Изпрати стари снимки от Видин и областта

Голямото наводнение - Богдан Минков

История - Наводнения

4 март 1942 година. На следващия ден имаме класно по математика. Аз и приятелят ми Васко решаваме задачи у дома. Започна леко да се смрачава и приятелят ми заяви, че ще си ходи (и без това имахме ученически час до седем часа вечерта). Тръгнахме по улица "Княз Борис I" и стигнахме до  Стамбол капия. Отдясно на входа на капията, и сега е пред очите ми, закачен малко по-високо, рекламния афиш с артистите Фред Астер и Джинджър Роджърс в някакъв филм, в който играеха (танцуваха) степ. Афишът беше окачен от Минчо по-високо, защото сигурно му беше омръзнало да гони дечурлигата, на които правеше удоволствие да късат афишите. И така, трябваше да минем през капията, после по големия мост над ендека (рова) и от там - през площада. Но как да минем през капията? Под самия афиш, долу на улицата имаше шахта на уличната канализация, която направо се изливаше в Дунава. Сега от и през решетката на шахтата избликваше на височина близо метър плътен стълб вода, разливаше се по улицата и преминаването беше невъзможно. Постояхме малко, погледахме, не можахме да си обясним явлението и после отбихме по улица, на която сега са построени бункерите и преминахме по наскоро прокарания насип над ендека в частта му между детската градина и новата тогава сграда, построена за нуждите на видинското инженерство, а ползвана дълго време за окръжен съвет, по-късно и за милиция. Там нямаше вода и ние отидохме до дома на моя приятел. Той се прибра, а аз тръгнах да се връщам, но много скоро около днешната градска бензиностанция срещнах няколко спрели камиони, в които имаше ученици от гимназията. Запитах къде отиват и получих отговор, че отиват до "Ерменската воденица" да пренасят жито за съхранение в гимназията, защото има опасност от наводнение. Аз се присъединих към тях. До късно през ноща пренасяхме житото в класните стаи, след което ни освободиха. Тръгнах към къщи и при това връщане забелязах, че водата пред Стамбол капия откъм Калето е спряла да избликва. Това ме успокои, че наводнение няма, пък и колко му е на един ученик да мисли по този въпрос. Важното е, че няма да има утре класно по математика. Прибрах се вкъщи, дадох обяснение защо съм закъснял и веднага заспах, изморен от преживяното за едно момче от седми гимназиален клас.
Голямото наводнение - Богдан Минков
Сутринта баща ми ме събуди с думите "Ставай, градът е залян от Дунава!". Така се започна. Станах веднага, погледнах през прозореца към площада пред сегашния блок "Лотос" вода няма, на другите улици също няма. Набързо закусих и тръгнах по улица "Райна Княгиня" към общината, която тогава се помещаваше в днешния музей "Конака" с археологически експонати. През ендека в тази част имаше вече насипан път - този, който е между гимназията и младежкия дом. Когато пристигнах до общината видях, че един общински служител забива пред бордюра на тротоара една летва, разграфена на дециметри с молив, висока около един метър.

Конака
Това ставаше пред този вход, който беше срещу тогавашната общинска аптека и сградата на пожарната команда. Конете на пожарната бяха евакуирани. Чаках нареждане и то дойде скоро. По това време нашият Трети полк беше някъде в Македония, а тук, в гарнизона, дойде няколко дни по-рано една дружина от Велико Търново. След малко чакане при мен дойде един офицер и ме попита знам ли къде е квартала "Чифлика" и мога ли да отида до там с лодка. При това ми каза да не вземам никого в лодката, а само да разбера какво е положението там, защото в общината имали сведение, че в "Чифлика" положението е зле. Отговорих, че ще отида, но нямам лодка. До това време водата достигна от улица "Аспарухова" почти до по-високата "Градска" (сега част от улица "Цар Симеон"). От една близка къща ми намериха лодка "русалка" и аз поех към "Чифлика". Положението там наистина беше отчайващо. Кварталът и без това е нисък и водата беше на места до покрива на къщите.
Наводнението във Видин през 1942
По дворовете плуваха маси и столове, свински кочини, котки стояха на колове по оградите (горките животни, така и са загинали). На една ниска къща видях на покрива завързано за комина магаре. Вероятно животното е плувало във високата вода и така е било качено на покрива, защото водата достигаше стряхата. На покрива имаше и няколко човека. Те започнаха да викат към мен и аз наближих къщата. Казах им, че сам съм пратен да видя какво е положението и веднага трябва да се връщам и че мога да взема само някое дете. От покрива ми отговориха, че при тях има бебе, да вляза в двора, за да ми го предадат. Влязох в двора и приближих до покрива. От него започна да се спуска надолу по керемидите дебела стара жена, която носеше в ръце увита полушубка. Помислих, че в полушубката е детето. Когато стигна до края на покрива, тя остави дрехата на керемидите и аз видях, че в нея нямаше нищо. Веднага отблъснах лодката от покрива и укорих хората, че са намерили време да ме излъжат. В отговор оттам полетяха керемиди и обидни думи. Както и да е, продължих оглеждането на квартала и установих, че положението наистина е много тежко. Връщам се бързо към общината и някъде около улица "Епископ Софроний" чувам силен детски рев.
Наводнението във Видин през 1942
Улицата беше пуста, хората избягали, а ревът продължава. Открих, че плачът идва от една паянтова къща с висок таван. На тавана имаше отвор - нещо като прозорче, но без стъкла. Водата беше вече достигнала вече отвора. Погледнах и видях да се подават през него детски главички. Докарах лодката до тавана. Вътре виждам три малки деца. Едното момиченце, може би в първо отделение, другото-също момиченце, но по-малко, а най-малкото - момченце, беше на около три годинки. Попитах най-голямото момиче къде е майка им. То отговори, че тя ги качила на тавана и отишла някъде. "А баща ви къде е ?" - отново питам. Отговори ми, че е работник в град Ксанти. Ясно беше, че майката е отишла за помощ, но придошлата междувременно вода й е попречила да се върне при тях. Жилищната част на къщата беше изцяло под вода.
Наводнението във Видин през 1942
Прехвърлих децата в лодката, а аз седнах отгоре и така започнах да греба, защото нямаше място за мен. До този момент момченцето оглушително ревеше, но като влезе в лодката се успокои и започна да бърка с ръце във водата и да накланя лодката. Сега пък аз се видях в чудо. Само това оставаше - да се обърна с три малки деца във водата! Обърнах се към най-голямото момиче да умири братчето си и тя започна веднага да го бие. Това подейства и малкият престана да се върти в лодката и да бърка във водата. Водата през това време беше достигнала до тогавашната общинска аптека. Там имаше няколко жени, които взеха децата на ръце и ги занесоха в стаите на етажа над аптеката. После се заредиха много и много задачи. Трябваше да се отиде до Винарското училище и да се вземат от него големите гребни лодки на "Морския сговор".
Наводнението във Видин през 1942
Това направихме пак ние учениците - членовете на тази организация. Лодките пренесохме на ръце, тъй като квартала Калето още не беше наводнен. И при най-високата вода тя не достигна повече отзад къщата на семейство Кирови, която се намира на ъгъла между улиците "Княз Борис" и "Скобелев". Малко вода имаше около Военното окръжие, до бирения склад на ъгъла между улиците "Гпадстон" и "Стефан Караджа". Където е сегашният център на квартала - около блок "Лотос", вода не е имало. Та нали най-високата точка на града ни е малко зад този блок. Там сега е част от жилищен блок "Златен лев". А тази точка (кота) е 38,49 метра над морското равнище по Балтийската система. И така Дунава буквално се влачи до Черно море. Но да се върнем пак на наводнението.

Няколко души ученици стояхме и спяхме, когато не бяхме някъде с лодките, в най-горното помещение на общинската сграда, което беше една неотопляема стая с достатъчно за нас одеала. Тук имаше и чували с хляб, сандъчета с тахан халва и други храни. Казах за хляб и се сетих, че още на втория ден пристигнаха от Лом 15 000 хляба, докарани с камион до село Видбол, а оттам с лодки от ломските рибари. Кога са разбрали там за наводнението, кога са поръчали толкова много хляб, кога е омесен и опечен този хляб и кога и от кого е заплатен, аз това не мога да съобщя, пиша само за факта. Започна разнасянето на този хляб за хората, които бяха се спасили на по-високите места. Военните власти се намесиха много бързо.
Видин наводенението
От Враца дойде един полковник и бързо взе необходимите мерки. Издаде писмена заповед, че всеки, който откаже да приюти гражданин, останал без жилище, който има храни и не ги сподели с нуждаещи се, който краде каквото и да е и още други престъпления във връзка с наводнението, при залавяне ще бъде разстрелян. Бях един от тези, които с лодки обикаляха по улиците и съобщаваха, прочитаха заповедта. В лодката обаче возехме и хляб, кашкавал, сирене, по някое тенеке с мармалад и освен прочитането на заповедта раздавахме от тези храни. От пожарната команда дадоха на мен и другаря ми в лодката по един бризентен шлифер, защото времето застудя. Тръгнахме двамата с една от големите лодки четворки на "Морския сговор" и четяхме на определени от нас места по улиците заповедта и раздавахме храната. Трябва да кажа, че имаше хора, които в онзи страшен момент отказваха храни, защото си били имали и казваха да ги дадем на други по-нуждаещи се. Района, в който действахме ние, беше по главната улица "Александровска". Беше вече привечер и когато стигнахме до сградата на тютюневата фабрика "Загорка" завихме надясно и се отправихме към сърцето на циганската махала От една по-висока къща, откъм тавана й, се обади мъжки глас и започна да вика по нас: "Хей, хора-а, хей хора-а-а! ". Щом го чухме, ние спряхме лодката и от своя страна го попитахме какво иска, има ли храна и може ли да слезе до нас, за да му я дадем. А той отговори (цитирам точно): "Не щем ни вода, ни леп. Дайте ми една цигара, че умирам!". Казахме му, че сме ученици и нямаме цигари, а той много нервно, почти истерично се развика да отидем до фабрика "Загорка", да счупим някое стъкло, да вземем и да му донесем цигари, защото щял да умре без тях. При толкова сериозни и безспорно страшни картини от наводнението този комичен епизод разведри малко обстановката. Нас, младежите, които бяхме тогава в общината, ни използваха за много и различни задачи. Ходехме като гребци, обикновено по двама в лодките на "Морския сговор" да евакуираме хората от наводнените къщи. Трябва да отбележа, че след като лодките почти цялата есен бяха стояли на сухо и цялата зима също, когато внезапно ги потопихме във водата, те в известна степен се бяха разсъхнали и без да ги приготвим за плуване (нямаше никаква възможност за това), започнаха да пропускат, в тях навлезе вода доста над глезените и ние трябваше да гребем с крака, потопени във вода. Разбира се и хората, които спасявахме бяха с потопени във вода крака, но за тях това натопяване траеше не много дълго, а за нас беше крайно неприятно по цял ден да стоим в лодката с мокри крака.
Наводнението във Видин
Като се движехме с лодките по улиците, нерядко срещахме плуващи в ледената вода свине, които също търсеха начин за спасение. При възможност ги взимахме в лодките, а те въпреки че са считани за презрени животни, намираха начин да се изкачат в лодката. Закарвахме ги пред общината и ги предавахме в пожарната команда. Пожарникарите ги колеха. В обширната конюшня те бяха събрали от околните къщи казаните за пране. След като имаше доста безстопанствени заловени свине, ги готвеха в тези казани и по такъв начин увеличаваха храната, която можеше да се носи на бедстващите хора.

Учудващо е обаче, че властта можа веднага да вземе мерки във връзка с наводнението. За няколко дни в града ни се съсредоточиха четирите инженерни полка и много рибарски лодки, както от Лом, така и рибарите от казашките села около Варна. Тогава видях тези високи хора с дълги къдрави бради, за които знаех, че отдавна са напуснали Русия по религиозни причини. Войниците от тези пионерни части обаче доста ни разочароваха. Та те не знаеха да гребат, нито да управляват понтоните, с които пристигнаха. На нашите въпроси защо не знаят да гребат, войниците отговаряха, че са учили гребане не в понтоните на някаква река или на друга водна площ, а на плаца в казармата. За това не бяха виновни войничетата, а този, който е определил такива военни части да бъдат дислоцирани в практически безводни градове. Първият такъв полк беше в София и там войниците се учеха в някакво малко езеро, което беше, доколкото си спомням, около Александровската болница. Какво са могли да научат тези понтонери - да гребат или да строят понтонни мостове в едно водно пространство от не знам дали имаше и петдесет метра? Но това все пак е нещо. А какво да кажем за понтонерните части в инженерните части в Шумен или Плевен? Даже Понтонерните части в Пловдив нямаха добри условия, защото и река Марица не е много пълноводна за такова обучение. С болка в себе си пиша тези редове, защото съм свикнал да уважавам собствената ни войска. Само тежкият понтонен парк беше правилно настанен в Никопол, а всеки дунавски град можеше и трябваше да бъде гарнизон на такава част. Особено е удобен за такова седалище град Видин, в близост на който има няколко български острова, където биха могли почти целогодишно да се обучават. Но да продължим за наводнението. Положението с движението на лодките по улиците се усложни много, когато стегна неочакван студ, вследствие на което водата по улиците на замръзна до заледяване, а стана само някаква снежна каша, по която лодките, а особено и понтоните не можеха да се движат. Понтоните просто се окачваха на нея и повече не можеха да мръднат. Спомням се такъв случай: от село Покрайна (тогава село Цар Борисово) се бяха обадили, че искат да евакуират хора. Тръгнахме няколко понтона вечерта за селото. Във всеки понтон имаше по един ученик за водач. Същия ден беше стегнал студ и беше се образувала тази каша. В града горе-долу можехме да се движим, защото някъде по улиците имаше течение на водата и то избутваше частично кашата. Когато обаче тръгнахме по дългата улица на квартал "Кум баир" (Песъчен бряг), където отстрани нямаше начесто по-големи улици, понтоните заседнаха и повече не можехме да се движим. Как ли не опитвахме - те не мърдаха. Беше невъзможно да продължим и се върнахме, особено защото при по-силен студ имаше опасност да замръзнем с понтоните на улицата.

Няма да забравя една комична случка. Тя стана, дето се казва, насред града. На ъгъла между улиците "Екзарх Йосиф I" и "Васил Левски" има и сега една висока дву- или триетажна къща. Тя има балкон откъм улица "Екзарх Йосиф I". Ние, двама или трима души, отивахме към "Таш кюприя". Под балкона на къщата беше спрял понтон. Един войник поддържаше въжена стълба от балкона до понтона. От горе по въжената стълба слизаше една дебела баба. Слизайки по стълбата, бабата похлупи с фустата си главата на войника. Той започна да мърда, правейки опит да се освободи. Бабата започна да пищи, войникът се мъчи да се освободи, ние се смеем от страни, докато войникът изпусна въжената стълба и двамата с бабата паднаха във водата - не, не във водата, а заедно паднаха в понтона. Е, пак ще кажа, че в този драматичен момент за града, имаше и комични моменти. 
Наводнението във Видин през 1942
Полека-лека с понтоните макар и с не много или направо казано малко обучен "екипаж", с многото струпани други лодки, голяма част от гражданите бяха евакуирани. Извозваните само по вода биваха закарвани до след моста на село Видбол, защото водата до там беше заляла селото. От там хората се отправяха за гарата в същото село (сега вече град Дунавци), където се качваха на влакове, водещи към градовете, в които нямаше това чудо - наводнение! Преди обаче да разкажа нещо друго за извършената евакуация, трябва пак да се върна в "удавения град". Дунава беше заприщен от многото ледове в тази си част, която се пада приблизително срещу химическите заводи или малко преди тях. Слепените ледове образуваха една цялостна стена, един бараж от лед и дунавската вода е започнала да се събира зад стената. Първоначално водата беше повдигнала ледената покривка. Това ясно се вижда на една снимка, направена съвсем случайно дни преди да започне наводнението. Снимахме се няколко приятели на брега на Дунава, там където обикновено спираха видинските лодкари - професионалисти. Това място е срещу днешната картинна галерия и по няколко стълби от нивото на градината се слизаше до брега на Дунава. На снимката ясно се виждат ледовете над главите ни. Значи по това време завиряването е било започнало, затова и ледовете пред града са започнали да се повдигат. Тази снимка обаче съм загубил или забутал някъде, иначе бих я публикувал. Този леден бараж беше бомбардиран от нашата авиация (лично наблюдавах това един ден), но резултат нямаше. Ледената стена не беше разбита и поради студа бързо се заледяваше наново.

Един път носехме сандъци по двадесет и пет килограма всеки, пълни с барут "Габровит". Тези сандъци отнасяхме в Дунава точно зад "Телеграф капия" и ги поставяхме почти по средата на реката. Свободно можехме да стигнем до там, защото всичко беше заледено. Направихме една купчина от тези сандъци, после излязохме от заредената река, където останаха военните - пионери, за да подготвят взрива. Гръмнаха го. Вдигна се във въздуха сняг и лед и ... толкова. Имаше и резултат - счупиха се прозорците на някои сгради, а една паянтова къща беше се доста пропукала. Тази сграда беше на ъгъла срещу мавзолея на Антим I. Сега там има нова, красива, триетажна сграда.

Все пак водата беше започнала да спада. При старата община водата не се покачи по-високо от горната страна на каменния зид, който обикаля отвсякъде тази сграда с оригинална архитектура - днес археологически музей. Градът бавно, но непрекъснато се обезлюдяваше. Освободиха ни. Дойде ред и ние да си тръгваме. Накъде обаче? Трябва да кажа сега пак какво ставаше на гара Видбол.

Щом човек слезеше от понтона, се отправяше към гарата. Там имаше една стая - мисля, че беше към гаровия кантар. Стените на стаята бяха облепени с големи страници от някакви стари административни книги. Стаята беше пълна с варени или печени кокошки и месен селски хляб (турти). Всеки получаваше по една кокошка и турта. Когато аз пристигнах на гарата, до тая стая стоеше волска кола, застлана с чергило и също пълна с храна. Коларят чакаше ред да му разтоварят колата. На гарата чакаше пътнишки влак. Тук трябва да похваля българските железничари. Въпросът с извозването беше уреден във всяко отношение най-прецизно. На гарата имаше и човек от областната управа на Враца. Той издаваше кредитен билет всекиму, закъдето искаше да пътува. Имаше обаче и там опити за дребно мошеничество. Някои хитреци или по-хубаво мошеници, се редяха по няколко пъти и получаваха кредитен билет за няколко направления. Щом влакът се напълни, тръгваше веднага. Но редът на БДЖ беше само за похвала! На почти всяка насрещна гара чакаше друг, празен пътнически влак. Щом нашият влак спреше, онзи тръгваше за Видбол. На по-големите гари бяха подредени маси с топъл чай и разни закуски, обслужвани от червенокръстци. Те минаваха и пред вагоните и предупреждаваха за закуските. Най-богато беше посрещането на гара София. В столицата на две-три места беше уредено раздаване на пари - седмично по 210 лева. И тук, за съжаление, се редяха доста заможни хора.

В София отидох при близки роднини. Денем стояхме много видински момчета в един салон на улица "Граф Игнатиев", където беше уредена спалня за повечето от момчетата. Водеха ни на кино, бяхме и в операта да гледаме "Мадам Бътерфлай". Въобще се грижеха за нас. Този салон и спалнята бяха на една от църквите в София. Моите близки живееха наблизо и аз без да спя в салона, редовно посещавах другарите си в него. В тия дни излезе нареждане учениците от Видин, където и да се намират, да посещават гимназиите там. Започнах да ходя на училище във 2-ра мъжка гимназия в София. Явих се там, казах че съм от Видин и ме изпратиха съответно в класическата паралелка. Записаха ли ме някъде, не знам. Помня само, че учител по старогръцки език ни беше един от съставителите или единствения съставител на речника по този език. Така няколко дни бях ученик там. Много скоро по радиото и вестниците съобщиха, че видинската гимназия започва учебни занятия и аз естествено се върнах във Видин. Водата се беше чувствително оттеглила. От гара Видбол ми направи впечатление следната картина. Влакът се движеше бавно, може би защото водата беше още до каменния насип на трасето, но не това ме заинтересува, а друго. До каменния насип лежаха, като наредени от човешка ръка, хиляди най-различни риби. От какво са умрели тези риби и защо са така като че ли наредени по трасето по ж.п.линията и то на доста дълго разстояние, не зная кой би могъл да обясни.

В града водата се беше оттеглила, но навсякъде имаше утаена кал. Кал имаше и по всички наводнени помещения, в градската градина по цветните лехи и по алеите. Трябваше да се очисти почти целия град. Тогава научих, че по време на пътуването един понтон, натоварен с хора, от течението на водата и поради неопитността на гребците и кормчията, бил отнесен към румънския бряг и оттам румънските граничари започнали да стрелят срещу него. Добре, че кормчията овладял положението, а и съседските граничари спрели да стрелят иначе без невинни жертви не би минало.

Държавата отпусна много средства за възмездяване загубите на гражданите. И тук не се мина без някои недобросъвестни граждани да получат обезщетение за техни "загубени вещи". Затова е и казано: "Вода отнела, вода донела". Другото е въпрос на съвест, но къде съвест у всекиму?!

Много скоро, след като водата вече се оттегли вече от града , се създаде Дирекция за възстановяване на град Видин. За неин директор беше назначен кметът на град Русе - инж. Старцев. Какво е работел като такъв, незнам. По негово време построиха тези петнадесет блока с по четири жилища във всеки, наречени от видинлии "Бункерите" на мястото на премахнатата землена стена покрай ендека (рова).

За инженер Старцев обаче мога да кажа нещо, свързано с личността му. Беше висок, едър човек и ходеше с един дебел бастун. Беше си наумил, че едва ли не е губернатор и изискваше гражданите да го поздравяват със сваляне на шапка като се вторачваше в тях в очакване на поздрава. Незная да е имал пререкание с непоздравил го гражданин, но с нас, учениците, се държеше просто необяснимо. Налиташе да бие с бастуна си непоздравил го ученик, а имаше между нас слух, че е искал обяснение от такъв ученик или бил заплашвал, че ще го удари. Как можехме ние, видинските ученици, да му отдаваме такава почест, след като въобще не го познавахме и не знаехме какъв е? Скоро между нас се разчу за този човек, научихме кой е и започнахме отдалеч да следим за него и гледахме да не се явяваме пред очите му, за да не получим някой бастун по гърба си.

И така, водата се оттегли, градът изсъхна и започна да живее нов живот. Последици? Имаше, разбира се и то колкото и да е чудно, положителни. Поправиха, уширочиха и повишиха съществуващите диги, които и до сега пазят от водите на реката; направиха нови отводнителни канали, които и сега събират подпочвените води; река Тополовец беше отбита и включена в Дунава под Видин; в низината сега има няколко помпени станции, които придвижват събраните води по каналите и ги препращат в Дунава; повдигна се нивото на почти всички улици в града, което особено ясно личи в квартала "Чифлика", където се виждат и сега някои къщи, построени по-рано на много по-ниско ниво от днешното ниво на улиците. И най-важното, което считам, че трябва да споделя: след това голямо наводнение комарите като че ли доста намаляха. Преди беше почти невъзможно да се разхождаш спокойно. Сега пак има комари, но не такова чудо, каквото помня от моето детство. Ще изтъкна защо мисля, че е така и ще се мотивирам за това. Пролетта на 1942 година закъсня много. Имаше сняг дори до края на март. Дунава разля ледените си води и смесени със снега от низините, те запазиха за дълго време този си характер. Водата, както бързо дойде, така бързо се оттегли от повечето места като се върна пак в дълбоките, бързотечни и още по-студени дунавски води. Времето беше още студено и всички тия условия създадоха, макар и временно, неблагоприятна среда за развитието на комарите (те се развиват в плитки, застойни и по-топли води). Затова като че ли и за тях наводнението беше много неприятен сюрприз. По-късно, вече и други фактори, допринесоха за тяхното намаляване, макар че и сега ги имаме, но все пак, може да се каже, поносимо.

И така, това голямо премеждие премина в живота на видинлиите. Това стана преди 61 години. Някои са забравили наводнението, други го помнят повече или по-малко, трети въобще не го знаят и затова реших да го опиша по-подробно такова, каквото го видях и преживях. Наводнения градът ни е преживял и малко преди 20-ти век. Мисля, че е било през 1896 година. Без малко, ново наводнение ни се размина през зимата на 1992 година, когато набързо беше евакуирана голяма част от града. Тогава видяхме как ледовете, довлечени от течението носеха ясно изразени отпечатъци от кейовите стени от неизвестни пристанища нагоре по Дунава. Видяхме и как откъртените ледени блокове се носеха със страшен шум, минавайки покрай нашия град, как се блъскаха едни с друг, как се качваха един над друг и падаха със страшен шум наново върху други ледове или пък натиснати от идващия след тях ледоход потапяха се във водата и после пак излизаха с единия си край, изпоцапани с полепнала кал и камъни от дъното на реката. Можахме да видим такава рядка природна картина! Видяхме я, почудихме се на природата, но не я преживяхме като пострадали от ново наводнение.

Искам да засегна и един спорен въпрос: идвал ли е във Видин Цар Борис през време на голямото наводнение? Поставям този въпрос, защото някои от нашите граждани говореха, че той бил идвал тогава в града ни. Истината е, че не е идвал. Това "идване" разбира се не се разглежда с оглед на политическото му значение. "Главният щаб" на борбата с наводнението беше установен в тогавашната община, сега сграда на Археологическия музей. Та нали ако Царят беше идвал във Видин, единственото място, което можеше и трябваше да посети в това време беше сградата на общината. Ние, младежите, които спяхме в най-горната стая на общината, щяхме да знаем това, а и някой лично би го видял. Дойде с лодка министърът на вътрешните работи и тази лодка спря, но не с борда си до стената, а застана с носа срещу стената и тогава министърът скочи от лодката на стената. Може би от неочаквания му скок лодката направи силен "крен", както се казва по моряшки. Но в лодката имаше и друг висок и елегантно облечен млад мъж, който толкова много се изплаши, че ние, няколкото младежи, които случайно бяхме там, гласно се разсмяхме, което още повече го смути.

Цар Борис е идвал във Видин, но при наводнението на 1940 година. Тогава съществуващата успоредно на улица "Александровска" улица "Горазд" беше наводнена с предполагам, просмукана вода с дълбочина един метър, дори повече. Аз бях отишъл в кантората на баща ми, която се намираше на ъгъла между улиците "Александровска" и "Ломска". Бях излязъл пред кантората и видях, че откъм пристанището по частта на улица "Ломска" - тая част, на която беше тогавашната градска електроцентрала, идват двама-трима офицери, околийският управител, кметът и един полицай с тях. Когато приближиха, познах в единия офицер Цар Борис. Групата продължи по наклонената част на улица "Ломска" и се отправи към наводнената улица "Горазд". Там имаше направено някакво примитивно скеле, покрито с дъски и по тях групата, начело с Царя, се отправи по улица "Горазд". Спряха след 20-30 крачки и започнаха да разговарят, като от време на време показваха на Царя нещо. После обратно се върнаха по скелето и пак по същия път в обратна посока -към пристанището. Тогава пристанището беше по-ниско и ж.п. линията, минаваща в близост, беше частично залята от Дунава, но по улица "Александровска" не е имало никаква вода. Поради честите пролетни наводнения, които заливаха частично града, някои граждани бъркат това посещение на Царя с голямото наводнение от 1942 година.

Богдан Минков - Видин, такъв какъвто беше

 

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин