Изпрати стари снимки от Видин и областта

Вълчешкия дол

История - Партизани

За долината на мъртвите и за Вълчешки дол
Моят непознат съкрайчанин от Белоградчишко о.з. полк. Иван Петков направи това, което не успях да довърша овреме - на някои разказа, а на други припомни за "оня страшен януари 1944 г.", когато беше разбит Видинско-Белоградчишко-Кулския партизански отряд "Георги Бенковски" и 17 млади идеалисти загинаха за идеята ("История за героизъм", ДУМА, 15.1.2007 г.).

Изкушавам се да допълня автора с един малък детайл от финала на тази трагедия - смъртта на последните 7 край с. Калугер (днешното с. Гранитово). Това съм чул навремето от баща си и от някои живи тогава партизани, включително и от цитирания от г-н Петков политкомисар Иван Зурлов (мой "гарант", както се казваше тогава, за членство в партията). А миналото лято този спомен възкръсна при разговорите ми с няколко старци от Върба - селце на 10-тина километра от Калугер/Гранитово. Не бяха чели нито книгите на Зурлов, нито нещо друго по вестници - те ми разказаха просто това, което сами са преживели, видели, чули (аз само уточнявам някои подробности).

Януари на 1944-та бил особено мразовит и лют. В селото се чуло, че пак имало блокада, че край с. Макреш (наречено след това "българският Сталинград") станал тежък бой между "шумкари" и "ловната дружина", както хората тогава наричали партизаните и правителствените военни части. След ден-два връбчани видяли, че полицаи, жандармеристи и войници започнали да се изтеглят по пътя към Белоградчик - блокадата явно се вдигала. Сега вече се знае, че след сражението във Вълчешкия дол край с. Макреш, когато са загинали 10 партизани, фашистите били загубили следите на други 7 души и решили да се прегрупират и подготвят за следващата хайка. Но към обяд на 19 януари частта на поручик Тошев, отседнала на кратка почивка на половин километър от Върба, била вдигната по тревога, направила фронт покрай и вътре в селото и тръгнала по посока на селата Рабиша и Вещица - бил получен сигнал, че нататък имало шумкари. Поручикът подбрал и всичко мъжко от Върба на "хайка" да ходят като палаши пред ловци и "да душат" за "разбойници". За чест на повечето връбчани те доста мърляво изпълнявали своя "дълг към царя и родината", "щурали се като оглавени" по дерета и храсталаци и се престрували, че нещо търсят. Един даже видял и кмета Михаил Василев, че се "кута" (крие) под моста, давайки вид, че нещо прави - човекът никак не искал някой да го гръмне по грешка, а пък и имал брат - активен комунист, така че не горял от голямо желание да бъде "полезен". А освен това бил и доста гузен и уплашен от нещо друго, което направил - именно той казал на поручик Тошев, че от другата страна на селото, в долчинката по пътя към Рабиша, били забелязани партизани.
Фашистите локализирали мястото, където са били, и тръгнали по следите им - те ясно личели по снега, а и капките кръв от един ранен в крака говорели недвусмислено. Седемте момчета, не само изтощени и гладни, но и недобре ориентиращи се в непознатата местност, вместо да тръгнат към Балкана, сбъркали посоката и попаднали в землището на с. Калугер. Били обградени, двама загинали в сражението, а другите пет останали без боеприпаси - само с една ръчна граната. Скупчили се един в друг, възпламенили я и тя ги разкъсала....
Повече думи не са нужни - нито за идеализъм, нито за героизъм, нито за пример за безсмъртие. Така те и другарите им от макрешкия Вълчешки дол
останаха в паметта ни като Седемнадесетте.
Интересна е историята как са били открити и предадени. Видяли ги две момчетии от Върба - 17-годишният Цанко Маринов Геров, убедено фашистче и активен бранник, и приятелят му Нако Крумин. Казали на срещналия ги Георги Цекин, а той ги пратил при кмета Михаил Василев. Те нещо се поразтакали, но Цекин ги подбрал и завел при кмета. Той не се въодушевил кой знае колко, но съобразил, че при трима свидетели и при мълвата, която ще тръгне из селото, не може да си затрае - и отишъл при поручика. Така се започнало....
Веднага след Девети Цанко Гергов застанал пред Народния съд в Белоградчик (Нако Крумин така и никой не го потърсил). Един от съдебните заседатели - партизанин проявил типичното "комунистическо безсърдечие", повлякъл се по замазаното лъжесвидетелстване на един-двама връбски свидетели, взел предвид и непълнолетието и в резултат преките виновници за смъртта на седемте партизани останали ненаказани. Присъда получил само кметът Василев - 5 години затвор; "страшният" Народен съд не можел да не го осъди, но взел предвид особените обстоятелства, принудили го да съобщи на фашистите, и факта, че като кмет нямал никакви други провинения - така че той въобще не лежал в затвора. Впрочем, не бил съден и друг един връбчанин - окървавеният садист, вечно пияният полицай Начко Петров. Нито пък моят съсед бай Вачо, единственият от селото, който не само проявил усърдие, но и стрелял с карабина по партизаните.
Не зная каква е съдбата на Нако, приятеля на Цанко Гергов, но неговата ми е известна - завършва гимназия, следва медицина, става лекар, прави плах опит за членство в БКП, но му напомнили нещо, той подвил опашка и се задоволил с битието на почитан и уважаван добър лекар. Е, след Десети ноември се сетил, че е стар антикомунист и едва ли не репресиран, станал активист на СДС и няколко години беше кмет на Ботевград.
Ето, това е допълнението ми към разказа на полк. Иван Петков - допълнение, което показва, че наред с някои наистина излишно жестоки, а понякога и неоправдани актове на отмъщение след Девети има и не малко примери на проявявано великодушие и човечност.
Трябва да споделя, че лайтмотивът на полковника, синтезиран в подзаглавието ("И зов за помирение и единение") ме впечатли много. Не защото тази негова умна мисъл е нещо ново, а защото той я развива с особено дълбок философски хуманизъм, защото е убедителен, че това помирение наистина ни е необходимо, ако искаме да заживеем поновому и по човешки. Защитава тезата си и като хуманист, и като политически реалистично мислещ човек.
Но, питам се и нямам отговор, узрели ли сме за това, можем ли всички ние - и едните, и другите жертви на противопоставянето - да загърбим спомени за смърт и кърви и за изживян десетилетен морален (а и не само морален) тормоз? Може ли реализмът да надделее над естествените емоции, а мозъкът да победи сърцето?
Бих искал и аз да съм мъдър като Иван Петков, да сложа и моя камък в един бъдещ Паметник на помирението във Вълчешки дол - аналог на паметника в испанската Долина на мъртвите, приютила костите и на защитниците на Републиката, и на франкистките метежници, удавили я в кръв.
С разума си искам, с емоциите ми е трудно. Трудно ми е да си представя, че на един Вълчедолски паметник наред с десетте имена на загиналите партизани ще бъде изписано едно друго - на отец Паладий, един от 40-те разстреляни на 16.9.1944 г. без процес и легитимна присъда представители на стария режим. Онзи зловещ красавец с женствена хубост (и наклонности), развявал черното си расо из Видин и вдъхвал истенски ужас не само у ремсисти и комунисти, но и сред цялото гражданство. Възрастни видинчани, даже такива, които нямат нищо общо с комунизма, а и някои попострадали от него, все още си спомнят Паладий и неговите закани, че с нож ще извади очите на чакащия изпълнението на смъртната си присъда Боян Чонос - идол на видинската младеж, а и на всички гимназистки, пленени от чара на красивия и наистина мъжествен Боян. Представям си ги двамата - той (макар да е убит във Видинския затвор) и перверзният чернокапец, разстрелян край Макреш - един до друг, а ние палим свещичка на помирение.
Със сигурност много читатели ще ме упрекнат в морална ретроградност, в липса на търпимост, в болшевишка страст, в консерватизъм и в още много, много неща.... Ще бъдат прави, но животът е такъв - някои могат да се издигнат над предразсъдъците си, други искат, но им е трудно. Признавам си, че съм от тях, но все още не мога...
Тъжното е, че такива като мен все още има и от двете страни на "барикадата". Явно трябва да се сменят още поколения, за да направим от Вълчешки дол българската Долина на мъртвите по примера на испанците.
Иван Д. Спасов, с. Върба - София
взето от в.Дума

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин