Изпрати стари снимки от Видин и областта

Разкази и хуморески

История - Културен живот

МЕРАКЪТ НА ЧИЧО ДЕНЧО
Хумореска

Михалаки ГЕОРГИЕВ

- Море, нека те враг носи... пуста оса, що си се навъртела като стар бекярин край моминско хоро!
Оно такава живинка бива досадна и на безработни хора, а камо ли на кака Въла чичова Денчова, дека от тъмни зори запретнала скутове и ръкаве, па все не може да вташе. “Ззззз... зьт... брррн...” – залита пак осата над главата на кака Въла и не я оставя на мира.
- Море, опустели ти и бръмченето, и чудото, напаст ниедна – сърдито отвръща кака Въла и маха над глава с ръце, оцапани до лактите с тестото, що замесваше за път на чичо Денчо.
А майсторка беше кака Въла на погачите, както що беше майсторка и на баниците, и на всичко, що мине през нейна ръка. Дваж по-голем майсторлък силеше сега кака Въла, като силеше, че едната погача ще се носи армаган чак на министро у София.
Гле, гле, покрай осата щех да забравя да ви кажа, че чичо Денчо из село Глухово и министро из София беха на така, като два реда зъбци на цигански дарак.
Ама ще речете: откъде – накъде!
Ех. “Има си крушка опашка, а понекога и на опашката дръжка! Що не донася времето на тоя свет? Понекога дохажда ред, та и владика бабува!.. Оно, кога дойде до зор, не пита ни откъде си, ни що си, ами дойде, па те натисне, па... де... шавай, ако можеш!..”
На такъв зор беше изпаднал и министро из София. Дошло му ред да обикаля свето по селата, за да ги кандърдисва да държат с него, демек, ти го кажи, да теглят откъде неговата партия. Па както за всичко, така и за тая работа требат хора. А чичо Денчо е човек, роден за тая работа – като че максус е смарладисан чак из Стамбул. Като рече он да кандърдише некого – мани, брате, било и отскочило!.. Хортува, хортува, като че из книга чете, па все излеко, па все кротко, а селяните го зяпат в уста, па се и узверят, като че да са се наяли буника яли лудото биле. Замае ги, замае, па като им рече: “Ете, бракво, нали е черно!..” А они по него: “От черно – по-черно!”; а ако им рече: “Ама, бракьо, мене ми се види малко бело!” – а они по него: “Бело, ами! От бело – по-бело!..”
Такъв ми е тоя чичо Денчо, па иди, та не му ставай дост, па макар пет пъти да си министър на тоя свет! Ако не вервате, що ви казвам за чичо Денчо, а вие питайте самия министър, па нека он да ви каже. Ама пак много не се захващам, че ще ви каже баш правото; много е лесно и да скриви, ако дип не му понесе; санким, министър е, та му се може.
Ама колко и да скриви, все ще ви каже. че чичо Денчо му свърши работата баш таман... Свърши я, та отскочи. От радост и от кеф, като седеха на софрата колено до колено, министро обеща на чичо Денчо, че като доде у София, каквото ще да му посака, и думата му нема да стане надве. Ех, хелбете, голем човек, и думата му голема.
Тая дума я помни чичо Денчо, па я помни и кака Въла.
Доста време се мина оттогава, откакто чичо Денчо седеше колено до колено със своя големец гост и го канеше:
- Де – де, чашка ми е, чашка ти е, да живее партията!..
Мина се доста време, па преминаха и много бели през главите на хората: колко обирници минаха, колко рабуши резаха, колко пътнини събираха, колко пътища разваляха... Бог да ги съди! Караха, караха, докато удари кремък на железо!.. Настана немотия, па ха: ни насам, ни натам: дошло, та се некак заякнало, на де, върти го, ако можеш!..
Замисли се, загрижи се светът, па се замислиха и загрижиха и глуховчане, а с них и чичо Денчо.
Едни опрели очи у земи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекат да им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дека едно им думате, а пък друго върши... Дъжд чекаха, а оно градушка им дойде!.. Мъчи се чичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак из гърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши. Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва да иде на селски есап у София, за да види със своя дост как да нареди тая работа, за да отлекне на селото.
Кандисаха глуховчане и се поусмириха.
Чичо Денчо се накани за път, та затова и кака Въла се сети да прати една погача на доста на своя мъж, като не забрави да припомни на чичо Денчо за онова, дека му каза министра, че думата на чичо Денчо нема надве да се скърши. Оно, истина, и чичо Денчо не е вчерашен, помни харно он, що му е речено, ама като рече и кака Въла – по-харно... два клинци по-яко стегат.
Три дни се лута чичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що се е зверил и що се е чудил – сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропа на портата на своя дост и все не може да го види и да му даде погачата. Мисли си, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия – по-зор, отколкото и на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти дойде ред, а това чудо, дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!..
Беля!.. Цела беля й неволя.
Погачата се ствърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да види министро. Па то сега и да го види, та зер ще му я носи, тава нема да я прави на попара!.. “На прага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и да я яде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!..”
Виде чичо Денчо, че тая работа нема да върви така, както е пошла, ама мисли си на памет: “Чекай да му обърна другия край.” Стана, та пак на портата на министро и пак тропа. Дохожда жандаринът и му казва, че министърът си има работа, та не може никого да приеме. Чичо Денчо понавъси вежди и му отвърна:
- Ама я чуй... Иди ти, та му кажи нему, че му е дойдел дост от Глухово: чичо Денчо е тука, кажи, оня чичо Денчо, дека си с него ял и пил колено до колено: разбра ли ме, момче, така му кажи!.. Кажи му още, че оттука нема да се поклатя, докато не го видя: глуховчане го пратили, кажи му, максус до него.
Капка по капка – дупка пробива. И чичовата Денчова дума проби, ама докато да пробие, той си сам знае що виде и пати.

***
- ...Натиснало ни зло и патило, па ако душа носиш, молиме те, селски, куртулисвай ни от беля, че пропаднахме вече! Цело село гине, па друг колай нема, освен да се изселваме... дотам е допрело!..
Нарежда чичо Денчо, хубаво нарежда човекът, хортува като кога из книга чете, ама каква полза, какъв селямет?.. Като се опнал оня министър като берберски каиш, па си знае все едната: не може, та не може!..
- Ама какво да не може бе, джанъм, нали божем беше думата, че ти ще му намериш колая да се поотслаби малко, да поолабавее... оти ни е много притиснало, много ни е назорило, па сме пощурели от чудо какво ще правим и що ще чиним, като треба от една овца да се дерат две кожи: и ланската, па и сегашната!.. Така дума обирнико: “Ще дерем, каже, и по две, па и по три, оти ако я вазе каже, не дерем, а оно министро мене ще одере, па моята кожа, дума, ми е по-своя от вашата!..” Така дума, вервай ме, те, един кръст имам, ако те лъжем. Он дума, а селяне се узвериле, вси, наред, па от чудо забравиле и кой е от них мъжко, и кой е женско! Та ще те молим, дай некоя хартия да му носим на тоя обирник, та да куртулишеме селото... Като кум те молим, дай ми две – три лакърдии нишан на една хартия да му носим, та хем он да миряса, хем селото да отдъхне.

***
Когато чичо Денчо разтваряше пазвата да прибире нишано, що му даде министро, написан на хартия, той съгледа белега от червения конец, що му беше пришила кака Въла връх пазвата на ризата, за да се сети и за оная дума, дока не бива надве да се чупи. И много харно е сторила кака Въла, защото без този белег чичо Денчо, мутлак, щеше да забрави. А поръчката на кака Въла беше много важна. Омръзнало й беше, жената, да гледа, че се изредиха коя ли не да става кметица у село, а само нейният Денчо още не може да се закмети, та и она малко да се пошири по село като кметица, така на, за инат на душманките.
- Те, каже с червен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София, при министро, а ти му кажи: “Де сега да те видим, господине министре, дали ти е думата дума, или ще бъде надве!..” Кажи му така и така, па кажи: “Ете, това сакам от тебе, па това ти е.”
Тези думи до една, що му беше казала кака Въла, си припомни чичо Денчо, като сучеше между пръстите си червения конец. Сука го, сука, па пружи ръка, та се почеса зад тила и си дума на акъла:
“Маке, голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир. А оно, като тражим по черупката на яйцето руно!.. Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па и по-харно!..” Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що се разтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума си всичко, що беше видел тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за едно нещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо така харно, харно като кога се накади с оман.
Чичо Денчо пак пружи ръка, та се почеса зад тила, пооткашля се и като завърте в ръце разсеяно калпака си, обърна се към министра некак свенливо и му дума:
- Е, па сега рекох да ти речем и за мене една лакърдия: ...оно, знаеш, не е, да речеш, санким, че съм дип – дип баш приритал за това, ама, есапим си, ако може друг, да го речеме, оно защо да не съм я?.. Ха?..
Въпросителният поглед на министра, придружен от една досада, изписана на лицето му, посмути малко чичо Денча, та хвана да предъвкува думите си, като наведе неволно глава към гърди. При това навеждане съзре повторно червената нишка и една бърза мисъл прелета през ума му, както що прелита ластовица пред дъжд приземи. Тази мисъл го поокопити и той се обърна към министра с един тон, който показваше едно самосъзнание на спечелено достойнство:
- Та оно, санким, ако сакат по право, ти си ми сам рекъл, че кога дойде време да ти сакам нещо, а ти нема да ми пречупиш думата надве, а?.. Помниш ли, че го рече?
Немаше какво, а требаше министро да признае, че наистина е дал такова обещание, та затова и запита чичо Денчо какво иска.
- Та какво да ти речем – поде пак чичо Денчо – оно, домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука бидох по-сгодни работи в София, па рекох, що чем там, по-харно тук: некак по-сефялия место ми се чини. Оно, истина, че може пък баш всичко да не ми иде отръки... Ете, да го речеме, да сакам да станем нещо у судо, може да треба много да се писува, та да не е баш като за мене!.. Па и за друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Те, мислим, ако речеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не, че не знам да лекувам... маке, а щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости... мани, мани... тридесет хекими за пара, ама пак ще река, че и за това немам дип мерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека са жандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пак треба и там да се писува...
Чичо Денчо се поспре, като се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечели благоразположението на министра. Той изтри е ръкава потта от челото си, пристъпи неколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:
- Една работа видех, що прави един човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човека и, нека да си ти го кажем, баш ми остана мерак на нея: та ако си държиш на лакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!.. А инак, да речеш, много сгодна дошла пущината: ни треба да скиташ, ни треба снага да кършиш, ни пък треба при нея да се писува. Жива сгода... вервай ми, таман като за мене.
Сенката от досада, що бе засенила лицето на министра, се загуби и се замени от едно любопитство, та запита чича Денча каква е тая работа, за която му останало мерак на сърцето.
Чичо Денчо се усмихна и пошавна с десния си мустак, а това значеше за него, че единият крак му е вече в зенгията. Той се изстъпи некак по-тържествено и почна със сияещо лице да разказва как неговото остро око е могло да направи цело откритие:
- Оня ден, като минувам през градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири – свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити, зор виждат, еле ония с големите бурии... Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по им е лесна работата, ама пък тупанете им големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толкав тупан. Един с тупан, друг със свирка, трети с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: “Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее – без мъка печалба!..” Та, ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!.. А право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа...

МАРИНЧО
Асен НЕНОВ БДИНЕЦ

Кръчмата на Мария Драгойконица пак се опразни.
Отпускарите си заминаха за фронта. Редно беше да дойдат нови отпускари, но не дойдоха. Носеше се мълва, че на фронта се готвела офанзива.
Само трима отпускари още не бяха си заминали. Това бяха: Драгойко – мъжът на кръчмарката, който уж беше безследно изчезнал в боевете при Чеган още преди една година, пък се върна, като изневиделца; Грашки, който уж пък беше убит пак при Чеган, пък и той се върна и Продан, когото бяха ранили при Червената стена и влачеше раната си шест месеца.
Тия тримата се бяха събрали на една маса в кръчмата. От тях само Продан беше облечен във войнишки дрехи. Този ден той се готвеше да замине за частта си. Отпуската му беше свършила.
- Ех, пък стига ти толкова! – продума кръчмарката на Продан, когато сложи на масата па тримата ока вино. – За нищо и никаква рана, пък се хрантутиш из селото цели шест месеца...
- Е де, пък ти! На теб що ти е?..
- Нищо не ми е, ама на! Хората се бият на линията, пък ти се хрантутиш! Все едно, че не си бил на война...
- Аха! Ами тази рана, дето я влачих шест месеца, да не съм я добил на някоя сватба? Не съм бил на война!
Грашки наля чашите.
- Е, сега нали на война отива! – рече Грашки. – Ха, наздраве! Ха, Бог доброто!
Продан изпразни чашата до дъно.
Драгойко едвам намокри зъбите си. Той беше като пребит, защото завари едничката си щерка на смъртна постеля. Четиридесет дни й отслужиха. Болеше го това, а пък и друга страна го ядеше: мълвеше се в село, че жена му, Мария, имала нещо с кмета...
- Е, сега, вашата част пак ли е на Червената стена? – запита Грашки Продана.
- Не. Сега сме при Охридското езеро, при Томорос.
- А – ха! Вярно, вярно – досети се Грашки. – Нали Ненко Трифонов разправяше за Томорос... Брей, пък попредпазвай се... Там бая бой попаднува... Пък казват, че и офанзива се готвела... Нашите щели да атакуват някакво кале...
- Ехъ, каквото Бог каже... Ако е писано на главата ми още да тегли – ще куртулисам... Ами ти, бай Драгойко, какво си укимнал такъв, я си пий чашата.
Драгойко го погледна под очи.
- И аз това ще кажа, Продане – рече Драгойко – ако на главата е писано да тегли – тя няма да загине: ще куртулиса... Ех! Добре ме бе улучило при Чеган парче от граната, ама защо не бе по-дълбоко, че да е леко сега на костите ми...
Мария го спогледа с кръвясали очи:
- Я стига си такъв!.. 
Грашки пак наля чашите.
- Е, де! Човекът ли е виновен, че Господ му е направил душата толкоз яка...
В това време в кръчмата влезе Найден, инвалид от Балканската война.
- Знаете ли новото? – обърна се той направо към тримата. – Нашите при Томорос започнали вече да атакуват калето.
- Как? – инстинктивно възкликна Продан.
- Да, да. Сега ида от града и там научих. Имало убити и ранени...
Другите наежиха слух.
- А ние там имаме коджа селяци...
- Да, да – рече Найден. – Ами ето вече Маринчо...
- Кой Маринчо? – запита Грашки, като се досети, че това име не се споменува за хубаво.
- Ами Маринчо, на дядо Васил внучето...
- Е, та що? – запита Мария, лицето на която се промени.
- Бог да го прости... – завърши мисълта си Найден.
- Не думай, бе! – рече Продан.
- Кой ти каза това – попита Грашки.
- Ами ето – в общината има съобщение...
- Убавото момче! – въздъхна Мария... 
А Грашки добави:
- Баща му загина при Одрин в Балканската война... Късмет! Орисия!
- Бог да го прости! – казаха всички, като снеха шапките си и се прекръстиха.
В тоя миг на прага на кръчмата се белна ризата на дядо Васил.
Висок и слабичък, измършавел от много грижи и неволи, от много горести и тегла, той се вмъкна в кръчмата като сянка.
Другите се вцепениха.
- Дядо Василе, от где идеш? – запита го Мария, като го дръпна за ръкава на ризата.
- Как от где ида... Ами ида от дома... Че защо ме питаш?
- Рекох да не би да си минал край общината...
- Какво ще чиня при общината? 
После се отправи към Продан.
- Видях те от дома още, че си се стъкмил... Гледай, гледай, пък какви нови дрехи си облякъл...
- Нови – рече Продан – невестата ги е поопрала, та приличат на нови...
- Е, хубаво е така, чистичкото е все по-хубаво... Ами, кога тръгваш?
- На път съм – отвърна Продан. – Чакам някои, божем щяха да допращат нещо на селяците.
Мария донесе още една чаша вино. Грашки я нале и я сложи пред дядо Васил.
- Е, хайде тогава на добър час – рече дядо Васил и вдигна чашата.
- Дай Боже – отвърнаха другите.
- Е, Продане, ето това ще занесеш на моя Маринчо.
И като подаде на Продана едно малко колетче, дядо Васил продължи:
- Вие с него сте в една рота... Мъчно ми е, че отдавна не съм го виждал... Селяните се изпревървяха на отпуска, а пък него го няма да дойде... Ама ще му кажеш, Продане, чини какво чини, да гледа да си дойде... Дядо ти, речи, така поръча... Пък ще го ожена... Щом си дойде и ще го ожена... Така да му кажеш: дядо ти, речи, ми каза, че щом си дойдеш на село и ще те ожени... Нови дрехи съм му поръчал... Нова шапка съм му купил... И голяма сватба ще му направя... Оставил съм му и ракийца хубава... и винце съм оставил...
- То да се свърши войната, дядо Василе, пък всички ще се наредим – продума Грашки.
- Да се свърши... Ще умра дотогава?.. – рече дядо Васил. – Кой ще ти чака свършека... Пък и свършва ли се? А пък на! Няма кой да ме послуша за нищо... Ризата ми няма кой да опере... Не съм кадърен ни гадове да нахраня, ни стока да обидя... А пък да умра, дето се казва, и свещ няма кой да ми запали... Затова, ще си го ожена аз него... Така да му кажеш, Продане... Дядо ти, речи, иска снаха да му доведеш в къщи...
- Добре, дядо Василе...
- Тука съм му сложил една риза и двойка чорапи... Още от майка му, покойната, са останали... Дар бяха за сина ми... Пък неговият късмет беше до Одрин... Ех! На Божията воля никой не може да се противи... Пък дано той ми остане... Не за мене, ами за него, че е млад... Чакай...
Дядо Васил извади от пазвата си кесия.
- Дай му и тия парици... Дядо ти, кажи, ти ги даде, да си вземеш нещо с тях...
Продан се възпротиви:
- Няма нужда, дядо Василе... Той си пари има...
- Нищо, че си има... Дай му ги и тях...
Като се просълзи, дядо Васил протегна ръката си на Продан, стисна неговата, колкото можеше и се сбогува:
- Е, хайде със здраве! На добър час! Господ да ти дава живот и здаве – и на тебе, пък и на всички ония, при които отиваш...
Дядо Васил закрачи към изхода. Но когато стигна до прага, един удар на черковната камбана го спря.
- Чуете ли? – рече старецът.
Другите се вцепениха.
- Пак някой селянин... – рече Грашки...
Дядо Васил усети, че краката му се подкосиха. Той се отдръпна малко встрани и се опря на стената.
В кръчмата нахлуха жени.
- Маринчо... Маринчо... – чуха се гласове.
- Маринчо? – извика дядо Васил и очите му се оцъклиха...
- Дайте му малко вода – досети се някой.
- Не. Нищо не искам… Значи... Маринчо?.. Моят Маринчо?.. Моят едничък Маринчо?..Сполай ти, Боже...
И като отпусна главата си надолу, дядо Васил зарони едри сълзи.

ЯЛОВИ СЕМЕНА
Веселин ШИШКОВ

***
Когато съм се родил, вторник, тринадесетият ден на месец юни, хиляда деветстотин тридесет и някое лято Господне, двете ми баби завили на умряло.
Имало е защо да скубят коси двете матрони. И тримата сина на баба Гина, родени преди мама под този знак, починали; пак под тази черна забрадка баба Ненка родила три дъщери, които, макар и живи, не слизаха от хорските уста.
Сега на мушката заставах аз.
Това за черните вторници го научих по-късно. Първият ми спомен от Хайдук чешма е нещо бяло, което искри в стъклата на прозорците и насълзява очите. Не беше мляко, защото мляко ядях всяка сутрин и щом обърнех паничката, то се разливаше, а това блестеше по клоните на дърветата, по земята и покривите, студенееше и не помръдваше. За да го видя по-добре примъкнах стол, хванах се за железните пръчки на черчевето и се покатерих на прозореца. Сняг, казах са на ум, но не можах да му се насладя, защото някой ме хвана отзад и ме смъкна на пода. Беше мама. Отново се покатерих на прозореца. За наказание мама ми издърпа ухото. Третата наказателна мярка беше нажаркан задник и аз, както си му е реда, надух гайдата. Баба Ненка, наблюдаваща спора от нишата до печката, ме взе в скута си, избърса сълзите ми и започна да ме утешава, а аз й задиктувах писмо до татко.
- Мили татко, мама бие! Мили татко, мама бие! Мили татко, мама бие!
Надали баща ми, когото до десетата си годишнина наричах танко, е получил това писмо, но той наистина си дойде. Е, не веднага, а чак когато снегът се стопи и земята габардиса като великденско тесто. В щъркеловото гнездо на дядо Ванковата плевня, която се издигаше точно срещу нашата къща, затракаха с клинове щъркелът Тосун и жена му Петрия, а лястовиците подгониха пролетните ветрове. Освен най-хубавата усмивка татко имаше ботуши, гьонов колан, щик и шинел. В казармата имал още кон, сабя, рязана пушка и флигорна. Не можел да ги донесе, защото служел далече. Много далече…
Чак в Скопие!
Потръпнах от удоволствие. Чичо Мито, бащата на Ванчо Мишкин, служеше в Лом и брат му Пеко ката седмица му носеше по гърне боб и два просеника. Тръгваше пеш от Хайдук чешма събота сабайлем и се връщаше пеш в неделя вечер. Кръгло сто и двадесет километра. А до Скопие колелата на вагоните тракали две нощи и два дена. През средата на града минавала река, близките планини били пълни с шумкари, които татко и другарите му гонели като мишки. Шумкари и мишки имаше и тъдява. От Хайдук чешма още никой не беше хванал гората, но в Макреш, село на ден път от нас, бяха избили цяла глутница и сетне хвърлили на площада да ги плюят селяните. Общото между едните и другите шумкари беше това, че като ги изгониш от едно място, минават в друго. Погнеш ли ги оттам, минават в трето. После в четвърто, пето, шесто...
Изобщо безнадеждна работа.
Дядо Лозан закла първото агне. За отпускаря. Изядохме го веднага. За гостите, които заприиждаха отблизо и далеч, старият мърморко тръсна дзвиската Величка, две педи дебела в задницата и непослушна като мен. Изядохме я с дядо Филип и баба Гина, с вуйчовците Яко и Митър, с лелите Митка, Цонка и Надежда, с всички, които смятаха, че е редно да видят и поздравят войника. Вуйчо Митър се напи, поиска мираз и беше изгонен от масата позорно. Единственият човек, който ядеше без да говори, беше леля Надежда. Висока и тромава като есенна патица, с дебели бърни, крив нос и шавливи ръце, тя поглъщаше мръвка след мръвка и въздишаше блажено. Братовчедите Бонка и Кръстьо седяха под масата и ако някой се сетеше да им даде нещо, ядяха. Забравеха ли ги, подсмърчаха. Те си нямаха баща, комуто да пишат писмо. Беше починал миналата пролет от охтика.
Ала казано е – хубавите работи свършват бързо. Мина – не мина седмица и една сутрин тук татко, там татко – нямаше го. Върнал се в казармата без да ми се обади. Мама ревна, дядо Лозан и баба Ненка започнаха да се карат. Опреше ли в кокал ножа, винаги ставаше така – сълзи и крамоли.
Почувствах се смъртно обиден. Това са те големите – обещават, обещават, обещават и изпуснеш ли ги от поглед, дим да ги няма. Не надух гайдата. Не защото съм опърничав, а защото езикът в устата ми набъбна и ни напред, ни назад. Кожата по лицето ми се сгърчи, жилите ми се подсякоха, долната ми устна се пукна. Хлиповете на мама се превърнаха във вик, дядо Лозан отърча да доведе баба Първа Мишелкова, знахарка и гадателка. Тя ми ля куршум, поп Тасо и поп Насо ми четоха от Евангелието, доктор Славчо отсече: “Шок! Езикът му ще се отвърже, но кога, само един Господ знае! Търпение и надежда му е майката!” Проговорих на Задушница, преди Русаля, в мига, в който с баба Ненка подгонихме злите духове, които бяха заседнали в къщи и тормозеха хора и животни.

***
Горе-долу като тая засукана дума се е пръкнало и родното Хайдук чешма. Праотците ни били някакви гърци, появили се тъдява незнайно кога и незнайно откъде. Легендите за това и сега нямат чет, но едно е сигурно – освен богати, гърците са били и умни, защото построили хан и отворили кръчма не в една от махалите, разположени край реката, а точно в средата им, на пътя, който свързва Загорето и долината на Тимок с града. Спечелилите в Бдин пиели от кеф, загубилите от мъка, ханът бил винаги пълен, кръчмата - весела. Уханието на вино и ракия, песните на гювендиите и монетния звонк почнали да разтапят твърдоглавието на хората от близките махали и голапулчени, мушиици, махленци, циганиици… зарязвали старите си колиби и почнели да вдигат нови край хана. Ала още преди Христос са забелязали, че пропее ли някъде монетен звонк, замирише ли на вино, ракия и жени, там като по закон се появяват и хайдуци. Появили се и тъдява. И ето ти го Хайдук чешма.
По времето, в което езикът ми не искаше да говори, Xайдук чешма броеше към четири хиляди човешки глави, три пъти по толкова говежди, конски, овчи и магарешки, на изток землището ни опираше до Видин, а на запад, при Делейна, о сръбската граница. Гордост ни бяха трите мелници-валцовки, половината дузина караджейки и цялата дузина кръчми. Недораслите от долната махала събираха ум и разум при Шането в училище “Васил Левски”, тези от горната махала в “Черноризец Храбър”, всички изкласявахме в прогимназия “Христо Ботев”, черкувахме се в храм “Свети пророк Илия”, читалището ни се именуваше “Просвета”, а кметът - Георги Иванов.
Та приказката беше за ръжена и бакъреното котле, китката босилек и светената вода, с които аз и баба Ненка се мъчехме да победим тумбите змии и гущери, плътеници и караконджули, змейове и хали, цялата оная сган, която трополи по врати и прозорци, вие по тъмни доби, бълва огън и жупел и кръстосва пътищата на доброто с тия на злото. Заклинанието се прави на Задушница срещу Русаля, след заник слънце. По тъмно. Биех ръжена о бакъра и повтарях на ум заклинанието, което баба Ненка беше набила в главата ми. Тя се тътреше след мен, ръсеше с китка босилек къщата и плевнята, яхъра и кочините, курниците… Раздразнени от необичайната врява, кучетата – наши и махленски – лаеха на възбог. По някое време гърлото ми се е отпушило, баба Ненка, хвърли менчето и китката, притисна ме до себе си така, че костичките ми изпукаха, намокри ме със сълзи и заповтаря: 
- Божке... Мили Божке, ти чу молбите ми! Благодаря и на тебе, Пресвета майчице! Поклон доземи, блажени! Утре, и докато съм жива, ще ви паля от най-големите, от най-скъпите свещи! Курбан ще дам, циганка няма да връщам от портичката! Просяка ще нахраня, на бедняка ще помогна, отчаяния ще утеша!
Баба Ненка разтегна менгемето на ръцете си, измъкнах се от него. Тишината беше станала толкова гъста, че с мъка се раздвижих из нея. Изненадани от чудото, кучетата също бяха притихнали, но беше достатъчно да направя една крачна и те отново разтвориха уста. След тях закудкудякаха кокошките, замуча телето, заблеяха агънцата. Без да обръща внимание на нищо, баба Ненка коленичи и отново зашептя:
- Още един дерт, още една молба имам към Вас, Пресветли! Син имам на война – моето последно и любимо чедо – не го забравяйте! Пазете бащата на това цвете до мен от огън и жупел, от куршум и сабя, от топ и аероплан, от зла умисъл и дяволска клопка, от… – баба Ненка се наведе, целуна земята и продължи – А когато синът ми се върне, мине ли портичката, целуна ли го – ваша съм! Робиня ще съм ви тук, на земята, робиня ще ви стана и там, на небето!
Ядосан от дългото ни отсъствие дядо Лозан дойде да ни прибере, мама припадна когато чу гласа ми.
През нощта почти не спах. Със затворени и отворени очи виждах един от щъркелите в отсрещното гнездо да стои на пост, месечинката, пълна и засмяна се търкаляше по гърбицата на “Кутига”, скрити от лоши очи славеите в градината пееха до припадък. Въздухът в стаята пулсираше, всичко дишаше и очакваше утрешния празник.
Гостите заприиждаха на тумби още след изгрев. Весели, окати, с китки на ушите и обувки през рамо – за да не се прашат. С купища играчки, които разстилаха върху стари вестници и кърпи, след тях се заточиха циганите от “Бончова махала”. Следваха сладоледаджиите с дървени колички, в чиито търбуси се криеше сладката ледена прохладност, продавачите на загорелки и захарни петлета, на сладък качамак и пелтета, на локуми, вафли, бонбони… на хиляди жадувани неща. Накрая очите ми сами се затвориха, а когато ги отворих, къщата беше пълна с гости.

***
Господин кметът Георги Иванов пристигаше точно в дванадесет. Чаках го с нетърпение, защото само в негово присъствие старците развързваха кесиите си и ни позволяваха да отърчаме до чешмата в “Сарая”, за да изхарчим току-що получените стотинки. Застаналото в средата на небето юнско слънце го наблюдаваше как се спира на портичката, как бръква в джоба на жилетката си и изважда сребърния часовник, как бавно отваря лъскавите капаци и вижда какво показват стрелките, как прибира скъпата вещ и тръгва към масата. Преди да седне на застлания с шарено ковьорче стол оглеждаше гостите и натъртено казваше:
- Мир и благодат на този дом!
- Хвала! – отвръщаха гостите воглаве с дядо Лозан, който, захилен до уши, веднага нареждаше: – Жени, ракията!
Ракията, виното, салатите и мезетата, изпеченото на жар в окоп агне, баниците, халвата и другите сладки неща бяха приготвени и чакаха реда си в оджака. Като най-учени, поднасяха ги мама и леля Цонка. Леля Митка помагаше на баба Ненка, леля Надежда, като най-сбъркана, миеше чиниите. Специално подбраната и изстудена в зимника ракия биваше донесена, дядо Лозан напълваше чашите и зачакваше господин кмета да произнесе важната дума. Той вдигаше чашата на височината на очите си, оглеждаше всички и казваше:
- Наздраве!
Масата отвръщаше:
- От здраве да се не отървеш!
Все още не можех да връзвам както трябва гащите, но бях забелязал, че думите се повтарят. “Честит празник!”, “Мир и благодат на този дом!”, “Наздраве!”. Не се променяше и мястото на гостите около масата. От лявата страна на господин кмета слагаха вуйчо Яко, от дясната дядо Лозан. Следваха баджанака дядо Кръстьо и вуйчо Митър, гостите от Плакудер, Динковица, Фундян и всички останали. Баба Гина и дядо Филип слагаха от другата страна, колкото се може по-далече от господин кметът, вуйчо Яко и баджанака дядо Кръстьо. Причината беше проста – господин кметът, вуйчо Яко и баджанакът дядо Кръстьо бяха сговористи, а дядо Филип - комунист. А както е известно дори на врабчетата на Хайдук чешма, комунисти и сговористи не могат да мелят наедно брашно.
Та макар да не мятах маншети като истинските мъже, бях забелязал и още нещо: дрехите на господин кмета се меняха два пъти в годината. Зимно време - носеше балтон с астраганена яка, черен костюм и връзка, лятно време бял шантунгов костюм, червена пеперудка и червени обувки.
Първата чашка ракия беше гаврътната с видимо удоволствие, дядо Лозан отново напълни стъкълцата, те се запотиха, прокашля се и щом се убеди, че всички го гледат, начена,
- Господин кмете, ти си учен човек. Събирал си ум в столицата, обиколил си, кажи го, Европата… видял си много свят… и бедни и богати ти свалят шапка, та кажи ми, господин кмете… научи ме... – тук дядо Лозан поспираше, за да огледа отново всички и да им подскаже, че с господин кмета са изяли половин чувал сол, че са ей така, като дупе и гащи, че каквото и да каже, господин кметът няма да му се разсърди – Посъветвай ме как да не си платя данъците тази година!
Присъстващите леко ахнаха. Колкото за очи. Защото познаваха не само думите на дядо Лозан, но и отговора. И той не закъсня.
- Бай Лозане, аз съм държавен човек! И докато съм кмет на Хайдук чешма, ще защитавам закона! С добри думи, а когато се наложи и с шамари! За благото на селото и държавата!
Следваха ръкопляскания и имаше защо. За няколко години господин кметът бе направил мост и две училища, на динковчани строеше черква, на плакудерчени - шосе... Държавата също беше забелязала старанието му и Негово Величество го беше наградил с орден. Ръкоплясках и аз и кой знае докога щях да си шляпам ръцете, ако трите сирени не бяха се събудили едновременно.
Ууууу… откъм училище “Васил Левски”
Ууууу… откъм училите “Черноризец Храбър” 
Ууууу… откъм черквата.
Ууууу… по-високо.
Ууууу… по-ниско.
Ууууу… по-силно.
Ууууу… по-слабо. 
Ууууу… до безкрайност. 
Първо скочиха и се разпищяха жените. Детската врява беше по-различна – освен страх в нея имаше и много любопитство. Все още не знаехме какво е взривна вълна и как тя смила всичко пред себе си, как разпердушинва къщи и помита дървета. Мъжете изпиха налените и запотени ракиени чашки, жените ни запритискаха в полите си. Сякаш бяхме пилета и над главите ни лети ястреб. Стана и господин кметът. Изчака търпеливо да му донесат панамката, топлият юнски ветрец раздвижи краищата на пеперудката му. Ала вместо към скривалищата, маркирани лично от него, се отправи за общината. Смел човек.
В този ден, излегнат върху стоплената от лятното слънце земя, се научих да броя до тридесет и шест. Минаха няколко вълни аероплани и всяка от тях се състоеше от тридесет и шест самолета. Летяха високо в небето, подобно на щъркелови ята, сребристо-бели, тумбести, застрашителни, само дето лястовичките, жеравите и щъркелите заминават на юг, към топлината и слънцето, а самолетите пресичаха Дунава и потъваха в безкрайните полета на Румъния.
- Търсят газта на власите! – говореха си възрастните около мен.
- Същата, която вечер сипваме в лампата? – питах.
- Да – беше отговорът.
Когато научих какво е нефт и разтворих томовете на сър Уинстън Чърчил, разбрах, че малко преди Русаля е паднал Рим, че летищата на половин Италия са завзети и нефтените полета край Плоещ трябва да бъдат бомбардирани.
И бяха бомбардирани.
Но това е история.
Докато броях самолетите от главата ми не излизаше мисълта за неизядените сладоледи и загорелки, бонбони и захарни петлета, за некупените играчки. Малко, преди да залезе слънцето сирените дадоха отбой, изгубилите ума и дума гости запрашиха към домовете си, тръгнахме и ние. На мегдана край Сарайската чешма, където поп Тасо беше отслужил водосвет и където се бяха вили две хора, нямаше никой. По земята се търкаляха само смачкани хартийки и отъпкани клечки и треви. Лекият вечерен ветрец местеше прахта и боклука от едно място на друго, щъкаха само кучета. За да е пълно гърнето с катран, вкъщи настъпи олелия. Никой не се беше сетил да прибере масата и затвори вратите на оджака, и от още неначенатото агне, от мезетата и сладкишите, от хляба и баниците нямаше и следа. Нашите и комшийски кучета си бяха направили истински русалски пир.

***
Тогава не знаех, а днес е глупаво да крия – дойде ли им времето черните вторници прибират безжалостно както главницата, така и натрупаните лихви.
Късно вечерта татко си дойде. Но не сам, а с четирима други войника. И с един закован ковчег. На негов набор и приятел от съседното село Плакудер. Шумкарите по чукарите край Скопие го издебнали и му светили маслото. Погребението щеше да е на следващия ден с музика и военни почести.
За една нощ брадата на дядо Лозан побеля. Сълзите се стичаха но лицата на жените като пролетни ручейчета, говедата по оборите мучаха, кучетата се съдираха от лай. Главите на хората, които следваха ковчега, потъваха в раменете, сякаш сме кокошки, косени от люта болест.
Да, дойде ли време за прибиране на данъка, черните вторници са безжалостни. За нея година в семейната Библия дядо Лозан е записал: “20 юлий – градушка в Равницата”, “12 септемврий – Георгя изчезна”, “15 септемврий – руснаците”.
След погребението татко каза, че сабалем си тръгва и да не плача! Щял да си дойде! Скоро! Много скоро! Отвърнах, че вече съм мъж и няма да го изложа! Удържах на думата си.

***
Февруарската мъгла на четиридесет и шеста година имаше цвят на бито мляко. От войната в Сърбия и Унгария се бяха върнали всички мъже в махалата. Татко и чичо Асен, Тошко и Ванко Кунини, чичо Мито, бащата на Ванчо Мишкин, когото брат му Пеко Мишкин беше хранил две години в Лом с боб и просеник. Спомням си тая подробност, защото в тая февруарска мъгла продадохме с дядо Лозан половин кош слама на кума Марко. Когато се върнахме в къщи, заварихме баба Първа Мишкина. Веднага наострих уши – появи ли се някъде тя, винаги става нещо – я сватба, я погребение, я някой золум.
- Започнали са да гранясват! – преглътна тя и посочи останалите в чинията пръжки. За да убие лошия им вкус надигна глинената кана, в която баба Ненка й беше наточила вино, отпи, отново примляска, погледна ме и каза: 
- Този, с тези очички... не му казвай нищо, защото ще развали магията!
- Дърта вещица – казах и я напсувах на ум. 
В махалата всички деца псуваха, имаше си хас да пропусна такова удоволствие. 
- Ще гориш в пъклото!
Освен магьосница, за мен баба Първа Мишкина си беше чиста работа караконджул. Такива като нея нощно време трополяха из комините и изпиваха на малките деца кръвчицата. Сигурно затова я викаха да къпе всички умрели.
- Малък дявол! – направи кръст тя, плю си в пазвата и заповяда – изгони го! 
- Този още не може да си върже гащите! – смъртно ме обиди баба Ненка. 
Започнах да треперя, обливаха ме ту горещи, ту студени вълни. 
- Не му обръщай внимание! Хайде, казвай какво по-натам!
- Тая работа бързо не става! – свърши с пръжките тя, проми гърлото си и подаде на баба Ненка съдинките. – Знаеш го какъв е оня с рогата – замирише ли му на тамян и почва да пърди!
- Наточи й друга паница вино! – казах с най-голямата злоба, която можех да събера. – Затвори устата й с пръжки, та дано пукне! Караконджул и змей!
Вместо да ми начервят задника, двете бабички се усмихнаха. Такива са те, възрастните – когато ги обидиш, усмихват се; кажеш ли нещо умно – марш в кьошето!
Загледах се в люлката на брат ми. Ето го истинския ми враг. В махалата всички приятели казваха, че когато порасне, ще вземе по половинка от всичко – от ниви, ливади, стока, от всичко, всичко... Баба Ненка беше заповядала на мама да роди момиче, но тя беше родила момче и тя още не й говореше. Затова бях решил да го убия. Кога – щях да реша по-късно. Есента беше навършил годинка и засега освен да бозае, спи и цапа пеленките, друго не знаеше.
Огънят в главата ми се засиляше. Нямаше никакво съмнение, че за тия няколко минути баба Първа Мишкина е успяла да ме урочаса. Малък дявол – само да ми мине главата и ще й дам да разбере! Засега трябваше да си държа очите отворени, защото знайно е, че приклопя ли мигли, с мен е свършено! Ала и тази мисъл не ми помогна – заедно с огъня, болките и сълзите покрай мен мина вихрушка, която ме повали и аз се намерих на пода. 3атворих очи, а когато ги отворих, мъглата беше изчезнала. Вместо нея по покрива на дядо Ванковата плевня се търкаляше златистата грива на слънцето. Отдъхнах си – значи вещицата и караконджул не беше успяла да ме вкамени. В горния край на един от прозорците се мярна лястовичка, попитах:
- Мътят ли вече?
Мама и баба, които също изплуваха от мътилката, писнаха. Оставих ги да реват. В Хайдук чешма женското циврене си е неписан закон. От светлината очите ме заболяха, по бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Открих чие е лицето, промъкващо се между хлипанията на мама и баба – беше на леля Надежда. Веднага погледнах под масата – там в паяжините, с пръст в носа и комат просеник в другата ръка кротко преживяше братовчедът ми Кръстьо. Искрено му се зарадвах, защото макар и по-малък от мен, беше идеален другар в игрите. Нароча го за полицай, той примига, примига и се съгласи; нароча го за изпаднал германец, той премига, премига и се съгласи. И винаги гладен, завалийката – можех да го подкупя с парче качамак, когато си поискам. При думата качамак коремът ми се сви, казах:
- Гладен съм!
- И Кръстьо гладен – обади се изпод масата той.
Та докато аз, мина ми през главата, люшкан от шарка и пневмонии, от лошо гърло, заушка и цял куп други болести, бях се реял като перушинка между небето и земята, в Хайдук чешма и дома се бяха случили различни премеждия. Например това, че Глухият Влах, както наричах дядо му по баща, го беше изгонил. Него и майка му, леля Надежда. Така е като си нямаш баща, комуто да се оплачеш – вуйчо Костадин беше починал миналата година от охтика, и това чучело, този проклет дребосък без косъм по главата и редички като на плъх мустаци, им беше видял сметката.
- Гладен съм – повторих.
Дадоха ми лъжичка мед, сетне изстискаха в устата ми резенче лимон. За Кръстьо никой не се сети. Дадох му бучката захар, която натикаха в устата ми, за да подсладя лимона. Той признателно ми се усмихна, смесвайки парченцата захар с клисавия царевичен хляб. За спане им бяха приготвили дървен нар, сламен тюфлек и няколко домашни одеяла. Бяха тихи като мишки.
На сватба ми замириса чак когато започнах да се попривдигам и едно – друго от разправиите и митарствата им си дойдоха на мястото като парченца от счупено гърне. В Хайдук чешма е така – остане ли жена вдовица, веднага трябва да й се намери мъж. Първо да не посяга на наследството, второ – да си вади сама хляба, и трето… Третото не можех да отгатна, но сигурно го имаше това трето. Затова, когато баба Първа Мишелкова отново се появи в къщи, аз хич, ама хич не се изненадах,
- Ще ви женят! – казах на братовчеда, когато баба Първа и баба Ненка им омръзна да си говорят. – Какъв баща си избираш?
- Никого не искам! – отвърна. – Тук ми е добре! 
Оздравяването си бележех по пътя на слънцето. Когато изплувах от мъглата, то се търкаляше по билото на дядо Ванковата плевня, а когато слизах от леглото, то се беше преместило цял остен по-високо и решеше косите си с цветчетата на ябълката. От мешавицата розовите листенца покафеняваха и се превръщаха в шушулки, които пък от своя страна ставаха ябълки. След Гергьовден с Кръстьо ги опитвахме – бяха хем горчиви, хем стипчиви, хем кисели. По Петровден щяха да се превърнат в чудо невиждано, но дотогава имаше още много, много време. Посещенията на баба Първа Мишелкова зачестиха, изборът му трябваше да е готов. Той отвръщаше:
- Никого не искам, тук ми е добре!
Какво му е доброто само той си знаеше. На мен определено ми беше зле. Мачкалите ме цяла пролет болести полека-лека отшумяваха, а с тях и глезенето. След жетва дядо Лозан разделяше житото на три: за наряд, за семе и за нас каквото остане. Не оставаше много, защото с първите есенни дъждове пшеничения хляб намаляваше и на масата се появяваха омразните просеник и качамак. Олиото свършваше около Нова година, но беше поносимо – за Коледа тръшвахме свинята, стопената мас ни изкарваше почти до Великден и боба беше запържен. Най-лоши бяха летните месеци – постен боб и просеник, само като си помисля за тях и коремът ме присвива.
Изборът на Кръстьо за баща също не беше голям. В махалата имаше един ерген – Пеко Мишкин, син на вещицата, която се беше опитала да ме превърне в солен стълб и като капак на всичко на тридесет и няколко години спеше с нея. Отгоре на всичко, говореха, че е нещо сбъркан. Виж, Върбан Живков беше друга работа. Макар да беше парясник, за него такива приказки не се чуваха, макар да беше син на другата вещица в махалата – баба Първа Живкова. Зъбите й бяха редки и проядени, а гласецът – мек като зехтин. Винаги посрещаше с блага дума и усмивка, ха да се разтопи от почтителност, а обърне ли се с гръб, кълне и проклетисва до девето коляно. При редките ни срещи с Кръстьо не й обръщахме внимание, но когато започна да праща много здраве на баба Ненка, се сепнах.
- Ревеш и се дереш като магаре на мост! – набивах заран и вечер на мекия като гума братовчед. – В сравнение с Глухия Влах този караконджул е сто пъти по-лош!
- Гладен съм! – знаеше си Кръстьо своето. – Тук ми е добре!
На сватба замириса по жетва. Не в началото, а в края, има – няма седмица след като отрязахме брадата. Него ден чичо Върбан се изсипа вкъщи и започна да поправя печката. Дума да няма, че изядената от ръжда и прогоряла на няколко места печка имаше нужда от ремонт – цяла зима ни беше опушвала – но поправка преди дъждовете... Успокоих се доколкото можех – чичо Върбан и майка му живееха на хвърлей място от нас, в малка схлупена къщурка, досами чешмата в Сарая, колкото му е да прескоча там или той тук и игрите да продължават. Пък и чичо Върбан беше къде – къде по-добър от смотаняка Пеко Мишкин. Възнисичък, попрегърбен, с окапали като майка си зъби, той се закачаше с нас децата и ни попържаше. Отгоре на всичко беше занаятчия, а знайно е – занаятчия гладен не ходи.
Малко след “Свети Илия” той и майка му се настаниха на масата и пазарлъкът започна.
- Давам декар от нивата в “Пантов поток” – каза дядо Лозан, когато сладките приказки привършиха, а чичо Върбан, подържан от майка си отсичаше:
- Два декара!
Почти пиян и доволен от току що приключилата жетва, дядо Лозан продължаваше.
- Добре, нека бъдат два декара. Никой не е по-голям от хляба, шкембетата на всички ни са еднакви и куркат, когато не им подложиш залък хляб. Давам още овца!
- Две овци! Още коза!
- Е, е, е…
- Бълха те ухапала! – мазно – мазно каза Първа Живкова, а баба Първа Мишкина възкликна.
- Кръстете пазарлъка!
Вместо да си стиснат ръцете и свидетелите да узаконят дадените думи, чичо Върбан, който от този момент ми ставаше вуйчо, отсече:
- Земята, стоката и жената взимам! Но без детето!
- Как така овца без агне! – настръхна дядо Лозан и моментално изтрезня. – Земя давам ли ти? Давам! Стока давам ли ти! Давам! Работни ръце давам ли ти?!? Давам! А ти какво?… Благинките взимаш, а грижите оставяш! Помисли още веднъж и ако си истински търговец – склони! Ако не си – прав ти път!!!
Бъдещият ми вуйчо не склони и си тръгнаха, а когато врявата поутихна, попитах:
- А Кръстьо какво – ще го продаваме ли? Като теленцето на арчарските цигани!?!
Мама ме зашлеви, забравяйки, че повече от месец се щурах между небето и земята. Баба Ненка писна на умряло, проклинайки рода на дядо Лозан и своя, барабар с целия си късмет, който й дал мъж глупак и още по-глупава дъщеря.
И, както очаквах, още на другия ден вкъщи пристигна баба Първа Мишелкова. Баба Ненка извади бучка сирене, наточи паница вино, сложи ги пред нея и зачака. Баба Първа Мишелкова опита сиренето, сетне виното, явно и харесаха, и каза:
- Ще му излезе късметя на сиротинката! 
Баба Ненка наостри уши.
- Върбан е намерил купувач!
- От махалата ли е? – попитах. – Защото ако е от друга махала, не разрешавам! Защото няма с кого да играя. Твоят Ванчо знае само да се репчи! Все партизанин, все командир иска да бъде! Затова не разрешавам Кръстя да го продавате в далечна махала!
- Моят Ванчо е роден за командир! – отсече баба Първа Мишелкова. – За офицерин и командир!
- Да бе, командир! – не й останах длъжен. – Хем тепкав, хем смотан, хем окат! Но да знаеш – и ти, и баба Първа сте вещици! Вещици, караконджоли и змейове! Когато пораснем, с Кръстьо ще ви видим сметката! Маслото ще ви светим и право в пъклото!
- Веднага вън! – рипна баба Ненка и ми издърпа ушите. – Да не си посмял да ми се мернеш пред очите!
Излязох и най-доброто, което измислих бе леговище в сеното на плевнята. Майсторих го половин ден и гладен не гладен легнах. Откриха ме в късна доба и едва ме къндардисаха да се прибера.
А късметя на Кръстьо били двама арменци. Мъж и жена. Те, смотаняците, не могли да си направят дете и търсели някаква сиротинка да осиновят. И баш на нето да ударят.
Отначало всичко тръгна в моя полза. Даже си помислих, че ще му се размине, защото за оправяне на документите трябвало много пари. Купища пари. А ние, от която и страна да го погледнеш, нямахме. Освен за сол, газ, цигари на дядо Лозан и татко и по някоя бучка захар за мен. След телето, дядо Лозан продаде и майка му, кравата Еми и започнаха безкрайни пътувания. От Хайдук чешма до адвокати във Видин и обратно; от Хайдук чешма през Видин до София и обратно; армаган за тоя, армаган за оня, а ние с Кръстьо преживяхме мухлясал просеник. Ала и това чудо затихна.
След гроздобер, по тъмна доба, татко и вуйчо Върбан прекараха багажа на леля ми в схлупената къщичка до чешмата в “Сарая”. Заедно с братовчед ми. Поплаках си, но никой не ме забеляза. Поне е близко, казах си, още утре ще го потърся.
И наистина го потърсих. И как няма! Едно, че нямаше с кого да играя и второ – вкъщи всички бяха овесили носове като премръзнали кокошки. Когото и да заприкажех, с когото и да се закачях, моментално ми обръщаше гръб и заповядаше: “Бегом в ъгъла!”
- Няма го! – отвърна баба Първа Живковица, когато потропах на овесената й портичка. – Вече не го търси!
- Защо? – попитах – Да не е болен?
Баба Първа Живковица сложи пръст на устата си.
- Шшшт!
- Ако е шарка, кажи му, че няма страшно! Ще го поболи главичката, ще го поболи и ще му мине! Виж, пневмониите са по-страшни! Трябва силна храна и силни лекарства! Но и те се оправят! Кажи му още, че ще го чакам! Седмица, две, три... докато му мине! Мине ли му, веднага идвам!
Усмивката на баба Първа Живковица стана толкова мазна, че си тръгнах. По обратния път паднах в калта, която излишната вода от чешмата правеше край оградите. Вкъщи мама ме наби, преоблече ме, пак ме наби и сложи в леглото. Не я сложих в кюпа на враговете, на които щях да светя маслото, когато порасна, но не й проговорих половин месец. Всъщност, при напушеността вкъщи, никой не забеляза протеста ми.
Атмосферата се разведри след няколко дни, когато вкъщи довтаса вуйчо Върбан. По гуглата му бяха полепнали снежинки, в ръцете си държеше фенер. Дядо Лозан му посочи масата и той седна без да изпуска трошливата вещ.
- Във влака вече са пуснали електриката! – каза, след което разклати фенера, за да поясни, че газта си е цяла – целеничка. – И топло, топло... бълхите се раздвижиха и ни изпоядоха! Коджа път – осем часа натам, цяла седмица ни влачиха от кантора в кантора, еле, свършихме я и съм тук! А виж – от газта икономисахме, ще дотрябва!
Ревнах и ревах дотогава, докато сънят не ме пребори. А после го сънувах. Ден, месец, година... Сетне посещенията му пооредяха, но никога не го забравих. И той явно не ме е забравил, защото след години ме потърси. Но не се казваше вече Кръстьо Костадинов, а Xачик Малтазян.

Из книгата “Ялови семена”

НАЙ-ДЪЛБОКОТО МЯСТО
Ангел ШИШКОВ

***
През онова лято Борис реши да тръгне към Ванавара. Не ставаше въпрос да разкрие тайната, тя му се струваше голяма за сам човек.Освен това по инстинкт отгатваше, че в подобна амбиция е заложена тежест, която ще му пречи да върви. На дълъг път се тръгва с малко багаж и с надежда, че ще срещнеш добри хора. Ванавара е бледо сияние на хоризонта, изгубиш ли го от очи, объркваш пътя.
Всичко започна след средношколската бригада. Но преди нея имаше дълга зима със студен вятър, който довяваше на пориви от високоговорителя на площада разказа за Ванавара. Фитила на газената лампа се овъглява, в ъглите се трупат сенки, печката гасне – но Ванавара е тук! Крачка встрани към леглото и тя се превръща в сън. На Борис не му се спеше.
Средношколската бригада дойде с лятото. Учениците от трите класа на прогимназията във Валево спяха в класните стаи, през деня засаждаха дръвчета по близките хълмове, а вечер имаше огньове и акордеон. Командир на бригадата беше куцият Виктор, който носеше пистолет. Борис така и не успя да види пистолета, за който шепнеха момчетата; той отиваше разочарован в опитното поле в края на училищния двор и се опитваше да получи опиум от семенцата на китайския мак, за което бе чел в една книга. Селската черква, грамадна, тайнствена и мълчалива, хвърляше тежка сянка през оградата. Нямаше поп, говореше се, че се разпопил, станал счетоводител в кооперацията, религията е опиум за народа.
Когато бригадата свърши, Борис се прибра у дома променен. Той мина из улиците и спря край селския поток, в който доскоро ловеше риба с ръце; сега той му се видя плитък и незначителен. Усещаше промяната в себе си, но имаше и външни събития. След няколко дни умря баба му, тя получи удар миналата зима, когато куция Виктор и такива като него направиха кооперативно стопанство и отведоха кравата. Тогава Борис дочу майка му и баща му да си говорят зад прихлопната врата.
- Е, сега нямаме нищо.
- Какво си имал с твоите петдесет декара? Учил си до трето отделение и после си пасъл говеда. Бял хляб ядяхме от празник, та на празник.
- На фурната с купон сигурно е по-добре.
- Не е по-добре, но големият ни син учи в града. И малкият ще учи.
- После ще те питам, какво ще правиш, когато останем сами.
- Мама и тате не са ли останали сами? Брат ми умря на двадесет и една година, нямахме пари за лекарства.
- Ти все много знаеш, нали си учила до четвърто отделение.
- Знам! Ако тате имаше пари да ме издържа, щях да уча и повече. Все отличничка бях само с една тетрадка. Внимавах в час.
- Тебе никой не може да те надприказва. А Борко няма да пусна в града, тука ще стои.
- Той тебе ше пита! Не чуваш ли какво им говорят в училище: на когото му се учи – да учи!
- Кой им говори, оня, куцият ли?
- Всички говорят...
Той ще учи в града! Борис повече не се съмняваше в това и съвсем не защото много му се четеше, но понеже наистина всички се стягаха за учение. Тази пролет най-интересната страница на младежкия вестник беше последната, на която печатаха обяви за приемане в техникуми и училища. Завършващите седми клас говореха за гимназията в града, вечер се събираха на пейките под черниците в училищния двор и преценяваха, спореха. Защото имаше и по-големи изкушения. В Южна България се изгражда гигантска електроцентрала, “Марица изток” ни зове, та-ра-та-ра-та-та-та”, това се изпълнява на акордеон, в Мадан и Рудозем разкриват нови мини, в Добруджа засаждат ветрозащитни пояси и водоснабдяват. За петокласниците тези имена звучаха като целия свят плюс те самите, а шестокласниците едва благоволяваха да разговарят с тях, защото бяха вече там.
Черниците ронеха по пейките своите бели и тъмни плодове, които цапаха, за ужас на момичетата.
- На Савина няма да й дадат характеристика от съвета, защото има дядо в Америка – важно казваше бузестия Евстати с прякор Адвоката.
Никъде няма да я приемат.
- Ще й дадат – неуверено възразяваше някой. – Куцият Виктор казва, че всички, които отидат на средношколска бригада, ще получат характеристика. И на когото му се учи – да учи, никого няма да спре.
- На Савина не й трябва да учи.
Борис знаеше защо. Савина беше получила колет от дядо си в Америка и сред недостъпните дори за завист подаръци имаше един съвсем недостижим. Приличаше на фотоапарат с увеличително стъкло, в който Савина слагаше изрезки от филмова лента, само че специални, и пред погледа излизаше индианец на кон, Ниагарският водопад или лека кола. Колкото и да учеше Борис, такова нещо не можеше да има. А характеристика от съвета ще й дадат, тя никога не бяга от училищните мероприятия, освен това индианецът и Ниагара не направиха на куция Виктор кой знае какво впечатление, когато на свой ред погледна в апарата.
Сякаш всичко това беше станало не тази пролет, а много отдавна. Един ден след средношколската бригада във Валево се появиха непознати хора и машини, изправиха разставените из улиците бетонни стълбове, изтеглиха жици и до вечерта първата електрическа лампа светна.
Следващото предаване за Ванавара Борис слушаше вече в стаята си от собствена радиоточка. Защото веднага след идването на тока във Валево изтеглиха жици и за радиофикация. Съседите си купиха голямо радио, а бащата на Антон престана да смесва киселина и нишадър в батериите за своя телефункен. Радиоточката също е хубаво нещо, особено ако човек има лични заслуги за нея; когато жицата за свързването й до стълба не стигна, Борис и Васил отидоха в лозята и се върнаха с двадесетина метра ръждива тел, която свърши работа. Сега той няма да пропусне нищо за Ванавара.
Неизвестното космическо тяло било записано в аналите на астрономията като Тунгуския метеорит. Но що за метеорит бил той? Ловците и еленовъдите видели в небето огнено кълбо, след което чули силен гръм, последван от няколко по-слаби. Хоризонта притъмнял и завалял силен дъжд. Тайгата на десетки километри лежала повалена като от смерч, а корените на изтръгнатите дървета сочели епицентъра на взрива. Неговата ударна вълна била толкова силна, че обиколила няколко пъти земното кълбо, а в небето на Северна Европа се появило странно сребристо сияние. И въпреки това скоро всички забравили за метеорита, толкова отдалечена е Ванавара от центровете на съвременната цивилизация...

***
Дните след бригадата се повлякоха необикновено дълги, но сякаш празни. Ловенето на риба в селското поточе повече не го изпълваше с възторг и Борис отиваше с Васил и Антон да се къпят в страшния въртоп на реката извън село. Там водата внезапно потъваше, човек можеше да я прескочи, и излизаше побеляла и завихрена в широк вир. По-големите момчета още се опитваха да натискат главите им във водата, но това все по-рядко им се отдаваше; ябълките-петровки, черешите и крушите отдавна бяха преминали и нямаше за какво да скитат из лозята. Оставаха бостаните, но тази година нямаше такива зорки пазачи както по рано на частното. Слънце, прашни пътища, стържене на щурци из ливадите, рядко някой камион ще вдигне пушилка – истинско заспало царство представляваше Валево през онова лято след средношколската бригада. А по жътва изчезна вършачката с локомобила. Миналото лято двете машини стояха в края на селото, Борис хвърляше слама в ненаситната паст, каиша плющеше, купите растяха, децата се качваха на тях и с вик политаха надолу. Тази година дойде комбайн. Кума Байо жъне, Кума Йона кара, а за текезара нищо не остава... Куцият Виктор се мръщеше на селския хумор, но си мълчеше. Вярно, че по средата на жътвата комбайна се повреди и трябваше да го захранват на ръка, но дори и тогава той не беше така интересен като локомобила и вършачката. Както винаги имаше и друго – Борис не искаше вече да го бъркат с дребосъците, които тичаха около комбайна и, дядо му да го подиграва, че гласът му дрезгавее като на петле. Да си в пети клас е съвсем различно от четвърти, а от наесен той ще е в шести. Даже катеренето по дърветата на залез слънце вече е друго, въпреки че си остава все така хубаво.
На пясъка, примесен с прах и слама от близките стърнища, под слънцето, но близо до дълбокия вир, всеки може да мисли каквото си иска. Жените от полевъдната бригада в текезесето, където работи майка му, малко да спрат и търсят сянка. Примижал срещу слънцето Борис си мислеше за миналото лято. Тогава през стърнищата минаха войници с оръдия, танкове той не видя и не лъжеше както някои, после войниците изградиха бетонни бункери от двете страни на шосето към близката граница. Миналото лято вътре беше тъмно и страшно. Борис се страхуваше повече от змии в тревата край бункерите, в тъмното и в картечните гнезда нямаше нищо страшно. Верка пък, на съседа Маленков, му показа скришом една книга, в която буквите бяха като българските, но имаше и различни. Тито! Труман, Чърчил, Тито, Ли Син Ман – миналото лято високоговорителят на площада говореше само за тях, а през това рядко ги споменава. Тито иска да ги направи сърби и фашисти, той самият е такъв и затова подхвърля във Валево сръбски буквари. На секретаря Дълес ще бият златна инжекция да оздравее, Диен Биен Фу, Раймонда Диен легнала на релсите пред влака, ООН и Даг Хамершалд, или как му беше името...
Пари за кино довечера все пак нямаше и като се сети за това, Борис чак забрави миналото лято. Изведнъж си спомни, че снощи един познат на баща му подхвърли у дома, че ако момчето иска да изкара някой лев, може да го уреди. Знаел един частен строеж в града... Борис скочи и подсвирна на Антон.
Поразпитаха, намериха строежа, а и предприемачът се оказа там – нисък, с шарена риза и изхвръкнала изпод каскета бяла коса. Въпреки, че не изглеждаше стар.
- Искате да изкарате някой лев, нали? Сега не дават, малки сте били за работа – а какво е един мъж без пари? Грабвайте лопатите и започвайте да бъркате вар, ако някой ви попита какви сте, казвайте, че сте роднини и помагате. Плащането в края на седмицата.
В края на седмицата предприемачът не се мярна на строежа. В окото на Борис попадна вар и то се зачерви и подпухна.
- Прибирайте се на село – подшушна им собственикът на строежа. – Ценко са го задържали.
Не беше необходимо да им обяснява повече, от радиоточката Борис знаеше, че най-страшното престъпление на капитализма е експлоатацията на детския труд. В социалистическа България завинаги са ликвидирани вълчите закони на предприемачи, търговци и банкери, и който от прикрилите се влечуги се хване...
- Ценко винаги е бил глупак – промърмори повече на себе си собственикът на строежа. – Преди това минаваше, ама сега може да сгази лука. Вие сте умни момчета, нали, няма да приказвате? – додаде той, като се озърташе към улицата.
- Кога да дойдем за парите?
- Ако не ви е страх от затвор наминете другата седмица. Дотогава може да го пуснат.
Страх ги беше и все пак следващата събота дойдоха. Две други момчета бъркаха вар и носеха тухли на тяхно място, което се стори чудно на Борис. Мярна в края на улицата шарената риза на Ценко, който бързо се скри.
- Излъгаха ви, нали? – съжали ги майка му. – Кой ви намери тази работа?
- Сами си я намерихме – смутолеви Борис.
- Затова учете, за да не работите с лопатата и да ви лъжат.
- А кой ще работи, когато всички станат учени? – полюбопитства баща му.
- Който е прост като нас, той ще работи с лопатата и мотиката.
- Излъга ме, кълнеше се, че ще ми плати, а излъга.
- Ти ли ги прати там?
Баща му беше добър, но все го лъжеха. Когато куцият Виктор правел текезесето, го излъгал, че в кооперативния краварник той само ще дава сено на добитъка, а други ще им чистят и носят вода. Поне така му се присмиваше майка му и присмехът й оцеля, дори когато във Валево наистина направиха модерен краварник и едни хора хранеха добитъка, а други му чистеха. Тя винаги беше вярвала само на своята мотика.

***
Утрото на оня ден беше хладно и сиво. На връщане от бостаните Васил се гмурнал в дълбокото на вира, краката му се заплели в някакъв корен и сърцето му се пръснало. От липса на въздух. Хората още шепнеха, че ако бил отворил уста да нагълта вода може би щели да го спасят, извадили го бързо. Но сърцето му се пръснало.
Борис следваше погребението отдалече, после писъците на жените го прогониха по хълмовете, където бе скитал с Васил. Освен Ванавара и звезди на този свят имаше и смърт; смъртта приличаше на тънката ивица сив мъх по сините устни на Васил. До вчера той беше черен като неговия и на Антон, а сега е станал сив; това е смъртта... И Борис тичаше без посока по хълмовете, защото иначе сърцето му щеше да се пръсне. После за няколко седмици избуя на онази височина, която, струваше му се, оттогава винаги бе имал. Със синьото небе над реката беше свършено.
И пак, както винаги, имаше много други събития...
- Сигурен ли си, че всичко е само детска игра?
- Да.
- Какво ще ги правим сега?
- Ще им намалим поведението в училище. Нашите валевчани са си буйни.
- На твоя отговорност?
- На моя.
Навярно разговора на куция Виктор в областната милиция не е бил само толкова, но за Борис и Антон той означаваше единствено намаляване на поведението в училище. До края на първия учебен срок. След което трябваше да се повиши с оглед крайната цел на Виктор: на когото му се учи – да учи!
Борис беше организатор на цялата конспирация. Антон си оставаше верен приятел, но рядко се замисляше кое за какво служи на този свят.
Борис слушаше внимателно. Вкъщи и на полето, когато мислеха, че са сами, възрастните често приказваха за неща, които иначе криеха. За това кой е бил боден с игла да се запише в текезесето, кой се е крил цяла седмица в гората. Водеше се борба. Борис знаеше какво представлява борбата, тя беше описана в една книга за дръзкия Али, който нощем рисува петолъчки по стените в Истанбул, за ужас на полицията. В борбата бяха взели участие героите на Белица Васил и Сава Кокарешкови, и още – Стела, дъщерята на партизанина. Над всичко стоеше изискването за партийна тайна! Така Борис съвсем тайно се снабди със син табак за обвиване на тетрадки и го наряза на парчета без да оставя отпечатъци, с ръкавици. После посвети Антон. Скоро за ужас на местната, а после и на областната милиция, по улиците на Валево се замяркаха позиви с нарисуван пречупен фашистки кръст и печатни букви на ръка: “Долу комунизма! Върнете ни земята!” Беше вълнуващо да се гледа как хората се събират вечер край читалището на Валево, шушукат си и се подсмихват, а куцият Виктор снове насам-натам и сухото му лице е по-изпънато от всякога. Пътят към Ванавара е борба... До онази вечер, когато Борис разбра, че брат му излиза на нощен комсомолски патрул за залавяне на врага. Посмутен, защото брат му изглеждаше много развълнуван, той го посвети в партийната тайна.
- Вие двамата! – хвана се за главата брат му.
- Само аз и... Антон.
- Казвай кой ви подучи? Знаеш ли какво ще стане сега!
- Защо трябва да ни подучва някой? – изненада се Борис. – Не бой се, нищо няма да стане.
Неизвестно защо и въпреки прочетеното в книгите за разпити и изтезания, той беше уверен, че нищо лошо няма да им се случи.
- Областната милиция се вдигнала на крак, а той – не бой се!
Но Борис му избяга. 
Когато след час куцият Виктор го извика в общината той не го заплаши с нищо, изслуша го мълчаливо, като отвреме – навреме го поглеждаше в очите. Накрая каза:
- Познавам баща ти, сиромах човек. Върви си и не излизай от къщи една седмица.
Борис и Антон останаха в къщи повече от седмица. Славата се оказа дотегливо нещо. Не можеха да се покажат на улицата без нечие подмигащо любопитство да не се опита да разбере кое как е било. Сякаш те нищо не могат да измислят сами, сякаш все някой трябва да ги учи!
Но сега и това беше минало...
И все пак нищо не отминава безследно! През лятото на 1928 година, след войни и революции, докторът на физическите науки от Ленинградския университет Леонид Кулик организира първата научна експедиция към Ванавара. Виелици засипват пътя му, блатата заплашват да погълнат хора и впрягове, изплашените спътници го изоставят един по един. Въпреки всичко Леонид Кулик успява да достигне до крайната цел.
Когато се замислеше прекалено дълбоко за своята крайна цел, Борис най-често чуваше нещо друго:
- Савина-а!
- Пази се!..
В действителност той беше щастлив, че Антон свързва името на Савина с неговото, но има тайни, в които всяко проникване е осквернение и трябва да бъде наказано. Не е достатъчно да му подхвърли същото име, когато Антон на свой ред се загледа в облаците над полето и не чува, че го търсят; гоненето до задъхване е по-въздействащо. За щастие летните облаци са високи и много бързи, а освен това между двамата все още има “Луната”, която помирява всичко.
“Луната” е високо засъхващо дърво с китка зелени клони на върха, откъдето те гледат всяка вечер как бледата светлина на небесното тяло прави света вълшебен. Сякаш на света няма – и не може да има – сивата ивица мъх по сините устни на Васил...
- Студено ли ти е?
- Да.
- Искаш ли да отидем утре в гората?
- Искам.
Промяната, която усещаше в себе си Борис след средношколската бригада, се изразяваше и в това, че някак много бързо се изгубиха от погледа му прозрачния мрак в конопените ниви, жълтия кантарион по пясъчните хълмове и вечерните ливади с щурци. Но все още му оставаше гората. Тя е дълга сянка в далечината, която лятното утро превръща бавно в отделен свят.
- Онова там е гората – посочи я баща му в един отдавна отминал ден.
- Тя винаги ли там стои?
- Не мърда оттам.
Беше започнал да разбира този език, на който се говори за най-странни неща така, сякаш става дума за Валево. Без намек за усмивка. На този език Сталин, Маленков, Булганин с брадичката и Червенков са хора от тяхното село, Червенков дори е овчар в текезесето, заедно с бащата на Борис. Ето, сега и гората не мърда оттам.
- Какво има в гората?
- Комунисти.
- Какво правят там?
- Крият се да не ги видим аз и чичо ти Червенков. 
Един отделен свят в далечината...
На другия ден рано сутринта Борис и Антон тръгнаха по дигата зад реката, която куцият Виктор нареди да направят миналата пролет. Новият канал поемаше част от водата извън село и тази година нямаше наводнение чак до центъра на Валево. Борис се замисли, че с наводнението беше по-интересно, ставаха битки с кал. Но изведнъж се сети нещо друго.
- Антоне, вярваш ли, че той ни отърва тогава?
- Кой ни отървал, от какво?
- Куцият Виктор... Е, заради онази история с позивите?
- Не знам.
- Баща ми казва, че Виктор не е лош човек.
- А другарят Личков казва, че той е сталинист.
- Не може да е сталинист, Сталин го прекръстиха на Иван. - Двамата владееха вече езика на Валево и никой не се усмихна.
Дядото на Савина в Америка може да бъде разпознат по това. че никога не се усмихва, когато говори за Дълес. Защото Дълес всъщност е от Валево, на тухлената му ограда е написано с вар: “Всяко навреме прибрано зърно – удар срещу врага!”, и нощем слуша “Гласът на Америка”. А другарят Личков по алгебра, класният на шести “а”, в който учи Надка, дъщерята на Червенков, каквото и да казва, винаги се усмихва. Всеки разбира веднага, че той не е от Валево.
- Ти ще учиш ли в града?
- Сигурно. А ти?
Антон пое дълбоко въздух, дебелите му бузи увиснаха:
- Четох за един цирк, който скита по белия свят от град на град: да можех и аз така!
- Можеш, разрешавам ти.
- Вярно ли е, че брат ти пише стихове?
- Вярно е, но крие.
- Крие, но всички знаят. Във Валево само той и Тихомир пишат стихове.
- Кой е Тихомир?
- Познаваш го, къщата им е в страничната улица пред читалището, всяка сутрин кара млякото от кравефермата. Той ми даде онази книга, “По белия свят” се казва. Да знаеш само колко много книги има!
- На мене ще даде ли?
- Поискай от Савина.
- Пази се!..
Вечерта, след гората, двамата се отбиха у Тихомир и Борис с удивление откри, че неговите книги ухаят различно от онези в училищната и читалищна библиотеки. Имаше за Арсен Люпен, “Вечната Амбър”, за тайни и приключения, каквито не беше предполагал, че съществуват.
Опиянен от откритието си, той се прибра у дома късно.
- У Тихомирови ли си бил? – изненада се майка му, когато Борис смутолеви оправдание за това, къде се е губил цял ден. – Тихомир на Палеевите? Ами ти знаеш ли, че ние сме малко рода с него?
- Откъде да знам.
- Баба ти Събка беше от техния род. Добро момче е, но нещо го уплашиха в Белене и се сбърка, затвори се. Заради брат му, който избяга, когато правеха текезесето...
Разказите на очевидци не доказват нищо друго освен, че в техния свят се е случило събитие, което те не могат да обяснят от гледна точка на досегашния си опит. За суеверните тунгуси огненото кълбо над Ванавара е зловеща поличба, за доктора на физическите науки Леонид Кулик то е ефект от врязването на комета в земната атмосфера. За да превърне своята хипотеза в научен факт и по този начин да приближи човечеството с още една крачка към познанието за света, в който живее, той трябва да изследва множество материални следи и да ги свърже във вътрешно непротиворечива теория. Така за известно време суеверието и науката съществуват с равни права и тогава мнозина си правят от тях идоли. Най-усърдни са невежите и хитреците.
Те са блатото, през което минава пътят за Ванавара.
“Евстати Адвоката казва, че ако баща ми не се е бил записал доброволно в текезесето, онази история с позивите не би ми се разминала току-така” – мислеше си Борис в леглото същата вечер, преди да заспи. И усети страх, че на света има толкова много неща, за които той не знае нищо. 
Ето, до днес не беше подозирал за Тихомир и за Белене.
Не подозираше още, че страхът е най-дълбокото място в блатото пред Ванавара.

Из романа “Ванавара”

В ЗЕЛЕНАТА РЪЖ
Костадин ЗЛАТКОВ

Взех с тройка някакъв изпит и веднага седнах в джипа, та на границата. 
Избрахме място за преминаване и когато се стъмни, бяхме оттатък.
Ходихме, къде ходихме, петия ден на разсъмване, бяхме отново над нашата махала. Наложи се да денуваме на Градището. Това място е като наблюдателница. Много е удобно да държиш под око всичките посоки. И е до самата граница. Видиш ли зор, удряш през нея денем, пък каквото излезе. 
Двамата ми другари спаха непробудно целия ден. Аз дежурих без смяна. И да исках, не можех да задремя. Под мене лежеше нашата къща, кошарите, оградите, градините и ливадите, а под тях – реката. От комина кротко се виеше пушек: мама печеше хляб. Зърнах я няколко пъти – малка, слаба. Струваше ми се, че се смалява пред очите ми и ще изчезне, както я гледам. 
Към обед отиде на гробищата и те се виждаха хубаво. Сигурно за мене изнася. Може би пак е получила известие за смъртта ми. Обаче, когото убиват много пъти, трудно го убиват. Двете кучета лежаха пред вратата. Петли пееха, кокошки съобщаваха, че са оставили много яйца из буренаците. Забравени женски гласове се караха. Мъже дялкаха край дръвниците. Мама започна да нарежда на гробищата… По нашия край оплакването прилича на плач и песен едновременно и това го прави непоправимо тежко за слушане. Отвътре ме караше на плач. Но си нямах сълзи. Нямах и слюнка да преглътна. 
Когато се стъмни, слезнахме на пътя, където минават хората и добитъкът. Легнахме в ръжта близо до пътя. Най-напред минаха шумни тумби жени и деца. Бяха издоили овцете и кравите, и носеха котли с мляко. След това, в обратна посока, тръгнаха мъжете, за да нощуват на ергеците. Почти всички ги познах по походката и по кашлицата. 
Последен се зададе брат ми Миле. Подир него вървеше куче. Когато брат ми се изравни с нас, кучето го изпревари, застана срещу него и започна да го тегли към житото. Той му се скара и кучето го пусна. След малко пак го изпревари – върви заднешката и скимти. Брат ми напсува и го ритна. Кучето застана на пътеката, завъртя се няколко пъти около себе си, като издаваше жални звуци, и тръгна към нас. Влезе внимателно в ръжта и застана до мене.
Не знаех кое от двете е. Едното се казваше Гаро, а другото си нямаше име и му казвахме Кучето. Май че това беше Кучето. 
Протегнах ръка към него и то се хвърли в обятията ми. Душеше ме и ме ближеше. Аз го милвах и притисках до себе си. 
Предполагам, че никое живо същество, независимо каква е връзката му с мене – дали аз съм произлязъл от него или то от мене, дали ме обича или мрази – не би могло да усети по никакъв начин, че съм на крачка от него тука, в зелената ръж, зарит в земята като червей. Сигурен съм, че брат ми Миле, който е изпитвал огромна привързаност към мене и като дете, и като зрял мъж, е усетил нещо, някаква тревога, някаква остра болка, но си е помислил, че го боли сърцето, че е претрепан от умора по тия строежи из Ниш и затова му се подкосяват краката. Но никога не би могъл да допусне, че тая болка идва от ръжта, в която лежи брат му, още повече, че Бата отдавна е изгнил и станал шума или трева.
Даже и мама не усети къде съм, а отиде да ме търси на гробищата… 
Прегръщах това същество, единствено от всичките живи, което без да ме вижда, знаеше къде съм. 
Отдалече се чу гласът на брат ми. Викаше сърдито кучето. То трепна и вдигна глава.
- Иди си, Куче, пак ще дойда…
- Ама нали ще дойдеш…
- Ще дойда, Куче и ще те чакам в ръжта…
- И ще си останеш жив…
- Имам хубава коса, Куче, пазите ли ми я още?
- Пазим я. Никой не коси с нея…
- Браво, Куче! Да ми я пазиш! Някоя нощ, като минавам оттука, ще окосим с тебе всичките ливади и хората ще се чудят кой им е направил тая добрина…
Брат ми отново викна и кучето заситни по пътя. Тичаше, обръщаше се към мене и скимтеше. Бях сигурен, че плаче. 
Като сенки приближавахме браздата. Ръцете ми, краката ми, гърдите ми бяха натъпкани с олово. Едвам се движех. Ненужни и тежки ми бяха оръжията, които висяха по мене. Силата и жаждата ми бяха останали в зелената ръж. Беше ми пусто и празно. Ако смъртта изскочеше сега зад някоя скала или бука, не бих й се противил много. 
Обаче лошото е, че съм небръснат, косата ми е сплъстена от пот и кал, дрехите ми са изпокъсани, обувките – изкривени от тежките пътища. А винаги съм си се представял красиво убит: на зелена ливада или в зелена ръж, в зеленото английско яке, купено от гръцки партизанин, с късото автоматче, легнал по гръб и загледан в голяма, голяма и зелена, зелена бука.
Такъв, какъвто съм сега, не е хубаво да ме убият.

ТЪГА

Из Божица се разчу, че дядо ми яздил караконджоли. 
Караконджолите живееха по дълбоките вирове на нашите реки и пазеха водите и мостовете. Денем се криеха из подмолите и коренищата, а нощем излизаха и лудуваха по ливадите. Често пъти причакваха уморените коне и волове и още по уморените хора и ги яздеха до зори. 
Само от дядо се плашеха. Страшен им се виждаше. Неговата овча капа, веждите и мустаците под нея, приличаха на градоносни облаци. 
Много ме обичаше и мислеше, че приличам на него.
Та когато се разчу, че яздел караконджоли, станах най-търсеното дете в училище. Всеки искаше да се добере до мене и да ме попита:
- Ама дядо ти яздил караконджоли? 
- И аз ще яздя! – казвах им.
Бащите и дедите на всички деца бяха яздени. След време и те щяха да бъдат яздени. А аз приличам на моя дядо Златко и с мене подобно нещо няма да се случи. 
Често се молех на дядо да ме заведе някоя нощ, та двамата да пояздиме. 
- Не е лесна тая работа, чедо! – казваше той. – Но ще дойде време и за това …
Най-сетне дочаках и това чудо. То стана, когато за пръв път хванах коса. 
Страшно хубаво е да си малък мъж, но равен с големите. Да вървиш заедно с тях в яка, стегната крачка, като младо жеравче, в дълга, права редица, очертала пътека в небето. Още с първото замахване усетих как косата леко и меко започна да бръсне тревата. Сама се въртеше и движеше ръцете ми. Зад мене оставаше дебела дъхава купчина. 
Май че през целия си живот нищо така хубаво и с такъв мерак не съм правил, за нищо така не ме е бивало, както за коситба. 
Когато косачите прибраха косите си и яхнаха кончетата, за да си видят жените, децата и стоката, дядо ме взе на ръце и рече:
- Това, деден, е най-хубавият ми ден. Кажи, чедо, що да ти купи дедо? 
- Искам да яздим караконджоли, дядо…
- Е па, че ги яздиме, щом искаш… 
Косачите потънаха в тъмното и се сляха със сенките. Кончетата, които ги носеха, също станаха сенки. Тревата беше зряла и в прецъфтелите шушулки звъняха семената. Под всяка тревичка дишаше и шаваше животец. 
Събрахме суха трева и палнахме огън. Донесохме сено и направихме легло на самия бряг на реката. 
Брегът беше висок, а реката – гласовита. 
Как ли вижда пътя в тъмното? Знае ли къде отива, та толкова бърза?
- Ми под Кадин мост, чедо, къде другаде може да иде – казваше дядо. 
Цялата лошотия на света и цялото добро – всичко отиваше под тоя мост. Ако изчезнеше добиче, ако паднеше от бука човек и се претрепеше, ако кучетата разкъсаха вълк или вълците куче – всички отиваха под Кадин мост. 
Хапнахме нещо в тъмното, легнахме в сеното и реката ни понесе. 
- Ще дойдат ли, дядо?
- Кои, чедо?
- Караконджолите.
- Ще дойдат, сине, но ти се гушни в мене, затвори очи и брой гласовете, които чуваш…
Свих се в дядо като семе в шушулка и се мъчех да не дишам. Струваше ми се, че дишам много шумно, по-шумно от реката, та се чува далеко по бърдищата и долищата. Сърцето ми бумкаше. Искаше да излезе от гърдите и да тръгне из тревите. Водата ще го грабне, ще го занесе под Кадин мост и аз ще остана без сърце. 
Изведнъж реката млъкна. Утихнаха семената в шушулките, млъкнаха щурците, птиците, милионите скакалци и водни бикове, улулиците, совите, тъжните нощни сенки – напуснали нечии тела и оплакващи своята съдба. Сякаш някой запуши устата на света. 
От реката се надигнаха тъмни сенки – многоръки и многооки, по-високи от върбите, които подпираха небето. Дядо удари кремъка с огнивото и пална лулата. После стана с тежка въздишка и махна с лулата към най-голямата сянка. 
- Заповядай, дядо Златко!
- Тая нощ, сине майчин, че те язди моето унуче. Слушай ме хубаво! Три пъти ще обиколиш с него земята и ще ми го върнеш, защото утре двамата с него трябва да окосим всичките тия ливади. А в това време ти ще лежиш на хладно, сине майчин!
Дядо ме вдигна и възседнах широк равен гръб, по-широк от баирите, и полетях в тъмното. Под мене се завъртя светът, смешно малък. Дожаля ми за него.

* * *
Това беше толкова отдавна, че не съм сигурен дали въобще е било. Обаче и днеска в Божица разказват за едно момче, което с коса на рамо прелетяло високо над планините, пряко граничните бразди, над караулите и над острите войнишки ножове, които пазеха границата...
Често пъти, когато моите деца ме питат: “Къде отиваш тате, казвам им: “Под Кадин мост, дечица!”
Мислят, че се шегувам.
Наистина често отивам под Кадин мост. Избера си хубаво местенце сред върбите и ракитите, загледам се във вировете и се мъча да видя на дъното всичко онова, което реката е донесла от селцата и махалите. 
А като се нагледам и се познаем с този свят, застлан по дъното, нарязвам ракита и върба. Избирам тънка червена пръчица. Под пръстите ми се ражда свирка. Надувам я. От вировете излиза цялото добродушно, безхитростно, простичко, кротичко минало, което някога ходеше тихичко по земята и всеки му казваше “здравей”и пак, както някога, тръгва из тревите…
По каменистата пътека чувам босите копита на моето детство, подмамен от простичката върбова свирка – тичат да ме настигнат. 
От младата, току-що вретенила ръж нарязвам различни свирки – плачещи и пеещи, молещи се с гласове на уморени птици или гукащи с гласчета на току-що родени дечица…
Вдигам глава: над мене стои човек и ме гледа.
- Чух ръжено кавалче и дойдох. Не съм чувал от много време ръжено кавалче. 
Исках да му кажа, че това са сенки и гласове от детството, които само аз чувам. Но вместо това го питам:
- А случвало ли се е някога човек по вашия край да язди караконджоли?
- Аз съм яздил… Имах страшен дядо и той ме научи…
- Ти беше онова момче, което обиколи три пъти земята с коса на рамо? – попитах изтръпнал.
- Аз бях…
Човекът потъна в житата и сам стана жито, по което тръгна вятърът. 
Ей, да не би това да е онзи дядо, който искам да бъда някога аз! Да не бе моята Драговищица да ме е носила, носила, та ме занесла под Кадин мост, оставила сянката ми да ходи по земята и да ме търси?
В доловете вече се тъмнее. Скоро ще се стъмни. Лягам в некосената ливада и тревите ме покриват. Долавям дъха на дядовата лула. Свивам се в неговите топли скути като слънце в шушулка, за да не го отнесе вятърът или да не го изкълват птиците. 
Звуците на нощта заливат света. 
Спирам сърцето си да не думка. 
Спирам дишането. 
Самодиви и русалки газят край мене. Пълнят кошници с китки и се къпят в роса. Дългите им влажни коси минават преко лицето ми. Ловят се на широки колела и лудуват из ливадите. 
Вземам ръжено кавалче, заставам пред тях да им посвиря. 
Сега да ме види дядо ми Златко, ще рече: 
- Е, бравос ти, унуче! На мене приличаш! Кажи що, да ти купи дядо?

ПЛЕТЕТЕ, РЕШЕТЕ…
Иван ИВАНОВСКИ

Залибили се двама млади. Либиле се, що се либиле, па рекли да се вземат. Момчето било от Горуньово, момичето – от Брязово – две махали на сегашното село Рибарица. Разделя ги двете махали стръмният откъм Брязово Горуньовски рътлак. А двамата млади там са се и опознале, там са се залибиле, там са се издумале да се женят, пасейки овцете и козите още от мънички. 
Събрале се старите, хубаво си посказвале и се съгласиле. И едните, и другите биле от една черга, сиромаси, ама здраве да им е на младите, па каквото постигнат – наедно да му се радват. 
Имало някога тази особеност в жененето, че младите и след годежа не са се сбирале заедно до венчавката, а сега с годеж, без годеж, си живеят заедно семейно и скрито, и открито, па им доде, “абер от нейде”, та сключат граждански брак и току виж детето се пръкнало след три – четири – пет месеца официална бременност. 
Но да се върнем при някогашните млади от Брязово и Горуньово. Всичко било уговорено. Уточнено било и денят – неделята, в която ще дойдат да вземат булката, да се венчаят младите, пък след венчавката – богата гощавка в дома на младоженеца в Горуньово. 
Всичко добре, ама се намерил душманин, който кришом от другите рекъл на булката:
- Къдя си тръгнала, бе момиче, младо и глупаво? Знаеш ли ти, че момчето иначе не му личи, ама е недъгаво – пишката му е такава мъничка, като половин палец?!
И това станало в събота срещу уречената неделя. Същисало се момичето. Вярно, че не знае, не го е опознало чак тъй отблизо. Ама не знае и какво да прави. Хем си го обича, хем се двоуми като какъв живот ще се живее при това положение. Заключило се в малкото собе и го ударило на рев. Никого не пуща, даже и майка си. А тя, като всяка майка, веднага си помислила за най-лошото: дали някой не урочаса момичето, дали не го отрови а с нящо. Приплакала на прага примолила се. Съжалила я дъщеря й, отворила, срам не срам разказала какво се е случило. Майката вместо да я успокой и акъл да й даде, току приседнала на одърчето и занареждала като на умряло. Ама то си е за рев. Как така да си зачерни момичето за цял живот?...
Полека – лека всички жени от къщата и дружките й дошли да помагат, да я срешат, слетат и накичат на заранта, научиле нерадостната вест и спреле подготовката, без да знаят какво да правят. Еле, събедясала се една от по-младите лели на момата:
- Абе, жени, да не е тоя човек да ни води нящо душманлък и нарочно да е окепазил момчето. Да зема да се дигна набърже през връа, а? Оттук, оттам ще подпитам, все ще разбера, то това са не мо скрие?!
Речено, сторено. Още се не развиделило и тя прехвърлила Горуновският рътлак. А сватовете вече шетат, приготвят се за големия празник в дома им. Каруцата застлана, конете още невпрегнати, ама вчесани, накичени с чемширени китки, с пешкир под юздата. Ператните котли заложени по огньовете, два касапе оправят заклания овен за гозбите…
Подкачил е един от мъжете:
- Е, е, свао, вие май вяра ни немате, та рано – рано ни проверяваш?
- Ами от момина страна съм, та не е зле да ви попровери човек – хванала се за думата момината леля. – Ми що не видя зетя …
- А, а, той таман влезе вътре с другарете си да се преоблача!
- А - ха! – разбиращо кимнала тя и се завъртяла по-нататък около другите сватове, не знаейки какво да прави. 
Изведнъж й дошло на ум, вместо да пита тоя и ония, сама да види как стои работата. 
Ясно е на всички, че открито не мо влезе при ергенаците, ами използвала една особеност на къщите – колиби. Те се строят на припечния скат и отпреде изглеждат двукатни, а отзад погледнати са си на един кат. Горуньовите греди обикновено не се отрязват до дуваря, а стърчат на двайсет – трийсет сантиметра навън.
Сетила се лелята, че по гредите може да се стигне до прозорчето на малкото собе, където се извършвало ритуалното преобличане. Добре, че откъм тая страна имало кичесто дръво ябълка, та никой не я усетил.
Подала леко глава на прозорчето и що да види: всеки един от другарите на момчето държи – кой потур, кой пояс, кой елече и кебе, а самият виновник – таман облача новата домашно тъкана риза. Ръцете и главата му биле още скрити в този момент, а пък от гърдите надолу си бил гол – голеничък, както го е майка раждала, което било по-важно. Веднага видяла лелята, че момчето си е бая “даровито”. Сичко му било натаман, ехе-е, бая разсукалка, позачервен и възбуден от предстоящото събитие. 
Това й стигало на лелята. Нямала време да се крепи обратно по гредите, ами от кишето скочила долу, сукмана й се надул от вятъра като парашут й оттам покрай кукуруза, дуйняла право нагоре през рътлака.
Видял е онзи зевзек, дето я посрешнал преди това, и викнал: 
- Чакай, бе свао, къдя фукна? Ще те караме с каруците нагоре!
- А, а, ка щяло! Аз съм си от към момината страна и там ще ви чакам в Брязово…
Ужас обхванал лелята, че може да закъснее /то си е най-малко еден час свински тръс пътя/ и да заварът сватовете неприготвена, несресана и неоплетена булката.
Това й дало допълнителна сила. Никъде не спирала, надолу като превалила, де по крака, де по задник се свличала, с последни силици изкачила стоте метра, бутнала с двете ръце вратата на собата и с думите “Решете! Плетете! Като божур е!” се сринала в несвяст.
Станала сватба за чудо и приказ. И сега се знаят унуките и праунуките на тогавашните младоженци.
Какво богато съдържание, грижа и вяра в добруването на младоженците има в лелините думи: “Решете! Плетете!...”

ВИК
Николай ТИХОЛОВ

На Константин Павлов

Бяха двама, сами. Двама млади мъже. Предният ден привечер бяха слезли на малката гаричка, минаха през разградените дворища на новия квартал, който израстваше по хълма на железопътната линия, хлътнаха в едно долче, обрасло със сухи шумолящи акации, а зад него беше мястото. Гъста суха трева, няколко ябълкови дръвчета, една леха с домати и в дъното малка неизмазана къща, обвита с лозница. Над лозницата висеше смачкан улук, стряхата беше разкривена, на прустчето тъмнееше закован с дъски прозорец. Червенокосият извади от джоба на сакото си дълъг раждясал ключ и го пъхна в ключалката. 
- Ето ми го наследствения замък – рече той и вирна брадичка. 
Това прозвуча като извинение; на другия му стана малко неприятно. 
Вътре имаше една прясно варосана стая с два дървени кревата и пъстро чердже на пода; отвън лозницата почукваше стъклото и късният августовски следобед блестеше синкаво. Беше хубаво. 
Вечерта слязоха в ресторанта зад гарата и седнаха в градината зад един прашен зокум. Други цветя нямаше в тая градина, само прецъфтели зокуми в стари зелени каци. Пиха коняк, гледаха певицата, която се подрусваше пред микрофона с маниери на остаряла столична звезда, но не беше нито стара, нито грозна, и лениво разговаряха. Червенокосият поръча по още един коняк и когато ги донесоха, изпи своя наведнъж. 
- Много пиеш – рече гостът – ще си похабиш таланта.
- Най-много да си похабя черния дроб – рече другият, – или пикочният мехур. – И пак вирна брадичка. 
Той повдигаше брадичката си много любопитно: и наивно и придизвикателно. Трябва да знаеш, че така изглежда по-млад, почти момче. Това се харесваше на жените. На тръгване взеха със себе си една бутилка от половин литър. Прибраха се в бялата стаичка и седнаха в тъмното: електрическата инсталация беше повредена, но това нямаше значение, навън грееше пълна бяла луна. Конякът не беше хубав, но бълбукаше много приятно в гърлото на бутилката, когато я надигаха, и пръскаше златисти искри срещу луната. В сухите треви под прозореца свиреха щурци. 
Говореха малко, и не им беше скучно; когато мълчаха се чуваше песента на щурците. 
- Никога не съм се влюбвал – рече червенокосият.
Той беше поет. 
“Лъжеш – помисли кротко другият. – И сега си влюбен, и то много тежко. И страдаш, защото мислиш, че жената не е достойна за тебе. И не искаш да го признаеш и пред себе си. И затова избяга тук без да й се обадиш. И утре, ако тя дойде, ще се топиш от щастие и яд…” – но не каза на глас нищо от това което си помисли, защото знаеше, че ще засегне приятеля си. И от съзнанието, че е толкова тактичен и добър и че толкова добре разбира другия, му стана хубаво и той се усмихна в тъмното. 
Беше няколко години по-възрастен от другия и пишеше разкази.
Тънко и равно стържеха щурците, луната блестеше, през прозореца влизаше хладък въздух и носеше мириса на суха, изпечена от слънцето пръст, който земята изпуща в летните нощи.
- Усещаш ли лятото? – рече тоя, който пишеше разкази.
Поетът късо се изсмя.
- Не – рече той. – Усещам нужда от жена. 
- Мръсник – снизходително изпухтя другият, стана и отиде при прозореца. После се облегна на перваза, гърбом към лунния пейзаж и заговори с някакво внезапно и тихо въодушевление:
- Не, не това еснафско лято са щурците, луната и тъй нататък. Но представи си… В София, седиш на масата пред някоя сладкарница на тротоара и ядеш бадемов сладолед… Той едва едва нагарча… Не, по-скоро мирише на горчиво… И е следобед, рано, по улиците е почти пусто… И изведнъж духне кратък горещ вятър, блъсне те в лицето с мирис на бензин и на прах, изпъне тентата, прошуми в кестените, сухо и буйно, вдигне празната цигарена кутия от масата и като се обърнеш, виждаш как е издул роклята на някоя жена, която току-що е отминала и е неизвестно хубава ли е, грозна ли е… а роклята е пъстра – на големи червени, сини и жълти цветя… издута като балон. С бързо, неподражаемо женско движение тя прихваща полите си… И тъкмо тоя миг остава завинаги в съзнанието. С напъна на сухия вятър и мириса на бензин, и заголените колене на жената, чието лице никога на успяваш да видиш… това е лятото.
Млъкна изведнъж, с някакво очакване в гласа. 
- Така трябва да пишеш – тихо рече поетът. Беше трогнат.
- Че аз как пиша? – рече другият. – Нима не си забелязал?..
Късно заспаха тая нощ. Дълго се въртяха в леглата си, после някой от двамата драсваше клечка кибрит и палеше цигара. 
“Дали това е най-важното? – мислеше тоя, който пишеше разкази. – Да обличаме в хубави думи своите тънки, богати усещания… а дали са толкоз тънки и толкоз богати, колкото си мислим? Отвъд тях е големия свят, дето живеят и работят хората… защо понякога ми се струва, че те са истински хора а ние сме съчинени от някого и всичко, което мислим и вършим, е вече съчинено от някого?... Може би това е най-важното: да намерим врати към живота на хората, към големия свят, който работи и получава заплата... хубаво казано... кой беше го казал? ...Всъщност, и аз получавам заплата. И аз работя, и аз съм част от тоя голям, истински свят. Кое е тука съчиненото?...”
- Не мога да спя по пълнолуние – рече високо поетът.
Другият не отговори.
- Ти ходил ли си нощем на гробищата?- внезапно попита поетът. 
Другият се засмя. 
- Когато бях в пети клас на гимназията – рече той, - ходихме с един приятел в една бурна мартенска нощ. По небето бягаха облаци, духаше ту топъл, ту студен вятър. Срещата беше край оградата на гробището, а сигналът – “Кажи ми, Кармен”.Преминахме от едната врата до другата, като се спъвахме в старите каменни кръстове – то беше едно разхвърляно гробище; после седнахме отвън и изпушихме общо една цигара. Бяхме много горди.
Домакинът дрезгаво се засмя. След малко попита:
- А призрак не видяхте ли?
- Не – рече тоя, който пишеше разкази и почака.
Но другият вече не се обади.

* * *
А сега вървяха подир реката и косите им, мокри, лъщяха на слънцето, а в ръцете си стискаха влажните бански гащета. Беше рано следобед и широката лъка дремеше, дори реката не се чуваше; безшумно и силно течаха жълтите води и като описваха светла дъга, изчезваха зад завоя. Само отвреме навреме високо във върбите извиваше сух вятър, листакът посивяваше в сребристи движения, после пак затихваше, зелен и спокоен.
Вървяха и мълчаха. Бяха приказвали достатъчно вечерта и сутринта, и на обед. За много неща бяха мислили, бяха се разбирали с един поглед или половин дума и сега и двамата усещаха, че леко са си омръзнали. 
Далече напред, при завоя на реката, се мярнаха две ярки рокли, изгубиха се в шумака и пак се показаха – едната синя, другата розова. Двамата се спогледаха с оживени лица – като че ли някаквото решение се беше появило тъкмо навреме и ускориха крачките си. 
И тоя миг чуха вика. Може би не точно в тоя миг и може би не го чуха, а го усетиха, защото той плуваше в пейзажа – разтворен в слънчевия въздух, в зеленината. 
- А а а а а а... – викаше някой тихо и дълго, на равни промеждутъци. Гласът беше равен, а в него имаше нещо странно и силно. 
Двамата се спогледаха учудени, озърнаха се. Двете пъстри рокли бяха потънали зад завоя, пък и гласът идеше по-отблизо. На отсрешният бряг, зад върбалаците и трънките, се подаваше червеният навес на коптор за печене на тухли. Малко по настрани, в ливадата, един циганин, със завити над коленете крачоли, месеше глина с крака. Две голи циганчета изтичаха край него…
- А а а а...
Не, това не можеше да бъде човешки глас. Човек не вика, за да изрази такива неща. В тоя глас имаше кротост, примирение, сливане. Човек ще заплаче или ще пророни тихи думи, или ще мълчи. Най-често ще мълчи. А този тука викаше. С плътен глас, в който нямаше нищо човешко. Нямаше радост или мъка, нямаше възторг, нито гняв или болка. Беше нещо просто и диво, толкова просто, че тръпки побиваха чак… 
Двамата млади мъже се гледаха.
Те не можеха да го определят и не говореха, но бяха така устроени, че всеки търсеше за себе си думите, които ще предадат някаква форма на усещането, на сравнението, с което да хване неуловимото. 
“Безсъзнателност... – разсъждаваше този, който пишеше разкази. – Но такава степен на безсъзнателност, която може да бъде прозрение. И като транс... И тая дива жизненост... гола, абсолютна – зад нея вече няма нищо. Съвсем близо до точката, дето животът и смъртта са едно и също нещо...”
“Равномерно… а а а а а …а а а а а – казваше си червенокосият, – а вътре хаус. Като че иде от дъното на света… Такива звуци са се носили над земята, когато е възниквал животът.”
Бяха млади и вярваха, че думите са мрежи за ловене на пеперуди. 
Пътеката слезе в крайречните пясъци и сега те вървяха по ситните бели камъчета, оголени от реката още през пролетта. Звукът идеше все по-отблизо. Лъката изглеждаше замряла, вцепенена, дори слънчевият блясък лежеше лек върху дърветата и хълмовете. Не трепваше лист, не се чуваше никакъв друг звук освен тоя ритмичен, омагьосващ вик, който беше вече съвсем близо, тук някъде, но къде? Младите хора стигнаха пясъчната ивица на брега и спряха. Пред тях реката си течеше с хлъзгаво безмълвие, отсрещният бряг червенееше – подкопан от водата, висок, отвесен. В подножието му бе изпълзяла една водна змия и отметнала глава, се мъчеше да налапа дебела жаба. Беше я погълнала до половината, но изглежда, повече не можеше. Жабата не се съпротивяваше: отвреме навреме отваряше уста и от гърлото й излизаше оня дълъг и равен вопъл, който проникваше в зеленината, въздуха и мириса на летния ден. 
- Бързо! – рече червенокосият.
Наведоха се без да гледат, сякаш засрамени, и към отсрещния бряг полетяха камъни. Но беше далече. Камъните изпляскаха встрани от змията; и двамата бяха странно развълнувани. Червенокосият смъкна пъргаво панталоните си и нагази досред реката, водата му стигна до слабините. Той замахна и сега камъкът тупна върху мократа глина, току зад опашката на змията. Тя подскочи и в същия миг жабата изхвърча от устата й, сякаш изхвърлена от пружина, прелетя разперена над брега – като че ли това беше най-обикновен жабешки скок – и цопна във водата. Едно силно, юнашко движение на задните крака – и тя изчезна в гъстата жълта дълбочина… Но в мига, докато двамата следяха запленени спасителния бяг на жабата, змията успя да се изплъзне.
- Убий я! – изрева тоя, който пишеше разкази и нагази във водата с панталони. 
Около змията отново заваляха камъни, но тя вече се хлъзгаше по бързея, мярна се из вълните като бърза и бегла спирала и последният камък по нея плесна звучно в дълбокото като куршум, изстрелян на халос. 
Двамата мъже се спогледаха и се засмяха. Стояха сред реката – единият гол до кръста, другият с мокри до коленете крачоли и се смееха с глас. 
- Ей, спасихме един живот! – високо, много високо извика червенокосият и после бързо погледна другия. Смехът му подрезгавя, сякаш се засрами от това, което беше казал, или от начина, по който го беше казал, или защото беше гол. 
Но това нямаше значение. Те излязоха на покрития с камъчета бряг. Единият обу панталона си, като подскачаше, а другият смъкна своя да изстиска мокрите крачоли. Не говореха. Заедно с всичко наоколо въздухът сякаш бе станал по-лек. И между тях беше станало по-леко. 
Все така безшумно течеше реката, но ето, откъм дивите круши на другият бряг меко се обади птица – само веднъж, но толкова меко, толкова нежно, че червенокосият усети как сърцето му се свива от тайно и свенливо щастие. Пак духна вятър и посребри зелените кълбета на върбите; от тухларницата един женски глас извика пронизително и трезво:
- Циньо! 
Всичко отново беше обикновено и прекрасно. Нямаше го оня вик да омагьосва лъката. Младите хора пак хванаха пътеката. Струваше им се, че са се очистили от нещо душно и лепкаво. Като че бяха падали на земята и неочаквано бяха открили, че си заслужава да се живее не само в облаците… Крачеха един до друг. И на двамата им се искаше да се уловят за ръцете като деца, да вървят и да ги люлеят, но не посмяха. Само се усмихнаха един на друг.
Като крачеха успоредно, те стигнаха завоя на реката и потънаха в лъчистия блясък на летния ден.

Вечерта, когато си легнаха в бялата стаичка, единият от тях – този, който пишеше разкази, неочаквано рече: 
- И най-ужасното от всичко беше, че в тоя вик нямаше никакъв ужас! 
Червенокосият се надигна и пусна краката си на пода. 
- Чудесно! - извика той. – Ех, ама го каза! Точно Това беше!...
Но другият не успя дори да се зарадва на похвалата, защото тъкмо в тоя миг му мина през ума, че скоро, съвсем скоро, е срещал някъде същия израз или най-малкото същия строеж на израза. Мълчеше, пламнал като крадец в тъмното и се напрягаше, и все не можеше да си спомни къде го беше прочел. По едно време червенокосият рече:
- Но жабчето все пак ще умре… Отровено е.
- Вярно – унило рече той. – В някой тъмен подмол, в тинята. Но водните змии не са отровни! – изведнъж се сети той. И се разсмя високо.

 

РОДЪТ ШИШМАНОВСКИ
Петър Славински

Книгата “Родът Шишмановски” е създаден така: Севастица Тодорова Цанова – майката на моята съпруга – живя няколко години при нас в Балчик. Тя често разказваше спомени за своя Шишмановски род. Нейните разкази ме заинтересуваха – разпитвах я, запомнях, записвах. Разказите й биваха инцидентни и разбъркани, та ги допълвах с мои проучвания и представи – главно трябваше да ги обединя в сюжетна постройка. 
Без разказите на Севастица Цанова не бих могъл да напиша романа “Родът Шишмановски”. 
Посвещавам тази книга на нея, в израз на дълбока благодарност!

АВТОРЪТ

***
Родословието на Шишмановци е неизбродно – наистина като вековно дърво, на което не бихте могли да довидите всички корени, клони, листа, плодове.
Подтик да събирам данни за нашия род ми даде моят сродник Иван Шишманов – професор по сравнителна история и теория на литературата в Софийския университет. През 1909 година заминах от Видин за София да следвам в Историко-филологическия факултет. Когато в края на един от семестрите поднесох па проф. Шишманов да завери студентската ми книжка, той узна, че се казвам Севастица Цанова – потомка на бащината му сестра Севастица Шишманова. И с някак виновна усмивка, че проявява нескромност, подгатна:
- Шишмановският род е дал на България няколко именити люде. Наша рода е авторът на “Бай Ганьо” Алеко Константинов – един писател, за когото можем да кажем, че е осенен с ореола на безсмъртието. Жалко, че така рано загина!.. И Найчо Цанов – синът на леля Екатерина Шишманова – той също е бележита личност! Аз го ценя високо, задето и досега е запазил въодушевлението си от републиканските идеи на Левски и Ботев. Той е от ония възрожденци, които еднакво ненавиждат и националното, и социалното потисничество... Там, във Видин, беше три – четири години директор на гимназията и Димитър Благоев. Сдружили се бяха с Найча. Благоев доста му повлия... не го убеди в своя социализъм, но някак придаде на неговия възрожденски демократизъм по-радикална насоченост. През 1903 година, когато аз станах, за зла участ, министър на Народното просвещение в грабителското стамболовистко правителство, Найчо Цанов увлече неколцина по-свободолюбиви демократи, между които и писателя Тодор Влайков, за да създадат Радикалната партия. Найчо ми е признавал, че този социален елемент на своя мироглед е усвоил от Димитър Благоев. И съществената разлика между политическите възгледи на Радикалната партия и другите партии на буржоазията е именно в този социален елемент... Впрочем ти си от Видин и навярно знаеш Найча?
- Ние живеем на “Болярска”, близо до Найчо Цанови. Моят баща е негов братовчед и приятел. Аз също участвувах в радикалския кръжок на чичо Найчо.
- Да? Найчо умее да заразява младата интелигенция с радикалските си идеи! Шишмановски зет е и големият книжовник Димитър Мишев.
- Аз съм тук на квартира у Мишеви… временно.
- Разпитвай Мишева! Той знае много за хората от нашия род. Около неговата дъщеря Милка се навъртат всички роднини, които успяха да станат хайлайфни дами в София… Идвай и към дома, не се стеснявай.
Може би в изблик на самочувствие, че и той е бележита личност, при тази първа наша среща проф. Шишманов ме насърчи да подема издирвания за миналото на Шишмановския род. Каза ми:
- Това би било благодарна задача за един бъдещ историк!

***
По това време проф. Иван Шишманов бе станал въодушевител на студентската младеж. В лекциите си той влагаше изключителен дар на разказвач. И говореше с такова неизменно вдъхновение и обаятелност... Неговата ерудиция, разностранните интереси, които винаги свързваха литературата с многообразието на обществената действителност – всичко това ни доставяше наслада. Той с особена вътрешна патетичност обясняваше явленията на литературата с обществената им взаимовръзка. 
С името на проф. Шишманов ние, студентите историци и филолози свързвахме сборниците с народни умотворения, които цели осемнайсет години /от 1889 г./ той издаваше “с дълбокото съзнание, че върши полезна работа за своето обожаемо отечество”. 
Проф. Шишманов бе създател и пръв председател на Съюза на народните читалища. За бедното студентство от онова време читалищните библиотеки бяха почти единственият извор на книги – от тях можехме да пием знания до насита... и то безплатно.
Знаехме, че още като председател на Дружеството за подпомагане на изкуствата, Шишманов, заедно с тогавашния министър на Народното просвещение – писателят и художникът Константин Величков, създават Художествената академия. Там се тълпяхме да гледаме прожекциите на картини от Микеланджело, Леонардо да Винчи, Рафаело, Рембранд, Рубенс...
Когато през 1903 година проф. Шишманов става министър на Народното просвещение, въвежда смели демократични реформи в образованието. По негов почин тогавашното Висше училище става Софийски държавен университет, създават се нови факултети. Подкрепя и създаването на Музикалното училище, което прераства в Държавна консерватория.
С дейността на проф. Шишманов като министър свързахме и превръщането на театралната трупа “Сълза и смях” в държавен театър. По негов почин е издигната и сградата на Народния театър. При нейното откриване през 1907 година станаха драматичните демонстрации на студентите против княз Фердинанд. За студентската младеж, а и за цялата тогавашна творческа интелигенция проф. Шишманов беше “големият българин”.

***
Когато по-късно започнах да ходя в дома на Шишманови, узнах, че чрез неговата съпруга Лидия сме сродени с именития украински историк и публицист-либерал проф. Михаил Драгоманов. За да стане Шишманов такъв ревностен фолклорист, помогнало му е сближаването с проф. Драгоманов още в Женева – града, който през тези години е център на руската емиграция. Там Шишманов се запознава с Плеханов, един от видните дейци на световното социалистическо движение, с когото и Димитър Благев води кореспонденция.
В библиотеката и в архивата на Шишманов аз намерих книги, изрезки от вестници и списания, записки от трудове на Плеханов, Вандервелд, Фриче, Луначарски, Меринг, Кирсанов, извадки от статии и книги на Маркс и Енгелс. Особено много материали имаше от проф. Драгоманов, както и картини от неговата жена художничка. Прогонен от руския царизъм, проф. Драгоманов се приютява у Шишманови и остава в София до смъртта си.
Не по-малко бяха и книгите, главно стихосбирки и драми, от братовчедката на Лидия Шишманова – голямата украинска поетеса и революционерка Леся Украинка, подарени от нея, когато е гостувала на Шишманови в София.

***
Вестниците на реакционните партии обвиняваха открито проф. Шишманов в “противодържавни настроения”. През 1907 година вестник “Свободно слово” писа: “Вълната от атеизъм и интернационализъм е силно тласнала представителите на всички крайни течения, които в лицето на един “просветен” и “учен” министър като Шишманов намериха въплътен свой близък и необходим за делото сподвижник и закрилник.”
Той разглеждаше появата на социализма като закономерно явление в развитието на човечеството. 
“Където има работничество, където има индустрия и фабрики, там социализмът естествено се заражда... Чудно ли е, че работниците стават лесно социалисти? Никак! А понеже и у нас се заражда индустрия, която без ръце не може да се движи – у нас има и ще има почва за социализъм.” – пише проф. Шишманов.
Както е известно, разгневен от недружелюбните демонстрации при откриването на сградата на Народния театър, Фердинанд нарежда университетът да бъде закрит. В знак на протест Шишманов подава оставката си като министър на просвещението и напуска страната. По-късно, когато го повикват да заеме отново професорската си катедра, реакционната преса охулва Академичния съвет, че е върнал в университета “подбудителя на скандала срещу цар Фердинанд”. /Междувременно Фердинанд от княз става цар./

***
Не намерих точни данни откъде води потеклото си този род.
Може би това са селяни, попаднали във Видин след някой погром на османските завоеватели над българското население и случайно сродени с някоя издънка на стария болярски Шишманов род?
Или са занаятчии, дошли в града, за да подемат някакво производство – разбогатели, започнали да купуват земи и имоти, принадлежали някога на болярите Шишманови – и като собственици на Шишмановски владения са им прикачили това име?
А възможно е да са и истински потомци на историческия Шишманов род, както отбелязва Цветан Минков в книгата си “Найчо Цанов – живот и обществена дейност”, издадена през 1933 година: “По майка Екатерина той е свързан с прочутия род на Емануил Шишманоглу, когото мълвата извежда като потомък на последната българска династия на Шишмановци.”
През XIII век Видин е бил столица на онзи болярин Шишман, който е владеел обширната област между Балкана и Дунав, от река Тимок до Искър.
Негов потомък – независимият бдински деспот Михаил Шишман, бива коронясан през 1323 година за български цар. Той взема участие във византийските дворцови междуособици на двамата Андрониковци – стария и младия. Михаил Шишман изгонил съпругата си Ана – сестрата на сръбския крал Стефан Дечански и се оженил за сестрата на императора Андроник млади – Теодора. И в съюз с византийците тръгнал през 1330 година да воюва срещу Стефан Дечански. В битката за Велбъжд Михаил Шишман пада убит. На видинския престол се възкачва неговият син от Ана – Иван Стефан Шишман /1330 – 1331 г./. Царица Теодора забягва. Ала Андроник, за да си отмъсти за изгонването на своята сестра Теодора, напада Шишман II и той побягва при татарите. Майката Ана си отива в Сърбия.
През 1331 година българския трон заема Иван Александър – сестрин син на цар Михаил Шишман. И става велик цар на българите. През царуването на Иван Александър “книжовното дело достига и надминава по размери златния век на българската книжнина при царуването на Симеон” – както пишеше в учебника ни по история.
Това е времето, когато един силен предводител – Осман, превзема от византийците няколко твърдини в Азия и си създава малка държавица. После я разширява за сметка на междуособните борби за престола между Андрониковци, Палеологовци, Кантакузиновцн и става султан на завоевателски народ, наречен на неговото име османски. Неговият син Орхан прави от Бруса столица на османската държава, създава редовна войска и учредява еничарските корпуси.
В тези години Иван Александър изпраща жена си Теодора в манастир. Като калугерка тя се преименува Теофана. Царица става една еврейка, която царят прекръщава на Теодора. Тя отравя завареника си Михаил и заставя Иван Александър да раздели царството си между другите синове: за наследник на престола остава роденият от нея Иван Шишман, а законният престолонаследник Срацимир, заедно с майката-калугерка Теофана, бива изпратен във Видин.
Срацимировата съпруга Ана през 1360 година повелява да бъде съставен известния “Бдински сборник” с разкази за жени, проявили християнски добродетели или пострадали за христовата вяра.
При тези междуособици цар Иван Шишман се съюзява със сина на Орхан, султан Мурад, и му дава за жена сестра си Мара. Нейният син, султан Баязид, дозавладява земите на вуйчо си Иван Шишман. А след това в битката с кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд завладява и Видинското царство на Срацимир. Този е същият Баязид, който заповядва да изколят пред шатрата му трите хиляди пленници, като пощадява само Срацимир и “благородните рицари”, които изпраща в Азия с надеждата да получи богат откуп. Битката през 1396 година поставя края на Второто българско царство и началото на петвековното ни робство от османците.
Шишмановски потомци са и тези, които вдигат първото въстание против османските поробители още през 1404 година: Константин – син на видинския Срацимир, и Фружин – син на Иван Шишман. Те повеждат на освободителна борба населението от Видинско и поречието на Тимок. Султан Сюлейман потушава въстанието.
А след това възникват и лъжешишмановци. През 1598 година в Търново избухва въстание. За български цар е провъзгласен Шишман III – мним потомък на Шишмановци. След потушаването на въстанието мнимият Шишман забягва в Русия.
Век по-късно, когато избухва въстание през Турско-австрийската война, Ростислав Срацимирович застава начело на въстаниците. Той също се е провъзгласил за потомък на видинските Шишмановци.
Дали наистина съвременните Шишмановци имат някаква връзка със стария болярски род? От незапомнено време улицата, на която са живели, е наричана “Болярска”. Тя и сега носи името на един от бележитите Шишмановски потомци – “Найчо Цанов”.

***
Първият, когото можем да смятаме родоначалник на съвременния Шишмановски род, е Йоан Шишманов. Времето, в което е живял, ми изглеждаше далечно: края на седемнайсети или началото на осемнайсети век. 
Писмени данни намерих само за Емануил Йоан Шишманоглу /роден на 13 август 1776 г./ и негови писма между годините 1811 и 1834 с търговско съдържание. Но има и едно писмо от Димитраки Хаджитошев – известен врачанин, “един от първите съзнателни българи, който живеел с мисълта за национална свобода, поради което и загинал през 1827 година”. В това писмо Емануил Шишманоглу говори с открита омраза против гръцкото духовенство. Според него за видински владика трябва да бъде определен българин или поне човек, който да знае славянски език.
През първата половина на деветнайсети век Емануил Шишманоглу играе видна роля в живота на Видин. Той е едър търговец. Османската власт го тачи и той използува това, за да се застъпва за участта на своите сънародници. По това време Видин – стара римска крепост, стратегически възел в Северозападния край на българските земи – бил и най-пряката врата за проникването на европейското политическо, икономическо и културно влияние в изостанала феодална Турция. Емануил Шишманоглу търгувал с Австрия. В една от своите книги шишмановският зет и бъдещ академик Димитър Мишев, като говори за началото на периодичния печат в България, предава писма на видински търговци от 1774 до 1800 година. От писмата е явно, че авторите им не са учили в тогавашните килийни училища само черковнославянски език и букви, а са пишели на съвременния им говорим език с гражданска азбука и са боравели с твърде богата търговска и правна терминология. Те са получавали сръбски вестници, периодични издания и книги. И поради близостта на езика чрез сръбската книжнина любознателните българи са следили събитията в Европа. Не е случайно, че местният отцепник от Османската империя Пазвантоглу е направил опит да открие още през 1800 година средно училище за младежите на търговското и занаятчийското видинско население. 
Навярно Емануил Шишманоглу е учил или в откритото през 1817 година във Видин училище на сръбския поет Сима Милутинович или по-късно в училището на свищовеца Христо Г. Иванов, който през 1826 година завършва в Лайпциг медицина и е бил един от първите дипломирани лекари у нас.
Естествено, за някакво системно образование не е могло да се мисли – училищата по онова време били зависими от учителите: ако ги има, имало и училище. Но още през 1804 година преселникът от Враца А. Трохнини написал книгата “Описание на Видинския санджак”, в която говори, че в училището младежи и търговци изучавали “нови, светски предмети”.

***
Емануил Шишманоглу е бил женен за Екатерина Пешакова – сестра на Георги Пешаков от Видин, един от първите български книжовници и поети, “слуга на музите и поезията”, както се самонарича, за когото проф. Иван Шишманов пише в труда си “Наченки на руско влияние в българската книжнина”. В библиотеката на проф. Шишманов намерих и книгата “Добродетель и злоба. Фантазiя въ три дъйствiя. От Д. Е. Шишманов. Мото: Прави добро и не бой ся. Руссе. В книговезницата на Дунавската область. 1871.” Автор на тази книга е един от синовете на Емануил Шишманоглу и Екатерина Пешакова – бащата на проф. Иван Шишманов. В списание “Училищен преглед” от 1903 година проф. Шишманов пише статията “Първото българско търговско училище на Д. Е. Шишманов в Свищов”. Той отбелязва, че неговият баща Димитър Шишманов е завършил търговска гимназия в Темишвар. Занимавал се отначало с търговия. По-късно става учител и работи за културното издигане на Свищов. Бил един от първите основатели на градското читалище. Проявявал особена страст към театъра и сам основал театрална трупа. Превеждал и съчинявал драми, участвувал в тяхното представяне. Живеел с демократичните идеи и стремежи на предосвобожденските ни културни дейци за просвета и национално освобождение.
Найчо Цанов също пише: “Уйка ми, Димитър Шишманов, бе отворил по това време /1873 – 1874 учебна година/ в Свищов частно търговско училище и аз бях изпратен да следвам в него. Но година и половина стоях там, докато турското правителство затвори училището, защото внасяло духа на свободата в младите българи...”

***
Между книжата на Найчо Цанов намерих две писма на проф. Шишманов:

“София, 19.V.1901 
Драги Найчо,
Бях вчера в Народното събрание, когато развиваше своята интерпелация. След туй, което съобщих на Лидия, тя съжалява, че не е чула твоята блестяща реч, особено относително руските прогресивни елементи, “които, кога да е, ще възтържествуват”.
С братски поздрави, твой Шишманов”

“София, 30.XI.1901 
Драги Найчо,
Би ли бил тъй добър да ни вземеш от непреклонния строг цербер на Народното събрание Благоев пак два билета и да ни ги изпратиш? Аз не съм толкова почукнел за по-нататъшните дебати, тъй като за мен е ясно, че никакви убедителни доводи не могат да се приведат в полза на заема с такива монополи, но Лидия иска непременно да следи до края и да ми реферира.
Оня ден чух как говореше, че има случаи в живота, когато сърцето е по-добър съветник от ума. И тъй е! Недей се разколебава, въпреки ирониите на Каравелов.
С братски поздрав, твой Иван”

През тези години – към края на деветнайсети век – между видните Шишмановски потомци все още не са е настъпили несговорът и раздорите. Ето какво писмо на Димитър Мишев от Цариград /по това време той е служител в Екзархията/ намерих в книжата на Найчо Цанов:

“Ортакьой, 28.V.1899 
Драги ми Найчо,
С интерес и душевна наслада чета всичко, което се пише за успехите на Демократическата партия във Видин и окръга. Сърадвам ти от душа и сърце за постигнатите успехи. Те са плод на твоята безкористна и безукорна многогодишна деятелност, на твоето и на приятелите във Видин желязно постоянство... 
България ще бъде честита, когато всички граждани така легално и тактично, така убедено бранят своето най-драгоценно право – правото на самоуправление. Не ми е думата за партийно тържество. В милия факт ме въодушевява моралната страна на работата: тя струва повече от всяка партийна победа. Борбата в Ново село не се води за облаги – да стане тоя или оня кмет, а да се отблъсне едно беззаконие, което иде отгоре; да се запази едно право, което трябва да бъде свещено за всяка партия, да се даде още един жив, пример на гражданска доблест, от каквато нашият народ има толкова нужда!..
Сърдечен поздрав и поклон на цялата опозиция и на всички, които работят за възтържествуването на народа!
Целувам те и те прегръщам най-горещо, твой Д. Мишев”

В началото на двайсетия век Иван Шишманов застава на страната на стамболовистите, Димитър Мишев е виден член на Демократическата партия, а Найчо Цанов създава новата Радикална партия... и са непримирими политически врагове.

***
На следната 1912 година почина майката на моя баща – Софица Цанова. Тя е дъщеря на Севастица Шишманова – лелята на проф. Шишманов. Героичната баба Софица беше носителка на офицерски кръст за храброст и на орден за гражданска заслуга заради участието й като доброволка в Сръбско-българската война през 1885 година. Погребаха я във Видин с военни почести – с музика и пушечни салюти.

***
Когато се срещнахме, проф. Иван Шишманов отново ме посъветва да не правя научно изследване:
- Слушай, Севастице... Има една такава сентенция на Стендал: “Аз никога не се старая да рисувам реалността на нещата, а само впечатлението, което те оставят у мен.” Нека това да ти бъде ръководна мисъл...

Когато вече си тръгвах, след дългия разговор, Шишманов ми каза с усмивка:
- И не бъди обожателка на миналото само защото е минало! Спомняй си мисълта на Белински, че трябва да изучаваме миналото, за да разбираме настоящето и да предугаждаме бъдещето... И още нещо: не проявявай сантименталност! Няма нищо по-досадно в една книга от сантименталниченето на нейния автор!

***
Видин граничи през Дунав с размирна Румъния, където през 1821 година избухва въстание. Следват Браилските бунтове през 1841 година и ново въстание през 1848 година. През това време въстава и съседна Сърбия. Въстава Гърция... Всички те извоюват свободата си.
А България остава поробена... Тя става убежище на разни прогонени управители, спахии, събирачи на данъци – на всякакви големци, привикнали на грабежи и на свирепо отношение към робите. Получили отново власт, те удвоили угнетението и злодействата си над българското население.
Турската държава продавала на търг правото за събиране на данъците. Нахлулите в страната откупвачи на това право трябвало предварително да внасят в държавната хазна определена сума, а те след това да си събират, каквото могат от населението. И, естествено, за да се разбогатяват бързо и ненаситно, откупвачите въртели ненаказуеми злоупотреби и насилия над данъкоплатците. Отбелязвали на рабоша, после счупвали дъсчицата-рабош и отново събирали същата сума, често и потретвали или издавали за данъците фалшиви разписки – какво ти разбира неграмотната рая от финансова отчетност! Наричали ги “бирници – обирници”.
Не по-милостиво било грабителството и на гръцкото духовенство. От владиката до последния поп – всеки сам определял заплатата си и плащането на черковните треби. Били в постоянна надпревара в произволите и безнравствения живот! Фенерската патриаршия възвеждала в епископски и владишки санове какви ли не хора. В “Горски пътник” Раковски ги описва така: “Днес чибукчия, утре дякон, в други ден архидякон, протосингел, след малко епископ, митрополит и всесвятейший патриарх новаго Рима, всевсяленний!.. Днес свирач или играч из кръчми и кафани /кючек/, патриаршия го приема за певец – и ето ти го Търновски митрополит!..”
Подобна особа бил и видинският владика Венедикт. Той водел крайно разюздан живот. За оргиите си събирал от миряните каквото и колкото му трябва, без да плаща. Прелъстил жената на един от местните учители, “хубавата даскалица” – и се затварял с нея в самата митрополия. После владишкото благоволение осенило арменката Софи Мариям Дуду. С нея във файтона си светейшеството шарело открито по градските улици и по околните местности и манастири. Затова след въстанието от 1850 година видинският управител Шекиб ефенди, изплашен от народния гняв, натоварил владиката Венедикт и неговата Софи Дуду на гемия и ги отпратил в Цариград. Ала там патриархът грък настоял пред Високата порта да бъде върнат Венедикт на неговия видински владишки престол. Посъветвали го да изпрати във Видин другиго.
Унгарската емиграция попада във Видин в условията на такова брожение сред българското население. Дори въстаническите водачи от Белоградчишко намислили да подирят намесата на унгарските хонведи и предложили на Кошут да застане начело на подготвяното българско въстание от 1850 година. По разбираеми съображения Кошут отказал да се намесва във вътрешните работи на Турция.

Из книгата “Родът Шишманови”

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин