Гонене на чумата на Атанасовден

В последните години за проучване на ромите са отделени доста време, средства и труд. В „Циганите в България" Е. Марушиакова и В. Попов се спират и на обичая „Гонене на чумата". Св. Петкова в статията си „Персонификации на болести в южнославянския песенен фолклор" търси корените и общото при празнуването на Балканите. Р. Попов, М. Василева и други отделят специално място на Св. Атанас и неговото празнуване. За болестта и нейното разпространение през Възраждането доц. Надя Манолова от ИФ на Софийския университет посвещава цялостен труд „Чумавите времена" (1700 - 1850). Според нейните изследвания големи чумни епидемии, засегнали Видин има през 1718 г., 1737-1739 г., 1759 г., 1836 г., а с. Чунгурус, дн. Винарово, е било изселено поради болестта.

Подобен обичай е регистриран от П. К. Гъбьов още в средата на XIX век. Описвайки една обредна практика за предпазване от холера през 1854 г. в Ново село е написано: "За да се махне холерата изнасяли й са вън от селото хляб, месо, вино; разхвърляли са всичко това по земята като са строшавали и съдовете, в които е била донесена гощавката." Гъбьов съобщава и това, което нас в случая ни интересува: "Приличен на този обичай и за същата цел имат циганите във Видин; те извършват своя обичай всяка година на 18 януарий надвечер край града".

Освен рационалните практики - карантина, изграждане на лазарети, назначаване на лекари и др., сред населението се спазват и други обредни практики за пропъждане на болестите, една, от които и до днес е съхранена от ромите в гр. Видин.

АТАНАСОВДЕН

В кв. „Нов път" се празнува винаги на 31 януари и маркира една преходна зона между коледно-новогодишния и раннопролетния период.

Свети Атанас се смята за покровител на ковачите. Езическият мит за небесните братя близнаци-ковачи, откриватели на ковашките клещи, владеещи ковашкия занаят, е старинен. В миналото занаятът се упражнявал предимно от роми и турци, което води до формиране на етническо възприемане на светеца като цигански или турски. Владеенето на ковашкия занаят изисква и умело боравене с огъня. Ковачеството и огънят се смятат за "дяволски" неща. Навярно затова и днес светецът е на особена почит и то сред ромите.

Както ромите, така и българите, вярват, че в този ден зимата се обръща към лятото. Това е началото на чергарския сезон за циганите. Изхвърляне на сурвач-ките, изгарянето им и унищожаването на чумата, т.е. на болестите, характерни за зимата, бележат края на коледно-новогодишните празници.

Подготовката на празника е дълга, тъй като трябва да се изработят маските на основните обредни лица: чума - биби, поп - рашай, младоженец и булка - жамутро и бори, както и няколко страшилища. В миналото чумата е била мъж, облечен в дрехи на стара жена, вързан с вериги, а на главата се прикрепвали рога. Рогата са символ на възвисяване и сила. Те напомнят влиянието на жизнената сила, на периодичното сътворяване, на неизчерпаемия живот, на плодородието. Рогът напомня на луната и има женска символика. Чумата е пленена от страшилищата, вързана е с вериги върху конска каруца и каруцата върви начело на шествието. От сутринта процесията тръгва да обикаля, за да може да посети всеки дом. Тя се придружава от музика.

Маскарадните шествия увличат целия квартал, те влияят на индивидуалната и на колективната психика. Спазена е общата структура, характерна за обичаите от типа Сурвакари - обредни лица, обредни действия и обща трапеза.

Днес, подобно на пролетните обичаи, централният обреден персонаж на чумата е животински, изразяващ нещо страшно. Нейната страховитост и деформираност отпъждат враждебните сили, с които е изпълнен „този свят" и които биха могли да навредят на живите. Маскираният придобива особен статут, той влиза в контакт със свръхестественото, чрез маската той обладава сили и енергия, които до този момент са били извън неговата власт. Чрез маската участникът в обреда излиза от своето „аз" и се персонифицира в „той" или „тя". Следва загуба на индивидуалното и приемане на друга характеристика, присъща за „другия" свят. В обреда и чрез маската се преминава границата от този в „онзи" свят. Обредният процес протича по веригата профанно - сакрално - десакрално. Зооморфните маски на чумата и на страшилищата, каквито имаме в случая, имат твърде древен произход. Действията на маскираните, на цялото шествие, целят да донесат плодородие за цялата общност, да ликвидират злото, да предизвикат хтоничните земни недра да дарят живителни сили и благодат. Маскирането има здрав корен в ромската психология, без да се осъзнава древността на обичая, без да се обяснява архаичността на някои елементи, станали неразделна негова част.

Основниятперсонаж е облечен според ролята, която съответно изпълнява: попът е с расо, с калимавка, носи котле с вода и китка босилек; булката е мъж, облечен с бяла рокля, с бял воал или шапка/капела, носи дамска чанта, а лицето е покрито с маска, която е силно начервена; младоженецът е с черен костюм, с бяла риза, с вратовръзка, лицето му е покрито с маска, върху която са прикрепени големи мустаци; страшилищата са с островърхи шапки, с животински или старчески маски върху лицата, облечени са с животински кожи или в дрехи, които наподобяват кожи, на кръста имат хлопки или звънци, а в ръцете си - тояги, саби, секири.

Поставянето на обредна маска не е самоцел. Участниците са част от един ритуал, при който те извършват тайнство, магически действия, които могат да бъдат съдбоносни за общността.

Обредът с целия му „реквизит" служи да се освободят хората от делничното и да се пренесат назад към праисторическото минало, към митичното праначало, да общуват с висши сили, да отблъснат болестите, да осигурят плодородие и здраве за общността.

Времето на обредната смяна на поколенията съвпада с периода на преход в природата. В митологичните представи огънят и гората са граница между два свята. В дните на преход светът на мъртвите се отваря и при живите идват различни демонични същества, в случая чумата. Участващите в нейното прогонване и изгаряне се завръщат в света на живите, добили вече нов социален статус, по-висок от предишния, дарени със сила и плодовитост от своите предци.

При анализ на Атанасов-денската обредност ясно може да се открои преплитането на паганистична и християнска линия. Проличава свързването на Св. Атанас с настъпващия преход от зима към пролет, т.е. новият стопански цикъл. Оттук следват и всички белези в празничността, характерни за повратните моменти в годишния природен кръговрат, а това са задължителните житна (в случая и оризова) и животинска жертва, запалването на огньове, изгарянето на чумата, действия, осигуряващи бъдещото здраве, плодородие и запазване на добитъка.

Местоположението на изгарянето на сурвачките и на чумата също не е без значение. Това място е граница, която отделя квартала, но и граница между света на живите и света на мъртвите, което го превръща в сакрално място. Подобно разположение според Йосиф Мороз имат обредните танци, свързани с магията за плодородие на гробищата и пътищата край селището.

При празнуването са настъпили промени в осмислянето на отделните елементи. Маскирането се запазва и до днес, но ромите по-скоро приемат празника като шествие, като карнавал. Участниците в групата, призвана да осъществи ритуала, не спазват строгите изисквания и табу: отделяне от общността, забрана на сексуални контакти, налагането на определен пост и др., макар че се опитват да съхранят някои елементи, чували са за определени забрани и имитират заклина-телно-магически действия.

При ромите Атанасовден е съхранил целия новогодишно-сирнишки празничен комплекс. В отделните елементи не се откриват съществени различия от тези, характерни за българските празници. Може би фактът, че сред българите не се е запазило маскирането при празнуване на Атанасовден, е направил празника традиционен за ромите.