Изпрати стари снимки от Видин и областта

Тайната на Миджур

История - Разкази

връх Миджур
Тръгваме в три часа през нощта, та да стигнем връх Миджур още по хладно. В тъмното пътуваме по сравнително хубав път, а когато се съмва, крачим на дола на Покълнска река. От двете и страни се издигат стръмни урви. Лукин обяснява, че тук някога римляните получавали медна руда. Показва и остатъци от нея. За чудене е наистина как е било възможно за онова време да пренасят оттук рудата.

Минаваме малиновите храсти, излизаме на Козя гърбина и спираме. В небесната синева стърчи Миджур с дръзка надменност. В намръщеното му широко чело има нещо величествено.

И пак мълчаливо пъплим нагоре по каменистия рът. От време на време поглеждаме Миджур. Върхът Стои безмълвно. Под него има пещера, в която някога се крила с дружината си Доча войвода — една смела жена, която била страшилище за турците.

Закусваме при близкото кладенче и започваме последния щурм към Миджур. Крачим през боровинки. Завалява дъжд, но скоро спира. През облаците от време на време се показва слънцето. Лукин затананиква:

О Горни Лом, прекрасен кът любим,
с Миджур вълшебен, горд и мил. . .


Тази неизвестна за мене песен ни ободрява да продължим изкачването. И ето — напрягаме последни сили и покоряваме Миджур — 2168 метра.

Миджур прилича на крепост, издигната в облаците, Своеобразните гранитни бастиони, замръзнали в ефира, ни удивляват. Склоновете на върха се спускат стръмно надолу. Десетина бистри поточета се свличат като водопадчета, кое от кое по-пенливо. На запад планината се разточила, та се вижда чак Връшка чука, а на изток - до Мартинова чука. След това тя завива остро на югоизток и образува дъга, която завършва с гордото чело на Ком. На север се открива неописуема панорама. Едва забележимо в равнината блести река Дунав. Редят се върхове, планини, предпланини, могили и язовири, които изглеждат като езерца.

Стоим във висините.

Ако някой ме попита: „Има ли висок въздух", ще му отговоря: „Има, на връх Миджур". „А има ли висока тишина?" — „Да, има пак на връх Миджур."

— Виждате ли онази колиба долу под върха? — пита Лукин и обяснява: — Там са били овчарникът и мандрата. По върха и по целия склон на това обширно естествено пасище са пасли единадесет хиляди овце.

Представям си онези овчи стада, пръснати из планината: от време на време се чуват само клопотари и медни звънци. . . И се учудвам: защо сега тези пасища остават неизползувани?

— Миджур е ведър и спокоен — казва Лукин, — но и той си има тайни. Лавината, която се свлича от него, прави големи опустошения. Тук през 1916 година, по времето на Първата световна война една рота от 15-и полк попада в лавината и всички загиват. А какви страшни поражения направи в долината на Равна река — унищожи двеста декара едра гора.

- Защо върхът се нарича Миджур? — пита Алексиев.
— Има едно предание ...

Много отдавна един стар берковски бей на име Дуад проявявал такива мераци, каквито не подхождали на възрастта му — нито на посребрената му коса, нито на прошарените му мустаци: като видел хубава млада жена, очите му блясвали. Обичал той много и жълтиците — с тях поддържал многобройния си харем от хубавици.

Един ден Дуад наредил да отвлекат и ненагледната мома Миджура. Любимият момък на хубавицата Тимок се опитал да я отърве със стиснат в ръката нож, но не можал: хванали го бейовите сеймени и го хвърлили в зандана на конака. Ала когато Дуад посегнал да целуне Миджура, тя му издрала с нокти лицето. Разлютил се беят, но не посмял да и стори нищо, защото такава хубост не били виждали старите му очи. И започнал кротко да я увещава, с най-хубави накити да я дарява. Често и думал:
~ Погледни, дете мое. Гледай този наниз от пендари и махмудии. Твой ще бъде. Как хубаво ще приляга на бялата ти гръд. А я виж тия вити от чисто злато гривни. Как ще красят тънките ти ръце. Вземи ги, със здраве да ги носиш, моето сърце да веселиш, харема ми като ггюл-трендафил да красиш.

Не ща твоите подаръци — гледала Миджура страшно към земята и плачела безутешно.

Тогава Дуад помислил с песни и танци да я развлече. И повикал своите танцувачки и свирачи. Но бейските веселби не могли да трогнат хубавицата и Дуад ласкаво я замолил:
— Миджуро, развесели се. Това всичко е за тебе. Нима си слушала някога по-хубави песни? Нима си гледала по-кръшни танци?
— Пусни ме, бейо, да си ида. Нашите птички по-хубаво пеят и сърните в гората по-кръшно играят от твоите танцьорки.
— Машаллах! — плеснал с ръце беят. — Още утре ще изпратя и танцьорки и свирачи в гората. Ще слушат как пеят птиците и като тях ще се научат да ми пеят, като сърните кръшно ще играят.

На другия ден беят заповядал да се издигне един летен сарай в гората и пратил там своите танцьорки и свирачи Нарекъл то гой с дивното име Ашиклар, което на български ще рече „място за певци".

Бързо се нижели дните. Дошло време, когато пак се разсипала месечината и танцувачките и свирачите се върнали в Ашиклар. Още същата вечер те показали своето изкуство. Но и този път момата извърнала очи. Не и било нито до песен, нито до танци.

Разлютил се тогава беят. Заплашил я, че ако с добро не му подари любовта си, насила ще я вземе, ала тоз-час любовникът и Тимок ще остане без глава на раменете. Дал и един ден и една нощ да помисли.

Затворила се Миджура в одаята си, която беят бил обзавел с кадифе и коприна, и се отпуснала, на мекия диван. Какво да прави? Как да се отърве от този звяр? Как да освободи Тимок? Дълго плакала, дълго се тюхкала и накрай й хрумнала спасителна мисъл. Избърсала сълзите си и зачакала деня.

Съмнало не съмнало, Миджура пратила хабер на бея и зарадваният Дуад на часа се спуснал при нея.

— Що ти стана, кадъно? - запитал я той.
— Имам много мъки. Но поне две желания да ми изпълниш.
— Кажи да ги чуя, Миджура ханъм. Ще ги изпълня, стига да. са по силите ми.
— Искам да освободи ш моя любим от затвора. Той пострада заради мене и аз няма да съм спокойна, когато зная, че лежи в зандана...
— Ще го сторя. Кълна се в брадата на пророка, веднага ще го освободя. А второто?
— Искам да отпразнуваме сватбата си в твоя преславен Ашиклар, да видя това място на певците.
— Аллах говори през твоите уста, Миджура. Всичко, каквото искаш, ще стане.

И беят на часа заповядал да пуснат на свобода Тимок. А сетне наредил на цялата си свита да се готви за сватба в Ашиклар.

И заточили се колите на бея от Берковица към гората. В най-хубавата и най-накичената пътували Дуад и Миджура. Старият турчин не се знаел от радост и току вдигал фереджето на хубавицата и шепнел на ухото и любовни думи. Но когато наближили и той поискал да я целуне, тя извадила от пазвата си остро ножче, ала не го забила в младата си гръд, а промушила Дуад право в сърцето. Беят не можал дори да извика, само прибелил очи.

Миджура се освободила от прегръдките му, скочила от колата и потънала в тъмната гора. След нея се юрнали бейовите слуги и евнуси. Погнали я и я подгонили вдън гората. Но може ли да се настигне дива коза, подгонена от звяр! Един след друг всички се отказали. Само черният евнух Кадир останал. Колко време я гонел, колко ридове и долове пребродил, не знаел. Той вече капнал от умора и се канел да се върне, когато съзрял Миджура да седи на крайчеца на бездънна пропаст. Тя била поседнала да си почине и задрямала.

— Падна ли ми, гяурче! — изсъскал Кадир.

И в миг евнухът запушил устата на момата после завързал ръцете и краката и, грабнал я и я понесъл, като си правел сметка с колко жълти махмудии ще го дарува беят — нали не знаел, че е мъртъв. Ала не бил направил десетина крачки и върху него се спуснал крилат змей. Стъписал се и викнал от уплаха Кадир. Едва когато блеснал нож и се забил в гърдите му той видял че това не бил змей, а Тимок, любимият иа Миджура. Но черният евнух в предсмъртния си гърч не пуснал момата, а се строполил с нея в пропастта.

Тимок изкрещял от болка и презглава се спуснал в дъното на дола. Там намерил примрялата Миджура. Тя трепнала, отворила очи и като съгледала любимия си, се засмяла. Усмивката й замръзнала на устата.

Заплакал жално момъкът. Навел се, целунал мъртвата и я понесъл на ръце. Носил я така из цялата гора и я положил на връх планината. Там. между скалите изкопал гроб и я заровил в него.

Никой вече не видял Тимок. Той забягнал надалече. Мъката му по Миджура била толкова голяма, че плачел ден и нощ. Очите му се превърнали в два извора, които дали началото на една бистра и бърза река, която хората нарекли Тимок. А върха, от който паднала момата, нарекли Миджур ...
Велко Атанасов - Извървени пътеки

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин