Изпрати стари снимки от Видин и областта

Петко Каравелов - 170 годишнина от рождението и 110 години от смъртта на големия български държавник

История - Консули, Губернатори и др

Петко КаравеловИ днес ако преминете в центъра на столицата ни вероятно ще Ви направят впечатления три гроба със скромни паметници, непосредствено до църковните храмове, представляващи символи на хилядолетната София. Между „Св. София“ и „Св. Александър Невски“ една витошка морена стои непоклатимо върху гроба на патриарха на българската литература Иван Вазов. До една от стените на храма „Света Неделя“ е гроба на Българския екзарх Йосиф I, човекът който ръководеше българското църковно-просветно дело в Македония и Тракия почти четири десетилетия. А до стената на храма „Св. Седмочисленици“ (, когото старите софиянци знаят и като обвитата с мрачна слава „Черна джамия“, бивш зловещ затвор) се намира гробът на Петко Каравелов.

Ако се предвижите в посока към Софийския университет пред Вас ще се изпречи красивият мавзолей-гробница (, разбира се осквернена) на първият български княз Александър Батенберг. Този своеобразен четириъгълник огражда с невидима граница културния център на държавата ни. В центърът на този четириъгълник е паметникът на друг велик българин – Стефан Стамболов. Връзката между тези български водачи е неразкъсваема, а летописецът на Третата българска държава Симеон Радев ги определя като строители на съвременна България.
На трима от най-видните строители на възстановената ни през 1878 г. държава големият български писател Антон Страшимиров посвещава най-хубавите си книги – техните биографии („Диктаторът“ за Стефан Стамболов, „Горд държавник“ за д-р Константин Стоилов и „Реформаторът“ за Петко Каравелов). Досега имахте възможност да се запознаете с биографиите на първите двама. Сега ще можете да прочетете невероятната биография на Петко Каравелов, която макар че препубликувахме с дъщеря ми Василена през 2009 година все още остава неизвестна за нашите сънародници.
Пестеливият на хвалби поет-сатирик и мислител Стоян Михайловски ще изрече за него думите: „Занапред, когато подириме против грозните бури на живота, против горчевината на публичните борби – подкрепа и насърчение в новобългарската история – пред нас ще светлее любимият лик на Петка Каравелова и ще ни дума: „Жертвувайте се за общото дело, ето великата тайна на щастието.“
Преди години проф. Елена Стателова издаде една книга със спомените на съвременниците на Петко Каравелов. Намеренията й да напише и научна биография на големия държавник и политик така и останаха неосъществени. Неговият архив, доколкото такъв съществува, все още е недостъпен. Ако за останалите строители на съвременна България днес разполагаме с днвениците и спомените им, както и със сборници с тяхното документално наследство, то за Петко Каравелов може да кажем, че едва ли има оповестени десетина документа, а неговите речи може да открием само в стенографските протоколи на Народното събрание. В Централния държавен архив се пазят архивите на Двореца, Министерския съвет и отделните министерства, където могат да бъдат открити запазените негови документи като държавник и политик. И като че ли само с това се изчерпва това, което е останало от държавника и политика, когото Страшимиров нарече с право „реформаторът“.
Ако любопитствате бих Ви посъветвал да прочетете, това което е най-достъпно за него и излязло изпод перото на Симеон Радев и Захари Стоянов, както и изключително ценните дневници на д-р Костантин Стоилов, Константин Иречек, Българския екзарх Йосиф I, Стефан Стамболов, спомените на съпругата му Екатерина Каравелова, спомените и книгите на д-р Стоян Данев, Иван Ев. Гешов, Добре Ганчев, Димитър Маринов, Султана Рачо-Петрова, Рихард фон Мах и Петко Пеев, както и блестящата реч на Григор Василев (от 1938 г.), в която го определя като „бащата на българската конституция“.  
Няма да се спирам на биографията на Петко Каравелов, за да не повтарям, това което може да научите от блестящата книга на Антон Страшимиров, но в заключение ще Ви цитирам думите на Симеон Радев от неговите спомени по повод на смъртта на бележития държавник:
„Със смъртта на Каравелов един необикновен човек напуска историческата сцена. В дейността му има грешки, но такива, от които той лично пострада, а не отечеството му. Всичко друго в неговия живот говори за ум и доблест. Той остави образец за лично безкористие и пример за държавна пестеливост, води и учи две поколения; остави в политиката склад от държавни идеи, пази своите убеждения и своето достойнство с готовност за мъченичество. Това е било казвано, писано, самите му противници не можеха да го отрекат. Но имаше у него друго едно качество, което го правеше изключителна фигура в българската нова история: той съчетаваше като никой друг българин от неговото време европейската мисъл с духа на Възраждането.“

Цочо В. Билярски

КЪМ ПРЕДМЕТА.
Появата на обдарени водители сред един народ не е каприз на съдбата. Силни личности се издигат само там, където се е наслоило от векове духовно чиноначалие, т. е. където всеки съзнателно и подсъзнателно търси по-силния, за да го подкрепи, да го допълни, че ако може и да го замести, когато той отмине.
За жалост, в нашето гражданство липсва дори съзнание, че основен елемент на обществена дисциплина е духовното чиноначалие. Ето нашите паметници: те са тезисни, а не образни, т. е. дават синтез на мисли, а не любими черти на водител и вдъхновител!
Трябва да издигнем в култ водителя и водителството.
Аз разбирам не онова поклонение пред историческите образи, което се практикува днес у нас. То е само празнично и сближава душите, но не ги спойва.
Наложително е да разкрием душевната съкровищница на големите, които са ни предшествували, че дано се приучим да отличаваме избраниците на съдбата и между самите нас.
А. Страшимиров.

I. ФЕНОМЕН.
От освобождението до днес у нас се издига само един исторически образ, който психологично не се подава на измерване и смело може да се характеризира като феномен. Той е Петко Каравелов.
Един анонимен руски писател, който е запознал Каравелова още в първите години на живота му в Москва, ето как описва издигналия се веднага след освобождението български държавник:
„В стаята на Каравелова винаги царуваше хаотично безредие. Всичко е разхвърлено: куп книги в един ъгъл, други куп върху канапето, трети — на масата, една разкрита книга лежи върху кревата, друга също тъй разкрита — върху скрина, трета в същия вид — на масата! („Из Московской жизни П. Каравелова", стр. 21).
Това лудо събиране на знания става през години, когато освобождението на България не се още прозира. Значи, Петко Каравелов не е обхванат от особен патриотически жар. И не е насочен той от външни събития по предопределен вече житейски път в освободената родина. Дадената горе характеристика от неизвестния руски автор открива само човек с необикновена жажда, въобще, за знания. Той е махнал ръка на редовнитe (бих казал, кариеристични) студентски занятия. Може би, изстинал е и към своите връзки с далечната родина. Имаме всички основания да допуснем и най-крайното: че той е вече безразличен към съдбата на своя народ. Неговият батю Любен играе важна роля в Сърбия, преживява опасно изпитание, бяга и скоро в Румъния е глава на българската емиграция, вожд на бунтарска България. А Петко Каравелов през близо две десетилетия не се откъсва от Москва, т. е. отскача само еднъж през Цариград в Копривщица, за да види майка си и после слиза до Букурещ, да види батя си, но не се прихваща от български чувства, а съветва Любена да изостави революционния път! Не, очевидно, Петко Каравелов се е откъснал от всичко и живее само с дебелите томове книги, от които чете едновременно по 3—4.
Роден в Копривщица (1843 г.), жизненият път на младия човек представя силно начупена линия. Бащата на двамата братя Каравелови трябва да е извънредно енергичен, но и колибарски суров. Големият брат Любен разказва в своите автобиографични бележки, че баща му натоварвал коне със стоки (аби, гайтани, кожи), повеждал и него — невръстния Любен — със себе си, та са обхождали пазарите на Турската империя от Анадола до Босна и са донасяли в Копривщица „дисаги пълни с турски лири".
Значи, въпреки големите печалби, суровият баща все пак е водел със себе си и своя невръстен син. А водел го е той, навярно, в качеството на мулетар. Такова допущане не е пресилено. Защото и Петко Каравелов (с пет години по-млад от Любена) е бил по свой ред даден по „чужди врати" още като невръстен хлапак (13 годишен): пратен е бил доста далеч — в Енос (до устието на Марица), „чирак" да е, занаят да учи, абаджия да стане. Има легенда, че малкият чирак там е посещавал някакво гръцко училище. Това не е изключено: през ония години „учението" все още е вървяло с „чиракуване". Но е неприемливо да се мисли, че малкият е пратен в Енос нарочно, за да учи в гръцко училище. Има толкова прочути училища в други по-близки и големи градове, та няма как Петко да се отзове на учение в някакъв Енос. Очевидно, там има абаджии копривщенци и на тях е дадено „момчето" да „вкуси чужди хляб" и „на занаят да се учи".
Петко Каравелов се прибира от Енос в Копривщица през 1858 г. — значи 15 годишен. А по това време в родителския дом е задухал друг вятър. Забогателият баща се е обхванал, може би, от възпламналия вече из българските паланки възродителен романтизъм. Само една година след връщането на Петка от Енос, той бива изпратен, заедно с брата си Любена, „на учение в Русия".
Двамата братя спират в Москва. И скоро начупената линия от жизнения път на Петка Каравелов се изгубва из скрити мансардни стаички. Лъкатушенето се проследва само до 1860 год., когато младежът (17 годишен вече) издържа някакъв изпит, та се записва студент в Историко-филологическия факултет. А после потръгва живот край частни уроци и в нихилистически „кружки". . .
Но само след няколко години ето какъв се рисува Петко Каравелов под перото на анонимния руски писател:
„Той е човек необикновен, човек своеобразен, човек оригинален. Всичко върши не тъй, както другите, а по своя собствена идея, оригинално, по Каравеловски (“Из Московской жизни П, Каравелова", стр. 20). — „Чел е той, казвам ви, много по история и география, и по тия два любими негови предмети има в неговия ум страшно много фактически сведения и без дъно философски възгледи върху исторически събития и лица. С особено старание той четеше историята на Френската революция". (Същото съчинение, стр. 9). „Той е изчел и Бокля, и Маколея, и Джон Стюарт Миля". (Същото, стр. 21).
Очевидно, абаджийският чирак от Енос е пораснал пред людските очи. Той е набрал необичайно много знания, а е човек без особена подготовка. Не се ли е забъркала главата на старопланинския колибар? Или не е ли той станал поне резонер неофит на някакаи „идеи"? Ето младият човек е четял историята на Френската революция, а е иззубрил и съчиненията на капацитети по модните вече тогава социални и политико-икономически науки като Бокля, Маколея, Джон Стюарт Миля. Това не подсказва ли, къде е нагазил той и към що клони?
Не, Петко Каравелов е вече очертан и не попада на измерване. Той продължава да трупа знания, наглед, без система и без цел. Но почва да страни от „нихилистите". Дори се мярка сред славянофилски среди. А после е преподавател по история във военна прогимназия! („Петко Каравелов — по случай 25 години от неговата смърт", стр. 14). Трябва ли да мислим, че той е „променил убежденията си”? Или не е ли поне притъпил ъгловатостите на своите новаторски концепции?
Ако приемем дори само последното допущане, ще се съгласим, че то е важен психологически преход в живота на младия човек. Защото — така е с людите! Отърсят ли се от младежката възторженост, поизгладят ли ъгловатостите на „убежденията" си, те са в преход: или ще се отбият по отъпканите пътища, или „ще се вземат в шепа", ще си извоюват „титла" и с време в най-добрия случай ще бъдат „именити труженици". . .
Прочее, какво става с Петко Каравелов — преподавател във военна прогимназия?
Той не се отбива на страни, но не изглежда да върви и напред: стои на сянка, — сякаш е фаталист и чака да изгрее звездата му... (Не се знае тогава да е писал и печатал нещо). Разбира се, край голямата начетеност, у бъдещия български държавник трябва да се е изработил разширен философски обхват за нещата (и за живота въобще), а навярно явило се е у него и чувство на знаещ човек. И ако при все това той не се отбива по отъпканите пътища, нито се „взема в шепа" (да добие „титла"), нито пък търси да се „прояви в печата", — очевидно, човекът е „чудак" и не попада на измерване. Най-многото, което можем да допуснем, е: Петко Каравелов представя странна разновидност между познатите типове даровити люде. Събрал е феноменално много знания, а няма качествата на теоретик! И чака да го заграби живота, за да се прояви като гениален практик... А до тогава за людете той изглежда в най-добрия случай като чудак, ако не и като манияк. . .
Ето една съпоставка:
Почнала е войната за освобождението на България, Дунав е минат и най-после Петко Каравелов се откъсва от своите книги в Москва (след цели 19 години!): отзовава се вицегубернатор във Видин. Това не ще е случайно, разбира се: славянофилските среди в Москва трябва да са го преценили. Дори самото му назначение за вицегубернатор е, може би, с предумисъл: — „видаещiй се болгар" трябва да попадне в Учредителното събрание, за да приложи своите знания по устройството на родината си. (Такъв е случаят с д-р Стоилов: член е на Пловдивския губернски съд, но прибързано го назначават председател на Софийския такъв, макар да е още 24 годишен, за да попадне „по право" в Учредително събрание). По същия ред П. Каравелов е назначен по-късно за председател на В[елико]-Търновския окр[ъжен] съвет и като такъв попада в Учр[едителното] Нар[одно] събрание. А в Учредителното Народно събрание Петко Каравелов съвладява положението, става водител на мнозинството и при изработване на Конституцията прокарва тая, която имаме днес. И с това пътят му е вече открит.
Той става изборен народен представител (за Първото Обикновено Народно събрание), и бива избран за председател на камарата. Остава му още една стъпка: да изчака първия сгоден случай и да катурне „княжеското" консервативно министерство. Той извършва и това. Тогава князът се вижда принуден да го повика в двореца, за да преговарят по съставянето на ново министерство.
Нали? — всичко това е много светско и много бляскаво. А все пак людете около двореца не вярват на очите си: Петко Каравелов няма никакъв вид на държавник! Ето как го рисува Константин Иречек в своя „Български дневник" тъкмо в деня, когато Каравелов се е явил в Двореца да преговаря за съставянето на ново министерство:
„28 ноемврий, среда, 1879 г. Заранта отидох у Стоилов. В канцеларията заварих Каравелов. Там бяха и Hogguer и Менгес, които се държаха приветливо към този чудак, предлагаха му цигари. Каравелов разбира немски, френски, английски, чете, ала не говори; мръсен, неомит, с бяла връзка от време оно, руски стар цилиндър, фрак. Постоянно тупаше с краката си и неспокойно кръстосваше стаята, като осукваше своята забъркана черна брада, blinzendes Auge, groslentheils zum Boden geheftet (мижурещи очи, повечето втренчени в земята). Следи от шарка по лицето му. В профил от далеко лицето му е доста хубаво. Качи се горе. Hogguer подхвърля за парфюма на Каравелова, който остана след него в канцеларията ... След 12 часа останах сам със Стоилова. Каравелов говорил с княза чрез Стоилова, като драгоманин (Каравелов знае само руски и български, и двата езика лошо ...)"
(„Български дневник", том 1, стр. 50—51).
Ако трябва да вярваме буквално на горния цитат от Иречек, (а трябва да му вярваме: това са дневници, и, значи, имат цената на изповед, защото не са предназначени за печат), ще ни се наложат следните психологични загадки:
1. Петко Каравелов, след 19 години живеене в Москва, не владее нито един говорим чужд език. Ние знаем от руската литература, че тогава дори при обикновени разговори людете от предните редове на руското общество „на пет думи добавят и една френска". Нещо повече: дори кочияшите говорят френски. Петко Каравелов имал воля и време да изучи не един, а три чужди езика — най-важните. И все пак не се е погрижил да говори поне френски! Очевидно, тоя човек не се подава на „течение", на „мода": не намира „вкус" в живота на салоните и никога не е помислял да прави житейска кариера.
А ето че я прави и още каква!
2. Петко Каравелов говори лошо по руски, че дори и по български! Но това е опасен признак. Изгубват родния си език, без да съвладеят чужд, само панаирджийските фигури в живота или дори международните авантюристи. Без правилен и чист език няма стил. А стилът — това е човекът. Със своя стил ние създаваме приятели и среда, женим се и възпитаваме децата си. Да не спираме на другото, — че без стил не може да се играе каквато и да било обществена роля... Но ако това е тъй, то — или твърдението на Иречека за Петко Каравелов е невярно, или — този чуден старопланинец и тук е вън от всяка мярка. Защото не е приемливо да допуснем, че Каравелов е занемарил или дори изхабил езиковните си способности тъкмо благодарение на дългогодишна самотност и на прекалена кабинетна работа, които вече очертахме. А не е приемливо това преди всичко, защото Каравелов през последните години от пребиваването си в Москва е учител във военно училище и значи, трябва наложително да усвои сносен език. И после — Каравелов през целия си живот не се полъгва да играе с „красивое словце". Той не дава цена не само на скандираното красноречие (периоди с правилни повишения и понижения), но и въобще не търси артистичност в говора. Човекът е реалист. И то не в думите, а в осмисленото характеризиране или утвърждаване на онова, което окото вижда и разумът долавя. (Найчо Цанов апелира — в по-късни години - към камарата да отхвърли предложения от Петко Каравелов държавен заем. И за убедителност — вика: „Сърцето ми го казва, зло ще направим". Петко Каравелов отговаря: „И кокошката има сърце" т. е. би ли желал Найчо Цанов, който тогава е още съпартизанин на Каравелов, да бъде сравнен и по ум с кокошка? ...) — Не, Петко Каравелов и като събеседник, и като оратор не попада на психично измерване: не е изискан във фразата, не е игрив в многословие, дори е неприятно отсечен. А все пак лепи люде около себе си и завладява събранията!
3. Той е лошо облечен, неумит, въобще немарлив е към своята вънкашност. Не е ли странно това? Преди да мине към своя политически възход, той е вицегубернатор в граничния Видин, среща се с румънски и сръбски управители и е в обществото на висшите руски офицери. Как трябва да се обясни, че високото положение, което заема, не е заставило тоя странен човек да измени своята външност и своите привички, добити в кабинетния живот из мансардните квартири на Москва? Допустим е само един отговор, а именно: Петко Каравелов е чисто и просто изненадан от събитията в България! И е напуснал своите кабинетни занятия в Москва (които ще да са станали за него вече такава нова природа, че комай са задушили първата), някак против волята си. Може би, той дори смята, че това напущане не е за винаги. ... Твърде е за вярване, че след толкова години кабинетни занятия — при известната наша колибарска упоритост — Петко Каравелов е дерайлирал дори в подсъзнателното си самоценене като строител. И сега в новоосвободената „просташка" България той ще работи, може би, само до някое време, а когато му омръзне да се разправя с людете (които за него, навярно, са, според придобитото му от кабинетния живот самомнение „въобще тъпаци"), той ще ги остави „по дяволите", т. е. ще махне ръка и ще се върне пак в своята Москва.... Това подхожда за Петко Каравелов дори при онази му изгладена своенравност, с която той се отличаваше и по-късно в живота. А в началото на своето политическо поприще той не ще е бил много далеч от самочувството на Марин Дринов, който махна ръка на всичко в родината си и се върна в Русия. Естествено, Марин Дринов е имал там своята професорска катедра и кариерата си на писател — историк, когато Петко Каравелов на е оставил в Москва нищо, освен своите книги и преподавателското си място във военна прогимназия. Но колкото е по-голям човек, толкова по-голямо е и скритото му самомнение, на което той се радва, от което се опива и за което често се отказва от житейските съревнования… А при такава сдържаност пред бъдещето, каква смисъл би имало за Каравелов да придобива светски привички?
4. Петко Каравелов не се вторачва в околните си; дори и когато трябва, пак ги загледва само полузамижал; а най-често стои, забил поглед в земята. Очевидно, това е стар навик у него — може би, създаден при общенията му с руските интелигенти. Познава Каравелов тези книжни типове! Те и когато са идеалисти левичари (дори и вожди), пак не разбират, че може да се стопанисва един чифлик без крепостни селяни... Не, такива дърдорковци трябва да бъдат държани на известно разстояние: не бива „да им се дава лице"! А тази тактика зависи от погледа на човека: загледвайте разсеяно, или на страни, или дори от горе на долу.... Наистина, това е аристократическо държание. Но не и всичко аристократическо е лошо! При туй няма защо човек да подражава буквално на аристократите. Ето, един княз никога не забива очи в земята, когато събеседникът му е напр. преподавател по история. Той, князът, се държи тогава само разсеяно и загледва на страни. Това е така у него, защото князете, въобще, не мислят. А Петко Каравелов, когато е с дърдорковците интелигентни — или когато е сред пусти и празни дипломатически франтове — трябва да забива погледа си в земята, за да се зарови в бездната от непрекъсвани свои мисли,
5. Характеристичната страница за Петка Каравелов в „Българския дневник" на Иречека е, както вече отбелязах, от деня, когато нашият държавник се е явил в двореца, за да преговаря с княз Батемберга по съставяне на ново министерство. Прочее, Каравелов е в много решителен момент от своя живот. Той е в дворцовата канцелария, при д-р Стоилов, в присъствието на още двама „празни" дипломати. Обаче, българският държавник се държи съвсем странно: кръстосва стаята, тупа нервно с крак и засуква своята рошава черна брада. Какво незачитание на дворцовото достолепие и на високопоставените тук люде! Но трябва ли това държане да се отдаде на „невъзпитаност" у човек, който утре ще бъде министър-председател на България? Че народът в тази страна е дебелански т. е. плебейски, — за това няма какво да се говори. Но Петко Каравелов по възпитание трябва да стои високо! Той е възмъжал далеч от своята страна: живял е две десетилетия в Москва, бил е дори преподавател там във военното училище, където се строго пазят страхопочитание пред двореца, чиноначалие и въобще всички възможни етнкеции... Очевидно, държанието на тоя „чудак" сега не може да се обясни с „невъзпитаност". И ще трябва може би, то да се отдаде на неговия горещ темперамент, като южанин. Обаче, човекът не е младеж! Той приключва 36 годишната си възраст, а е имал вече случай да се прояви така, че и сам ще трябва да си наложи известна важност (участвувал е в Учредителното събрание; проявил е голямата си начетеност и своите специални познания, както по държавно-правни въпроси, така и по народностопански, та е добил слава, че е «баща на българската конституция", председател е сега на Първото Обикновено Народно събрание, в което нищо не се решава без всички погледи да се дигнат към „чудака").
Наистина, на какво може да се дължи това странно държане на Каравелова в дворцовата канцелария? Трябва ли да спрем на допущането, че той се вълнува, защото е в най-изключителния ден от своя живот: дошъл е в двореца да състави свой кабинет, да заеме най-високия граждански поет в родината си — министър-председателския — и, значи, да се нагърби изцяло с държавното преуспяване на току-що освободения си народ? Но в такъв случай защо тази негова нервност намира израз, който е подходящ за „чудак", а не и за утрешен министър-председател? На негово място един д-р Стоилов би бил много по-сдържан, макар да е само 25 годишен. Той е човек също много начетен и с бляскави дарования, та сега в положението на Каравелова, би проявявал достолепна загриженост. Тоя млад политик крие живо чувство на морална отговорност при всяка по-значителна стъпка в живота. Наистина, скромността е обикновено признак на неважна духовна мощ, но Стоилов е още на възраст, когато самонадеяността е присъща черта на всеки човек. Срещу това Петко Каравелов е вече — по години — в оня жизнен преход, когато опитът и мъдростта поличва често и в косите... Защо у Каравелова няма никаква загриженост и никакво сепване пред важността на такива големи отговорности, каквито крие управлението на една нова държава?
Остава да се запитаме още: не се ли е опартизанил големият човек през трескаво изнесените парламентарни борби срещу Консервативната партия — партията на владици и чорбаджии? И не е ли това, което може да обясни неговата възбуденост?
Няма основание да се допусне и това. Защото противникът (консервативната група) е много слаб. Той е бит от Каравелова в Учредителното събрание по въпроса за конституцията и макар тоя противник да е запазил властта (князът и руските генерали все още не могат да разберат, как ще се управлява един тъмен народ, без участието на неговите нотабили и владици), наново е бит в изборите за Първо Обикновено Народно събрание: голямото мнозинство депутати са либерали. Прочее, няма как да се застрасти в партизанство Каравелов! 
Трябва най-после да се запитаме: „неприличната" нервност на „чудака" в дворцовата канцелария не се ли дължи на явното пристрастие в отношенията на княз Батемберга към консерваторите? Не е ли намислил „тоя чудак" да постави пред държавния глава въпроса за бъдещата власт на „или — или" т. е. не е ли решил той или да привие княз Батемберга еднъж за винаги към либералите, или да му обяви война?
От последвалите през няколко дни преговори става ясно, че Петко Каравелов вече действува, като зрял държавник: той прави такива концесии на княз Батемберга, щото парламентарното му мнозинство (либералите) отказва да ги приеме (под левичарските атаки на Стамболова) и преговорите с двореца се прекъсват.
Не, това особено психично състояние на Петка Каравелов в дворцовата канцелария през най-изключителния ден в неговия живот пак не попада на измерване! Или попада, може би, но на една съвсем изключителна мярка: в забуталия се из книгите държавнически гений се възсепва сега самоцената! Той предугажда, че навлиза в своята творческа стихия — стихия на строител — и че ще остави в историята страници, които ще го поставят на първо място в пантеона на българските избраници.

II. „РАДИКАЛ".
Петко Каравелов няма психични предпоставки за бунтар; той не е дори новатор. Стихията му е в строителството. А то като практическо боравене изисква реален дух и точно познаване на наличните условия за работа. Петко Каравелов притежава такъв реален дух — в това отношение той щастливо въплощава практическия гений (усет, хитрина, вярно око) на нашите старопланински зидари, градинари, занаятчии. Само за няколко дни в Учредителното Народно събрание той преценява силите на левица и десница. Сам предварително клони към левицата, не защото тя е мнозинство, значи, не от хитрина, а защото, като вицегубернатор във Видин, той има своите практически проучвания и е набелязал план за реалистично българско обществено строителство. А такова строителство е възможно, както ще видим по-късно, само с наличната в Учредителното събрание левица. Прочее, първа задача за Петка Каравелов в това събрание ще е да организира левицата и да дебне противника (консерваторите, които като нотабили в страната имат тежест пред княза и пред руските генерали, та са на власт) по пети, за да го отслаби и провали. Така, след дълги разправии в Учредителното Народно събрание идва най-после ред за главната работа: да се разгледа и приеме изработеният и одобрен от Петербург проект за „Органически устав на княжество България". Решават да бъде избрана парламентарна комисия, която да преработи тоя проект и да докладва на събранието нещо разкритикувано, обмислено, готово.(1)
В избраната Парламентарна комисия попада и Петко Каравелов. Той приема избора. Но още на следния ден заявява в Събранието, че не желае да участвува в тази комисия. Изненадани са първите люде дори от левицата: — защо се оттегля техният човек от тази важна комисия? Но Петко Каравелов настоява на своето и не обяснява защо. Държането изглежда като да е колибарско заинатяване. А в същност това е обмислена хитрини. Ако Каравелов участвува в комисията ще трябва още там да се сблъска с консерваторите и, значи, да открие предварително картите си пред чорбаджии и владици. А той през нощта (след избора на комисията) ще да е подочул за намеренията на консерваторите да възприемат прокараната в руския проект двойна камара (сенат и обикновено народно събрание), а също и избирането на народните представители да става не чрез пряко гласуване, а с подгласници. И е решил в себе си, да ги изненада в пленума на събранието и да ги атакува тъй, че да няма място дори за препирни. И успява. При доклада на комисията по окончателния проект за „Органически устав на Княжество България" Петко Каравелов взема пръв думата и бие противника ето с какво съкрушително презрение:
„Комисията... трябваше да се ръководи само от един принцип, по който са се ръководили всичките законодатели, именно: учрежденията и законите трябва да принасят колкото е възможно по-малко зло и повече полза; защото законите по някога принасят и вреда. Второ — тя трябваше да постави тезиси, под които аз разбирам най-главните предложения на бъдущий наш устав; тия тезиси трябваше да бъдат мотивирани, и това беше най-главната работа на комисията, да приведе аргументи за и против относително тоя или оня тезис. А що виждаме ние в тоя рапорт, който ни представи комисията!? ... На место принцип, някои си четири начала, подплатени с консервативен вятър. На место тезиси — гвачка. На место мотиви ... За мотивите няма да говоря; само мога да кажа думите на Данте: „а на тия погледни и върви си"... С една дума в тоя рапорт няма ни политика, ни логика, ни граматика. Затова аз предлагам: 1) да се забележи, че комисията не е оправдала доверието на Народното събрание; 2) да считаме нашето положение statu quo ante comisionem и 3) да пристъпим да разглеждаме глава по глава Устава, който ни е предложен от Централното правителство. Колкото за рапорта той е литературна собственост на комисията, която може да прави с него каквото ще, а ний да си гледаме работата". (Дневници на Първото Учред[ително] нар[одно] събрание в Търново, съкратени протоколи, второ стереотипно издание, стр. 97).
Цитирам дословно речта, защото тя е първата, с която Петко Каравелов излиза на борба. Заетата стратегия е хитра, ударът е добра обмислен, успехът е несъмнен. Не се критикува нито един отделен пункт, а представения проект изцяло т. е. не се споменува за „сенат" или за двойно гласоподаване. Просто се отрича проекта. По тоя начин няма място дори за принципни препирни. Проектът е „глупав", трябва да се отхвърли и нищо повече!
Така става: консерваторите — владици и чорбаджии — веднага се озовават някъде по ъглите на събранието, в което от тук натъй ще имат думата „демагозите".
Дали откритият така „левичарски" път от Петко Каравелов няма свое начало в руското левичарство въобще? Очертаната в него голяма държавническа фигура още при Учредителното Народно събрание не е ли всъщност руска идейна издънка и, значи, за условията в България той не е ли все пак един „книжник”, един „утопист"?
Ако дори бихме допуснали това, все пак не би било право да търсим у Петка Каравелов психични елементи на бунтар. Защото неговото духовно възмъжаване в Русия съвпада с известно пречупване в настроенията на руските революционни среди. Във възход е там „народничеството", което всъщност представя пасивно, а не бунтарско отричане средновековния ред на нашата в стопанска, политическа и духовна Русия. Влиянието на Толстоя зема връх, душите изпадат в „смирение", голям брой интелигентни се отдават на най-обикновена, най-практическа просветителна дейност сред тъмните народни маси. И ето при такива настроения почва Руско-турската освободителна война (в която като доброволец участвува дори големият народник — писател Всеволод Гаршин).  едвам тогава се откъсва и Петко Каравелов от настроенията в Русия и се прехвърля в България: явява се вицегубернатор във Видин.
Така у Петко Каравелов можем да търсим „книжно" разположение към простите и тъмни народни маси само като навей от народничеството, но не и като подчертано борческо левичарство. Наистина, нямаме с какво да докажем това: Петко Каравелов не е теоретик, той не обича перото (дори в първата половина от държавничеството му в България се сочат само няколко статии, като негови, и то диктувани...). Но през последните години от своето пребивание в Русия той е в славянофилски среди и е преподавател във военна прогимназия. Прочее може с положителност да се отрече у Петка Каравелов какво да било борческо левичарство, което да е донесено от Русия. И значи, ще трябва да приемем, че Каравелов се е явил борец и левичар на чисто българска почва и е с напълно отърсени от руски прах обуща.
Така остава открит въпросът: къде се крият заченките на оня „радикализъм" у Петка Каравелов, с който той почва своята политическа кариера в Учредителното Народно събрание?
За обективния мислител не може да има два отговора при така поставения въпрос. Психологично, Петко Каравелов е чист тип на практик. И като такъв е и съзнателно, и подсъзнателно строг реалист. Така неговото левичарско борчество трябва да иде непосредно от българската действителност.
Но Петко Каравелов се явява в България твърде отчужден от своя произход. А детските му впечатления, които биха могли да послужат сега, са бедни: 14 годишен, той е в гръцкия Енос, връща се в Копривщица 15 годишен и прибързано се готви да върви на учение в Русия, за където и заминава 16 годишен. Пък дори да би имал Петко Каравелов ценни детски впечатления, те не биха били в полза на левичарското му борчество сега, защото чорбаджийската Копривщица е могла да създава бунтари (като протестен напор срещу абсолютичната власт на чорбаджиите), но тя не е могла да издига държавници за демократично строителство.
Така левичарското борчество на Петко Каравелов трябва да обясним с непосредните негови проучвания на стопанските и правни отношения във Видинската област, където той попада, като вицегубернатор, веднага след идването си в България.
Никой друг край от българските земи не можеше да заграби вниманието и да заплени впечатлителността на бъдещия държавник тъй, както Видинската област по онова време. През 50-те години на миналото столетие — значи, само 25 години преди идването на Петка Каравелова във Видинско — цялата област (с Кула, Бълоградчик и Лом) преживява едно кърваво и не съвсем безплодно народно вълнение срещу турското владичество. Ето една бегла историческа страница за хода на Българското възраждание тук:
Кир Манол Шишманов в епохата на Пазвантоглу е предприемач на пощата. Синовете му Димитър и Ставри свършват Търговска гимназия в Темишвар, а третият му син Петраки Шишманов поема работата на баща си при Пазвантоглу и по-късно извършва епохално дело в целият Северозападен край. Той на свои средства е открил в Раковския мънастир „Св. Троица" (Кулско) първото педагогическо училище в България.
Игумен на манастира бил атинският възпитаник Данаил, българин. Запознал го кир Манол със сина си (Петраки), сприятелил така младите люде и по-късно двамата приятели (1830 г.) извършили своето: събрали 32 синове на първенци от целия Видински санджак и ги изучили за народни учители. От какво епохално значение е било това дело, показва обстоятелството, че когато след погрома на българското въстание във Видинско (1850), българите при сгода (1860 г.) се изселили в Русия, то видинските торлаци се явили в Херсонската губерния като първи просветители на по-старите там и обширни български колонии. И до днес в Херсонска губерния няма думата „учител" или „даскал": просветителят там се нарича „видинец". 32-та възпитаници на Раковския манастир са създали много училища в целия Видински санджак (списъкът им стои в архивата на Александър Екзарх). И въпреки неуспеха на българското въстание, цариградското правителство се е изплашило много от българските вълнения във Видинско: тук най-напред са отстранени гръцките владици и попове и от тук почват особените за времето снизхождения на Халифата към българите. Врачанският първенец Димитракиев е назначен за каймакамин на целият Северозападен край; водительт на българското въстание Петко (Маринов), Грамадченинът е наречен паша и носи султанска сабя, а редица още първенци по околиите на днешните Видински и Врачански окръзи са отличени, като народни водители. След време всичко това е било унищожено, разбира се: каймакаминът Димитракиев е бил убит, а паша Петко Грамадненски е умрял на заточение в Мала Азия.
Няма съмнение, възродителният ход във Видинско е усилван от съседството със Сърбия. Из нея идат книги, песни и всичко онова, което се носи невидимо от една страна в друга. Но и условията в историческото минало са по-други тук: областта е арена на Австро-турските войни през 18 столетие. Страшната Видинска крепост е на два пъти превзета от австрийците и владяна ред години. Тези непрекъсвани войни, последвани малко по-късно и от страшните опустошения при Пазвантоглу, са досущ разредили населението. Ето през това време малки и големи турски деребейчета са заграбили горите, пасбищата и земите на някогашните села. Така са възникнали обширни „чифлици", някои от които са запазени и до наши дни. А щом е настъпил мир, останките от предишното население на областта (забягнали из планините, че дори зад Дунава в Румъния) се прибрали в селата си. Обаче тук те скоро се видели ратаи на самозвани владетели бегове.(2) И тази ще да е същинската побуда на Белоградчишкото въстание. Людете са кипели от ненавист към турчина, не само като към политически владетел, но и като към грабител на онаследените от бащи и деди ниви, пасбища и гори. Така е обяснено положението в тоя край и пред самата висша турска власт. А тъй като непосредственната сръбска граница е представлявала вече политическа опасност, Цариградското правителство е взело енергични мерки да създаде на населението известно икономическо доволство. Излязла заповед до всички погранични бегове — владетели на чифлици (в източните половини на Видинска, Кулска, и Белоградчишка околии) да продадат в определен срок чифлиците си на селените. Беговете се опирали, срокът е бил продължаван на няколко пъти и най-после видинският паша е прибягнал до известното в Турция средство: една заран видинчани осъмнали пред небивало чудо, — сред пазаря били дигнати десетина бесилки и на тях висели най-упоритите бегове — владетели на обширни чифлици …(3)
Така вицегубернаторът Петко Каравелов е заварил във Видинската област две половини с различна стопанска структура: западната — дребнособствена с будно и твърде свободолюбиво население, а източната — чифликчийска (едро земевладение) със също доста будни, но бедствуващи села.
Петко Каравелов е възмъжал сред левицата на руската интелигенция и познава основно икономическите побуди на Френската революция. При това той въплощава тогавашната руска гражданственост, а тя е под зодията на народничеството. Не е ли обяснимо, че като вицегубернатор Каравелов веднага ще да се е надъхал с всичко онова, което му е откривала действителността във Видинската област? Т. е. че той идейно е минал към страната на някогашната турска власт, а именно: взел е присърце болката на широките народни маси и си е начертал държавнически план: селяните да притежават земята, която работят?
Ето, прочее, действителната, а не книжна побуда на Петко Каравеловото левичарство още в учредителното Народно събрание. Правилно е да се допусне, че българските владици и чорбаджии също не биха имали нищо против турските чифлици да минат във владение на българите. Нещастието е, че някои от тези чифлици, не са били вече „турски" т. е. още преди освобождението забогателите български лихвари и търговци закупвали турските чифлици, т. е. станали са по свой ред „бегове". И ето тези някои едри земевладелци са се групирали вече в оня обществен слой у нас, който няма интерес селянинът (работник на земите) да се прихваща от „демагогски" идеи за заграбване на чифлиците.
А не е ключът на гражданското положение и само в „чифлигарството". Окаяно е състоянието и на оземлените още от турската власт села в западната половина на областта. Няма пътни съобщения, цената на храните е низка, селянинът не може да види пари на ръка и тича при лихварите. А тези от памти време са добри християни българи, все градски първенци, близки с владиката (че дори и негови съдружници тук-там из страната). При туй лихварската практика е останала, сякаш, от цар Крумово време: пари се дават само на „зеленица" — нещо народоубийствено. Заеманите пари се смятат в крини жито: длъжникът трябва срещу осем крини да върне 10. Така ако годината е „слаба", селянинът не само плаща 25% лихва веднага след жетва (значи, за 6 месеци време), но и възможното поскъпване на храната (при случай на неплодородие) остава в полза на лихваря. Така, доста е само една неплодородна година, за да се разори дребния собственик; той не може да плати старото си задължение, а наново се обвързва с лихваря пак на „зеленица" по новата сега висока цена на житото. Сметката е чудовищна. Преди шест месеци лихварят е дал на селянина 300 гроша за 500 ех. оки жито. Турил 20% лихва за шест месеци, та е пресметнал, че е купил от него 600 ех. оки жито за 300 гроша. Но дошла „гладна година", цената на житото е двойно по-висока и селянинът сега трябва или да даде на лихваря пак 600 ех. оки, или ако човекът няма жито, лихварят ще му „купи" за следващата година на „зеленица" жито за 720 гроша. Но тъй като сега заемът се прави за цяла година, то и лихвата ще бъде двойна — 4 крини за 10. Така за година и половина дадените първоначално 300 гроша се утрояват. И естествено, за бедния селянин вече няма спасение: той ще си изтърве нивите. Към тези две убийствени злини за земеделския стопанин се е добавила и трета не по малко убийствена. Тя е била в турската данъчна система, „юшур" — десятък в натура. Свърши ли се жетва, вършитбата не може да се почне, докато не се вземе „номуне" — т. е. докато не се измери качествено и количествено десятъкът, който ще трябва да плати всеки домакин. А това е бавене: почват дъждовете, та вършитбата (с „дикани") е пакостна: зърното не се рони. Разбира се, бавенето остава за сметка на най бедните стопанства; „номуне" се взема най-напред от нивите на чорбаджиите, та те веднага почвате вършитбата си... И все пак страшното зло от десятъка в натура не е само бавното и лъжливо земане на „номуне". Има и по-голямо зло. Държавата ще продава събирането на данъка в натура. „Юшурджии" закупуват на търг десятъка на цели околии. Селските стопани са задължени сами да превозват определения им десятък в града — според както им се заповяда от „юшурджиите". Но пътни съобщения няма: всичко се превозва по издълбаните междуселски пътища. И ето, юшурджиите се изхитряват: чакат да падне тежка зима и тогава плъзват по селата, — искат или да им се превози десятъка в града „веднага, че сега житото добило цена" — или да им се плати той в пари. Бедните селски стопани тичат пак при лихваря! Защото и най-тежката лихва е за предпочитане пред онова, което е превоз на десятъка в люта зима: колата може да се строши и житото да стане „зиян" или още по-страшно — „чифтът" (впрегатният добитък) може да се „прокара" (простуди) и иди го дири на пролет...
През септемврий 1879 год. от много видински села са изпратени прошения до княз Батемберга, с които се оплакват от високите заплати на чиновниците, от юшура, от борсовата игра с рублата. Според Ив. П. Плачков, тоя случай е отбелязал в своите дневници покойният Д-р К. Стоилов, както следва:
5 септемврий 1879 г. — ... “От много села във Видинския окръг се подадоха на княза прошения, с които се оплакват от високите заплати на чиновниците, от данъците, десятъците, рублата и пр. Тъй като не могат да пишат, простотията им показва, че са научени от други. Тъй за съжаление се развращава народа и се подкопава авторитета на всяка власт". (Ив. П. Плачков, Д-р К. Стоилов, София, 1932 г., стр. 13).
Тези „други", които са „научили" селата да се оплакват, ще да са, разбира се, Петко Каравелов и людете му. Но дали те са развращавали селата или са им подавали ръка за спасение, — остава да се прецени. За всеки случай данъкът „юшур" (десятък в натура) се отмени в България по-късно при управлението на д-р К. Стоилов. И това дело (отдавано на Ив. Ев. Гешев — фин[ансов] министър) се посрещна тогава от целия народ с такова ликуване, че когато по-късно либералите се опитаха да наложат наново убийствения юшур, селските маси се опълчиха на кървава борба — дадоха кръвопролитията в Дуранкулак и Тръстеник.
Така, за да се предприеме открито борба срещу средновековните злини в стопанския живот на страната, трябвало е да се яви държавник, който да е обхванат от духа на новото време. И тука вече у Петка Каравелов наистина има „книжност". Но тя е в най-добрата смисъл на думата. Неговата начетеност — и своенравния му живот през две десетилетия в Москва — са го освободили от оня мухъл на вековете, който все още е обвивал гражданския дух в Турция. И той е посрещнал с открит ум и с борческа воля зова на българската действителност.

III. „ДЕМАГОГ".
Не може да има никакво съмнение, че Петко Каравелов е бил молепсан от руското народничество при явяването си в България. През втората половина на 90-те години от миналия век спомените за неговото вицегубернаторство във Видин бяха досущ живи сред населението (от Руско-турската война се бяха изминали само две десетилетия). Но няма съмнение, че населението е имало и какво да запомни. Вицегубернаторът е успял да посети и най-затънтените кътове на областта. При това той се е държал просто, пиел вода със селските кратунки, сядал на земята край селските трапези и много обичал да беседва със старците. Та това ли не е „демагогия"! Разбира се, Петко Каравелов надали е помислял тогава, че връзките, които си е създавал сред населението тук, ще го ползуват през целия му живот. Но не може да се отрече: първите свои люде Петко Каравелов е създал във Видинската област още като вицегубернатор! Министър в негов кабинет е видинският първенец Илия Цанов. Главен негов секретар, като министър на финансиите, е кулченинът Алекси Филипов; каравелистът Коста Арсениев, който най-смело се бори срещу Стамболова, е ломски гражданин. Трябва ли обаче да мислим, че като е „коткал" населението още като вицегубернатор във Видин, Петко Каравелов е гонел по-далечна политическа спекулация?
За демагогия в онези години не може сериозно да се говори. Или може, но само за ония, които са играели с народното чувство на признателност към русите. А в това са се провинили люде еднакво и от дясно, и от ляво. За щастие, между тях не е нито Петко Каравелов от ляво, нито Д-р Стоилов от дясно.
Обвинението в демагогия е подигнато още при Учредителното Народно събрание. И е хвърлено то изцяло върху левицата. А хората от нея не носят „идеите" на Петко Каравелов, („заучени" божем в Русия). Наистина, Ботевският дух от онова време някои наши мислители отдават и днес още на руски социалреволюционерски навеи. Но дори да би било това вярно, левичари в Учредителното Народно събрание са не люде от Ботевския лагер. Може ли да се обвини дядо Славейков, дядо Цанков, Марко Балабанов, д-р Моллов, д-р Странски, Хр. Стоянов и пр., в Ботевски дух? А в Учредителното Народно събрание не участвуват Стефан Стамболов, Захарий Стоянов,, Димитър Петков. Прочее, там няма «Ботевски дух". Кои са тогава демагозите там и има ли въобще такива?
Макар че Петко Каравелов още при вицегубернаторството си във Видин е набелязъл — съзнателно и несъзнателно—основните положения на своето левичарство (оземляване на чифлигарите и премахване на зеленичарството), той все пак не би се хвърлил в Учредителното Народно събрание в левичарско борчество, ако не би намерил там левичарско разположение поне в по-значителна група народни представители. Защото човекът е, наистина, само строител и не вижда, как може да се чертаят предварителни планове („програми") за управление: — държавата е жив организъм, с който трябва да се борави според моментното нейно състояние.(4)
Прочее, Петко Каравелов е опортюнист. И борческото му левичарство се дължи преди всичко на особената атмосфера, която той намира в Учредителното Народно събрание: тук има левичарско разположение не само в някоя отделна група, а в самото мнозинство.
Но защо и пред кого „демагогствуват" людете от това мнозинство тук? Пред княза ли, пред русите ли или пред българските чорбаджии и владици? Поне да има стенографи, че да се демагогствува за пред тях... (Държат се съкратени протоколи, съвсем съкратени). А и да биха се държали дословни дневници, кой ще ги чете? Грамотността в страната е процентно досущ слаба.
Очевидно, депутатите от мнозинството в Учредителното Народно събрание посрещат с левичарството си само зова на българската действителност. На лице трябва да са „левичарски" искания — де по-силни, де по-слаби — в цялата страна. Те, тези искания, трябва да са плът и кръв на голяма част от местните народни водители във всяка околия. И Петко Каравелов, който обича тъй много „да чете историята на Френската резолюция", се вижда сред това левичарско мнозинство в своя нива.
Най-ранните обвинения в демагогство, хвърлени срещу Петко Каравелов, са две: 1) приспособявал се е към низкия уровен на масите („пиел вода от кратунка) и 2) той, който до вчера не е давал ни сантим за българските революционни борби, сега изведнъж превърнал известният „извеян" Цеко воевода за свой адютант.
Драган Цанков — тип на народен водител още от преди освобождението — е на държавническа висота, но не се свени, когато дотрябва да говори от безличната трибуна на махленските партизани, Може ли и трябва ли да се допусне психологично такова „демагогско" низпадане и у Петка Каравелов?
Поставеният така въпрос не противоречи на изложените до сега големи лични и държавнически качества на Петка Каравелов. Защото той е тип на реалист. И ако средата, в която борави, е гражданствено „размътена", нему не остава много за избор: ще прибегне и той до средствата на Драган Цанков. За щастие, случаят не е такъв.
* * *
Според школната наука у нас, Българското възраждане почва с „Царственника" на Отец Паисий.(5) Това не отговаря на историческата правда. Делото на Паисий е само един от по-големите блуждающи огньове през втората половина от тъмните векове на робството. Издънките на действителната българска племенна пробуда се крият в страшната кърджалийска епоха. Наполеоновите войни залисват враговете на Турция (Русия и Австрия), та в Балканския полуостров закипява производство и търговия. А животът тук е все още под знака на средновековното своеволие. Трябва да се създаде „сигурност на живот и имот". И Цариградското правителство се залавя на работа. Но веднага се дигат всички тъмни сили в близките и далечни провинции. Настъпва анархия — „кърджалийство”.(6) В градовете (където е търговията) турци и българи се изравнят: те се въоръжават от държавните складове и държат за централното правителство. А вън от градовете разбойнишки и грабителски елементи („деребейовци", което означава „господари по долищата") организират многочислени банди и нападат, обират, опожаряват градове и големи поселища.
Ето при това състояние на безвластие заражда се из паланки и села организирано своеволие на по-първи люде. Създават се въоръжени банди — първично, за да се защищават от кърджалиите, а после — за да се натурят първенци на селата и да заграбят не само най-хубавите селски гори и пасбища, но и чрез редовни избивания на беззащитни семейници, да им обсебят по-хубавите ниви и ливади.
Така кърджалийството налага в градовете изравняне и дори формално побратимяване между турци и българи(7), когато в селата, които не са чифлици, става нещо съвсем по-друго: тук пониква онова грабителско „чорбаджийство", споменът за което потриса българските народни маси и до днес.
Кърджалийството продължава 20 години. И когато най-после Цариградското правителство взема връх, животът в българските земи изеднъж се чувствува коренно променен. В градовете търговията процъфтява, като никога. А тя е в ръцете предимно на българите. Пък в селата проговорват битовите традиции: почва саморазправа с грабителските чорбаджийски родове. Тъй като тези родове са поникнали от вчера, та и сами са гузни, почва се негласна „реставрация". Селяните прибягват до помощта и на градските първенци (българи и турци). Така почват да се месят в селските разправии с „грабителите-чорбаджии" дори пашите. Има случаи на избесени чорбаджии — „изедници". Така „раята" се чувствува в „нова ера". И защото Западна Европа е дълго непроизводителна поради Наполеоновите войни, в Турция настъпва общо благоденствие.
Ето при това състояние се подхващат по-късно наново руско-турските войни, та идат английските въздействия върху Цариградското правителство за реформи. Всичко това буди в нашия народ далечни надежди. А е несъмнено, че Турция не може да се реформира. Преди всичко, в европейските области на империята турците са малцинство и, ако се въведе дори относително равноправие между поданиците на империята, българите ще заграбят всичко. А при туй турците са вече изхабени от привилегированото си положение на владетели от векове; те са лениви, разточителни и надменни.
Така избухва наново — и вече от по-особен характер — вражда между турци и българи. Русия ни защищава, и това се явява в съзнанието на турците като пряка причина за вечно злополучните за тях руско-турски войни. А българите са възгордени от руската поддръжка, от разтящето си благоденствие и от съзнанието, че турците са некадърни въобще да благоустроят живота.
Ето причините, които първоначално (към половината на миналото столетие) са възпламенили наново романтичното българско хайдутство в планините, а после са осмислили и принципното революционерство (в името на националното освобождение, но с много общи точки: свобода на съвестта, на убежденията, на словото ...).
Така постепенно иде време, когато състоянието на духовете в всички български области е романтично във възходяща степен: „Турция ке падне". И когато най-после, наистина, настъпва великото събитие — и българските народни маси посрещат освободителите руси, — опиянението е такова, каквото не се е помнило и каквото, наистина, не е бивало в историята на народа ни.
Прочее, сред такава опиянеяща вълна от всенароден унес се е видял във Видин копривщенецът Петко Каравелов, който е напуснал родината си някога като абаджийски чирак. Той през 19 години в Москва е книги чел и си е блъскал главата върху световни проблеми. Не е ли пресушил Каравелов душата си, т. е. способен ли е все още той да се приобщи към чудното вдетиняване на народните маси в родината му?
Смята се за неоспоримо: колкото е по-обдарен човек, толкова е той дълбоко в душата си непоправимо дете — наивно, любвеобилно и игриво...
Петко Каравелов във Видин не е можал да запази студеното достолепие, на което го е задължавала вицегубернаторската униформа: той е потънал в опиянението на народните маси. А и самите бедни български селяни, които от начало не са доверявали на очите си, че „генералът" е българин, като го видели такъв любвеобилен досущ са се разтопили пред него: открили са му и душа, и сърце. Петко Каравелов — историк и географ — веднага е проучил всичко из пресните още преживелици от Белоградчишкото въстание. Запознал е живите дейци или синовете на такива. А е намерил и най-романтичния човек в целия окръг капитан Кръстю войвода.(8) Довел го е за момент в Видин, водил го е под ръка в губернското управление, а после е внушил на селото му да го изберат за кмет.
Може смело да се допусне, че Петко Каравелов е прислязъл до тъмните редове на народните маси във Видинско досущ народнически. В „Дневниците на Първото Обикн[овено] Народно събрание" езикът на Петка Каравелов има характерни особености на видинския диалект. От всички наши говори, само във Видинско думата сега се произнася „съга”. Така я употребява и Каравелов (стр. 35 от споменатите дневници).
Трябва да допуснем, че у Петка Каравелов са се възсепнали всички спомени от детинството: седенето по турски на земята, яденето без вилица, пиенето по балканските извори вода с кратунка и пр. А щом еднъж си е позволил такова вдетиняване комай из цялата „губерния", той и по-късно, когато идвал тук вече по изборни агитации е вършил сегиз-тогиз пак същото, макар че това не е било сгодно при агитации. (Министър-председател на България да се приравня с последния ратай — не, това не би издържал дори нашия разочарован от съдбата си народ. И ако друг би си позволил това, то присмехулният дух на българина веднага би му залепил някой прякор. А Петко Каравелов беше дълги години боготворен от масите в тоя край)!
Ето такъв е произходът на легендата, за, че Петко Каравелов пиел по селата „вода с кратунка — от демагогия".
А обстоятелството, че той с появяването си още в София е спечелил особената обич на много популярния тогава в Софийско и Кюстендилско Цеко войвода, — това обстоятелство също трябва да се отдаде на скритото дълбоко в големия човек наивно дете. В същност историята е само едно повторение на оная с Капитан Кръстю войвода във Видинско. Петко Каравелов проявява детска слабост към войводите-въплотители на самородното борческо в народа през робските векове. И те се чувствуват подкупени, защото цената на войводите е вече относителна! Около Каравелова сега е Стамболов — „заместникът на Левски”. А с него са и всички други оцелели в борбата “апостоли". Какво значение може да има вече един Цеко войвода!(9)
Демагогството предполага лъжа и изкористване. Лъжата е чужда за натурата на Петка Каравелов. Като вицегубернатор при руската окупация, нему се е признало правото на адвокат. И когато по-късно големият държавник потърсил чрез това занятие да добие издръжка, отчаял се е още от първото дело. Ето как е предадена случката в „Спомени за Петка Каравелов" от Д. Л. (в. „Знаме, 6. ІІ. 1933 г.). Когато се върна от съда, Каравелов захвърлил някакви книжа и казал:
— Това ще ми бъде първото и последно явяване като адвокат в съда. Това не е работа за мене. Не желая да си кривя съвестта.
Разпитали го, какво има. Той продължил: 
— Двете съседни села X. и У., чиито имоти се делят от една рекичка, хвърлили едни на други око да вземат по-хубавите места от техните мери и почнали препирни и съд. Отидох на самото място, направих скица и видях, че рекичката е много добра граница за двете села и не трябва нито едното, нито другото да я прескачате, за да заграбват чужди мери.
Явявам се в съда, като защитник на едното село. Насреща ми Греков — защитник на другото село. Започна той да го усуква, да извърта истината и да изкарва селото, което защищава, че имало право да мине на другата страна на реката и да си вземе най-хубавата част от мерата на другото село.
Слушах, слушах и загубих търпение.
А бе, господа съдии ... викнах. Аз бях на самото място, направих му една скица и по чиста съвест ви казваме: нито едното село е право, нито другото, а и двете лъжат и искат да заграбват чужди мери. Там има река. Тя ги дели. Дели и техните мери. Затова, нито едното село трябва да прескача реката и заграбва от мерата на срещната страна, нито другото бива да върши същото. Всичките се смеха, но пак се съгласиха.
Човек с такава детска правдивост не е кадърен за демагогия, дори и когато би се опитал да я прояви. Ето случай:
Еднъж Петко Каравелов, като министър-председател, посетил Бургас. Той слязъл в дома на първенеца Иови Воденчаров, голям политик — по-късно цанковист. Потръгнали (по стар турски обичай) еснафските представители на „поклонение и поплак". Каравелов ги изслушвал в присъсвието на своите първи люде и вземал в къс хартия бележки от оплакванията. А когато всичко това се свършило, той заговорил със своите люде за политика. После завил хартишката с бележките и с нея почнал да си чисти ушите. Иови Воденчаров извикал: „Г-н министре, вие ще изхабите бележките, които взехте за оплакванията на еснафите"! Каравелов свил нервно хартишката на топка и я хвърлил зад вратата. После отсякъл:
— Министър-председателят не е турски паша, че да му се поднасят оплаквания за вряло-некипяло. Има сега народно събрание, т. е. депутати, които съдят и нас, министрите. Оплакванията трябва да се отправят към тях. А вашите еснафи аз изслушах — и уж вземах бележки — така, само за да ги зачета.
Това все още може да се нарече демагогия, нали? Но, е ли случаят такъв — като се имат предвид тогавашните нрави и тогавашната гражданска наивност?
А ето и по-внушителен случай на демагогия. След преврата на княз Батемберга през 1881 год., Каравелов избягва в Източна Румелия и веднага бива избран за кмет в Пловдив. Цялата интелигенция е и тука с либералите и против консерваторския преврат на Батемберга. Така агитациите за борбата, която Каравелов води срещу княз Батемберга, се ширят далече в областта. И колчем идат селяни в Пловдив за какво да било, искат да видят „с очите си" тоя чуден Петко Каравелов. А са се набрали младежи около него, та те току мъкнат групи селяни у квартирата на Каравелова. По тоя случай д-р Гатев, който е бил тогава между младежите около Каравелов, разказва:
— Каравелов ни поръча еднъж: когато ще водим любопитни групи селяни при него, да го предупредим по-рано, че да се приготви. И ние го предупреждавахме, та той се пригатвяше. Селяните го заварваха преобразен в работник: облечен в шаечени дрехи, копае в градината си ...
Очевидно, демагогия! Но защо се върши тя? 
Народните маси са в недоумение пред извършения от княз Батемберга преврат. Срещу него се борят народните люде в България дядо Славейков, Драган Цанков и ето тоя Петко Каравелов, който бил по-учен от другите. Каква е тази борба, защо е?
Ето трябва да се разсее това недоумение в народните маси! Те трябва да разберат, че борбата е между сиромашките народни маси и чорбаджиите. Затова селяните трябва да видят с очите си, че и ученият Каравелов — да, че и той е наред със сиромасите, е тяхна плът и кръв. А това е потребно, за да се надъхат народните маси с вяра в успеха на водената борба.
Прочее, задачата е не да се измамят народните маси, а да се надъхат те на борба. Изменил ли е Петко Каравелов на тази борба до края на живота си? Използувал ли е простотията на народните маси за незаслужено възвеличаване?
Ето една илюстрация. Каравелов — министър на финансите — узнава за парични нередовности в Садовското земледелско училище, (което е и стопанство). Министърът си купува една вечер билет II класа в железницата и на утрото се изтърсва в Садово. Слугата не го пуща в училището: „людете още спат". Министърът чака вън. Най-после слугата му вика: „хайде, директорът те чака". Министърът влиза при директора. Тоя дълго не дига очи: работи човекът. И най-после запитва: „какво има". Едвам сега министърът — в дрехи от сив български шаяк и с мека широкопола шапка — обажда на директора, кой е и защо е дошъл. Та това ли не е демагогия? Министърът отива лично на ревизия, облечен е в шаечено палтенце, купува си билет, не се обажда кой е ... А после, всичко това се разказва в цял народ, като една от най-чудните истории в света! — Да, това е демагогия! Но — за нашите дни сега. А за онова време то рисува само известната беззаветност, с която либералите са развявали своето знаме сред народните маси и с която са служили на държавата.
---
Демагогът лъже с цел да изкористи. Петко Каравелов, който личи, че е некадърен, въобще, на лъжа, никога не ще е помислювал да изкористи когото и да било, за каквото и да е. Той е държавник тъкмо през годините, когато турците се изселват. Има разбойничество в страната и, въобще, законността не е затвърдена, та става лудо прехвърляне на недвижими имоти. Увлекли са се в това тогава и най-големите люде — еднакво и в Княжеството, и в Източна Румелия. Могло е и за най-малкото ходатайство да се получи някоя нива, някоя ливада. Каравелов остана и до края на живота си чист и хубав, като бедний Лазар.
Няма съмнение: демагогството може да бъде и чистосърдечно. Наивен агитатор проповядва неприложимости, но които залъгват тълпите. Това се среща тъй често днес у нас! Но в такова демагогство Каравелов не е обвиняван — за щастие!

IV. ВЪЗХОД
Селото Арабаджиево (сега преименувано на Коларово) в Старо-Загорско е било център на революционното движение в оня край. Веднага след освобождението революционният комитет в селото измерва целия чифлик на бега, разпределя го на късове, според стопанствата в селото, и всички теглят жребий, та всеки (включително и членовете на комитета) зема само оня къс земя, който му се е паднал.
Ето така се разбира извоюваната свобода в българските села! И такива хора на правдата и братството са членовете на революционните комитети, въобще, в страната.
Не е обаче така даже с най-видните хора от противниците на революционното движение. Те не са „предатели", не са „турски мекерета", — не! Наопаки, в критическия момент не един и от тях минаха през турските затвори, а някои даже „омазаха въжето". Но в душата си те не чувствуваха „комитаджилъка", като борба за извоюване господарско право и за ратаите, не!'
И затова веднага след освобождението първите люде от тези „благомислящи" слоеве са потърсили да заемат господарско положение, че да използуват историческия момент, за да накупят евтино (или даже да заграбят по благовиден начин) владени от турците гори, пасбища, чифлици. В това са се увлекли и такива фигури сред най-авторитетните личности от предните български слоеве, каквито са Йоаким Груев и Кесяков (в Пловдив). Те са ходатайствували пред Военния съд за освобождаването на двама Карловски зверове (Хаджи Шабан и другаря му, които са запалили града и клали българите), само за да им купят по-евтино чифлиците („Български дневник" на К. Иречек, т. II, стр. 252).
Така през оня исторически момент в българското обществено съзнание няма „златна средина": или сте за вдетинените от радост широки народни слоеве, които чакат сега „да потече мед и масло", или търсите да монополизирате някак патриотизма за себе си и с всички средства се домогвате да заемете вчерашното господствуваще положение на турените сега под крак турски бегове ...
Чудно ли е, че при такова обществено настроение веднага двата лагера се хващат гуша за гуша?
Петко Каравелов би бил пак такъв, какъвто го виждаме в Учредителното Народ[но] събрание, ако той беше назначен вицегубернатор не във Видин, а напр. в турцизираната Варна. Защото народните възторзи и упования са личали и в последното българско селце. Но щастливото съвпадение, че Каравелов бива изпратен във Видин, има резултатно значение за големия замах, с който той се явява на политическата арена, като реформатор. Не само тогава, но даже и днес Видинската област представя действително едно великолепно училище за живо (не книжно) политическо възпитание на общественици. Благодарение на патриотичните навеи от Сърбия, а също и на важните придобивки (макар и само за западната половина на областта) от голямото българско въстание през 1850 г„ населението тук още от тогава е много оживено: — възприемчиво е във всяко отношение и гражданствено е много смело. А Петко Каравелов, който се е отделил от българската действителност още не възмъжал и е преживял комай половината от живота си в далечния руски север, не е могъл да мисли, че това, което е заварил във Видинско, не е така във всички български земи.
И затова той се явява в Учредителното Народно събрание с надъхаността на един народен пратеник, а не просто като един учен българин, когото московските славянофили са препоръчали на руското военно командуване в България. Смело може да се твърди, че само с тоя психологически елемент трябва да се обясни успехът на Петка Каравелов още през първите дни в Учредителното Народно събрание.
До днес единствените по-пълни книги за строителството у нас след освобождението са двата тома на Симеон Радев „Строителите на съвременна България". За жалост някогашната журналистическа професия на днешния дипломат по кариера е ударила силен печат върху инак обширния му исторически труд: бързотия, повърхностност, ефектни обобщения, немарене към истината и липса, въобще, на кабинетно безпристрастие. Ето как очертава Симеон Радев появата на Петка Каравелов, като политик:
„Истината е, че Каравелов застана веднага начело на либералите, защото единствен между тях той беше юрист, бе посветен в обществените науки и имаше европейско образование. В редовете на „старите" фигурираха мнозина водители със солидна култура: Балабанов, Стоилов, Греков бяха все хора излезли из университетите, владеющи чужди езици, запознати с управлението на европейските държави, дето бяха се учили. Без Каравелова, младите оставаха само с П. Р. Славейков и Др. Цанков — и двамата надарени със силен и практичен ум, знаещи добре народния живот, но лишени от висока наука, и на първо време боязливи пред учените хора и пред тяхната фразеология. (С. Радев, Строители на Съвременна България, т. I, стр. 35).
Наистина, Петко Кававелов е набрал толкова много знания и борави с тях тъй свободно, че според нуждата може да се даде за юрист, икономист, финансист, историк, географ и капацитет по държавни науки. Обаче той няма „европейско образование”: само се ползува с първите европейски езици, без да говори нито един. После Петко Каравелов не е теоретик и зема думата много рядко в пленума на събранието. Тук срещу „учените" излизат като оратори П. Р. Славейков, Драган Цанков, Марко Балабанов, д-р Странски, д-р Помянов, д-р Моллов. А най-важното е, че Драган Цанков още в началото никак не благоговее пред Петка Каравелов, наопаки, интригува срещу него, злепоставя го пред княз Батемберга, а по едно време даже издига Ст. Стамболова срещу него за кандидат—председател на камарата.
А все пак в края на краищата Драган Цанков бива засенчен: — за държавник и водител на либералите се затвърдява Петко Каравелов. Тоя успех се дължи преди всичко на внушителната надъханост, с която последният се явява в Учредителното Народно събрание не като „вицегубернатор" от Видин, нито като председател на губернския съвет в Търново (за какъвто е преместен тук при откриването на Учредителното Народно събрание), а като голям познавач на народните нужди и желания въобще.
Няма съмнение, надъхаността е само двигател (динамика) на духовната мощ. Съществени са наличните съзнателни и подсъзнателни творчески сили, с каквито Каравелов действително разполага в такава степен, че няма тогава равен на себе си. Ето какво разказва д-р Моллов за възхода на Петко Каравелов в Учредителното Народно събрание:
„Всяка вечер ние се събирахме при Каравелова, за да определим поведението си за утрешния ден. Първата ни работа бе да разгърнем Белгийската Конституция и нейните коментарии, за да направим справки върху материята, която бе на дневен ред. Сетне посочваше се ролята на тия, които щяха да вземат думата в събранието. Каравелов развиваше тезата, която Либералната партия щеше да поддържа. Неговите възгледи се възприемаха веднага от нас. Той бе наистина най-просветен от всички нас по държавните въпроси и по конституционната теория. (С. Радев, Строители на съвременна България", т. I, стр. 72-73).
Да, за възхода на величина като Петка Каравелов съществени са наличните съзнателни и подсъзнателни творчески сили. Но не е малко значението и на моментната надъханост. Тя прави вожда готов на удар, а ударът — твърд, победен.
Ето какви са първите „програмни" стъпки на Петка Каравелов, като бъдещ реформатор. В проекта за Българска конституция чл. 63 гласи: „Правото на собственост и на владение са неприкосновени". Народният представител Греков (юрист) предлага горното да се изрази така: „Собствеността и правото за владение са неприкосновени". И обяснява: „собственост не е нищо друго, освен правото на собственост". Но и веднага добавя:
„Има днес много земи, върху които никой няма право на собственост, а се намират в просто владение; това владение е законно и требва да се защищава. Тези земи са такива, които принадлежат на правителството, но които се владеят от частни хора. Това владение трябва да се защищава".
Греков е адвокат. И като такъв, той е вече в хода на трескавите имуществени прехвърляния в онова „мътно време". А Петко Каравелов не адвокатствува. Но ето как изчерпателно познава той въпроса и какъв удар нанася на консервативния лидер:
„Петко Каравелов": Султанът в година 1859 се отказа от своето върховно право на собственост, щом турското правителство хвана да дава тапии. Аз мога да призная, като bona fide possessor, само общините, (к. н.) а не чуждите елементи, които нямате никакво право на техните владения. Има много хора, конто са завладели имущества чужди, или на частни хора, или общински, или казионни по законним образом н за това не трябва да санкционираме такъво владение. („Дневници на Първото Учредително Народно събрание в Търново", стр. 154).
Тежкият смисъл на тази късичка реплика е: тапиите за владение на недвижими собствености в Турция, които почнаха да се издават от 1859 год., са незаконни, защото отричат на султана върховното право на собственост — право пазено през всичките векове на турското владичество. Но самият факт, че тапии се издават в Турция от 1859 год. сочи, какво султанът се е отказал от това свое върховно право. Остава сега ние, българите, да признаем ли за правилно това отказване на султана? Аз, Петко Каравелов, ви препоръчвам, да го не признаем, а едновременно да възприемем, че освен султана в Турция има още едно юридическо лице, което е bona fide possessor, а то е общината (комуната). И защото в действителност работите в Турция (resp. в освободената България) не стоят така (тук има много хора, които са завладели чужди имоти, притежавани от други хора, или имоти които са собственост на общините или на държавата), то аз, Петко Каравелов, не съм съгласен да санкционираме такива владения! Или чисто и просто:
— Слушай ти там, г-н лидере на консерваторите, който, наред с всички стоящи зад теб, само това мислиш, как да заграбиш чифлиците на беговете! Ти трябва да знаеш: щом взема властта аз, Петко Каравелов, ще уничтожа всичките ви сделки и ще възвърна недвижимите имоти на законните им владетели — общините. А как общинарите после ще разпределят тези имоти помежду си — това ще обмислим своевременно.
Греков — добър оратор и голям адвокат — е жестоко засегнат. И прибягва до казуистиката, присъща на люде от неговата професия. Той говори с ориенталски политес: 
— „Думите на Каравелова подкрепят моето мнение. Аз искам докато се променят тия привременни владения, да се защищават те от закона; в тези случаи владението е праведно, но няма още право на собственост" ... (Същата страница).
Каравелов, навярно, мърмори: „няма още, но ще го добие, а?" И скача:
— „Гдето няма окончателни юридически документи, — отсича той; — там не трябва да има и законна защита на чуждите елементи, които са влезли в общините селски и са хванали техните владения" (същата страница).
И Народното събрание отхвърля предложението на Грекова. Това е, наистина, чудно. Защото позицията на Каравелова означава: не купувайте никакви турски чифлици, гори, пасбища и др., защото ще ви ги отнема, за да ги дам на народа! И камарата, болшинството се присъединява към тази революционна закана на безсребреника Каравелов. Не е ли странно това? Нима всички либерали — заедно с Марко Балабановци и Помяновци — са все тъй безсребрени души?
Загадката е в Петка Каравелов. С всеки нов ден тоя човек се разкрива пред своите хора като духовна мощ всестранна и всепобедна. Това ще да става в частните събрания на мнозинството (либералите). Но то личи и в заседанията на пленума. Трябва, да се предполага че Петко Каравелов е дошъл в Търново (за Учредителното Народно събрание) с цел керван библиотека. Или че наистина разполага с памет, която поразява. Ето той слага, съвсем неочаквано, своя тежък песник даже върху най бляскавия лидер на десницата — д-р К. Стоилов. И то по един, наглед, незначителен случай. Говори се (стр. 118 от Дневниците на Учред[ителното] Нар[одно] събрание), какъв да бъде българският трикулйор. Въпросът се подига от стария Н. Михайловски. И д-р Стоилов проявява пак своето достолепие на човек с европейско образование. (Свършил е Роберт колеж в Цариград, после право в Хайделберг, живял е в Париж и в Прага, владее четири-пет европейски езици, освен старогръцкия и латински, голям оратор е и минава за най-знаещият в лагера на консерваторите). Според него въпросът за националния трикулйор е специален, та предлага „да се помолят нашите историци и археолози, да дадат пояснение връх тоя предмет". Но Петко Каравелов го шибва съкрушително. „Трикулйор, започва той; е ново нещо и няма историческо значение. Той е въведен за пръв път в Франция във време на първата революция". Дреболия, нали? Но тя би правила впечатление между знаещите даже от наши дни, та можем да си представим, какъв ореол си е създавал Петко Каравелов с тази неизчерпаема разностранност на знанията си и с чудната навременност на своята памет. Ето защо думата му не е могла да става на две между либералите, даже когато е трябвало всички те да си забранят съблазънта от заграбване на бейските чифлици, гори и пасбища.
Наложил се така на болшинството със своята наистина изключителна даровитост, Петко Каравелов не закъснява да засенчи и представителите на черковната власт (владици и синод). Разбира се, той прави това с практическа цел, — никак не от бунтарски побуждения. При разглеждане проекта за Българската конституция, избухват оживени дебати по чл. 74, който гласи:
„Печатът е свободен, но който злоупотреби тая свобода, ще отговаря според особен за това закон". (Стр. 166 от „Дневници на Учред[ителното] Нар[одно] събрание").
Пръв взема думата д-р Странски. „От всичко прието до сега в нашата конституция, — говори той; — се вижда, че в нея ще вее дух не консервативен, но либерален". И предлага следната редакция:
„Печатът е свободен; никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в княжеството, издателят, печатарът и раздавачът няма да се преследват".
Събранието отхвърля редакцията в проекта и приема предложената от д-р Странски. Тогава митрополит Мелетий предлага да се постави след чл. 74 нов, който да гласи:
„Сочинения от духовно и догматическо содержание, Св. Писание и Богуслужебните книги само с предварително одобрение на Св. Синод могат да се печатат и разпростират". Митрополитът е направил предложението си писмено и то е подписано от десетина владици. Ето, край това предложение избухват шумни дебати. Либералите са съгласни черковните книги и учебниците по Закон Божий да се прегледват от Св. Синод, но за израза, „съчинения от догматическо съдържание" — намират, че крие рогата на дявола. Каравелов веднага взема думата и отсича:
„Аз зная, че много може да се говори против цензурата и нищо не може да се каже за нейната полезност".
Но митрополит Григорий затисва Каравелова о стената: пита го, може ли той да покаже някои руски съчинения от догматическо съдържание, печатани без волята на Св. Синод?
Правилно би било, да му се отговори: в Русия има ли конституция? Но хитрият митрополит знае какво прави. Петко Каравелов е председател на Губернския съвет в Търново по препоръка на московските славянофили, които не са за всеки случай, конститунационалисти. Прочие, всички очакват, Каравелов да бъде „изложен". Но той не се поколебава. Наистина, отговаря с кабинетен тон, но все пак е против цензурата въобще:
П. Каравелов. Гдето има цензура, там атеизмът се разпростира и там стават революции, а там дето няма цензура, хората са повече религиозни. Аз това мога да ви докажа, че цензурата беше един от най-главните фактори, които произведоха Французката революция". (Стр. 168 от “Дневниците").
Каравелов знае, че такова изявление го излага пред приятелите му славянофили в Москва. (Според Иречек, по-късно от Москва са получвани куп ругателни анонимни писма по адрес на „подлеца" Петко Каравелов). И все пак се опълчва срещу владиците. Защо? Той не е „свободолюбец" по идеология. Човекът е реалист. Наистина, важно е, да не се допусне в конституцията, въобще, принципът на ограничение по печата (цензурата). Но срещу тези домогвания на консервативната десница успешно се опълчват по-незначителни либерали. И прокарват общата либералска тенденция. Защо трябва и сам той, подпредседателят на Учредителното Народно събрание, да си открива съвсем картите?
И най-зрелият човек действува не винаги след предварително обмисляне. Това е така особено в събрания, където нечаяно се подигат сложни въпроси и избухват принципни сблъсквания от важен характер. Прочие, един практически деец трябва да има винаги буден усет (интуиция), както за да не греши, въобще, така и за да не изпуща попаднали удобни моменти в идейните сблъсквания.
Петко Каравелов се бори в Учредителното Народно събрание срещу консерватизма, въобще. А опора на последния са владиците. Но те са черковнически хитри, сдържани, тактични. Трябва да се издебне момент, когато те са консервативни “pro domo sua" и значи, когато ще бъдат заставени, да излязат с открити карти, т. е. да се очертаят като консерватори, въобще. Ето тогава те ще трябва да бъдат нападнати открито (фронтално), за да ги почувствуват и верующите, че не са прави, не са „ангели".
И Петко Каравелов нанася удара: Народното събрание отхвърля исканието на владиците.
В психологично отношение тоя случай е от решително значение за Петка Каравелов. За него е ясно, че младият държавен глава на страната — княз Батемберг е в плен толкова на българските чорбаджии, колкото и на владиците. А за да може Каравелов да прокара всичко онова, на което вече се е надъхал от българската действителности той трябва да изтръгне княза от тоя плен. Прочие, ще трябва да бъдат засенчени и владиците. Без тези етапи на възход, историята не би имала точния силует на Петка Каравелов, като реформатор.

V. РЕФОРМАТОР.
През април 1880 г. е съставено първото либерално министерство — от Драган Цанков. Министър на финансите е Петко Каравелов. Очевидно, същинският голям човек не прави въпрос за първенство: той иска да работи. Защото не е бунтар, нито даже новатор.
Ето как го намира в оня исторически момент С. Радев („Строители на съвременна България", т. I, стр. 186-187).
„Каравелов бе тогава в разцвета на своите умствени сили. Съприкосновението му с българския живот бе почнало да отслабява ония крайности, които се бяха създали у него от изключителното общение с чистите идеи и от дългото му пребиваване в една страна като Русия, гдето между деспотизма и нихилистическите съзаклятия той не бе можел да види примери на истинска политическа дейност. Крайностите на Каравелова се дължеха, впрочем, повече на темперамента му, отколкото на неговия ум. Той бе надарен с едно извънредно здраво съждение (к. н.). Пък и неговото научно възпитание бе позитивистично. Не знаем дали той познаваше добре Огюс Конта, но сигурно бе чел Тена. От него той бе научил да цени миналото и това, което у един народ е създала традицията. Каравелов хранеше голямо недоверие към бързите реформи, насочени към един коренен преврат в обществото и не забравяше никога, че народите не могат да правят скокове в своето развитие (к. н.). Той бе в действителност един консерватор с модерна научна култура.
„При все това, на много от съвременниците си той е оставил едно странно впечатление на химеричност и на утопия. Вината е у неговия навик да се изразява с къси сентенции, да цитира постоянно имената на чужди мислители и да дава на идеите си парадоксална форма, която ги представляваше за страшни. Единственото радикално нещо у Каравелова бяха неговите идеи за парламентаризма, които той бе заел от английските автори. За правата на едно конституционно министерство той имаше много високо мнение. В неговите очи то бе, което в действителност упражняваше върховната власт, представлявайки короната пред парламента и народната воля пред короната. Тази теория се схождаше напълно, трябва да се отбележи, с неговата властническа натура. (к. н). Каравелов имаше наистина неудържимо влечение към заповедничество и към един вид умствен деспотизъм. Беше ли той демагог, когото ни изобразява легендата? Само до известна степен. Той вярваше сам в своите проповеди. Това, което у тях бе прекалено, произхождаше от един мираж на неговото въображение, което виждаше сбъднати веднага реформите, за които бе нужно време. Демагогията на Каравелова бе една екзалтация на твърде положителни принципи".
Петко Каравелов е твърде изключителна историческа фигура у нас, та не може поне сега — след половин век от неговото пълно очертаване в фона на действителността — да не сме единодушни върху основните черти на неговата духовна същност. Той е с „извънредно здрави съждения", позитивист е, т. е. реалист, не вярва на скокове в общественото развитие. Да, човекът е даже по-скоро умерен държавник с модерно научна култура.
Обаче тези основни черти може да са присъщи и на човек досущ по-друг от тоя, който ни се рисува в горнята характеристика.
Каравелов идва в България порусен. И е вече политик без крайности. Той е само с известни чисто лични своенравия, които не са въпрос на темперамент. Благодарение на изключителна жажда за знания и упорита работливост, той се обзема постепенно от гордост и самомнение, с каквито се отличават някои професори даже в незначителни университети: всезнаещи са и не търпят възражения! В такава смисъл у Каравелова може да се забележи черта на „умствен деспотизъм". Но да има у него „неудържимо влечение към заповедничество", поради някаква властническа натура, — не, това е едно своеволно твърдение, което е чуждо на Петко Каравеловата духовна същност. Доста беше да се доближите до него само ден-два, за да почувствувате мекия, добрия, отстъпчивия по натура човек, който с нищо не издаваше, че е министър-председател, даже когато всички наоколо му се кланяха най-подобострастно.(10) И може би, тъкмо на тази негова „демократична” черта (достъпен, мек, добър, даже отстъпчив) се дължеше легендата, че е „демагог".
Много е убедително, че мълвите за някаква „книжност" у Каравелова се дължат на нехайното му отнасяне, въобще, към речта при силно чувствувана у него нескромност на знаещ човек. Изразява се с къси сентенции, цитира постоянно мисли на чужди мислители и дава на идеите си парадоксална форма. Обаче, не бива да се забравя: той идва с тези си особености от Русия, т. е. те са привички от известната задушевност на руските интелигентни кръгове, които няма как да проявят натрупаните си знания и създаденото си самомнение: абсолютизмът изравня силите и ги обезличава...
Отбелязаната горе черта у Каравелова, обаче, личи само в първите години от репликите му в неговата парламентарна дейност. Големият човек скоро се отърсва от руските привички и се дава вече като бодър, непосредствен и прозорлив старопланинец. И в такава смисъл твърдението, че „единственото радикално нещо у Каравелова бяха неговите идеи за парламентаризъм" трябва да се изостави. Или е Каравелов непосредна творческа натура, та посреща зова на българската действителност с реалистичен усет и с практичен здрав смисъл (а не с предварителни „радикални" идеи за парламентаризъм), или не е непосредна творческа натура и тогава неговите предварителни „радикални идеи” животът щеше да начупи, щеше да измени, щеше да отхвърли.
А действителността е красноречива: Каравелов начертава още в Учредителното Народно събрание не само своите „радикални идеи за парламентаризъм", но и своята сериозна реформаторска насока (да забрани зеленичарството и да избави народните маси от ратайството, да ги снабди със земя, да ги надъха с господарско чувство). И не са неговите „радикални идеи за парламентаризма", които уж създават у съвременниците едно странно впечатление "на химеричност и на утопия".(11) Наежването у известен кръг хора в самите либералски среди срещу Каравелова още в първите години се дължи, наистина, на “радикалните" му идеи, но тъкмо в реформаторските планове от стопански характер — идеи, които засягат известни вече кипящи апетити във всички градски среди в България.
Само така може да се обяснят всички клевети и интриги, с които бива обсипан Петко Каравелов веднага след Учредителното Народно събрание (където той вече се издава като човек с “опасни" намерения преди всичко по въпроса за господарските земи).
И пак само така може да се обясни, че той не прави въпрос за първенство при съставянето на първото либерално министерство. Макар да е и формалния, и фактически шеф на либералите (избран за председател на камарата, като опозиционер), той приема да влезе в кабинета на Драган Цанков, защото, като финансов министър, ще приложи едно от най-бързите си стопански мероприятия: — закона за зеленицата.
От какво значение е бил тоя закон, може да се съди по онова, което лично министърът на финансите Петко Каравелов е казал в камарата при гласуването на закона:
— „Селяните продават два пъти по-евтино житото от (отколкото) хазната. В Разград селяните продават по 60 гр. 100 ех. оки, а хазната го продаваше по 120 гроша 100 ех. оки. Оказа се, че селяните са добивали пари на зеленица от търговците".
Тогава юшура (десятък върху произведеното) беше в сила: държавата прибираше тоя данък в натура и го продаваше на търговците за износ. Ето при тая продажба цената на житото е била двойно по-висока от оная, на която същите търговци са купували жито от селяните. И тази поразителна разлика се явявала от това, че селяните са били продали житото си още на зелено т. е. още през пролетта ... на миналогодишни цени. А като се добави към тази цена и скритата лихва (която е била 20-25%) става очебийно, че селянинът едвам е добивал от своя труд прехраната си.
Прокараният от Петко Каравелов закон против зеленицата е бил практично приложен с буквалната си сила, защото чл. 2 от закона гласял: „ни една продажба (на зърнени храни), станала между един селянин и търговец няма никаква сила пред съдилищата, ако не е утвърдена от общинския съвет". При тогавашните още патриархални нрави в селата, това положение в закона е унищожило зеленицата комай изеднъж.
И, разбира се, тъкмо затова тоя закон е настроил против либералното правителство всички експлоататорски среди.
А не е бил и само Законът против зеленицата, който е открил пряката „радикалска" същност на Петка Каравелов. Едновременно той е прокарал и „Закона за соватите" (безстопанствени пасбища и мери). Мотивировката никак не е убедителна, (но е чудна за онова време, невероятна, почти ясновидска):
„Соватите, казал в камарата Петко Каравелов, трябва да останат за тогава, когато населението стане гъсто, тогава да се населят. Ако ги населим сега, няма да изкараме по-голям приход".
Работната земя има цена, когато се мъчно придобива, т. е. когато е малко. Тогава селянинът я скъпи, отваря си очите, да я не изтърве (по-пестелив е, по-работлив и по-възприемчив на подобрения). А когато земята е много, селянинът има какво да продаде и какво да остане, та нехае. И хищниците в селата и градовете има как да си разиграват коня, т. е. как да заграбят ниви, ливади, гори и да си „закръглят" имота. Не, соватите трябва да останат незаселени! — постановява Петко Каравелов. И ние днес виждаме безпогрешното ясновидство на големия държавник. А тогаз това не е могло да се види, та е оставала на лице усилваната срещу него наеженост на лихварските и грабителски елементи по села и градове.
Ето една от дълбоките причини за отчаяните интриги против либералното правителство тогава. Само след няколко месеци законодателствуване потръгва мълвата, че ще има „преврат", т. е., че князът и руските генерали ще заграбят насилствено управлението. А тази мълва е била за либералите това, което е червеното парцалче за бивола: веднага се възбудили хъшовските инстинкти! И под младежкия чук на Стамболова, камарата е гласувала „Закон за народното опълчение (задължително въоръжаване и военно обучение на цялото мъжко население в страната) с явна задача: при всеки опит за преврат, либералното правителство ще дигне въоръжения народ и ще се обяви за конвент...
И княз Батемберг побързва: той извършва преврата на 28 април 1881 година. Либералите биват разгонени и почва късият период на пълномощията.
Петко Каравелов се прехвърля в Източна Румелия, където пловдивчани го избират за свой кмет. Разбира се, неговото око е в княжеството. Но върху него все още стои дълбоко врязан печата на две десетилетия кабинетен живот в Москва: той не е за герой сред тълпите ... За щастие, работите в княжеството се развиват бърже, княз Батемберг възстановява Конституцията и на 7 септемврий 1883 г. Драган Цанков съставя правителство в коалиция с консерваторите. Така Либералната партия се „разцепва", т. е. Петко Каравелов остава с младите (Стамболов и пр.), бие Цанков в изборите и на 18 юлий 1884 г. образува първия свой кабинет, като запазва за себе си пак Финансовото министерство. И замахва той сега на широко творчество: нижат се повече от десет обстойни законопроекти от голямо стопанско значение, както за страната изобщо, така и отделно за държавата. Един от тях е, разбира се, и „Закон за господарските и чифликчийски земи". Той е внесен в Народното събрание на 27 октомврий 1884 г. (значи, веднага след откриването на камарата при Каравеловия кабинет).
Ето същественото в мотивите на законопроекта:
„Една голяма част от земеделското население е лишено от своя собствена работна земя и за препитанието си е принудено да обработва земите на едрите земевладелци под едни съвсем тежки и съсипателни за него — населението — условия. Едни от тия земледелци са задължени да плащат за обработваните от тях земи огромни годишни данъци — кесим, без да се взема под внимание плодородието или неплодородието през годината; други плащат на земевладелците половината от произведенията на своя земледелски труд, трети пък прекарват живота си в постоянно наемничество и ратайство. От това става явно, че и трите тези категории земледелци са подчинени на такива несносни тежести, щото едвали би могло да се помисли да са имали или да могат има поне колко годе основата за материални подобрения и умствено преуспяване.
... Това положение на зависимост на едни граждани от други не е съгласно с времето, с прогреса, а най-после с равноправността на всички граждани в Княжеството ... Земледелецът да се направи стопанин не само на своя труд, но и на обработваната земя".
Така само 6 години след освобождението на България Петко Каравелов реализира отчасти онова, което за мнозина у нас е все още „химера" и „утопия" земята да принадлежи на тогова, който я работи и да няма „едни граждани да зависят от други", което „не е съгласно с времето, с прогреса, а най-после с равноправността на всички “граждани в Княжеството"...

VI. „ПРЕДАТЕЛ".
Злополучието на България беше злополучие и за нейния най-голям държавник — Петко Каравелов. „Немският принц", както е бивал наричан във всички разговори княз Батемберг, се оказал човек без държавнически темперамент. Той не е съумял да се даде на страната си. Даже не е бил способен да опознае и прецени най-близките хора, с които се е обкръжавал. Ето какво предава в своя „Български дневник" Иречек:
9/21 март 1883 г. Вчера, вторник, на 10 часа имах аудиенция у княза... За Стоилова той каза: аз го отгледах на гърдите си, отнасях се с него, като към свой брат, бях внимателен към него, както бих бил към своята жена, той беше с мене у родителите ми при всички пътувания, познаваше най-тайните ми мисли, никога не съм правил толкова много за един човек, той на мене има за всичко да благодари, а сега такава неблагодарност"... “Стоилов е пропаднал, той в последно време съвършено избягва доброто общество, той не дружи вече с моите придворни (мислеше за Ридзел, Корвин, Менгес), ами с Цачева, Анева, Горбанова и пр. Жалко, той има бъдеще в страната, ще играе още роля. Също и Григорий (Русенския митрополит), никой не е покровителствуван, колкото него. Аз направих за църквата всичко, подпомогнах създаването на църковните закони без директно да се бъркам" ... „Каравелов и Цанков бяха груби, правеха всевъзможни лудории, обаче бяха първобитни, необразовани. А от тези — най-образованите хора на страната (Стоилов е живял вън от страната), човек можеше да очаква нещо по-друго! Толкова малко хора има тук, сега и тези малцина са загубени за мене, аз застарях за 10 години, един страшен удар за мене, неизлечим, аз съм сломен; може би, пътуването ще ме поуспокои"... (стр. 326-327).
Един държавен глава, който определя отношенията си към нотабилите на своя народе според разположението на сърцето си, т. е. по симпатия и антипатия (бих казал, като поет), такъв държавен глава не само не е за своето място, но и, въобще, е в реда на простосмъртните. При туй, какво трябва да се мисли за знанията и умствения кръгозор на тоя княз, който преценява даже един Петко Каравелов за необразован ... Чудно ли е след това, че той е готов да се разплаче тъкмо като гимназистка, защото е загубил „приятелството" на един вчерашен свой министър, като д-р Стоилов, и на един типичен политик от Византийска теократична школа, като Григорий Русенски. Очевидно, княз Батемберг няма даже далечна представа за трудностите на задачата, с която се е нагърбил — да основе династия в новосъздадена държава. За него е необяснимо, какво друго може да предпочита един д-р Стоилов или един митрополит Григорий пред „своя княз", който при това ги е „облагодетелствувал" тъй, както никого друг ... Уви, тоя беден княз няма, види се, свое политическо отношение към България (народ и страна), затова не може да разбере, че и най-обикновеният гражданин в нея все още дели своето отечество от „немеца княз".
Ето в тези качества на княз Батемберга трябва да се търсят, край всичко друго, заченките на трагедията, която сътресе България и прекъсна голямото държавническо дело на Петка Каравелов. Защото — от тези лични качества на княза идат и неговите аристократически падения. Той се чувствува безпомощен, проявява малодушие и прислиза даже до плебейски грижи и унижения. Според Иречека, Батемберг е намислил да се осигури материално за всеки случай, т. е. ако ще трябва да напусне българския престол, то да намери утеха в богатството... Направил в Б. Н. Банка „заем" от 600 000, а не посрещал лихвите и годишните погашения).(12) После се решил на нещо, което поразило всички: предложил, да излезе на политическа обиколка в чужбина, и поискал от правителството да му отпусне два милиона лева за това пътуване. („Български дневник", т. II, стр. 465-466).
Трябва да се признае: хората, с които е бил обиколен Батемберг (българските нотабили и руските дипломати и генерали) проявили постепенно меркантилни апетити. Известният Адженов, на чиито средства е бил извършен преврата в 1881 г., съумял да задигне фантастични суми от Б. Н. Банка във форма на заем. Ето как очертава положението тогава Иречек:
4/16 март 1883 год. Желязкович ми разправя, че Адженов около Нова година изтеглил от банката 1 700 000 фр. (а целият фонд бил 2 милиона), а неговият кредит, гарантиран от Евлогий, бил само 200 000 фр. и личният му кредит 150 000 фр. („за зимане-даване с правителството"). Желязкович наблегнал да се изясни тази работа, събрали се партизаните у Стоилова, Адженов се разсърдил и избягал, после за около 900 000 фр. всичко покрил. Ала след това пак взимал, сега кой знае колко са. — После Адженов, Цачев и Хаджи Димитър купили през 1881 година от десятъка на Трънския край 27 000 оки жито, ала след това казали (Стоилов бил управляещ вместо Желязковича), че купили целия десятък на Трън и претендирали за 700 000 оки — печалба 5 000 лири. Хаджи Димитър (единът съдружник, Б. р.) признал, че това било така, ала „ортаците", каже, искат; Желязкович не утвърдил покупката и ги изпратил в съда, ала сега Начевич ги задоволил. От там злобата на консерваторите против Желязковича. Цачев говори, че Желязкович е бил най-опасният неприятел на страната, трябвало да бъде уничтожен. И сега е пълно с интриги против него". („Български дневник", т. II, стр. 324).
Прочие, младият княз ще да се е прихванал от общото меркантилно настроение около себе си. Наистина, той се е опомнил скоро и се е отказал от искането си за двата милиона лева, но нищо вече не е могло да му помогне. Посъветвали са го, най-после, да потърси помирение с Каравелова. И князът послушал. На аудиенцията, която е била дадена на Каравелов, Александър Батемберг се стопил съвсем, „немецът-принц" и „нечистоплътният" Каравелов се пригърнали, целунали се и се „опростили”. („Български дневник", т. II, стр. 470).
Ето как се очертава по онова време П. Каравелов според Иречека:
„Каравелов се застъпва за княза: познаваме го, каже, свикнахме с него, той ни познава, нямало нужда от другиго. Укорява авантюристичната политика на руските кариеристи. Ние не сме, каже, тук, за да изпълняваме прищевките на някаква царица и да сменяваме князете си; ще ни изпратят някои Валдемар и кой знае какво говедо ще бъде, та русите ще му командуват и ще се бъркат в нашите вътрешни работи. В един решителен момент в някое народно събрание най-лоялният защитник на Александър I (Батемберг) ще бъде Каравелов. Каква ирония на съдбата. Каравелов високо цени Стамболова, бил умен човек, знаял нещо; Греков бил само оратор Начевич — нищо". („Български дневник", т. II, стр. 468).
Очевидно, въпреки тежкото положение на страната и въпреки растящето недоволство от този, който заема престола, Каравелов остава реалист: „няма да меним князете си по чужди прищевки". Но държавният глава в една страна не е кукла: той прави политика, даже когато премигва. И ако тази политика на непопулярния княз се харесва на Австрия, в Петербург са вече кисели, а в София почват разговорите за — трябва ли да се „изпъди немеца-княз" или не ? ...
Ето при това обществено настроение в България идва пловдивският преврат на 6 септемврий 1885 год., който се последва от победата при Сливница, после — от преврата на 9 август.
Според всички живи политици от времето на Петка Каравелов, той имаше чуден държавнически усет (интуиция): ориентирал се при всяко политическо усложнение веднага и безпогрешно. Така и при преврата на 9 август той веднага заел позиция: обявил се против, макар че конспираторите (герои на преврата) завладели столицата и съставили ново правителство, като поканили да участвува в него и Петко Каравелов. А все пак заетата от последния позиция се указва безпогрешна: гарнизоните в цялата страна се опълчват срещу извършения в София преврат, осуетяват го и връщат изгонения вън от границите княз Батемберг.
Стои, обаче, във въздуха, като дамоклииев меч, един зловещ въпрос: как е могло правителството, респективно министър-председателят Петко Каравелов, да не предугади преврата и да го осуети?
Подозренията растат не с дни, а с часове! Петко Каравелов е бил уж по-светен в преврата и затова е бил поканен да участвува в новото (превратаджийско) правителство. А той се е въздържал, не защото не е бил съгласен с преврата, а само от хитрина: чакал уж да види, ще успее ли превратът?
Днес историческата истина не може вече да се оспорва. Съединението между двете Българин беше желано от западните сили само, за да се провали Берлинския договор по отношение на Македония, т. е. да се заличи задължението последната да бъде автономна област. И пак само за това Русия беше против нашето прибързано съединение. А тъй като княз Батемберг мина в услуга на западните сили, той беше възненавиден от цяла славянофилска Русия. И затова биде детрониран. Но успехът на контрапреврата — и възвръщанието на детронирания княз в България — създаде опасно усложнение: трябва ли да се тръгне открито срещу Русия?
Петко Каравелов е бил против преврата на 9 август като изпитан държавник с непоколебим демократичен поглед. Каквото има Русия да иска, нека го иска от българското правителство! Защо в Петербург държат отговорен българския държавен глава, какво той може без правителството, без народа? Той е неотговорен фактор в държавния живот!
Така след извършения преврат Петко Каравелов не е можал да бъде за. Той смята: в Русия ще видят, че за да се разберат с народа в България, трябва да се обърнат към него, Петка Каравелов, който е в оня момент политическият водител на мнозинството в страната. И когато това стане, той, Петко Каравелов, ще заяви: „практиката на преврати е за азиатски страни! Извършеното на 9 август е дипломатическа грешка. Дайте да видим какво може да се поправи".
Разбира се, такъво е становището на Петка Каравелова — и такъво може да бъде — само при предположението, че превратът на 9 август е успял.
Но става обратното: успява контрапревратът, княз Батемберг е повърнат и руският цар открива съвсем своите дипломатически карти: княз Батемберг трябва да напусне България.
Ето усложнение, с което българският държавник трябва сега да се справи! Бива ли и може ли България да обърне гръб на Русия?
В първо време по въпроса не е могло да има две мнения. Преди всичко детронираният княз не е по своите качества такава ценност, че обаянието му да раздуха романтизъм, който да затъмни русофилството. И после: контрапревратът все пак представя едно чукване по носа петербургските дипломати. Сега вече може да се водят разговори с тях в достолепни рамки!
Също така може да се обясни, че свиканото Велико Народно събрание е избрало за български княз датския принц Валдемара, за когото Каравелов говори (според отбелязаното в дневника на Иречека) още преди две години като кандидат за българския престол.
Ако изборът на принце Валдемара беше одобрен от Петербург, съдбата на Петка Каравелов щеше да е съвсем друга. Друга щеше да е и съдбата на България. Това не стана. И Стамболов — подкрепен от Стоилова — потърси изход от сляпата уличка, в която беше тикната страната.
Каравелов като регент трябва да е поверил намеренията си на цялото правителство. А те не са могли да бъдат по-други: „ще трябва да се разберем с Русия". Само с това може да се обясни успялата интрига на д-р Радославов, който е министър на вътрешните дела. Тоя млад тогава държавник, който е почнал политическата си кариера с крайно русофилска статия във вестника на Хитрово „Балкан", сега е кипял от ненавист към руската дипломация. Той е възненавидял Каравелова, поради неговото настояване да се отстъпи пред Петербург. И е прокарал една умело скроена игра. Представил е пред Каравелова твърде убедително, че е открил заговор против живота му: щял е да бъде убит в Петрохан на път за Търново. И е успял да убеди Каравелова, да не ходи в Търново за Великото Нар[одно] събрание. Така е станало: Каравелов е останал в София. Русофобската ревност на д-р Радославов обаче, ударила отначало о камък: Стамболов и д-р Стоилов са възприели становището на Петка Каравелов, — Великото Народно събрание единодушно е избрало за български княз руския кандидат — датския принц Валдемар.
Ако тоя избор беше възприет от Петербург, съдбата на Петка Каравелов, както казах, щеше да е съвсем друга. Това не е станало. И играта на д-р Радославов сега вече успява: във Великото Нар[одно] събрание Петко Каравелов, който отсъствува не е преизбран за регент. И се вижда в опозиция. За изход от положението се нагърбват да работят Стефан Стамболов, д-р Стоилов и д-р Радославов.
В развоя на тези събития не може да се търси и кариеристично съревнование между либералските водители за първенство. Положението е много трагично, за да са в ход делнични домогвания. При това в случая срещу Каравелова стои един Стамболов, който го е ценял не само тогава, но и осем години по-късно (в 1894 г., след като е бил шумно свален от власт, Стамболов е говорел за П. Каравелова. „Сега вече ще ни управи само „марока” от Черната Джамия").
В случая трагедията на Каравелова е неразделна от трагедията на България. През ония страшни години създаденото положение е много безизходно, и най-вероятно е, че Петко Каравелов е изкупителна жертва на демократизма си.
Русофилството в българските народни маси имаше в Южна България комай мистичен характер.(13) Това трябва да се обясни както с страшните преживелици там след Априлското въстание в 1876 год., така и с турските беснеяния през освободителната война (кланетата и пожарищата в Карлово, Стара Загора, Казанлък). А вече споменах: през периода на „пълномощията" (1881-1883 год.) Каравелов е принуден да се прехвърли в Източна Румелия, бива избран за кмет в Пловдив и, значи, приобщава се към особеностите на живота в областта. И когато в 1883 година Конституцията в България е възстановена, та Каравелов се прибира в София, той — според Иречека — говори: „трябва да бъдем внимателни към Русия, защото народните маси са русофилски". Няма съмнение, лошите тогава настроения около младия по личните си качества княз Батемберг предизвикват и маниерни такива обобщения в смисъл: „князът трябва да бъде внимателен, русите не го долюбват, а народът ни е русофилски, пък ето, и с нас той (князът) не е добре" и т. н. Но не може да се отрече вероятността за по сериозно отнасяне на Петка Каравелова към русофилството на народните маси след близо двегодишното си пребиваване в Южна България. Защото човекът е реален политик, а при туй често проявява и славянофилски „предразсъдъци". Той е против сключване на държавни заеми в Европа; даже е и против бързия строеж на железници. Според него, заемите и железниците са пътища по които „швабите" ще проникнат със стоките си у нас и ще ни заробят икономически. А, Стамболов е против тези „предразсъдъци" на Каравелова: той е за заеми и за строежи; е за запада и против изтока. При това мълвите из българските политически кръгове тогава за особената мисия на „немеца княз" в България не са вече само допущания, но и горещо убеждение (правотата на което Иречек издава не само на едно място в своя „Български дневник"). Така един реален държавник, като Каравелова, не е могъл да пренебрегне съображението, че като не може да се облегне на съмнителния „немец княз", трябва да скъпи за популярността си в народните маси, които са русофилски...
А ето, след овдовяването на българския престол, изеднъж настъпва решителния момент: ще требва да се отлъчат овцете от козите.
И се почва афоресването на всичко, което „мерише на козе месо".(14)
В началото на тези настроения Петко Каравелов бива само „презрян". Но после го хвърлят и в Черната джамия.
Последната четвъртина от живота на Петко Каравелов (след излизането му от затвора — 1895 г.) не добавя много към основните черти на историческия му силует. Господар на положението е вече отдавна Фердинанд. А, за жалост, такъв е той — не тъкмо като конституционен държавен глава. И Петко Каравелов, който е чужд на всяко тероретизиране, се вижда принуден да „писателствува" (макар и чрез диктуване). Сподвижник е на стария д-р Моллов (основават „Библиотека Св. Климент" — най-ценното българско литературно списание през един къс период) и редовно работи в „Знаме" макар, че не пише статиите си, а ги диктува (писар му е ахъчелебиецът Белковски).
На 23 януарий 1903 г. съвсем неочаквано Петко Каравелов угасна. Сепна се София: даде обичайна дан към останките на големия човек. А Фердинанд, който не тачеше никого, но имаше око да прецени вярно тези, се които се срещаше, дойде на погребението и каза високо на френски, за да бъде чут от всички: „той беше един голям държавен мъж".
---------------
БЕЛЕЖКИ:
(1) В изтеклите вече десетина дни събранието се е самоопределило като българско и независимо. На руските генерали е казано, че не може да уволняват и назначават депутати за изразените в събранието възгледи. И русите са се подчинили на това, защото сред депутатите е имало такова силно течение за; протест против разпокъсването на българските области, щото двама от тях (Караманов и Станчев) са бойкотирали събранието: не признават създадената България!... Прочее, допустимо е било, примерът на двамата депутати да се последва и от другите. А и действително, според свидетелството на Н. В. Пр. Симеон Варненски, имало е дори тайни заседания по тоя въпрос. Ето как е предадено това в спомените на престарелия Симеон (в. „Мир”, 4 април 1931 год.):
„Понеже Берлинският конгрес не одобрил Сан-Стефанския договор и беше разпокъсал България ... затова в народните представители се беше породила мисълта, да се откажат да изпълнят задачата, за която бяxa свикани. След доста бурни частни събрания по тоя въпрос, най-после се реши, да се приканят представителите поединично и поименно да отговорят: да се започнат ли заседанията на Учредителното събрание или не? На мене бе възложено грижата да бдя, кой на какво мнение ще бъде. След като се произнесоха всички представители, мнозинството се оказа в полза на мнението, че трябва да започнат да заседават и да гласуват Конституцията, по която имаше да се управлява Българското княжество".
По тези настроения сред депутатите в Учредителното Нар[одно] събрание говори обстоятелствено и С. Радев в „Строители на съвременна България".
(2) Виж книгата ми „Село Върбовчец", София 1932 год.
(3) Спомените за всичко това са съвсем живи сред населението и до днес.
(4) Когато по-късно Найчо Цанов настоя на няколко пъти да се изработи „програма" на „Каравелистката партия", Петко Каравелов отговаряше: „Изработете, щом искате! Но знайте: държава не се управлява с програми".
(5) По въпроса за началото на нашето възраждание Марин Дринов проявява пак творчески здрав смисъл. Той още преди освобождението (в Браилското „Периодическо списание") набелязва наченките на Българското възраждание веднага след Кърджалийската епоха. Какво е национално възраждание? Даден народ да се почувствува в самите свои маси силен за борба в името на своето културно и политическо самоопределяне. Инак, нима в нашите народни маси националното съзнание се е изгубвало? Но тогава нашият юнашки и исторически епос и нашите исторически легенди и предания какво друго биха могли да значат? Та не дедите ни, а самите наши бащи по колибите из Стара планина сочеха нам — днешните граждани на Свободна България — по кои камъни на планината се е чертала границата на последното българско царство. Но винаги при по-траен мир населението ни се е сгъстявало, създавало се е благоденствие, пониквали са градове, процъфтявала е търговия и народът ни в самите си маси се е възсепвал на борба. Така е било и в началото на 18 столетие и в началото на 19-то. Но и в двата случая са настъпвали нови бедствия, които са наново поваляли народа ни в историческа немощ. След първото отблъсване на турците при Виена, те се отдават на вътрешно организиране и към края на 17-то столетие вече настъпва известно сгъстяване на населението. Така в началото на 18 столетие българите дигат глава срещу гърцизма. Обаче турците наново биват съкрушени при Виена и почват пак вътрешната стратегична колонизация, с масови (пак стратегични) потурчвания и със създаване на широк привилегирован турски слой — „бератлиите". Българските маси се набъкват в планините, почва се нашироко хайдутството, това наново разрежда населението и пак настъпва за народа ни историческата летаргия т. е. вътрешно безсилие за проява на какъв да било национален живот. Трябва ли и бива ли да смятаме българската пробуда от началото на 18 столетие като изходна точка въобще на нашето възраждание? А същия ход на нещата имаме и при Отец Паисия. През 18 столетие Турция вътрешно е най-после затвърдена: набъканите в планинските пущинаци българи са се превърнали в скотовъдци, комай всички хайдушки дружини са заселили (по съгласие с властта) свои привилегировани селища и е почнал наново прилив на население от планините към полето. Ето това прави възможна Отец-Паисиевата история, т. е. има кой да я преписва и да я разнася. Но това би било начало на Българското възраждане само ако не беше последвала кърджалийската епоха, която наново хвърля народа ни — поне за един исторически момент — в безсилие. И идва после пак възраждание, но вече не в свръзка с делото на Паисий. Народът разполага с толкова много източници за национално съзнание, че макар делото на Отец Паисия да е съвсем заличено, борбите против гърцизма почват сега комай едновременно в най-различни наши области — Охрид, Скопие, Видин.
(6) Учени турци вярват, че думата произлиза от „кър джахили", което означава „прости люде" (буквално — „наивници, които живеят вън от човешките селища").
(7) Виж моята книга „Нашият народ", София, 1922 г.
(8) Роден 1827 г. в с. Малък турчин, сега Цар Шишманово, значително селище в Кулско. Още 18 годишен, макар и женен вече, поел гората, за да обуздава вилнюещите турци. В Белоградчишкото въстание той е началник на отряда, който се опитва да превземе Лом. Не се ползува от турската амнистия и пак броди с четата си из горите. В 1850 г. неговите съселяни „бягат" в Русия. Отива и семейството на Кръстя. Така и сам буйният „капитанин" се присъединява към челядта си в Русия. Но скоро се връща, заедно с всички, та пак поема гората. Капитан Кръстю участвува и в Панайот Хитовата дружина при войната на сърби и черногорци срещу Турция. Участвува и в Руско-турската война. Умира като кмет в родното си село през 1879 г. — значи само след една година от „приятелството" си с вицегубернатора.
(9) Впрочем, и самите обвинители на Каравелова в демагогия са се подигравали с дядо Цеко Войвода. Според Иречека, те са лепили плакати по дърветата: „който иска да стане министър, нека се яви у Каравелова (посочена е къщата) или у неговия адютант дядо Цеко и неговите магарета"... („Български дневник", година 1879, стр. 56).
(10) Учителствувах във Видин, сближил се бях с Найча Цанов, и през лятната ваканция (която прекарвах в София) той ми възложи да предам на Петка Каравелов някои доверени неща от политическите отношения във Видин. Не се наканих да ида у дома му, — Каравелов беше тогава министър-председател. И еднъж след обед минавахме през градската градина с Кирил Христов, а пред бюфета седеше Петко Каравелов със своя внук Рашко Маджаров. Кирил Христов ме представи. Не почувствувах големия властник; държанието беше просто, даже лениво. Кирил Христов се пошегува: Петко Каравелов е „направил бузи" (напълнял), откакто е дошъл на власт. Каравелов отговори съвсем сериозно: „Възможно е". И обясни: той не се чувствувал в себе си, като опозиционер, защото не обичал митингите и многоречията въобще. Виждал се в своята стихия само на власт. „Мога да се вложа на работа", натърти. Това първо впечатление от Каравелова с нищо не се промени по-късно. У тоя човек не личеше властникът!
(11) „Радикален" е и самия руски проект за Българска конституция, който е съставен в Петербург и одобрен от императора. Съображенията са известни: ще се наложи на България княз-европеец, та добре ще е да му вържат ръцете със свободолюбива конституция.
(12) Твърдението на някои среди, че тоя заем бил за издигане двореца Евксиноград, не се оправдава: за тоя строеж Министерският съвет е отпуснал отделни суми.
(13) До 1900-та година в голяма част от Южна България през „православната седмица" ставаше всенародно поклонение в гробищата „за русите", т. е, за жертвите от освободителната война. Това беше „задушница", в която трябваше да участвува всеки, — отсъствуването се считаше за грях.
(14) Израз на Захари Стоянов, като клеймо за русофилите.
sitebulgarizaedno.com

Подобни новини

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин