони на природата. Натрупва чакъл и пясък. Върбите, тези пионери на растителността, се прихващат, поникват и треви и току виж географията трябва да се поправи. Така е образуван новият остров, наречен Пясъците, защото по-голямата част от него е покрита със златист пясък, който не отстъпва на този по Черноморието.

Срещу този остров има къмпинг. Пясък и вода, ресторант и бунгала — това е достатъчно, за да се стичат тук много хора с параход, лодки и леки коли откъм Антимово и да прекарват приятно свободното си време. За видинчани това е един прекрасен кът за отмора. И може би не е далеч денят, когато тук ще бъде уреден великолепен крайречен парк, съчетаващ природните хубости с културни удобства.

Бавно се спускаме по течението на реката. Задминаваме селата Кутово и Антимово, а малко по-далеч от брега е Покрайна. Рибари стърчат на саморъчно направени мостчета и ритмично потапят кепчетата във водата. Мощно диша реката.
Велко Атанасов - Извървени пътеки

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин