Изпрати стари снимки от Видин и областта

Стихотворния

История - Културен живот

ОСЪДЕНИЯТ ОТ ВИДИН

На зурна свири той край видинския бряг,
изправен в шлепа черен, който бавно плава;
каторжници гребат, въртят веслата в такт,
към крепостта зловеща шлепът приближава.

Тече спокойно Дунав. Българският град
е мрачен; кораби сноват под крепостта му.
Отсреща се издига гордо Калафат -
величествен е той под слънцето голямо.

Историята вписа тук следи безброй:
пристанището, улици и църкви бели!
Войски оттук минавали в безкраен строй
и кръв е текла тук, оръжия звънели!

Днес бронзовият гонг отеква и зове,
земята иска труд и красота - човека.
Свещена дружба между тях от векове.
И нека процъфтява този пристан. Нека!

Отсреща Видин с кули, с хиляди дула,
с джамии, с бастиони, с крепостта огромна
владее над реката; сякаш през мъгла
за римляни за генуезци той си спомня.

Тук славни имена за вечни времена
народът горд в желязо и гранит е врязал;
тук мечът християнски в не една война
ля вража кръв; прочу се тук Михай Витязул!…

Ориенталски град е Видин: тук и там
сергии, лазарет, казарми и войници,
сокаци криви, прах, воня и кла, имам
и за осъдените българи - тъмници.

Но виж: изтръпва в страх мегданът изведнъж -
и турци, и рая: довели са комити;
навързани вървят в окови мъж до мъж;
сега на кол ще им набучат тук главите…

Ридае тъжно зурната; свирачът вещ
е българин сред братя българи пленени.
Свирнята му събужда сладостен копнеж -
и турците дори я слушат възхитени.

Със чер калпак и ален пояс е мъжът ,
и ризата върху гърба му е протрита;
лицето му дълбоки белези секат;
и вдигнал зурната, напев горещ излита.

Той свири; всеки тъжно се е умълчал
и сълзите си никой там сега не крие;
той слави свободата, свири с много жал,
защото цял живот в тъмницата ще гние.

Откъм Румъния полъхва ведрина -
той гледа към Карпатите, към далнината.
Припомня си гостоприемната страна
и как са отзивчиви тамошните братя.

Ужасен пек; затворниците от зори
изграждат пристан; пот лицата им облива.
По пладне сядат да отдъхнат, но дори
не седнали и някой, току-виж - заспива.

Чер хляб като тесто храната им е там,
а жаждата си с топли сълзи утоляват,
а после зурната засвирва с буен плам
и - скупчени - каторжниците онемяват.

„Кажи ни, братко мил - един гребец шепти , -
какво се случи, та те залови тирана?
С Хаджи Димитър ли безстрашно тръгна ти,
или си бродил с Караджата из Балкана?”

„- О, не! - отвръща му замислено мъжът. -
Не стана тъй, не тръгнах с тях из планината.
Осъди ме - главата ми да отсекат -
проклетия русчушки съдия - пашата.

И аз зачаках да ме посекат в Русчук,
но чалмалията реши това да стане
пред повече народ - на панаира тук:
за назидание на всички християни.

Доведен бях във Видин; тука нов паша
бе тъкмо назначен града да управлява;
макар и турчин, имаше добра душа,
помилва ме - и съм затворник оттогава.

От хората едно остава - доброта!
Каквото ти е писано, това ще стане.
Човекът се запомва с добродетелта,
па нека да е турчин или християнин.

Забягнаха да търсят хляб и свобода
нещастните ни братя в чуждата чужбина.
Кой там ще им помогне в нужда и беда?
Кой там ще им замести майка и родина?”

Отново той поема зурната в ръце,
та мъката си накипяла да изплаче;
заплака-зарида безумното сърце,
разчувства, трогна то и турците пазачи.

„Послушайте какво ще ви разкажа аз” -
започна разказ той, опечален безмерно.
Той беше още млад, но вече беловлас
и бе лицето му и от гранит по-черно.

„Живеех аз в Румъния, но бях злочест,
дюкянче имах и набирах тъкмо сили.
Но долетя при мен внезапно страшна власт -
научих аз, че брат ми турците убили.

Те всичките на лозето били, в Свищов,
когато турчинът убиец се показал.
„Бунтовнико!” - извикал. Изгърмял с пищов.
И паднал брат ми мъртъв. „Мале!” - само казал.

Бях като тигър, мъст жадувах, виех с глас
и Дунава в една дълбока нощ преминах…
Заварих там сестра озлочестена аз -
и мъки, и неправди в моята родина.

Сестрицата ми Анна с бялото лице,
добрата, хубава, току-що сгодена…
Посегнали на нея мръсните ръце -
н сватбата си тя била опозорена…

Оплаках свойте близки, и сестра, и брат,
обезумял от мъка, питах бога само:
„О, справедливост има ли на този свят?” -
па спрях да плача, грабнах пушката на рамо.

Аз прекосих селата ни нашир и длъж,
разпитвах за злодея, тлеех от омраза:
и стана, както исках - посред път веднъж
застигнах аз разбойника и го наказах.

За брат си, за сестра си отмъщавах аз,
срама, позора, злото - нищо не забравих.
Аз удрях злото куче, аз го кълцах с бяс
и мъртво - цяло в кръв - накрая го оставих.

Така на свойто минало поставих кръст,
но жив остана моят дух в гърдите здрави.
Аз исках да покажа, че за дълг и мъст
готов е всичко българинът да направи.

Балканът екна от „Свобода и ли смърт!” -
най-храбрите момци излязоха в гората.
Те тръгваха оковите да съкрушат,
да извоюват в люти битки свободата.

Кръстосвах долините и горите с тях,
от жаждата за мъст пламтеше ми душата,.
Аз пръв се хвърлях, удрях, сеех смърт и страх,
и носех аз еднакво име с мойте братя.

Ехтеше от гърмежите Балкана стар
и сабите ни християнски там звънтяха.
От пламъка на бунта разгоря пожар
и мюсюлманите жестоки в него мряха.

Един войвода спираше аскера сам,
пешаци, конници успяхме да надвием.
Познахме глад, несгоди - не познахме срам,
без помощ като лъвове се бихме ние.

Пашата, който целия ми род затри,
тиранина свиреп, убиеца, деспота,
накрай плати за мъките ни не с пари -
лишавал от живот, лишен бе от живота.

Той бунта искаше да смаже с дива стръв.
Той бе погубил брат ми, той уби мнозина.
Аз помнех, чаках, шепнейки си „кръв за кръв” -
небесното възмездие не го отмина.

Убих го аз на пътя като някой звяр.
Накрая паднах повален, с дълбока рана.
Познах страдания, по-страшни от кошмар…
Но споменът, че той е мъртъв, ми остана.

Побратимите свои цели в кръв видях
и планините стенеха, за тях пищяха.
Мъгли и мълнии, вихрушки, дъжд и прах
се носеха над нас и яростно плющяха.

Балканският орел с разперени крила
достигна мълниите в небесата.
Свободни, българите с огнени чела
докоснаха самия връх на Свободата.

Борбата бе за вяра, тя ни окрили
да отървем народа си от робство черно;
в горчивата борба, в страданията зли
с оръжие в ръка аз бях щастлив безмерно!…

А после ме плениха - бях потънал в кръв -
и оковаха те нозете ми с гюллета.
Днес Видин слуша тъжната ми повест пръв -
това ми е животът, участта ми клета.

О, нека мойта смърт да бъде страшна, зла!
Аз отмъстих! Аз вече нищо не желая!
И хората да съдят моите дела…
А бог - дано ми той прости, щом дойде края!…”

На зурна свири той край видинския бряг,
изправен в шлепа черен, който бавно плава;
каторжници гребат, въртят веслата в такт,
към крепостта зловеща шлепът приближава.

1877

от Александру Пелимон, превод Григор Ленков


ПОДИР КОЗИТЕ В КУЛСКИТЕ ГОРИ

Из Горнокулските санджаци
и Видинските каази,
през есенните треволяци
пасях си лудите кози.
Не щеш ли, зърнах в храсталака
девойка бяла и добра,
и мигом светлината с мрака
на топка в мене се събра.
Тя рече тихо - добра стига,
в косите й се вплете лист.
Дорде петел изкукурига,
ме стори тих, блажен и чист.
Аз й накъсах маргаритки -
не помня две ли, или три.
Тя подир мен разтресе плитки
и я отведох вдън гори.
Щом слънчице небето сряза,
клепачи отлепих едвам.
А моите кози в боаза
къде изчезнаха - не знам.
.... от Валери Станков

БОЖЕНИШКИ УРВИЧ

Гората стига бойните стени,
дори навлиза в крепостта и пали
зелен огън сред потъмнелите твърдини
в огнището на боженския залез.

С гората влизат вековете и шептят:
„Държах за вярата на цар Иван Шишмана.”
Все сухи съчки под нозете ми шумят -
дали са костите на отоманеца?

Или са костите на моите деди,
положени за род и за родина?
И крача аз по техните следи,
и всеки шум повтаря: сине, сине…

Последната България е тук…
Никопол падна… Идва ред на Видин…
Не е последна! Аз съм неин внук!
След шест столетия от Урвич ще я видя!

И тук, сред този български балкан,
сред този залез, ален като рана,
ще преповторя след севаст Огнян:
„Държа за вярата на цар Иван Шишмана.”
Андрей Германов

СРЕЩА В РЕСТОРАНТА

Бе пълен ресторантът с млади хора.
Сред тях и аз - един самотен мъж.
На погледа ти с поглед отговорих
и станахме си ясни изведнъж.

Сред многото разделящи ни маси,
сред пийналия ресторантски хор,
личеше си, че хубава жена си,
очакваща достойния партньор.

Личеше си житейската школовка.
Личеше си изисканият вкус.
За миг разбра, че съм в командировка
и блазни ме контактът с твоя бюст.

Едно, обаче, тъй не се досети,
ни с опит, ни с практичния си ум -
че може би от елегантност светя,
но туй ми е едничкият костюм.

Не се досети, че в хотела снощи
финансите си лев по лев броих.
Пресмятах дълго пътни, дневни, нощни,
додето някой непланиран лев открих.

Затуй да се обърнем гърбом, мила,
и нека свършим флирта си до тук…
Понеже с мене явно си сгрешила,
огледай се… Дано намериш друг!

Дулинко Дулев Видин, 1983 г.

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин