Изпрати стари снимки от Видин и областта

Трифон Лозанов Панов

История - Поборници от Видинския край

Незаслужено е останало извън вниманието на историци и публицисти личността на този заслужил деец от последните години в предосвобожденската епоха и проявил се в първите години след Освобождението като юрист, парламентарист и обществен деец.

Роден е през 1840 г. в ломското с. Мокреш (дн. Монтанска област) (1) в семейството на Лозан Панов, брат на големия възрожденски и революционен деец Димитър Панов Гинин, един от ръководителите на голямото селско въстание 1850 г., участ-ник в депутацията на селяните през Трифон Панов лятото на 1850 г. в Цариград, затворник в Цариград от следващата 1851 г. до 1853 г., един от българските депутати от Северозападна България в щаба на 2-а руска армия участник в отбраната на Севастопол по време на Кримската война, достигнал до чин полковник от руската армия. За заслугите му към Русия бил награден от императора с потомствено почетно гражданство и имението "Вигода" от 2 000 дка близо до Одеса, което се превръща в свърталище на българските революционери. Село Мокреш по време на Възраждането било известно със своя книжовник поп Пунчо, който, освен че създава и първото килийно училище, по-късно се превръща в едно от първите светски училища в Ломско, в което получават образованието си много просветни и революционни дейци. Там в това училище бил закърмен с любов към науката и малкият ученик Трифон Лозанов Панов. След това учи в ломското класно училище. После юношата заминава в Русия при чичо си Димитър Панов, който му помага да постъпи ученик в втора киевска гимназия (2). При постъпването си там, понеже нямал "метрическо" (кръщелно) свидетелство, казал, че е на повече години, отколкото е бил в Действителност. След Освобождението на едно от заседанията на I-о обикновено Народно събрание през 1879 г., когато се обсъжда въпросът за възрастта на някои народни представители, бивши руски възпитаници, той прави следното изказване; "Искам да кажа няколко думи по повод документите, за които говори многоуважаваният министър на Вътрешните дела. И аз съм един от тия, които са имали честта да получат образованието си в Русия. И аз съм изпитал тая горчевина да срещна спънки заради кръщелно свидетелство. При постъпването ми в учебното заведение се поиска да представя кръстено писмо, за да ме приемат в него заведение. Но аз след многото убеждения и доказателства, успях да ги уверя, че у нас в България не съществуват метрически [кръщелни, б.м., Г.В.] свидетелства за рождение и кръщение. Вследствие на което ме приеха. Заради това вярвам, че ако ги бе попитал г-н министъра на Вътрешните дела (работи) втората киевска гимназия, заради моите години, то навярно биха му съобщили, че съм много по-млад, отколкото съм, понеже мисля, че не съм записал там повече от 24 години (веселост). За документите, които говори г-н министърът на вътрешните дела, нямат никакво значение. Русите разбраха един път за всякога, че в България не съществуват метрически свидетелства. Заради това ни вярваха и приемваха, така да се каже на кредит в заведението. Д-р Цачев: Като сами признавате да сте излъгали, то аз съм удовлетворен.

Министър Греков: Г-н Панов казва, че метрически свидетелства са се поискали от ония, които са учели в Русия, но по причина, че в България нямало метрически свидетелства, то не било възможно да се определят точно годините на учениците. Аз приемам, г-да, че годините не са определени точно..." (3).

За желанието си да участвува в освободителното дело пише той в своите непубликувани спомени: "През 1867 г. след свършване екзамена [изпита, б.м., Г.В.] в VI клас на Киевската втора гимназия, разпален от известията по народното ни раздвижване за освобождение на робът, качих се на един еврейски фургон, който приличаше повече на дядо Ноевия ковчег, отколкото на кола, препълнен с пасажери от разни народности, и тръгнах за гр. Одеса. В тези дни аз се снабдих със задграничен паспорт, качих се на един немски параход и тръгнах за гр. Галац, за да опитам да продължа пътя си по Дунава за Белград, дето тичешката отиваха младежи българчета, за да постъпят в нарочно устроеното от сръбското правителство военно, под название "Легия", в което училище да се приготовляват инструктори. По туй училище ще поговоря по-надълго по-долу, а сега ще продължа пътя си. Черното море малко ме поразклати, но по-зле парахода стигна другия ден в Галац и аз слезнах в хотела на някой си българин по име Иванчо. През денят, когато аз бях из града и когато се върнах, хотелджията Иванчо ми съобщи, че са ме тражили [търсили, б.м., Г. В.] двамина младежи и понеже не са ме намерили, му казали да ми обади, че ще отидат нагоре по Дунава с другия параход, с който ще се качат на Ибраилското пристанище. На другия ден заранта аз се качих на австрийския параход "Германия" за в Сърбия. На Ибраилското пристанище, когато влязоха пасажерите, аз гледах дано видя и позная онези младежи, обаче не ми се одаде по много проста причина, нито те ме познаваха, нито пък аз - отпосле се

оказа. Параходът тръгна и аз се примирих с горещото желание да срещна тези импровизирани младежи. През денят обаче на пладне забележих вън на палубата, че стои един момък около 25-26 годишен, който с дурбин [бинокъл, б.м., Г.В.] разглеждаше хубавия български бряг. Възхитен от обстоятелствата, че минавам покрай родната ми земя, което не бях виждал няколко години, пожелах и аз да погледам из този дурбин и земах дързостта да отида при този младеж и да му го поискам.

Той най-напред ме изгледа и след туй ми го позволи. От разговора си с него, аз разбрах, че той е сърбин, почнах и аз да говоря на сръбски и да нападам сръбската политика спрямо българския народ. Без обаче да продължавам наченатия въпрос, той бързо се отдели от мене и се спусна в камарата на втора класа, която недалеко стоеше от нас.

След малко се показа из Същата камара един засмен към мене младеж, възрус, висок, 24-25 години, с приятно нарупено сако. Зад гърба му непосредствено идеше и моя отчасти познат сърбин и с едно подаване на ръката си на мене, той, момъка, не ме пусна и ме уведе във втора класа, в особена кабина, която двамата занимаваха. Тук вече се запознахме, като си казахме имената и презимената и кой на къде отива. Тук аз узнах, че сърбинът, с когото се аз изпърво запознах, се казва Цвятко Павлович, родом от гр. Белград, а другият младеж, който ме въведе в кабината, се нарича Никола Войводов, родом от Враца. Неописуема ми беше радостта, когато ми казаха, че и те отиват в Сърбия и особено, когато Никола Войводов се обърна към стената и откачи връзката, из която извади един черен калпак с бляскаво лъвче на него. Доколкото можах да забележа, те от самото начало бяха към мене много въздържани, но по-лека-лека се отпуснаха и ме посветиха в намерението и целта си. Отиват ми казаха те в Сърбия, чрез Радуевац, за да образуват чета, за която цел са ангажирали доста момци из Ромъния, както по разни пътища ще пристигнат в Сърбия, плюс още ми казаха, че носят със себе си и оръжие, складирано в сандъци и през това време се беше чувало, че четата на Еремия Петров [Българов, б.м., Г.В.], се намирала в Балкана около сръбската граница, та ще се помъчат да му се притечат на помощ. Затова види се турското правителство избпращаше башибозуци от около 200 души, които навлязоха в парахода на Силистренското пристанище за Видин и от там за сръбската граница - казаха ми те.

След това Никола Войводов ми предложи да се присъединя към техната дружина.

На това му предложение аз не веднага му отговорих, защото се усещах неподготвен още за такава сериозна работа от една страна, а от друга, защото се намирах още под онова впечатление, което почти беше узряло за мене: да отида първом да постъпя във Военното училище "Легия" [Втора българска легия в Белград, б.м., Г.В.], да се подготвя за военното изкуство предварително, па после, където интересът на отечеството ме извика. Обаче те не ме оставиха на мира много да се колебая и мисля, а на подадената ръка на Никола Войводов, отговорих с моята, която непосредствено след това я подадох и на Цвятко Павлович, като същевременно си разменихме по една фотографическа картичка. Портретът на Никола Войводов беше в униформа на български въстаник, революционер, което ми направи извънредяно голямо впечатление, защото не бях виждал дотогава българска военна униформа.

И така от този момент, аз почнах да гледам на себе си, като въстаник-революционер, който отива да се бие за освобождението на роба. След това Трифон Панов разказва за

ВАРВАРСКОТО УБИЙСТВО НА НИКОЛА ВОЙВОДОВ И ЦВЯТКО ПАВЛОВИЧ НА РУСЕНСКОТО ПРИСТАНИЩЕ В ПАРАХОДА "ГЕРМАНИЯ"

"Сега му е редът да разправя при какви обстоятелства стана онова варварско убийство на двамата ми другари.

И когато се връщах към първия клас на парахода като същевременно зобех грозде. Никола Войводов и Цвятко Павлович слязоха в това време от кувертата на първа класа и първия от тях, Никола Войводов ме помоли да отида да купя и за тях една ока грозде. Аз се върнах да изпълня техното желание и те в това време те влезнали в салона на първий клас.

Веднага при тях влезнала и турската полиция, заедно с шпионите си, и почнала да ги пита имат ли паспорти. Те отначало отказвали да си покажат паспортите, но като били уверени в тяхната чистота и че не са за града Русе, дали ги да ги прегледат. Обаче с получаването им от полицията, по-следнята ги поканва да излезнат в града. На това техно любезно приглашение Никола Войводов отговорил, че те няма защо да излизат, толкоз повече, че паспортите им не са адресирани за Русе. След този категорически отказ полицията повлекла със сила да ги изкарва от парахода. По повод на което Никола Войводов изважда револвера си и го насочва насреща и без обаче да стреля ги изгонва вън от салона с думите:

- Вън псета! (Казани на румънски.) Полицията след излизането си из салона един от.тях извиква, колкото му глас държи:

- Аскер, аскер! - който веднага тръгва да навлезе в парахода, но капитанът го спира. Това последното чух и аз, а онова що става вътре в салона на I клас ми го разказа един пасажерин от I клас, след катастрофата.

Аз в това време, с техното грозде в ръка си пробивах път измежду турските башибозуци, въоръжени от главата до петите с които бе натъпкан парахода. Аз веднага се догадих че тряова да е станало нещо необикновено с моите другари и се спрях с голямо недоумение.

Капитанът преди да отиде в града заповядва на матросите си никого да не пускат в парахода до възвръщането му. В това време австроунгарският консул е бил при Мидхат паша, дето го намерил капитана. Последният, след катастрофата, ни казваше, че когато влязъл в канцеларията на пашата, последният се обърнал към него със следующий въпрос:

- Капитан ефенди, в твоя параход има комити, бунтовници, които трябва да ги предадеш!

- Пашо ефенди, - му отговорил капитанът, - аз не возя бунтовници, а само пасажери. След това види се му казал консула, че той трябва да предаде такива, ако има такива, та капитанът поискал писмено [нареждане, б.м., Г. В.] от Мидхада, който му дал такъв подпис, заедно с подписа на консула. Този лист (книга), на които бяха тези подписи, когато той капитанът се връщаше от градът беше в дясната му ръка. И като идеше на потона към парахода викаше:

- Хе сад пасажери сви на поле [вън, б.м., Г.В.]. Пасажерите, между които бях и аз, излязоха на сухо един по един, пробивающ си път измежду цялата маса аскер.

Сега да видиме какво е станало с по-нататъшната съдба на Никола Войводов и Цвятко Павлович.

Докато капитанът беше в градът, същите пасажери от първа класа, след катастрофата разправяха, че веднага след прогонването на полицията из салона на I класа, те и двами-ната се спуснали в спалнята на тази класа и заели позиция при върхът на вратата с насочени пистолети; без обаче да подозират, че предприятието е предварително подготвено. Дебнешката от полицията, а именно: то се състояло от няколко души аскери, които с лодки се приближили до прозорците на същата страна, дето били Никола Войводов и Цвятко Павлович. С доходането на капитана от града, на аскера било позволено да влезне. И с намерение, види се живи да хванат жертвите си, една част от аскери навлезноха в салона на I-ва класа, а неколцина от тях под предводи-телството на юзбашията слезнали по стълбите в спалнята. Щом се допрели до вратите, Никола Войводов гръмва и убива юзбашията. В същия момент из прозорците с един пушечен залп свалят и двамината на дюшемето. След това вземат ги за краката и ги повличат като псета из парахода. Капитанът в това време ходеше по понтона и като бесен викаше: - Само пасажери в дамгиф [парахода, б.м., T.B.], защото полицията искаше да влезе да търси комити, но той не позволи. При влизането ми в парахода срещнах моите нещастни другари, че ги влачат, всецяло окървавени, от като Цвятко Павлович вече беше умрял, а Никола Войводов още жестоко пъшкаше. Какво е станало по-нататъшната тяхна съдба трябва да знаят русенци. И така останах жив и продължих пътя, къмто Сърбия, вече сам, препълнен от неимоверна тъга и печал за своите незабравими и така зверски убити другари.

След излизането ми от парахода в Радуевац, аз земах гореспоменатия калпак на Никола Войводов, който както казах по-горе беше окачен и в кърпа вързан в кабината. От Радуевац отидох в Неготин и съобщих за станалото на властта, която веднага телеграфира в Белград. От Неготин се отправих за Белград, за да постъпя във военното училище под название "Легия". Там се срещнах с войводата Панайот Хитов, комуто поднесох калпака на Войводов, тъй като според тогавашното мое мнение, той беше единствения заслужил българин да носи този калпак. В Белград преживях около две недели. Не веднага, аз се реших да постъпя в училището предвид недобрите слухове, които се носеха за последното. Почти всяка вечер ходех при момчетата-легионери с намерение да поизуча с какво се занимават те и на какво мнение са за тази работа на сръбското правителство. За крайно мое съжаление, колкото и много да желаех да постъпя в това училище, не можах да се реша, предвид крамолите, които забележих между учениците и офицерите-преподаватели в това училище.

Мене беше лесно да забележа и разбира това тяхно отношение, защото аз бях един вид предупреден в неискреността на сърбите.

Ето защо аз предпочетох да се върна в Русия в гр. Киев и продължа образованието си. Благодарение на случайните обстоятелства: да отида по молбата на Никола Войводов, да му купя грозде, аз останах жив и здрав, вън от ужасната катастрофа. Види се така било угодно на провидението, за да остана жив, та да кажа една дума за техното безкористно патриотическо намерение, както и да изнеса макар и по-късно самата истина пред българския народ, за тяхната мъченическа смърт и ужасната турска варварщина.

Видин, 25 април 1912 г. Трифон Панов

Из един откъслек от спомени за миналото ми (4). Според друг ломчанин - Петър Берковски, ученик по онова време в Белград, с когото Трифон Панов се среща при пребиваването си в Белград. С него Трифон Панов споделя видяното. Тези спомени намират място в мемоарите на Петър Берковски "Из възспоминанията ми". Според Трифон Панов, неговият разказ е предаден неточно от Петър Берковски, поради което той през 1912 г. се заема сам да опише видяното и преживяното на парахода "Германия" в 1867 г. във връзка с убийството на двамата бунтовници (5).

Според руския историк К. А. Поголубко, в края на 60-те и в 70-те години Одеса продължавала да бъде един от центровете за обучението на българите. За тях както преди били открити вратите на гимназиите, духовните училища и семинариите. В 1865 г. като руски стипедианти били X. Павлов, С. Златев, Д. Керков, X. Миленкович, И. Гюзелев, В. Витанов, П. В. Оджаков и Трифон Панов (6).

Според запазения атестат на Трифон Лозанов Панов за завършено висше образование, издаден на 27 септември 1876 г. от ректора на Новоросийския университет, в Одеса става явно, че той слушал лекции през учебната 1868/69 и 1870/71 година в отделението по естествени науки на Физикоматематическия факултет (7).

По това време в университета настават тревожни събития, в които Трифон Панов също взема участие, и бива принуден за известно време да прекъсне посещенията на лекции, следването си и даже да се укрие.

На 16 септември 1871 г., според изследването на К. А. Поголубко (8), професорът от катедрата по история на славянското законодателство Б. В. Богишич по време на лекции си позволил грубо и нетактично да оскърби студентите от юридическия факултет. Юристите, недоволни от порядките в университета, решили да организират демонстрация с искане да се отстрани Богишич или в крайна сметка да получат от него публично извинение. Организаторът на акцията бил кръжокът на Н. Шестаковски, обединяващ в началото на 70-те години радикално настроените студенти и представителите на градската интелигенция, в който влизали А. Желябов, Е. Гарадецки, В. Белкин.

След като властите отказали да удовлетворят исканията на студентите, започнали протестни събрания в самия университет и извън него.

Ректорът, на когото не било по силите сам да се справи със студентските демонстрации, се обърнал за помощ полицията, обявил прекратяването на занятията. Започнали да разкриват "инициаторите" и "главатарите" на безредиците и да ги предават на университетския съд. Министърът на просветата граф Толстой поискал да се вземат най-строги мерки за незабавното прекратяване на "безредиците". Решението на съда не се забавило. Желябов, Белкин и Шестаковски били изключени от университета и с помощта на полицията - изгонени от Одеса. Десетки студенти получили "мъмрене" и имената им били вписани в "книгата за наказания" на университета.

Началството търсило да разпита и българина Трифон Панов, но не могли да го намерят (9).

Още преди постъпването си в университета той общувал със своите съотечественици-борци против чуждото иго; често пътувал до. Белград, както това се вижда и от отиването му в Белград с намерение да постъпи във Втора българска легия през 1867 г., когато става свидетел на зверското убийство на Никола Войводов и Цвятко Павлович. След това той ходил и при емигрантите в Румъния (10).

Като студент в новоросийския университет Трифон Панов поддържал връзка с революционно настроената руска младеж. В едно от жандармските донесения от декември 1872 г. е отбелязано, че "Трофим Панов (българин), Марков и Алексиев принадлежат към числото на дейците на пропагандата и кореспондират със студенти от Московския университет. Разтревожени от поведението на българина, полицейските власти започнали да правят справки (11). Не е изключено във връзка с това учебните власти да са считали, че "Панов не заслужава да му се отпусне славянска стипендия" (12).

По това време Трифон Панов е член на революционния комитет в Одеса (13). Отговор на въпроса за изчезването Трифон Лозанов Панов се съдържат в спомените му от 1871 г., когато той се завръща от Русия в родното си село Мокреш, Ломско, през Цариград, в които разказва за дейността си там, също за срещата и запознанството му с Васил левски. В същите спомени се разказва за заминаването му в Букурещ и престоя му в Румъния. За съжаление, този мемоар е изчезнал, да се надяваме, че не невъзвратимо (14).

След обиколката си Румъния той се завръща отново в Одеса, където през учебната 1872/73 - 1875/76 г. отново слуша, лекции в юридическия факултет и завършва университета на 27 септември 1876 г., когато бива дипломиран. Ето и атестатът му:

"Панов Трофим изъ болгарскихъ уроженцев православното вероизповедания по атестату Киевской 2-ой гимназии поступилъ въ Императорских Новороссийский университет где при отличномъ поведении слушал лекции в течении 1868/ 1869 1870/1871 г. академических годов по отделению естествених наук Физико-математического факултета, а в течении 1872/73 - 1875/1876 академических годов по юридическому факултету.

По окончательном изьглнении оказал следущие успехи: по господарственому право, каноническому праву, угловно-му судопроизводству, международному праву, гражданско-му судопроизводству и финансовому прав, - харошие (4); по историе, русского права, статистике и гражданскому праву - удовлетворительнме (3); вследствие сего удостоенъ Сове-томъ Университета 7 сентября 1876 г. звание действительно-го студента юридическихъ наукъ. По сему на основании параграф 142 и 143 ВИСОЧАЙШЕ УТВЕРЖЕННОГО 18 июня 1863 года Общаго устава императорскихъ российскихъ университетов он П А Н О В имеетъ право при вступлении въ гражданскую службу на утвержение его в дванадцатом классе относительно^те отбьгвания войнского повиности лицемъ окон-чившимъ курсъ въ учебнмхъ заведенияхъ перваго разряда. Одесса, сентября, 27 дня 1876 года

И. д. Ректора Императорското Новороссийского Университета /п/ М. Смирнов Секретаръ студентским делам

/п/ М. [нечетливо презиме, б.м., T.B.J (15). С този атестат той завършва юридическото си образование и, според някои източници, той е първият български дипломиран юрист, който по-късно след Освобождението дава своя принос в създаване на законите на новоосвободена България.

Заедно със следването си в Одеса той извършил огромна апостолска дейност през 1876 г., когато като представител на Одеския български комитет посещава Румъния и работи за подготовката на българската революционната емиграция за участие в предстоящото въстание. Запазените документи доказват това по безспорен начин.

Според големия български историк проф. Александър Бурмов, абсолвентът от Одеския университет провеждал линията на българската либерална буржоазия за овладяване ръководството на въстанието и национално-революционното движение от емигрантската буржоазия в Русия. Проф. Бурмов нарича Трифон Панов неин главен агент, който обикаля мънските градове (през февруари и март 1876 г.), за да обединява българската емиграция в подкрепа на готвещото се в България въстание. И накрая успява да устрои общо събрание в Браила на 6 март 1876 г. за създаване на нов Б. Р. Централен комитет. Между неговите помощници е и Кириак Цанков, който едновременно с плановете за въстание в България крои планове за прекарване лятото в западноевропейските курорти. Към тази група принадлежат Иван Ст. Иванов от Кишинев, ген. Иван Кишелски и др. (16).

Ценни сведения за дейността му в Румъния съдържат в писмото на Трифон Панов от Плоещ до Сава Мънзов в Браила от 6 февруари 1876 г. Според това писмо, българите от Плоещ ще образуват комитет, ако Браилският комитет ги подкани за това с писмо.

Плоещ, 6-ти февруария 1876 г.

Уважаеми ми г-не Саво, Днеска в 2 часа мисля да изляза за в Букурещ. В Плоещ се срешнах първо с господство му X. Параскева (?), с когото приказвах, и който почти ме увери, че в Плоещ българите са повлашени, заради това да не си затривам времето напразно, аз мислех до вечерта да си тръгна, но като срещнах случайно другиго едного българина под фамилия Манчев [Янко, б.м., Г.В.] свищовчанин, той дотолкова се заинтересува, щото бях принуден да остана до другия ден. В това време той ме запозна с още някои си българи, които се интересуват и които ми казват, ако бях вземал от вас едно рекомендателно писмо, че уж щели и у себе си да образуват нещичко, защото тия гледат и вярват Вам и на букурещките българи, т.е. що направите Вий и букурещките българи, на това са и они съгласни.

Като се намират хората в такава нравствена зависимост! от Вас, бъдете така добри, предайте на Вашата почитаема "Акционерна търговска българска дружина" [революционен комитет, б.м., Г.В.], да не остави това нещо без внимане защото ако и да не се образува нещо самостоятелно в този град, но поне едно подбудително писмо от Ваша страна може да ги насърчи, в което съм и уверен, да вземат мнозина от нйх участие, като клон от Вашата дружина. Освен това за да не срещне същата препънка и по-нататък, а в особеност в Букурещ, то потрудете се, колкото е възможно по-скоро, та ми проводете чрез К. Часовникара [Костаки Сахатчията, може би Костаки Николаев, б.м., Г.В.) в Букурещ едно писмо от Ваша страна, т.е. от страната на съчувствующите ибраилски българи, както на своята мисия, така какво сте и направили във Вашия град. Като Ви приветствувам и пожелая искрени успех на Вашата света работа, оставам с голяма надежда и с голямо нетърпение да чакам Ваше писмо, т.е. на дружината ви. Ваш искрен приятел Т. Панов (18). В писмо на Таньо Стоянов от 25 февруари с.г. от Турно Магурели до Панайот Хитов в Белград му съобщава: "Явявам ти, че у града ни пристигна някой си Панов [Трифон, б.м. .Г B] име. Той показва, че го проводили от Одеса от славянското дружество да съединява комитетите и да бъде на едно място центърът. Аз малко се благодаря от тоз чиляк школско дете, добро сие." (19).

На следващия ден 26 февруари 1876 г. писмо с подобно съдържание отправя Петър Мишайков от Турно Магурели пак до Панайот Хитов, в което също му съобщава, че е дошел Трифон Панов от Русия, който е посетил градовете където има комитети във връзка с обединяването на комитетите от Румъния и Русия. За целта е насрочено общо събрание. Добре е и той да присъствува на него: "От Русия дохожда в Букурещ и по всичките главни градища във Влашко, даже и в нашия град някой си [Трифон, б.м., Г.В.] Панов, който тази година свършва правото в Руския университет. Целта на г-н Панова беше, за да съедини руските с влашките комитети и уверен съм, че е сполучил в предприятието си. И тъй се реши на 5-ти март да стане едно събрание в Ибраила. На това събрание ще да присъствуват от всички градища по един представител, подразумея се и от руските. На това събрание ще се реши как трябва да се работи и по народното въстание. За това добре би било и вие да присъ-ствувате на това събрание." (20). Изпълнявайки своята апостолска мисия да обединява българските революцлонни комитети, на 29 февруари той е в Браила, откъдето пише писмо до Киряк Цанков в Букурещ, в което му съобщава, че е разпратил писма до комитетите в различните, градове във Влашко за свикване на общо събрание в Браила на 6 март с.г. Приложеното писмо да се предаде на Евлоги Георгиев и да поприказва с него по тоя въпрос:

"1876 г. февруари 29 Ибраила ^Ш^^Нв

Многоуважаеми г-не Цанков, Бързам да ви напиша няколко редове и съобщя за днешното наше изпращане из Ибраила къмто всичките ония българи, които обиколих, пригласителни писма, да заповядат на 6 марта в Ибраила нихните упълномоченици [пълномощници, б.м., Г.В.], които ще, така или инак, да дадат един край на тая работа.

Моля Ви, господине, предайте приключеното писмо на Господина Евлоги (Георгиев, б.м., Г.В.] и сторете труд, та поприказвайте върху тая работа, която изискува общото наше съгласие.

Като ви поздравлявам, поздравете, г-на Паничерски [Михаил, б.м., Г.В.]

Оставам Ваш Т. Панов" (21). На 2 март 1876 г. Рафаил Атанасов от Галац пише писмо до Тодор Пеев в Браила, в което го моли да уведоми Трифон Панов да дойде в Галац за проектираното събрание: "Галац 2 марта 1876 г.

Г-н Тодор Пейов, в Браила. Моля Ви кажете на г-н [Трифон, б.м., Г.В.] Панова да дойде в Галац днес, щото да е довечера на събранието, което има да се събере от няколко младежи, за да се нареди и тука нещо. При това непременно го чакаме, защото другояче нищо не може да се направи тука." (22).

Проведеното с помощта на Трифон Панов събрание в Галац избира за свой представител на Галацкия комитет Рафаил Атанасов, който да го представлява на общото събрание в Браила на 6 март 1876 г. Галацкият рев. комитет изпраща на 5 март с.г. писмо до революционния комитет в Браила: "Галац, 5/17 мартия 1876 г.

Родолюбиви съотечественици, Подателят на настоящото ни г-н Рафаил Атанасов е един от най-отличните ни едноро-дци. Молим Ви да благоволите да му дадете всичкото си доверие и съдействие, в което би имал нужда. В пълна увереност, че ще приемете на драго сърце тази наша рекомен-дация, оставаме с почитание.

Ваши съотечественици: Ангел Тодоров, Т. JI. Панов, Ив. А. Иванов, И. Д. Жеков, Георги А. Геоков, Р. Д. Янколов" (23). Насроченото за 6 март 1876 г. общо събрание на представителите на революционните комитети в Румъния и Русия се. провежда под ръководството на Трифон Панов. Това събрание обаче не могло да реши кое дружество да бъде централно, т.е. да създаде БРЦК. Било решено всяко от дружествата (революционните комитети) да подготвят и помогнат на отделни войводи: Браилското - на поп Харитон Ст. Халачев и дядо Никола, които тайно да се приближат до Балкана, Болградското да подпомогне Филип Тотю и пр. (24).

В писмо от 9 март 1876 г. от Болград Атанас Хитов пише до чичо си Панайот Хитов в Белград за Олимпи Панов, който е в Париж, за да му съобщи какво да прави.

В писмо от 11 март 1876 г. българинът Харалампи Кишелски от Одеса до Димитър Ценович в Букурещ пита какво станало със записката, която е донесъл Трифон Панов. Той пише, че я дал на бай Каравелов, за да я напечата, и че тя е вече напечатана. Истина ли е или лъжа,- уведомете моля ви по-скоричко, защото той пише и иска да му се проводи и продължението й (25).

На 12 март 1876 г. Трифон Панов пише писмо от Галац до Киряк Цанков в Букурещ:

"1876 г. марта, 12 Галац

Многоуважаеми ми г-не Цанков,

Ида с настоящото писъмце да Ви съобщя желанията на всички българановци, които са заинтересувани от народното ни дело. Они твърде много се наскърбиха, като узнаха че не е още готово (това нещо им беше съобщено по-напред). Заради това, като съм уверен, че така същото ще ме срещнат и по-нататък и то приятелски Ви моля, оправдайте моите обещания, които им давам, че непременно скоро ще бъде готово. Като сьм повече негли уверен, че ще ми бъде изпълнена молбата ми, оставам у надежда без друго да бъде изпратено в Галац до г-на Рафаила [Атанасов, б.м., Г.В.].

Поздрави г-на Каравелова. Ваш Т. Панов." (26).

По време на пребиваването си в Букурещ Трифон Панов взема участие в преговорите на представителите на българската емиграция с изпратените от сръбското правителство военни (Драгашевич), които настоявали да се сключи съглашение между сърбите и българите за съвместни действия в една бъдеща война с Турция.

Трифон Панов на искането на белградските военни емисари за една помощ от 50-100 000 дуката по един доста благороден начин ги отблъснал, т.е. затворил им вратата. Заедно с това Трифон Панов научил от двама руски дипломати в Букурщ че в момента Сърбия няма намерение да обявява война на Портата." (27).

На 15 март 1876 г. от Букурещ Трифон Панов пише едно писмо до някои от членовете на Българския комитет в Одеса което е в същност една равносметка-отчет на извършената от него работа във връзка със свикването на общото събрание в Браила. Панов съобщава, че е обиколил почти всички градове на Румъния, където има българи. На събра нието са присъствували представители отвсякъде, с изключение на българите от Букурещ. Дошел по поръчение на събранието, където се срещнал с Каравелов, който му направил лошо впечатление. На състоялата се в дома на Киряк Цанков среща между представителите на българската емиграция и сръбските военни пратеници, последните, поддържани от Каравелова, изтъкнали, че само Сърбия може да освободи българския народ от робство, но българите трябва да се поставят в пълна зависимост от сърбите. Трифон Панов отговорил на сръбските представители, като подчертал, че Сърбия не е годна за такава задача и че българите се готвят усилено за въстание. Той не отрекъл необходимостта от солидарност и братска помощ, но изтъкнал, че българите желаят да се бият "под предводителството на своите войводи, под своето народно знаме". Другите български представители с изключение на Каравелова са били съгласни с него. Упреква сърбите в липса на искреност. Срещнал се е и с Евлоги Георгиев. Ето и самото писмо:

"Букурещ, 15 март 1876 г.

И този път, любезний ми приятелю, пак ти пиша от Букурещ. Тоя е вече четвърти или пети път, откакто съм излезнъл от Одеса. Да ти разкажа, приятелю, как изпаднах тоя път тук. Аз така изходих, май току речи, всичките по-главни градища на Влахията{* бях се споразумял с общините наши български на тия градища да бъдат готови, щом им се изпроводи приглашение, то тутакси да изпроводят по един представител с пълномочие в онзи град, в който ще изберат да се съберат. Така и стана. Щом свърших пътешествието си, върнах се в Ибраила, в която бяха всички съгласни да бъде общото събрание. Приглашение стана и в уреченото време се събраха представителите почти от всичките общини. Събирахме се няколко пъти и в една от тия общи събрания намериха да ме изпроводят в Букурещ до тамошните, българи, от които за жалост голяма нямаше представителка а само телеграма, че не могат по работата си да участвуват в общото ни събрание. Както и да е, аз сега съм в Букурещ, Да, забравих да ти кажа, че в същото време, когато намери общото събрание за нужно да отида в Букурещ, из него град получи се телеграма от господство му Каравелов, в която се викаше г-н [Иван, б.м., Г.В.] Драсов. Той е един от членовете на стария Букурещки централен комитет, а сега член на общото ни събрание в Браила. Но като намериха за по-добре да отида аз, то ме натовари и господство му Драсов с одължение да узная за неговото приглашение от горе речения.

Да не приказвам много, аз щом пристигнах в Букурещ побързах да се видим с Каравелова, който като ме видя, много се зарадва по крайней мере, мене ми се така показа. Той, като се целуна с мене, узе ме за ръка и ме турна да седна и всичко време, докъдето приказва с мене, той ме държа за ръцете. Нищо друго не обърна он на себе си такова рязко внимание като неговата улибка [усмивка, б.м., Г.В.), която се явяваше почти за всяка негова дума. Това не беше приятел, човешка улибка, но цели "ад кромешнь" [пъкъл', ад, б.м., Г.В.], защото когато се засмиваше и си показваше зъбите, аз нищо друго не миждах на лицето негово освен ония страшни тартори, които ги въобще живописците изобразяват с най-големи куки в ръцете им, когато искат да представят пъкъла, в който тия тартори със своите си дълги канджи [куки, б.м., Г.В.] втеглюват глупавите хорица. Не зная доколко е вярно моето представление, но не лъжа щом погледнах в очите му и въобще на него, неволно исках с очите си да му видим и канджите, с които он [той, б.м. Г.В.] има попълзновение пак да лови нашите сиромашки про-стодушни българи. Да ме простиш, приятелю, аз се заемнах с изображението на впечатлението си, което е произведено от оная личност, което е твърде възможно, не те интересува най-малко. Да се преминем пак към разговора си. Така каквото ти казах по-горе, като се разговарях с господство му Каравелова, той из разговора ми узна, че общото ни събрание в Ибраила участвувал и почитаемият наш. патриотин г-н [Павел, б.м., Г.В.] Калянджи, за когото твърде много пожали, че не е и он дошел в Букурещ. Аз се не забавих да му предложа, ако е сериозно нужно да бъде той тука, то аз, макар че той вече е излязал от Ибраила, ще го извикам с депеша [телеграма, б.м., Г.В.]. Той, за да усили вярата ми в това нещо, показа ми писмо или по-добре да кажа министерският му печат, което он беше приел от Сръбския военен министър (Тихомил, б.М., Г.В.) Николина. Освен това каза, че в Букурещ има сръбски представители, с които трябвало би без друго да се срещнем. Отистина аз си мислих, че трябва да бъде нещо важно и тутакси телеграфирах на г-на Калянджи в Галац чрез нашия родолюбец Рафайла [Атанасов, б.м., Г.В.). Това нещо беше вечерта. И представете себе си до каква степен ме удиви и в същото време ме зарадва явлението на г-на Калянджи на заранта. Аз тутакси отидох с него при г-на Каравелова, с когото приказвахме това-онова, но забележи си, че он нищо не приказва заради писмото министерско, а само ни покани да се съберем с представителите сръбски и да изприкажем погледите на работите. Така и стана, събрахме се на други ден вечерта в дома на г-на К. Цанкова. Първа реч на това сръбско събрание, в което от страна на сръбските представители бяха: [Живан, блл., Г.В.] Живанович, [Йован] Драгашевич и [Никола] Спасич, а от страната на българите: Киряк Цанков, Любен Каравелов, Трифон Панов и Павел Калянджи. Отвори [започна, б.м., Г.В.] Драгаш[ев]ич: "Господа, Херцеговина -народ твърде малък, беден и слаб, но вече той се държи в неравната борба с турците девет месеца. Те отслабиха Турция до това щото, ако да се удвои това Херцеговинско въстание, т.е. ако се присъединят към това въстание Босна, Сърбия и България, то Турция ще трябва скоро да падне, а нашият народ славянски да се освободи. Но ний всинца славяни, ако желаем освобождението си от турското иго, то трябва да сме солидарни помежду си и да подадем един другиму братска ръка, за да действуваме общо против общия враг на южните славяни. Време е веч, братя, да снемем това позорно турско иго. Сърбия е страна почти съвършено свободна и заради това тя по-малко чувствува турското иго, но вий българи, които плащат толкова големи данъци на турците и изпълнявате всичките техни требования: насилват ви жените, дъщерите, грабят и убиват постоянно, позорят с това нашата вяра, то вий трябва да последовате примера на Херцеговина. Вий, макар да сте доста голям народ, но вий се лишавате от такива юнаци. Вашият народ не е толкова юначен, вие нямате офицери и военни мъже да бъдат предводители на едно въстание или обща война с нашия общ враг турчина, тогава когато нашата свободна Сърбия е съвьршено готова за такова велико славянско дело. Сърбия днес може да тури 50 хиляди ратника добри с пълно въоръжение, голямо [152, б.м., Г.В.] количество артилерия и топове, но в случай на сериозна война, то тя може да тури в две недели до 200 хиляди войска, но освен това ний, сърби имаме твърди обещания от нашите сърби австрийски, че във война с Турция, те ще ни дадат помощ от 50 хиляди души, добре въоръжени и с големи материални средства Сърбия е съвършено готова от всички военни принадлежности, Нейната стратегическа местност е толкова важна, тя придава още по-голямо мъжество на нашите храбри сърби. Ний, господа, като хора военни, които познаваме военното изкуство, вярваме в успеха на славянското освобождение то вий, всички способни българи трябва да се съберете в Сърбия, под наша сръбска команда и сръбско знаме. Въоръжете се и вий като по-неопитни и по-малко юначни, ще ударите в Босна на неприятеля турчин, а ний сърби ще ударим на твърдините Видин, Белоградчик и Ниш със своята армия и топове и като превземем тези крепости, и ще вървим напред, дорде не изгоним окончателно турчина от Балканския полуостров и освободим славяните от позорното за славяните иго. Но освен това, че българите трябва да се съсредоточат в Сърбия, конечно за кои ние нямаме толкова оръжие, за да дадем и на вас, българите, затова, вий, господа, трябва всичките ваши комитети, колкото имат пари да ги внесат на нашето правителство, макар 100-150 дуката а то да купи за вас оръжието, защото вий не можете нигде да купите и прекарате. Вий нямате пункт, дето да съсредоточавате вашите военни сили, освен в Сърбия; румъните са враждебни на вас и щом узнаят, не само дето ще ви отнемат оръжието, но и ще ви предадат на турците. Те са враждебни на славянството, а особено на българите."

Като свърши г-н Драгашич, аз се надявах, че ще му отговорят г-да Каравелов или К. Цанков, но като видях, че те се отклоняват от такова, то тогава попросих право да се отговоря г-нy Драгашичу: "Аз се съвършено съгласявам с речите на г-на Драгашич* че от всичките славяни на Балканския полуостров най са били потъпквани (не се чете) българи. Най-много се грабят, обезчестяват пак те, а заради това най-голяма нужда има да се освободи България. Нашият народ веч се е съвършено пробудил за такова дело и той се готви към общо въстание. Днес навсякъде, гдето има българи, то има и комитети. Тези комитети са накупили оръжие от чужбина и успяха да го вкарат в самата България. Но българите и освен това и самите си и изготовляват у себе си. Днес в няколко места в България ний знае ме, че се правят и пушки от новата система. Но ние съзнаваме, че всичко, което е купено и приготвено в България, е в много малък размер и с него не може да се начене и правят големи работи, с една реч българите се нуждаят от оръжие и на първий път по крайней мере 10 хиляди пушки. Драгашич се вирази [възрази, б.м., Г.В.], че те не могат да ни дадат оръжие, защото не са уверени, че ний ще можем да го прекараме, но ний, като го убедихме, че веч се е прекарало доста благополучно, то тогава Драгашич отговори, че ний с нищо не можем да им дадем гаранция за такова оръжие. Българите, които са 6-7 милиона народ и в сравнение и със Сърбия е несравнено по-богат и по-развит, то той ще може да направи по-голям напор и толчок [тласък, (км., Г.В.) на турците, а йоще повече, че той ще бъде от средата и заради това българското въстание може да има по-голям успех от сръбското; българите ако би имали само доста оръжие, то леко могат да дадат войници 200-300 хиляди, но аз се съмнявам това за Сърбия, която по нашите знания тя като е от един милион чисти сърби, то такъв по статистическите сведения в никакъв (153) случай не може да даде добри воини повече от 80 хиляди. Да, това е една Черна гора от 120 хиляди народ, който дава и то в крайни случаи от 10 до 15 хиляди, то тя е изключение на цяла Европа, с която ни сърбин, ни българин може да се сравни по юначестпо. Ний българите сме при това убеждение, че Българин само по себе си не е в състояние да се освободи, а йоще повече Сърбия. Българите са дошли до такова съзннание, щото те искат въстанието да направят в центъра на самата България, те желаят да се бият под предводителството на своите войводи и под своето народно знаме. Да истина е, че cе нуждаят се йоще в едно и най-важното, солидарност и братска помощ, но не такива, каквито са били досега, защото историята на двата народа, българи и сърби, ни е оставила много черни страници, които ни правят cегa да бъдем по-осторожни и внимателни, т.е желателно е сърбинът да бъде към българина толкова искрен, колкото черногореца към херцеговинеца и русинът към българина" Трябва тук да се забележи, че във времето на всичката тая беседа, в която г-н Цанков, макар и да не подаваше свое мнение, но той на нашите отговори и обяснения вьрази голямо удоволствие и във всичко споделяше възгледите на Панова и Калянджи.

След тези слова Драгашич не вьвдержа и той страшно се разсърди, скочи на крака, взе да крещи, като заяви, че знаеме ли ний с кого говорим: "Аз съм професор във Военната академия в Белград и полковник на сръбската армия" След това ний се разделихме на две групи - Драгашич и Панова. Мене взе да ме убеждава Живанович със следните речи: "Г-не, Сърбия е направила за България толкова много и е в състояние да направи йоще повече. Вий с помощта на Сърбия само можете да получите своята свобода, но без Сърбия дълго ще робувате на турчина. Румъния, която е била винаги вечен враг на славяните, а йоще повече на българите, нейната цел е да ви романизира и напълно погълне Тя никога няма да допусне да се въоръжавате в нейната земя, а, напротив щом въстанете, то тя наедно с турчина ще ви бие, а що се отнася до Русия йоще повече, тя като една страна груба, неразвита, целта на която е вечно да държи другите народи в простота и дълбоко невежество; тя от испокой веку [от памтивека, б.м, Г.В.] се е силила да покори България и ако успее това да извърши, то тя от вас ще направи втори Оренбург [тясна територия между Башкирия и Казахстан на Долни Урал, завладяна от русите през XVIII в., б.м., Г.В.)."Във всичкия наш разговор г-н Каравелов мълчеше и нашите отговори заметно [очевидно, б.м. Г.В.] беше, че не се нравеха господствому Каравелову, защото той от гняв бледнееше. Но като се свърши беседата от която сръбските представители останаха незадоволени, тогава Живанович и Драгашич се обърнаха към Каравелова грозно с едно презрение и замечание: "Що вий ни писахте, господине, а ний що тук чуваме?"

На другия ден аз се срещнах с някои от знатните наши любородци, в това число и с господина Евлогия [Георгиева, б.м., Г.В.], който ми предаде, че тези същи срабски представители преди няколко дена били у него и му предлагали същото, но той с един доста благороден начин ги отблъснал, като се извинил, че не е упълномощен от страната на българския народ, не може да говори с тях за толкова важни народни работи, а да подарява на сръбското правителство 50-100 хиляди дуката, той не вярва Сърбия, че може да има от това нужда, тъй като вярва, че мирът не ще бъде нарушен между Сърбия и Турция.

На другия ден аз се срещнах с двама мои добри приятели, мен и на моя български народ, генерални консули в Букурещ, които ми предадоха навярно, че сръбското правителство няма желание да обяви война на Турция и то такова няма пари и оръжие, но то плаши Турция с българите от една страна, като си търгува с турците от друга и ако то получи най-малка отстъпка като Малки Изворник или част от Босна, ще остави българите и сега, както и много други пъти на произвола на турците. Тези разговори всяко време може да потвърди Цанков, Панов и стария Цанков и Евлоги Георгиев." (29).

Това наистина дълго писмо дава възможност да се осветли този важен момент не само от живота на Трифон Панов, който в този случай се явява като истински представител и политик на още невъзобновената българска държава и води такива важни преговори, свързани с освобождаването на поробеното си отечество.

Според едно писмо от 16 март 1876 г., писано от Атанас Иванов в Галац до Димитър Иванов, в Букурещ преди няколко дни дошел Трифон Панов, който често пътувал между Галац и Браила. В града се състояло тридневно събрание на българите: Рафаил [Атанасов, б.м., Г.В.], гледам много често иде при нас на кантората и все тайно говорят с бай Иваница. Преди няколко дни беше дошел един непознат българин [Трифон, б.м., Г.В.] Панов. Той ги свикал на едно заседание, говорил им много и че трябвало да се събудят. Това същото се Случило и на 2-рия и на 3-тия ден, догде ги убедил. Но не можах да узная добре и какъв бил резултатът най-сетне. Зная само, че той току снове нагоре-надолу ту в Браила, ту тука и току се дирят с Филипа и други още." (30).

За проведеното в Браила събрание Петър Мишайков осведомява Панайот Хитов в Белград в писмото си от 18 март 1876 г. от Турно Магурели: "... На 6-ти текущаго марта имахме събрание в Ибраила. На това събрание присъствуваха освен представителите на тукашните градове и двама представители от Русия, именно един от Одеса, и други от Кишинев. Измежду другите разисквания дойде речта какво трябва да правим ако се докара да работим в съюз със Сърбия (трябва да ви е. известно, че когато ми това решавахме, Драгашевич и Живанович се намираха в Букурещ и диреха хора, за да се споразумеят за нещата, които се намират ...

(31). Рафаил Атанасов разбрал от Павел Калянджи и Трифон Панов, че ще му изпратят уговореното прошение и той в писмото си от 26 март 1876 г. пита Киряк Цанков:

"Галац, 26 март 1876 г.

Г-не К. Цанков, в Букурещ Приятелю, според разговора ни на г-да Калян-джиева и [Трифон, б.м., Г.В.] Панова, очаквах с нетьрпение да ми изпратите реченото прошение, но гледам дори до днешния ден не се появи никак и не зная какви са причините, дето се забави толкова, или се промениха мненията затова явете ми баре да знаеме какво да се прави.

Още явете ми ще ли може в града ви да състави един център или не; какво се върши трябва да знаеме, за да се управляваме, както ни стига ума или башибозушки да я караме." (32).

Същият Рафаил Атанасов в писмото си от 5 април 1876 г от Галац съобщава на Панайот Хитов измежду другото и следното: "Вие може да се срещнете с Цанкова и да научите добре за работите как вървят. Защото [Павел, б.м., Г.В.] Калянджиев и [Трифон, б.м., Г.В.] Панов, като бяха в Букурещ на 6 март се срещнаха с Драгашева и с другия [Живанович, б.м., Г.В.) що е бил с него, мненията им не се срещнаха Тук трябваше да пратят човек с млада идея." (33).

За надеждите, които възлагат одеските българи на Трифон Панов, свидетелствува писаното от Иван Мумджиев от Кишинев в едно писмо от 10 април 1876 г. до Киряк Цанков в Букурещ: "Надеждата ни е сега в Панова, който ни се обеща да ни проводи досега събраните пари в Одеса и на други места в Русия и комуто даже ние писахме в това отношение според вашето писмо и щом получим отговор ще ви уведомим за всичко най-подбробно." (34).

След завършването на Сръбско-турската война 1876 г. през освободителната война 1877/1878 г., когато прочутият войвода Филип Тотю бил тикнат в румънски затвор, от който бил освободен от затвора едва на 6 юни 1884 г.

За времето, докато войводата бил в затвора, жена му останала в Одеса. Филип Тотю обвинява Трифон Панов в завързване любовна връзка с жена му в Одеса. Ето какво изповядва Филип Тотю пред биографа му Филип Симидов:

"Трифон Панов патриотствува

Докато жена ми в Одеса получаваше пенсията ми от руското правителство, тя ми пращаше писмо сигиз-тогиz и аз се разтупавах не малко с тези нейни писма, защото

виждах, че има на тоя свят една душа да си спомня за мене. Правителството след два дни я питало. ако съм умрял някъде, да каже та да й дават половината пенсия, но тя подучена от някой си Трифон Панов, отказвала да каже истината и следвала да подучава пенсията ми и да я яде с хрисимника Трифон Панов , тогаз студент в Одеса, който иодлъгал жена ми, бог знае как да я докарва до явна гибел, Той я подмамил в безнраственост, а това й поведение предизвикало правителството да и спре пенсията. Компрометирала се пред света и я изиграва "нравственика" Трифон Панов и бедната женаот срам и мъка полудява и я закарват н лудницата. Да кажа още. Този Трифон Панов беше тогаз член на Бьлгарския комитет в Одеса. Станало нужда този комитет да прати едного в Галац. Трифон Панов, който много обича да дървенофилософствува, успял да се тикне да отиде той като делегат в Галац и отишел, като му дали пътни разноски 700 рубли.

Най-после бидох освободен от затвора на 6 юни 1884г. u си тръгнах за България." (35).

Според свидетелството на сина му Никола Панов, предал кореспонденцията му в Български исторически архив на На родна библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София на 14 октомври 1965 г., баща му е живял на ул. "Райнинаи N 7 във Видин: "През Освободителната война 1877/1878 г Баща ми е преводчик-секретар в щаба на княз Черказки, взема дейно участие във войната, за което е награден с ордена "Станислав" златен." (36). След Освобождението ни от османско иго Трифон Лозанов Панов се завръща н гр. Лом. Както е известно тогава малцина са били високообразованите хора, дa не говорим за вопиюща нужда от дипломирани юристи като него в новоосвободена България.

Много скоро след това Трифон Панов е назначен за окръжен управител на гр. Видин. Йов Титоров, негов приятел, родом от Бесарабия, пише в своите спомени свидетелствува:

"От 1 януари 1880 г. бях преместен за член на окръжния съд във Видин. На 26 юни с.г. ме повишиха за председател на същия. Когато отидох във Видин, още имаше губернатор. Такъв беше русина Муромцев, който беше Дошел от Tpън гдето бил окръжен началник. Наскоро правителството закри губерниите и уволни губернаторите.

Тогава по едно ново административно деление на окръзите се назначиха окръжни управители вместо дотогавашните окръжни началници. Пръв окръжен управител във Видин беше Димитър Попов, бивш учител във Видин, мъж сериозен, честен, способен и много добър. Наскоро го преместиха в София с повишение на по-голяма служба - главен секретар на Министерството на финансите. След него беше назначен Петър Манолов от Русе който се ожени за една еврейка и това беше причина да го преместят в друг окръг. А на мястото на последния биде назначен Трифон Панов от Ломското село Мокреш. Както Петър Манолов, тъй и Трифон Панов бяха едновременно и народни представители и окръжни управители. Това беше позволено от тогавашните закони.

С Трифон Панов се сприятелихме още в гр. Лом, където през 1879 г. бях член на окръжния съд. Щом като пристигна във Видин, Панов дойде първо при мене и се установи в моята квартира. Ний и двамата не бяхме още женени. Той беше добър, весел и кротък. Спогаждахме се и си живеехме добре." (37).

По-нататък Йов Титоров разказва как един ден се срещат с известния от преди Освобождението видински, чорбаджия-туркофил Севастаки Гънзовянов, не един път жигосван като чорбаджия-изедник на страниците на в. "Свобода" на Любен Каравелов (38). Севастаки Гънзовянов поканил двамата нови управници да му гостуват в дома му и споделил болката от настъпилата промяна на положението си в новите времена и от превратностите на човешката съдба. Той който като член на видинския меджлис е могъл да сваля от бесилото човек с една казана дума на турския паша, пред когото му се чувала думата. Може би при това първо посещение в дома на Севастаки Гънзовянов. Трифон Панов да е съгледал за първи път дванадесетгодишната тогава дъщеря Катерина, за която осем години по-късно се оженва, а той -зет на чорбаджи Севастаки.

Това е документирано в регистрите за венчавките на видинската катедрална църква "Великомъченик Свети Димитрий", където в регистъра ръката на свещеника, извършил църковния обряд, е написала N 43: "На 13 юни 1888 г. Трифон Панов от Лом търговец, 40 годишен се венча за Катерина Севастакиева от Видин, 20 годишна."За заемане на длъжността окръжен управител на Видин от Трифон Панов доказателство намираме и в един протокол на Видинския градсКИ общински съвет, който присъствува, в качеството си на окръжен управител на 5.II.1881 г.; кмет тогава е бил Ванк0 Нешев, а другар на кмета (заместник-кмет) - Димитър К. Златарев (39).

Отзиви за неговата дейност като видински окръжен управител през 1881 г. откриваме в една дописка до в. "Славянин", Русе, г.2, бр. 43 от 25 април 1881 г., с. 392, със следното съдържание:

"Видин, 20 април 1881 г.

Господин редакторе,

В брой 346 на в. Българин се нападаше нашия окръжен управител г-н Трифон Панов, за когото мога да потвърдя, че по природният си благороден характер и трудолюбие най-енергически се труди да изпълнява своите обязаности, какт0 трябва, когото мнозина познават, че управителят, когато бил на нощен патрул нападнал уж честта на славния адвокатин Рашкова или по-добре да кажа Сметенски.

Не зная, г-не редактори, защо си крие дописника името, когато той потвърдява, че всичко изложено в неговата дописка, било действително.

Георгиев" В брой 49 на същия вестник от 23 май 1881 г., с.392 е поместено съобщение за уволнението му от този пост:' "Господин Трифон Панов, видински окръжен управител се отчисли от длъжност, защото изпълняваше безпристрастно длъжността." Отгласи от тези житейски любовни истории на видинския окръжен управител Трифон Панов достигат и до ушите на столичния хайлайф, а по този начин - и до чеха професор Константин Иречек, който добросъвестно всяка вечер ги записва случилото се, видяното и чутото в своя дневник. В първия му том на неговия "Български дневник" четем: "13 април, вторник, 1880 г.

Много сметнатият юрист Панов разправял, че князът е привилигирован гражданин. Греков му възразил, че това не е така, но че той е господар на страната (40). 2 май [20 април - Великден, б.м., Г.В.] 1880 г. [Трифон, б.м., Г.В.] Панов (юридическо издание на дядо Цеко Петков) говори чисто ломски:

- Колко много - каже - аз съ Дринова бихме могли да направим." (41).

С това Константин Иречек изразява отношението на консерваторите, чиито възгледи споделял, се отнася с пренебрежение и към един от най-за служилите български войводи дядо Цеко Петков от с. Дългошевци (дн. Замфир), Ломско

"30 май/11 юни, петък 1880

Панов нарече Герова подлец (43).

30 ноември/12 декември, неделя 1880

Трифон Панов е избран П-и подпредседател на II обикновено народно събрание (44).

16/28 декември (вторник) 1880 г.

Сукнаров и Панов изработили нещо като далечно подобие на сръбския закон, то обаче не е практично за Бълга. рия. Някогашният околийски началник им давал съвети (45). 26 април/18 май неделя 1881 г.

Трифон Панов като околийски началник във Видинско е вършил грозни работи, и против турците (46). 6/18 май сряда 1881 г.

Вчера сутринта срещнах поп Тодор Иконома, дебелия депутат. Говорехме върху положението. Каза, че това, което се направи не било необходимо. Аз му припомних за Трифон Панов (47).

7/19 май четвъртък 1881 г.

Панов във Видин разправял на селяните, че те не плащали данък на България, ами на царя като награда за разноските по Освобождението (48). 8/20 май петък 1881 г.

... Панов в Кула бунтувал народа, да не пишели адреси.... положението е същото като в Сърбия след изпъждането на Милоша и убиването на Михаила, князът продал страната иска да я унищожи с постройката на железница? Кулчени съставили дълга телеграма и искат да бъде даден под съд което ще стане (49).

4 юни/22 юни, вторник 1881 г. Говорихме за Балабанов... Трифона Панова (има три процеса на врата си поради съблазняване на чужди жени) (50).

Естествено е преценките на Иречек да са крайно субективни, тъй като той е записвал това, което се говори за Панов в кулоарите на парламента и домовете на политици-те-консерватори, които бележитият чех е посещавал.

Заедно с административните служби, които Трифон Панов заемал след Освобождението, той многократк) е избиран за народен представител. Както отбелязва и Иречек, е бил избиран и за подпредседател на II обикновено Народно събрание, в което докладва проектозакона за подобрение положението на поборниците и опълченците на I редовна сесия, 23 заседание в петък на 2 май 1880 г. (51). Бил е избран за народен представител в I-во обикновено Народно сьбрание, на което той е избран за секретар (52). Активно участвува в работата на това народно събрание и като председател на комисията по проверка на изборите (53).

Във второ обикновено Народно събрание Трифон Панов отново е избран с 1888 гл. На 29 ноември 1880 г. той е избран за подпредседател на второто и четвъртото по ред бюро на на народното събрание в състав: Никола Сукнаров - председател и подпредседатели: Стефан Стамболов и Трифон Панов (56). Това е, в същност, върхът на неговата политическа кариера.

Той е избран и в четвъртото обикновено Народно събрание (от 27.5.1884 до 6.9.1886 г.), в което Трифон Панов отново е избран за подпредседател с 92 гласа. Бюрото било в състав: Стефан Стамболов - председател; подпредседатели Никола Сукарнов и Трифон Панов (57).

През 1893 г. (58) в семейството му се ражда дъщеря му Юрдана в гр. Лом, която умира 22-годишна във Видин на 17 май 1916 г., неомъжена (59).

През 1894 г. се ражда синът му Никола, който в последствие е виден адвокат в гр. Видин, починал през 1974 г. (60). Дълго време Трифон Панов работи като адвокат в Лом. Известен е със своето безкрайно русофилство (61).

Запазено е едно писмо до сват му в края на Първата световна война, в което се разкрива отношението му към света по онова време:

"Драги ми свате,

... Ние драги ми грозно сме загазили "държавно"! Много голям кураж трябва да притежава г-н Малинов, който се нагърби да влезе в този ад. Той с намерение види се да го поправи, който сам дядо Господ едва ли ще може да го поправи. Аз никога не съм допускал, че българинът може да бъде такъв алчен и предател народен. Сега със собствените си очи виждам това, за голямо мое съжаление. Мнозина обвиняват немците, че ни докарали до това дередже. Аз съм на противно мнение. Немците са прекрасен народ,, за себе си, ние българите сме негоден народ, грозни алчници, готови за пари да продадем баща и майка, то само по себе си се разбира, че по-голяма майка от отечеството ни има ли? Но ние българите се продадохме на нашите традиционни неприятели. Не знаем доколко е вярно, но искат да кажат, че Генадиев [Никола, б.м Г.В.], който лежи сега в Черната джамия в София и който не бил приел да бъде помилван от това правителство, което го е осъдило, бил казал да не развалят оная арка в София, с която са посрещали [фелдмаршал, б.м. Г.В.] Макензен и нему подобни, защото на нея ще бъде обесен Радославов. Много духовито е казано, ще е вярно и справедливо. Нещастна България! Представете си в това мътно време, в този решителен момент, когато се решава съдбата и съществуването на България, дохожда да я управлява Радославов, който е осъден от държавния съд, признат за държавен престъпник. Този същият, който се обкръжи със себеподобни, докара България до това положение със спекулативна цел - изнесе всичко из България, заставиха да гладуват населението и особено войската, на която не стига дето гният по окопищата, ами още и да гладува. Това е безобразие над безобразията! Ние тука се мъчиме да живееме, за да се мъчиме. Всички сме добре и гладуваме, освен,- че се одрахме и няма конец да се закърпиме. Свахата и децата са много добре, особено Джар расте весел и жизнерадостен.

Ваш предан сват /п/ Тр. Панов" (62).

Постепенно заслужилият поборник' и общественик залязва, за да завърши живота си като нотариус при Видинския окръжен съд. Умира на 29 ноември 1918 г. при съвършено незавидно материално положение, според писмото на сина му Никола Панов, и е погребан във видинските гробища. Над тленните му останки е издигнат скромен паметник в парцел N IV, гроб N 302, на който са издълбани още надписите: Дъщеря Юрдана Панова 1893 - 1917; В памет на Трифон Панов 1850 - 1918 г. От съпругата и децата му. Пред този паметник е друг, на сина му Никола Попов, адвокат (1894 - 1974). В регистъра на умрелите във Видинската община се съхранява смъртният му акт, който съдържа ценни сведения за биографията му, заради което го публикувам изцяло:

"АКТ ЗА СМЪРТ N494

На 1918 г. на 29 декември в 10 часа преди пладне при нас Петър Джорински, помощник-кмет и длъжностно лице по гражданското състояние на Видинската община, явиха в общинското управление Иван Гънзовянов на 50 г. пенсионер и Тома Василев на 45 г., търговец, жители на Видин и двамата познати на умрелия, които ни обявиха, че Трифон Панов на 72 години, нотариус, родом от. Лом и живущ във Видин син на Лозан Анджаков и Елена Лозанова, починали, и съпруга Катерина Трифон Панова, жива, сега вдовица, а умрел в своето жилище днес на 10 часа преди пладне.

Вследствие на това обявяване и като се удостоверихме за смъртта на поменатия Трифон Панов, съставихме настоящия акт, който се подписа от нас свидетелите, след като ни се прочете.

Помощник-кмет /п/ Петър Джорински

Свидетели: /п/ Иван ГъНзовянов

/п/ Тома Василев." (63).

Ценни сведения за живота и дейността на Трифон Панов съдържа и писмото на сина му Никола Панов до директора на Народната библиотека "Кирил и Методий" в гр. София от 6 август 1955 г., отправено при предаването на документите от фонда на Трифон Панов:

"Уважаеми др. Директор,

Баща ми Трифон Панов, бивш жител на гр. Лом, много преди Освобождението ни заедно с чичо си Димитър Панов Гинин, е емигрирал в Русия, където завършва основно, средно и висше образовение, видно от атестата му, който тук Ви прилагам. През Освободителната война е преводчик-секретар в щаба на княз Черказки, взема дейно участие във войната, за което е награден с ордена "[Свети] Станислав" -златен.

След Освобождението на България като демократ е бил подпредседател на I Народно събрание (учредителното) (64) и много пъти депутат, а също е заемал най-висши съдебни и административни длъжности.

Известен обаче със своето безгранично русофилство, той постепенно залязва, за да завърши като нотариус при Видинския окръжен съд, когато почива на 29 декември 1918 г. при съвършено незавидно материално състояние. На Ваше внимание представям един атестат от 27.IX.1876 г. на Ново-росийския императорски университет за завръшено висше юридическо образование - оригинал.

. 2. Споменит един откъслек, диктувани от баща ми на по-малкия ми брат и коригирани лично от баща ми.

Видин, 6.VIII.1955 г. С почит: /п/ Н. Панов." (65).

Такива са данните за един богат със събития живот на големия наш поборник за свобода и общественик в следосвобожденска България.

БЕЛЕЖКИ

I НБКМ БИ А, ф.367 - в историческата справка на фонда. 2 Пак там; Стенографски дневници на I обикновено Народно събрана с.79. ' Щ
3 Пак там.
4 НБКМ БИА ф.367. а.е.З. л. 1.
5 Пак там.
6 Поголубко, К. А. Очерки истории болгаро-российских революционна с (60-70-е годи XIXв.), Кишинев, 1972, с.94. вЯщ
7 НБКМ БИА ф.369. а.е. I, л.1.
8 Поголубко, К. А. Цит. съч., с.113. 9ГАОО, ф.45, лл. 125, 188, 339, 361, 384. 10ЦДА на НРБ. ф.260, оп.1, дело 91, л.24.
II Поголубко, К. А. Цит. съч., с,113.
12 ГАОО, ф.45, on.7, д.91, л.24.
13 Симидов, Филип. Прочутият Филип Готю. С., 1972, с.391, бел.227.
14 АНИ при БАН, архивна сбирка N 2269. Изчезнал след ползване от С. ДащН0( и проф. Крумка Шарова.
15 НБКМ БИА. ф.369. а.е.1, л.1.
16 Пак там - историческата справка па фонда.
17 Априлско въстание 1876 г. Сб. док. T.I. С., 1956, с.14.
18 Пак там, с.94.
19 Пак там, с. 107, N 90.
20 Пак там, с. 112.
21 Пак там, с.119.
22 Пак там, с.124, N 104.
23 Пак там, с.130, N 113.
24 Пак там, с.137. N 118.
25 Пак там, с.139, N 122.
26 Пак там, с.142, N 126.
27 Пак там. "
28 Пак там, с.151, N 138.
29 Пак там, с. 151-155, N 138.
30 Пак там, с.156, N 140.
31 Пак там, с.165, N 152.
32 Пак там, с. 186, N 140.
33 Пак там, с.97, N187.
34 Пак там, с.206. N 187.
35 Симидов, Ф. Цит. съч., с.391.
36 НБКМ БИА, ф.367 (писмо на Никола Панов).
37 Титоров, Йов. Политико-обществени спомени. С. 1922, с. "А
38 В. "Свобода", Букурещ, г.П, бр.28, I9.XII.1871 г.
39 ОДА Видин, ф.17 К, оп.1, а.е.З (Протоколна книга на видинската община), лл. 13-14.
40 Иречек, Константин. Български дневник. Т.1. Пловдив, 1900.
41 Пак там, с. 169.
42 Кузманов, Петър. Войвода Цеко Петков. С., 1989.
43 Иречек, Константин. Цит. съч. ±1. с.202
44 Пак там. с.275.
45 Пак там. с.285. 339.
46 Пак там. с.360.
47 Пак там. с.378.
48 Пак там. с.384.
49 Пак там, с.38б.
50 Пак там. с.449.
51 Стенографски дневници на II обикновено Народно събрание, с.264. 265.
52 Димов, Велико. Политически водители на българския народ. Ески Джумая. 1932. с.90; Стенографски дневници на I ОНСъбрание. с.90.
53 Пак там.
54 Стенографски дневници на II ОНС, с.87.
55 Димов, В. Цит. съч., с. 108.
56 Пак там. с. 189.
57 Пак там, с. 190.
58 Надгробен паметник във видинските гробища, парцел IV N 303.
59 Смъртен акт N 494 от регистъра за умиранията за умиранията 1918 г. Видин.
60 НБКМ БИЛ, ф.367.
61 Надгробен паметник.
62 АИИ при БАН, архивна сбирка.
63 Регистър за умиранията при Видинска община, за 1918 г., N 494.
64 Погрешно вместо II и IV обикновени Народни събрания.
65 НБКМ БИ А, ф.367 (писмо-на Н. Попов до директора на библиотеката).

Генади Вълчев - Поборници от Видинския край

 

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин