Вълчешкия дол

Моят непознат съкрайчанин от Белоградчишко о.з. полк. Иван Петков направи това, което не успях да довърша овреме - на някои разказа, а на други припомни за "оня страшен януари 1944 г.", когато беше разбит Видинско-Белоградчишко-Кулския партизански отряд "Георги Бенковски" и 17 млади идеалисти загинаха за идеята ("История за героизъм", ДУМА, 15.1.2007 г.).

Януари на 1944-та бил особено мразовит и лют. В селото се чуло, че пак имало блокада, че край с. Макреш (наречено след това "българският Сталинград") станал тежък бой между "шумкари" и "ловната дружина", както хората тогава наричали партизаните и правителствените военни части. След ден-два връбчани видяли, че полицаи, жандармеристи и войници започнали да се изтеглят по пътя към Белоградчик - блокадата явно се вдигала. Сега вече се знае, че след сражението във Вълчешкия дол край с. Макреш, когато са загинали 10 партизани, фашистите били загубили следите на други 7 души и решили да се прегрупират и подготвят за следващата хайка. Но към обяд на 19 януари частта на поручик Тошев, отседнала на кратка почивка на половин километър от Върба, била вдигната по тревога, направила фронт покрай и вътре в селото и тръгнала по посока на селата Рабиша и Вещица - бил получен сигнал, че нататък имало шумкари. Поручикът подбрал и всичко мъжко от Върба на "хайка" да ходят като палаши пред ловци и "да душат" за "разбойници". За чест на повечето връбчани те доста мърляво изпълнявали своя "дълг към царя и родината", "щурали се като оглавени" по дерета и храсталаци и се престрували, че нещо търсят. Един даже видял и кмета Михаил Василев, че се "кута" (крие) под моста, давайки вид, че нещо прави - човекът никак не искал някой да го гръмне по грешка, а пък и имал брат - активен комунист, така че не горял от голямо желание да бъде "полезен". А освен това бил и доста гузен и уплашен от нещо друго, което направил - именно той казал на поручик Тошев, че от другата страна на селото, в долчинката по пътя към Рабиша, били забелязани партизани.

Фашистите локализирали мястото, където са били, и тръгнали по следите им - те ясно личели по снега, а и капките кръв от един ранен в крака говорели недвусмислено. Седемте момчета, не само изтощени и гладни, но и недобре ориентиращи се в непознатата местност, вместо да тръгнат към Балкана, сбъркали посоката и попаднали в землището на с. Калугер. Били обградени, двама загинали в сражението, а другите пет останали без боеприпаси - само с една ръчна граната. Скупчили се един в друг, възпламенили я и тя ги разкъсала....

Повече думи не са нужни - нито за идеализъм, нито за героизъм, нито за пример за безсмъртие. Така те и другарите им от макрешкия Вълчешки дол

останаха в паметта ни като Седемнадесетте.

Интересна е историята как са били открити и предадени. Видяли ги две момчетии от Върба - 17-годишният Цанко Маринов Геров, убедено фашистче и активен бранник, и приятелят му Нако Крумин. Казали на срещналия ги Георги Цекин, а той ги пратил при кмета Михаил Василев. Те нещо се поразтакали, но Цекин ги подбрал и завел при кмета. Той не се въодушевил кой знае колко, но съобразил, че при трима свидетели и при мълвата, която ще тръгне из селото, не може да си затрае - и отишъл при поручика. Така се започнало....

Веднага след Девети Цанко Гергов застанал пред Народния съд в Белоградчик (Нако Крумин така и никой не го потърсил). Един от съдебните заседатели - партизанин проявил типичното "комунистическо безсърдечие", повлякъл се по замазаното лъжесвидетелстване на един-двама връбски свидетели, взел предвид и непълнолетието и в резултат преките виновници за смъртта на седемте партизани останали ненаказани. Присъда получил само кметът Василев - 5 години затвор; "страшният" Народен съд не можел да не го осъди, но взел предвид особените обстоятелства, принудили го да съобщи на фашистите, и факта, че като кмет нямал никакви други провинения - така че той въобще не лежал в затвора. Впрочем, не бил съден и друг един връбчанин - окървавеният садист, вечно пияният полицай Начко Петров. Нито пък моят съсед бай Вачо, единственият от селото, който не само проявил усърдие, но и стрелял с карабина по партизаните.

Не зная каква е съдбата на Нако, приятеля на Цанко Гергов, но неговата ми е известна - завършва гимназия, следва медицина, става лекар, прави плах опит за членство в БКП, но му напомнили нещо, той подвил опашка и се задоволил с битието на почитан и уважаван добър лекар. Е, след Десети ноември се сетил, че е стар антикомунист и едва ли не репресиран, станал активист на СДС и няколко години беше кмет на Ботевград.

Ето, това е допълнението ми към разказа на полк. Иван Петков - допълнение, което показва, че наред с някои наистина излишно жестоки, а понякога и неоправдани актове на отмъщение след Девети има и не малко примери на проявявано великодушие и човечност.

Трябва да споделя, че лайтмотивът на полковника, синтезиран в подзаглавието ("И зов за помирение и единение") ме впечатли много. Не защото тази негова умна мисъл е нещо ново, а защото той я развива с особено дълбок философски хуманизъм, защото е убедителен, че това помирение наистина ни е необходимо, ако искаме да заживеем поновому и по човешки. Защитава тезата си и като хуманист, и като политически реалистично мислещ човек.

Но, питам се и нямам отговор, узрели ли сме за това, можем ли всички ние - и едните, и другите жертви на противопоставянето - да загърбим спомени за смърт и кърви и за изживян десетилетен морален (а и не само морален) тормоз? Може ли реализмът да надделее над естествените емоции, а мозъкът да победи сърцето?

Бих искал и аз да съм мъдър като Иван Петков, да сложа и моя камък в един бъдещ Паметник на помирението във Вълчешки дол - аналог на паметника в испанската Долина на мъртвите, приютила костите и на защитниците на Републиката, и на франкистките метежници, удавили я в кръв.

С разума си искам, с емоциите ми е трудно. Трудно ми е да си представя, че на един Вълчедолски паметник наред с десетте имена на загиналите партизани ще бъде изписано едно друго - на отец Паладий, един от 40-те разстреляни на 16.9.1944 г. без процес и легитимна присъда представители на стария режим. Онзи зловещ красавец с женствена хубост (и наклонности), развявал черното си расо из Видин и вдъхвал истенски ужас не само у ремсисти и комунисти, но и сред цялото гражданство. Възрастни видинчани, даже такива, които нямат нищо общо с комунизма, а и някои попострадали от него, все още си спомнят Паладий и неговите закани, че с нож ще извади очите на чакащия изпълнението на смъртната си присъда Боян Чонос - идол на видинската младеж, а и на всички гимназистки, пленени от чара на красивия и наистина мъжествен Боян. Представям си ги двамата - той (макар да е убит във Видинския затвор) и перверзният чернокапец, разстрелян край Макреш - един до друг, а ние палим свещичка на помирение.

Със сигурност много читатели ще ме упрекнат в морална ретроградност, в липса на търпимост, в болшевишка страст, в консерватизъм и в още много, много неща.... Ще бъдат прави, но животът е такъв - някои могат да се издигнат над предразсъдъците си, други искат, но им е трудно. Признавам си, че съм от тях, но все още не мога...

Тъжното е, че такива като мен все още има и от двете страни на "барикадата". Явно трябва да се сменят още поколения, за да направим от Вълчешки дол българската Долина на мъртвите по примера на испанците.

Иван Д. Спасов, с. Върба - София

взето от в.Дума