Изпрати стари снимки от Видин и областта

Белоградчишки видения

История - Разкази

Белоградчик
Белоградчик. Белокаменно градче, живописно разположено между мощните дебри на Стара планина и пред-балканското възвишение Венеца. Над слънчевите къщи се издигат скали като фантастични видения от неземен свят.

Град сред скали. Първите му заселници са войници. Животът в подножието на тези страховити чуки започва не със звуците на клопотари, а с грохота на бойни барабани. В околните плодородни и живописни долини оралото не предшествувало меча. Брадвата, преди да завоюва божествения дъбов лес, също е воювала.

В далечни времена първите нашественици по тези места са били римските легиони, които с огън и кръв наложили робовладелческия строи. По-късно от север започнали да напират славянските племена. Срещу тях император Юстиниан бил принуден да построи над четиристотин кастела, от които двадесет и един се намирали в Белоградчишкия край.

А в 1850 лято. рано сутринта на 1 юни, дванадесет хиляди селяни обградили Белоградчик. Вместо с шишенета и белгийски пушки въстаниците били въоръжени с ръждясали кремъклии и пищови, с дълги двуметрови дрянови и ясенови тояги с топузи на върха. Изплашени, оманлиите се скрили в крепостта. А въстаналият народ приближил крепостта с високо вдигнати тояги. С тояга срещу барут и куршуми!

Яка била крепостта, но още по-корави били българите. Обсадата траела десет дни. Десет дни жените и децата от околните села отивали на бойната линия и носели храна. Но през тези бунтовни дни, прекарани в напрегнато очакване от турците в крепостта, въстаниците не предприели нищо.

И жестоко заплатили те за своето бездействие. Скоро с примитивното си оръжие трябвало да се бият с многобройна войска, изпратена от Мехмед Зия. Започнал страшен бой. Селяните с тояги не могли да се противопоставят на добре въоръжения враг и той зверски се разплатил с тях. Кървави реки потекли по улиците. Градът бил унищожен. Само кучетата нощем бродели из него и с воя си гонели тишината над неприбраните трупове. ..
Старият Белоградчик
След освобождението на страната ни градът станал околийски център. Нахлуването на европейските стоки се отразило зле върху поминъка на занаятчиите в града Търговията замряла и населението започнало да емигрира: от шестотин домакинства останали двеста с около две хиляди души. През 1905 година шивашкият чирак Васил Пунчев издълбал върху Мислен камък лозунг: „Долу буржоазията!", който личи и досега.

Просиява Девети септември. Белоградчик отново започва да налива със сили снагата си. Обновителната мощ на социалистическия строй се чувствува веднага. Занаятчийските и търговските предприятия се обединяват в промишлен комбинат с няколко различни цеха. Издигат се нови административни и жилищни блокове. Израства близо до гората образцова четириетажна болница. Извива снага нова гимназия. Но гордостта на града е новият телефонен завод, чиито апарати спечелиха име далеч извън родината ни.

Белоградчик заедно със скалите около него е един бисер, който чака да бъде шлифован. И това вече става. Културната намеса е много внимателна и съобразена с околната природа. В Долината на славеите, под каменните фигури, наречени Гъбите, изникна летен театър с хиляда и двеста места. На тази неповторима природна сцена се изнасят интересни спектакли.
Хотел Балкантурист в Белоградчик
Закътан край боровата гора, хотелът на „Балкантурист" сякаш се слива с близките скали. Той е богато обзаведен, от него има изглед към всички страни, за да се наблюдава прелестната природа наоколо. А като се обиколи — може да се почувствува и види това каменно чудо в Северозападна България в неговата цялост.

От туристическия дом се открива по-пълна гледка. Погледът достига далеч в хоризонта и се наслаждава с часове на онова, което се е ширнало пред него.

Накъдето и да се обърнеш в Белоградчик,, очите ти се пълнят с красота: интересни чешми, хубави шадравани, зелени площадки. В къщата на Лило Тодоров е открит етнографски музей. Многобройни експонати отразяват бита и поминъка на тукашното население по време на нашето възраждане.

Спираме пред скалата Мислен камък, която изпъква в безкрайната панорама от скали. Разказват, че ако на Мислен камък се срещнат и се залюбят девойка и момък, тая любов ще сподиря вечно мислите им и никога няма да угасне. Затова вечер по тези места гъмжи от момци и девойки. Всеки чака да срещне любовта си.

Сега Мислен камък е преобразен. Естествената площадка е превърната в широк дансинг. До него — шадраван. Над него, в обятията на боровата гора е битовият ресторант. Той е изграден повече от стъкло, отколкото от тухли. Отвътре северната страна е украсена със стилизирани цветни рисунки, които разказват легендата за любещата Мадона.

Привечер. От жаравата на залеза едрозърнестият червеникав пясъчник пламти, сякаш е обхванат от пожар. Червено осветените върхове като че ли са" окъпани в злато от слънчевите лъчи. Забързани, Сватбарите и Монасите искат да се приберат, преди да е паднал нощният мрак.

Погледът ми, пребродил този скален свят, облекчено се връща към близката околност. Пясъчните скалн и ямата под Мислен камък са тъмноморави. Гледам как мракът се надига отдолу и от минута на минута все повече потопява скалите, а те все по-дълбоко потъват, превръщат се в обща тъмна маса. Само две фигури оставят ясно очертани. Мадоната и на отвъдната скала Конникът. Въображението ми работи и сега при преливането на цветовете сякаш виждам как камъните оживяват, надига се разтревожена бойна тълпа, затрещяват бойни колесници и всяка тръгва нанякъде. Но накъде? Видение ли е това или действителност? Унесен в тачи скална симфония, сякаш чувам гласа на Антон Страшимиров:

„Боже мой! Думите не идват, човешката фантазия е ограбена тук, абсолютно ограбена от всичките й капризи ... Когато този чуден кът стане познат на всеки и достъпен, то аз не зная дали за него не ще ни позавиди целият свят."

Вечер при луминесцентното осветление градът и скалите потъват в една мека феерична светлина и изглеждат по-внушителни и очарователни. Оживява сякаш и Ученичката и изглежда по-хубава. А крепостта Калето като че ли е приказен замък с фантастичните си назъбени кули.

Особено привлекателни са скалите при изгрев слънце. Лъчите обвиват високите им чела. Вкамененият град отново се ражда заедно с раждането на деня. Явяват се пак Мадоната и Ученичката, поруменели сякаш от съня. Загледана в дола, пак се показва Мечката и дала гръб на слънчевия диск, се кани да направи първата си крачка през този божи ден- Явяват се една по една скалите, всяка сьс свое име, със своя история, преплетена с толкова истини, колкото и легенди. И животът на този вкаменен град започва отново.

Калето. Това е най-величествената група на Белоградчишките скали. Подобно на огромен замък се издигат каменните грамади. Някои пътешественици наричат крепостта брилянт, други — корона на града, трети прелестно съчетание на архитектура, история и художество.
Крепостта Калето в Белоградчик
Приближаваме крепостта. Пред нас се разкрива просторен двор, заграден с дълги крепостни стени, високи осемдесет метра, с четири бастиона — двата северни са осмоъгълни, а западният и южният са четиристенни и издадени навън. Изкачваме се по сто и двадесет каменни стъпала, после по желязна стълба, забита в скалите, и стигаме до малка тревиста поляна. Това е Цитаделата или първата плоча.

Мощната недостъпна крепост се извишава над всички скали. Нито катапултите, нито движещите се стълби, а още по-малко копията и стрелите са могли да засегнат защитниците на крепостта.

В северната част на първата плоча е имало наблюдателница. През периода на римското владичество по тези земи при нападение са давани сигнали с дим, а в мрачно време са се използували звукови сигнали.

Стърча в сините висини, а под мене градът се вижда като от птичи полет. Далеч на изток се очертава Латинското кале. На запад личат Збеговете и връх Кукушевец.

Откриват се широки простори от Дунав до връх Миджур.

Застанал на първата плоча, възхитен от това, което е виждал, Иван Вазов спонтанно издекламирал този стих:

Глави на вкаменени великани,
безмълвни сфинксове,
титани прави,
загледани в небето, замечтани.
О карпи, чуда редки, великани. . .


Слизам в двора и през един тесен отвор излизам вън от крепостта. Виждам паметник. Избелял варовик, малко по-висок от човешки ръст, напомня за кървавите зверства на османлиите в края на 1850 лето. Тогава те излъгали вероломно пленените български въстаници, че им подаряват живота. За да напуснат крепостта, въстаниците трябвало да минат под нисък свод с наведени глави. Отвън палачите ги посрещали с ятаганите.

Прочетох надписа:
„В памет на мъченически загиналите тук инициатори на Белоградчишкото въстание през 1850 година от признателното потомство на по-долу изброените имена на героите: Вълчо Бочев, Лило Панов, Цоло Тодоров, Дядо Божии, влах Недялко Първанов, Константин Янев и Пветко Казанджи".
Паметник на Белоградчишките въстаници
Гледам барелефа, издълбан в скалите на Калето. Това е хайдут Велко. Неговата слава в този край е голяма. Когато населението на Белоградчик научава за гибелта му, незнаен художник изваял за една нощ образа му горе на най-високата част на Калето.

Жив е хайдут Велко. Ето там на скалите. Няма да ни остави той! — мълвял обнадежден народът.

Османлиите поглеждали скалите над Калето и страхливо навеждали свирепите си очи: аллах, наистина това е хайдут Велко ...

Наравно с бойниците на крепостта свети куполът на астрономическата обсерватория. Тук е тихо. Зелена светлина струи между клоните на боровете. А телескопът двадесет хиляди пъти приближава към нас спътници и планети. Диаметърът му е шестдесет сантиметра. С него могат да се наблюдават небесните обекти до шестнадесета звездна величина. Астрономът Александър Томов, бивш учител по физика и астрономия, дни и нощи работи тук. Към Москва отлитат хиляди научни информации за уточняване орбитите на изкуствените спътници. Текат часовете. Върти се земята. Пътуват спътници и неизвестни светове. А в малкото градче Белоградчик се проведе международен форум „Интеркосмос", в който участвуваха над триста учени от целия свят.

Мадоната е най-хубавият образ от белоградчишкия скален свят. Безмълвна от векове, тя стои там, леко приведена с рожба на ръце, сякаш е изоставена от света. Камък или жена е това? Или пък е скулптурна фигура на Микеладжело, пренесена тук като трофей? Какво внушение, каква красота излъчва първобитната скала!
Скала Мадоната
Недалеч от Мадоната са наредени камъни, сякаш са хора, поели нагоре към хълма. На изток, от друга скала, конник препуска към Мадоната. Каменна композиция. Очите ми не могат да се нарадват на тези фантастични създания, за които легендата разказва:
. . Имало едно време между Белоградчишките скали два манастира — девически и мъжки. Стърчали те на два лични върха с високи каменни зидове. Между калугерките личела хубавица — сестра Валентина. Тя сякаш била взела най-красивото от всяка хубава жена: на една грабнала блясъка на очите, на друга — витите вежди и дългите мигли, на трета — красивите гънки на устните и бялото лице. Младостта зреела с шеметна бързина като цвят, затворен под оранжерийна светлина. Свенливото и крехко момиче израснало в зряла девойка с уверена походка, с гъвкаво тяло и гордост на ненадмината красавица. Широкото расо било безсилно да скрие от зорките погледи на мъжете пленителната линия на снагата, която се кършела по лудешкия и нрав. Младостта налагала своето и била по-силна от всички прегради и условности. Вместо молитва тя често шепнела проклятия и гневни думи.

Мълвата за дивната хубост на Валентина прехвръкнала като лекокрила птичка през високите стени на манастира.

Лунна вечер. До ушите на Валентина достигнала тиха мелодия на кавал като шепот на горски ветрец. Тая мелодия я привлякла. Тя скришом отворила манастирската врата и видяла млад овчар. В него открила момъка на своите детски мечти Антонио. Бързо затворила вратата и изчезнала. Затуптяло по-силно моминското и сърце.

Измъчван от любовта си към Валентина, Антонио всяка вечер идвал на бял кон и до късно през нощта свирел пред манастирските стени. Очаквал отнякъде да зърне своята любима. Но напразно. Тогава отпускал ръце и кавалът секвал.

Заредили се дни на щастлива мъчителност. Вечер Валентина бързала да се затвори в килията си, да помечтае, да даде простор на чувствата си. Обмисляла всички подробности как през нощта да се срещне с Антонио. И един ден паднала пред майка Богородица и тихо зашепнала:
— Дай ми сили да разбера себе си и любовта си. С мене става нещо страшно и безумно. Безсилна съм да се боря с него, защото чувствувам, че това е смисълът на моето съществуване. Нима трябва да погреба своята младост? Не, не! Проклятие нека тежи над мене, но искам да се радвам на живота. По-добре това, отколкото, да убия тялото и душата си. Искам да живея.

Тази молитва вляла нови сили в нея. Усетила бодрост. тя отправила презрителен поглед към мъртвата икона, извърнала се и спряла пред отворения прозорец.

Луната била превалила вече зад скалите. Валентина чула звука на медения кавал. Зачакала. Когато се явил любимият и на кон, тя пуснала въжето. Антонио пъргаво, се изкачил по него в килията й. Грехът бил извършен.

Но нищо в света не остава скрито: зад дебелите манастирски стени приплакало дете ...

Разтревожена, игуменката Августина свикала съвета заедно с монасите от мъжкия манастир. Всички искали, да се накаже грешницата. Старата игуменка, която мразела Валентина, с гняв и злоба произнесла:
— Да се изгони блудницата. Да се накаже грешната и плът. Анатема!
- Анатема! — повторили всички калугери и калугерки.
Такъв бил законът, че никой не смеел да приеме анатемосаната, за да не си навлече страшно божие наказание.
Валентина заплакала, молила, но нищо не помогнало.
Затворили се манастирските врати зад нея.
Антонио научил за нещастието, яхнал белия си кон и пришпорил към манастира, за да прибере своята любима и детето.

Но станало чудо: развихрила се страшна буря, гръм и земетръс сринали метоха. Монасите на път за манастира си се вкаменили. Валентина също се превърнала в каменна Мадона, застанала в разкаяние пред манастирската сграда и очакваща своето опрощение.

А Антонио на белия кон останал вечно да я чака горе на хълма.

Вървим между скалите. Ето ги и Адам и Ева, застанали един до друг. Адам е груб, дебелак, обърнал гръб на Евината любов. А Ева, тънка, стройна, го очаква с нежен трепет. Преминаваме в Долината на славеите. Ето Сфинксът, който сякаш пази тайните на Белоградчишките скали. Един червен камък е наречен Лъвът. Той е легнал спокойно на скалата, поизвърнал глава към един мъж. По-нагоре е Майката, превита под вързопа на гърба си и хванала за ръка невръстно детенце.
Белоградчишките скали
Обикалям от всички страни и се убеждавам, че повечето от тези скални скулптури се виждат такива, ако ги гледаме само от определена страна. Променим ли мястото си, те се превръщат в каменни гори, във великани с копия, които пробождат небесата. И тази метаморфоза доставя истинска наслада, която рядко може да се изпита. Те ни внушават чувството, че се намираме в някакъв невероятен свят, на който природата не е смогнала да вдъхне живот.

Не случайно френският пътешественик Бланки отбелязва, че не може да посочи кът в Европа, който да се сравни с величието и хубостта на Белоградчишките скали.

Спускаме се по коларски път за Макрешница. На север се белее Венецът. Скалите от двете страни на падината имат най-причудливи форми. В средата е изправен огромен обелиск, застанал като страж, охраняващ живописната околност.

Навлизаме в Макрешница. Движим се между бели и бледорозови люлякови градини. Те излъчват омайно ухание. В далечното минало по тези места всеки празничен ден момци и моми са идвали да берат люляк и да се радват на красотата. Сред чудните скали се белеят нови хубави вили. Долината е оживена от хора.

Коларският път ни извежда на шосето до Извоз. Спираме пред грамадния вековен дъб, короната на който наподобява цяла гора. По вид и по големина той не отстъпва на най-големите гиганти в страната. Хиляда и двеста години расте. До дъба има сводеста белокаменна чешма с кристално чиста балканска вода.

Край шосето за София, отдясно, на хоризонта, се редят скали, скали. Всеки изминат метър те менят очертанията си в зависимост от осветлението което пада върху тях.

Над село Боровица се издига голяма скала, приютила малки борове, впили корените си в студената й безжизнена маса. От гънките й те черпят животворна влага. Бури и стихии, гръмотевици и светкавици спъват растежа на снагата им. Боровете гордо са застанали на височината и не се смущават, че ще бъдат изтръгнати от вятъра.
Скали Боровица
Западно от Фалков дол се издига Пчелен камък. В дълбока дупка високо в скалата дивите пчели трупат обилно мед. Пчелното гнездо е недостъпно без алпийски съоръжения.

На пътя ни се изпречва грамадна скала, надвесена над река Лом до село Фалковец. Върхът й наподобява хубава моминска глава: Преданието разказва, че млада фалковска мома била поругана от коменданта на крепостта. Не могла да изтърпи този срам и се хвърлила от скалата. И днес закъснелите пътници виждат във вечерния здрач приведена самотна русалка с разплетени коси, блуждаеща по върха на скалата.
Скалата на Фалковец
Збеговете. Грамаден каменен масив. Исполински широки стени затварят помежду си дълбоко каменно ждрело. Пред входа му се изправя#като страж най-интересната каменна композиция — Близнаците. Два грамадни обелиска, наредени един до друг върху висок пиедестал, наподобяват изправени човешки фигури. Каменно чудо!

Историята на Малкия и Големия Збегове е свързана с героичните подвизи на народа ни. Народното предание говори, че българските царе са използували тази крепост в тежки за тях времена. Някои твърдят, че Страцимир се е крил тук.

Збеговете са получили своето име от бягането на хората от околните села, за да търсят тук зашита при разни нашествия.

В скалната група Магаза природата е изваяла също чудни художествени произведения с още по-гигантски размери: кули, скални мостове, разкошни каменни дворци. Някои от тях като че ли са нарязани с трион. Наблюдаваме глави на маймуни, Дядо Мраз, Сократ...

Еркюприя. Изключителен скулптурен паметник. Творчество не на някой известен скулптор, а дело на ерозията и природните стихии. Дъждовете са дълбали, а вятърът е сушил, горещината е изпичала, а студът и ледът са напуквали конгломерата, докато всички в купом са издълбали и пробили чуден сводест мост. дълъг двадесет и пет и висок дванадесет метра.
Скалите на Дъбравка
Два километра западно от Збеговете над село Дъбравка е скалата Борич. Самотно изолирана на един хълм, тя напомня изоставен замък. За тази дивна игра на природата има много легенди. Една от тях разказва:
Отдавна било — тогава, когато османлиите нападнали Видинското царство. Защитниците на Белоградчик се прибрали в крепостта. Тук наред със своя любим се сражавала и Звездомира. Тя въртяла меч и мятала копие не по-лошо от мъжете. Много дни и нощи бранителите устоявали на турските небези. Обсадата продължила. И ето че българите останали без храна и вода. Късно една нощ. когато турците спели, те направили пробив в обсадата им и продължили боя по протежение на скалите. На края, където сега е скалата Борич, били принудени да се изкачат на тази скала по единствената пътечка. Силите и надеждите напуснали бойците и някои от тях решили да се предадат. Звездомира ги окуражавала:
— Накъде, братя? Стойте!
Трепнали редиците. Звездомира застанала начело. Турците се стъписали. Шлемът на Звездомира бил паднал, русите й коси се развявали върху раменете. Това окуражило защитниците и боят пламнал с нова сила. Сражавали се геройски. Но един след друг били избити.

Девойката останала сама. Беят, който командувал османските пълчища, заповядал да не я убиват, а да я хванат жива. Но Звездомира се хвърлила в пропастта. Тялото й се заплело в клоните на едно ясеново дърво, израснало на скалата. Казват, че по него още се сплитали моминските коси, а под дървото растели сини незабравки, поникнали от сините й очи ...

Белоградчишките скали са една изумителна красота. Преди милиони години морските вълни и буйните порои рушили планината и свличали в подножието едри каменни късове. Постепенно крайбрежието потънало, морето го заляло. Върху виненочервени пясъчници се утаили гълъбовосиви варовити пластове от черупките на милиони дребни морски животни. По това време климатът тук бил извънредно горещ. Това създало условия всички наслагвания от чакъл и пясък да се изпекат като грънчарска глина и да добият яркочервен или жълточервен цвят.

Белоградчишките скали разказват едно, когато първата зеленина леко покрие гората в подножието и глоговете се облекат в бяла самодивска премяна, друго — когато гората потъмнее и есента напръска листата с причудлива многобагреност, а съвсем различно говорят пък, когато гигантските им фигури смъкнат в нозете си тежките одежди и се изправят по адамовски голи. А падне ли първият сняг, на тази сцена засиява нова феерия.
Белоградчишките скали през зимата
- Красотата на скалите ще се оживи още повече, когато бъде построен Боровишкият язовир. Преградените води на река Лом ще се съберат в кристално езеро. В него ще се отразят изумително червените пясъчни скали, осветени денем от слънцето, а нощем от прожектори. С лодки и платноходки ще се пътува между скалите и това ще доставя истинска наслада на туриста. Близо до скалите над водата ще накацат вили и хижи. Градът ще стане още по-привлекателен.

Малкият, но китен Белоградчик е прелестен кът от нашата родина. Той е щедро надарен с природни красоти. В пъстрата огърлица от природни чудеса в света Белоградчишките скали са единствени. Те са наша национална гордост. Напразно човек се опитва да каже сбогом на този вълшебен свят. Белоградчишките скали и градът го преследват винаги. Споменът за тях му доставя удоволствие и тъга по едно необикновено преживяване.
Велко Атанасов - Извървени пътеки

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин