Изпрати стари снимки от Видин и областта

Вълчешкия дол 2

История - Партизани

Вълчешкият дол, разположен между селата Вълчек, Макреш и Тошевци във Видински окръг е съхранил в пазвите си следи от траки и римляни, славяни и византийци, запазил е българското през пет века робски години. Този дол стана нашата видинска Голгота.
Тя започна в оня страшен януари на 1944 г., когато на нашето село Вълчек се падна участта да стане център на най-голямото сражение на партизанския отряд "Георги Бенковски", а във Вълчек ще се настани и щабът на командира на 6-та пехотна дивизия генерал Банов.
Блокадата започна на 13.01.1944 г. В нея участваха военни от Видин, Белоградчик и Кула, цялата Врачанска дивизия. В района на селото и дола се съсредоточиха 3000 военни, полицаи и жандармеристи срещу 27 партизани, които след разкриването на скривалището им в местността Липака, поеха към Балкана. На 17, 18 и 19 януари в тежък бой геройски загинаха в района на Вълчешкия дол 10 души, а 7 намериха смъртта си в района на с. Калугер (днес - Гранитово).
На 18 януари телата на десетте загинали партизани са изложени на площада на с. Вълчек, а 7-те - на площада на Княз Александрово (днес - Димово), за поругаване и сплашване на населението.
На 17 януари пък седемнадесет трупа са изложени на площада на с. Макреш. През нощта на 19 срещу 20 януари 17-те партизани са хвърлени в р. Дунав, при село Ботево.
След 9 септември 1944 г. на пътеките до лобните им места всеки 17 януари се изпълват с хора, които имат памет и признателност.
Закономерно или по ирония на съдбата пак във Вълчешкия дол в първите дни след 9.09.1944 г. се разиграха други драматични събития.
На 16.09.1944 г. в близост до лобните места на загиналите през януари партизани, са убити около 40 души, които през периода 1941-1944 г. са "на другата барикада" на политическото противопоставяне.
Подробности за това научихме много по-късно от написаното от политкомисаря на отряда Иван Зурлов в книгата му "Това се казва баш комита", издадена през 1986 г. и посветена на командира на отряда Витко Иванов (Бако).
Окупирането на гр. Кула от хитлеристките войски и натискът им към Видин, застави въстаническото ръководство да изпълни издадените от партизанският съд присъди, преди да са успели фашистките главорези да предадат позициите на народното въстание на техните покровители, разказва Иван Зурлов. 11 от осъдените бяха от Макреш, други 30 присъди бяха издадени срещу най-отявлените и окървавени началници на фашистката власт, както и срещу полицаи, за които се знаеше, че са преки убийци на народни синове. Осъдените бяха откарани в местността Вълчешки дол, където още личаха петната от партизанската кръв. Присъдите обяви пристигналият направо от бойната линия при Кула Витко Иванов, който изпълняваше ролята на прокурор на формиращата се нова власт във Видински окръг. Той заяви: "Господа, вие сте осъдени в името на народа да изтърпите най-тежкото наказание, каквото предвижда революционното правосъдие. Тази присъда се издава за убийството на близо 40 наши другари партизани, двадесетина наши ятаци и съмишленици, 5 обесени във Видинския затвор народни синове - Мико Нинов, Боян Чонос, Петко Горов, Стоян Милков и Йоло Гергов; за жестоките инквизиции и издевателства над нашите сестри и съпруги, за страданията на стотици народни синове в затворите и концлагерите, за изгорените къщи... Ние изпълняваме една историческа повеля."
По-нататък авторът цитира думите на бившия околийски управител на Кула, юриста Герго Миков: "Ние сме тук по силата на една революционна закономерност, такъв е изходът от всяка въоръжена борба."
И край. Всичките 41 души са убити. Това става на 16.IХ.1944 г. отново във Вълчешкия дол.
Такива са фактите, разказани от участниците в събитията.
Това е нашата Голгота, както Баташката църква за батачани, Ястребино за Тозлука, Милин камък за Врачанско... Вълчешкият дол е осеян с кръв и кости.
Оттогава минаха 62-63 години. Случайно или не, за кратък срок от време ми се случиха някои случки, които ме заставиха отново да се върна към тези събития.
... В очакване пристигането на влака, се разхождам покрай изоставената гара Макреш. Пред мен спира луксозна кола, от която излиза младо, хубаво момиче.
- Господине, пита то, къде е тук Вълчешкия дол?
- Ето това е Вълчешкия дол, започва от р. Видбол и продължава на запад.
- А къде е мястото на убитите? - продължава то.
- Ами за кои убити става дума? - питам на свой ред аз.
Момичето се зачуди на въпроса ми, върна се към колата (в която познах известен политик), размениха няколко думи и добави:
- Как за кои? За тези, избити от комунистите през септември 1944 г., казват че било на 16.IХ.
- Господин М.Р. (името на политика в колата), това е Вълчешкия дол, но би трябвало да знаете, че преди 16.IХ. е имало 17.I. през същата тази 1944 г.
- Става дума за избитите без съд и присъда първенци на Видинския край.
- А нима убитите през януари 1944 г. са със съд и присъда?
И добавих тихо, но категорично:
- Не е ли време, г-н М.Р., да прекратим противопоставянето на основата на трагедията във Вълчешкия дол и да започнем оттук помирението на поколенията в този изстрадал край?
...Така се случи, че на 16 септември м.г. бях във Видин. Минах покрай параклиса, построен в памет на загиналите на 16.IХ.1944 г. от нашия край. Отбих се. Влязох тихо, запалих свещички, отпих глътка вино, хапнах залък курабийка "за бог да прости" и зачетох имената - 1, 2, 3... 41.
Изведнъж спрях четенето. Ето името Цвятко Чокоев, баща на съученичката ми Първолетка. За рамото ме хвана жена на моята възраст, побеляла, но изправена, хубава, достолепна жена.
- Иване, нали си ти, Иван Петков от Вълчек?
Обръщам се и кого да видя - та това е Летка, нашата съученичка Първолетка.
Последва прегръдка и сълзите не закъсняха. Мълчахме двамата сякаш вечност.
Първа преодоля мълчанието Летка:
- Такива бяха времената - тихо каза тя. - Дано никога не се повторят. Дано внуците и правнуците ни растат в мир и разбирателство...
Разделихме се с натежали очи, в които няма обвинение, а разбиране.
...И пак за Вълчешкия дол:
Купето във влака за София бе пълно с наши земляци. От дума на дума споделих, че пиша книга за нашето село Вълчек. Една млада жена, която сега живее в големия град, се намеси в разговора:
- А ще пишете ли за избитите във Вълчешкия дол? За избитите стотици хора от комунистите след преврата от 1944 г.
- Младо момиче, ще пиша и за избитите през януари, и за тези през септември на 1944 г. А вие знаете ли нещо за убитите 17 партизани през януари 1944 г.?
Изтръпнах, когато чух отговора:
- Не, не зная нищо за загинали партизани в нашия дол, не зная за никакви тела на убити на площада - видимо притеснена отговори тя.
Разказах й какво се случи през януари и септември 1944 г. Тя слушаше внимателно и малко гузно.
- Не знаех, нищо не знаех, никой не ми е разказвал.
Ето това ме накара сега, след 62 години, да се върна към събитията и да споделя моята истина за Вълчешкия дол, за героизма и за трагедията.
Споделям разбирането, че истинска история се пише едва тогава, когато и внуците на действащите лица в събитията не са между живите. Вярно според мен е и разбирането, че историята е такава, каквато я пишат историците, защото след 100 години събитията във Вълчешкия дол ще се оценяват само по документите и няма да има преки свидетели. Дотогава обаче събитията трябва да се изучават и обясняват на основа на описанието и на фактите, защото не бива да оставяме въпроса за възпитанието на сегашното поколение за след 100 години!
Това трябва да става спокойно, с факти, без претенции за единствена истина, пазейки достойнството и честта на всеки от участващите в събитията, с уважение на другото мнение.
И ето моята истина за феномена Вълчешки дол.
Изходните ми позиции са:
- В цяла Европа борците против фашизма са част от антифашистката коалиция срещу фашистка Германия. Те са на почит и уважение с регламентиран в съответно законодателство, което в нашата страна за съжаление липсва сега.
- В периода на остри политически борби (какъвто е 1941-1944 г.), когато загинаха десетки антифашисти, други стотици са инквизирани,  омразата ражда омраза, жертвите пораждат инстинктивно стремление за отмъщение за жертвите, мъките и страданията.
- В периода на радикални промени в първите дни и седмици са допуснати действия, които не отговарят на изискванията на действащото законодателство.
Убитите през септември 1944 г. не са съдени от държавен съд. По-късно това ще стане с Народния съд, създаден с Указ на МС по предложение на Никола Петков, министър в първото отечественофронтовско правителство, в отговор на изискванията на великите сили от Антифашистката коалиция.
По-късно (1996 г.) Върховният съд реабилитира осъдените от Народния съд регенти, министри и народни представители. Това - по-късно, а септември 1944 г. нещата звучаха по друг начин, движеха се по други правила.
- Когато говорим за загиналите във Вълчешкия дол от двете страни на барикадата, трябва да подчертаем, че всички те заплатиха с живота си за идеите и мечтите си, за убежденията, грешките и заблудите си. Имаме дълг да склоним глава, след това да я изправим и да погледнем напред.
Днес все още са живи внуците и правнуците на участващите в събитията. Те живеят в мирно време, изкарват хляба на децата си с честен труд, имат помежду си колегиални, землячески и комшийски взаимоотношения, а по някой път, дори нерядко, влизат и в роднински взаимоотношения, без да се интересуват от това кой на кого е внук и правнук. Роденото от любов е чисто като роса и никой няма право да го натоварва с пренесена от миналото мъка.
Колко много жертви и мъки съпътстват изминалия век: във войните, в политическите противоборства - 1923-1944 г.; в затворите и концлагерите - преди и след 9 септември; за имот и власт, с и без причини.
Колко кръв е изтекла не във войни, колко ум е унищожен, колко деца не са родени, колко рани не са зараснали, колко сълзи не са пресъхнали, колко мъки не са премъчени!..
Е, докога?
Да отворим вратите на живота на навлизащото в него четвърто поколение, очистени от омраза.
Време е не да се рушат паметници и да се разравя жарта на мъката от миналото.
Вижте какво направиха най-противостоящите във Втората световна война страни - Русия и Германия, как подходиха в Испания, която даде най-много жертви в Гражданската война!
Скъпи мои земляци, мисля, че е време да съградим общ паметник на загиналите - паметник на помирението и единението. Тук, във Вълчешкия дол му е мястото.
Казвам ви го аз, който помни изкривените уста и вкочанени тела на 17-те партизани на площада пред кметството; видял съм части от крайници, оглозгани от гладни кучета на загиналите през септември 1944 г.; видял съм кървави петна и локви от кръв по горските поляни, когато пасях кравите. Казвам ви го от името на моите връстници, които помнят, но не са участвали в тези събития. Да съградим паметник на помирението в нашия героичен, трагичен, изстрадал и мил на всички нас роден Видински край. Да го съградим в името на поколението, което, дошло на гости в нашия край, ще поеме по пътеката на помирението с цветя от кокиче и минзухар през пролетта, със здравец и трендафил през лятото, с хризантеми и гергини през есента, с чемшир през зимата.
О.з. полк. Иван Петков
статията е взета от в.Дума

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин