ЗА ВИДИН
Феликс КАНИЦ

***
Преди да се заема при големи пътувания да запълня белите петна и да поправя невероятните грешки в тази карта, реших да предприема в 1862 г. ориентировъчна обиколка. Поради тогавашните вълнения на Балканския полуостров ми се наложи да остана по време на тази обиколка по-дълго във Видин и да се запозная по неволя подробно с града. Оттогава често съм посещавал този истински мюсюлмански дунавски град и неговата крепост с живописния странен силует, богато украсен с минарета и мачти.
Позволявам си да си спестя описанието на предишния облик на главния град на Видинския окръг, образуван от шест околии. Пътуващи по течението на Дунав туристи отдавна са сторили това с лековато перо, особено що се отнася до очебийните отрицателни страни на града. Напомням само за Ханс Вахенхузен, който живо бичува мръсотията на криволичещите видински улици, изкривените фасади на постройките, отвратителните кървави локви в месарската чаршия, вонящите блата на площадите, оглушителното скърцане на тромавите биволски коли, главоломния калдъръм на тесните, неосветени улички, пълната липса на места за разходка, на страноприемници и всякакви удобства при богатото изобилие от натрапчиви просяци, цигани и друга мръсна сган!

***
Започваме нашата разходка през Стамбул капу, главната порта на цитаделата, охранявана от войник с пушка при нозе, пускаме няколко пари в протегнатите ръце на приклекнали, полузабулени просякини и стигаме през тясната улица на чаршията с дюкяни за тютюн, килими и накити, до големия площад на крепостта, украсен с приветлива джамия. Тук се натъкваме веднага на първата приятна гледка на Видин – на една от многобройните обществени чешми, които дават през горещите летни дни жадуваната разхлаждаща свежест. Ориенталецът причислява към най-богоугодните дела да направиш някой извор за всяко живо същество, за ободряването на човека и животното. Ако това е наистина достатъчно, за да прекрачиш прага на небесните райски двери, те положително са се разтворили пред Пазван Оглу, последният Видински “искрено вярващ и правоверен” наместник и покровител на еничарите-въстаници срещу склонния към реформи падишах Селим III. Пръснатите из града и крепостта многобройни чешми, отчасти с монументална украса в богат ориенталски стил, са именно негова заслуга. Той увенча това свое дело с още едно подобно благодеяние. Това е неговото водохранилище, от което през лятото всеки ден се раздават големи количества лед безплатно на бедните и срещу незначително заплащане на заможните. Човек трябва да е живял известно време сред горещата атмосфера на Видин, за да оцени по достойнство това човеколюбиво начинание на Пазван Оглу.

***
Пазван Оглу съчетавал в себе си рядка енергия с много голяма природна дарба. Малко поевропейчения облик на Видин, повишената отбранителна способност, откриването на нови улици, изграждането на много монументални сгради, между които Пазван-Оглу-Джамия с медресе и библиотека, както и споменатите вече хуманни начинания в града са всички негова заслуга. Малкото гробище до джамията Мустафа паша е приютило гробницата на Осман Пазван Оглу. Тя е заобиколена от около два фута високи каменни плочи, покрити с богати релефни орнаменти. При главата се издига пиластър с надписи и старотурска чалма, а при краката втори, малко по-нисък, украсен с ваза за цветя. От дълбоко почитаното от мюсюлманите вечно жилище на последния предводител на еничарите в сянката на много плодородно черничево дърво се насочваме към гроба на унищожителя на ордите, всявали някога в Европа ужас от полумесеца, към най-голямата от тридесет и двете видински джамии, Ахмед джамия, отличаваща се с безбройни стъклени полилеи с огромни щраусови яйца. Пред главния й вход почива Хюсеин паша, прославеният велик везир и най-здравата опора на склонния към реформи Махмуд III. Кенотафът на Хюсеин прилича на гроба на неговия антипод Пазван Оглу, но е по-богато украсен, защото е по-нов, по-добре запазен и защитен отгоре срещу несгодите на лошото време от изящна желязна решетка, засводена като беседка. Разкошна зеленина краси мястото, на което Хюсеин, героят на неуморни борби, е намерил покой. С лаконичния език на мохамеданската пластика скулпторът е характеризирал сполучливо Хюсеин в противовес на Пазван Оглу, като увенчава над главата от паметника с фес – символ на реформата, изместващ при Селим старотурската чалма.

***
Приемник на Хюсеин паша във видинския вилает станал Сами паша, “враг на немците” и особено голям почитател на французите и англичаните. Той се опитал да стигне до скромно подражание на техните великолепни изложби на военни отбранителни средства в основания от него оръжеен музей. Окото, обикнало да вижда във Видин навсякъде “криви линии”, се учудваше от гледката на оръжие и трофеи, наредени по европейски начин. Постройката приличаше по-скоро на барака, отколкото на музей. Освен това богатата сбирка от изложбени предмети не беше наредена хронологично, но еднородните предмети бяха като че ли до голяма степен обединени, поради което можеше да се добие по-лесно общата представа за ценната сбирка. Наред с коллук нефери – грубите ризници от биволска кожа на еничарите и тяхното страшно оръжие, достойно да бъде вместено в прочутата сбирка на старотурски одежди на истанбулския Атмейдан, са изложени алебарди с кръгообразни ножове за косене на дясно и наляво, боздугани, брадви, германски аркебузи, мечове, австрийски и славянски знамена, между тях бели баниери с изображения на светци, и множество други части на въоръжения, различни по произход и време. На стените висят в пъстро безредие силно повредени униформи, фуражки, саби, пушки и т.н. на унгарски /емигрантски – б.пр./ чети, избягали през 1849 г. и обезоръжени на турска територия. В двора на арсенала почиват върху мощни лафети огромни оръдейни дула с богата украса от времето на Карл VI, които показват средновековното германско облекло на тогавашните “артилеристи”.

***
Оръжейните складове за видинския гарнизон са образцово наредени. Оръжие, окопни сечива, фенери, манерки, въжета и ремъци се намират в изобилие – както изглежда – от добро качество. И залите на военната болница се оказаха чисти и целесъобразно наредени, но за научната подготовка на назначените турски лекари, повечето от гръцка или италианска народност, чух крайно забавни, почти невероятни историйки. Още в Ниш получих сведения за начина, по който мнозинството от тамошните хекимбашии били добили своите докторски дипломи. Бивши бръснарски калфи действуваха там като самонадеяни апостоли на Ескулап. Между броя на оздравелите и странниците, преминали в по-добър отвъден свят, съществувало неимоверно съотношение, което често предизвиквало не един миралай да клати глава като гледал как полкът му се стопявал в болницата. Въпреки очебийно високата смъртност, навреме поднасяните от лекарите подаръци разсейвали почти винаги опасенията на техните началници. Един такъв достоен полкови командир в Ниш отнел постепенно като възнаграждение за своето снизхождение пълната покъщнина, колата, конете и т.н. на един грък, сдобил се по съмнителен начин с лекарско разрешително, който бил еднакво знаменит с богатството си, придобито в голямата цивилна и военна лекарска практика, както и с човеколюбивите си грижи за нишките гробари.
По-значителни военни постройки на видинската цитадела са парна мелница и заобиколен от високи зидове барутен склад близо до дървената часовникова кула, чиято външна архитектурна страна приличаше още в 1862 г. на огромен опушен комин. През последните години кулата е била възобновена за сметка на общината със здрав каменен материал и преобразена в украшение на крепостта. В подножието на кулата в ниски, бедни дървени бараки са се настанили прочутите видински златари. Не малко часове съм си почивал тук от изморителните разходки и съм се забавлявал да се добера до тайната на удивителните филигранни изделия на усърдните майстори-художници от македонските земи. От антични находки, повечето гръцко-римско-византийско-турски монети, цинцаринът изтегля дълга, тънко изпредена сребърна нишка, нарязана сетне на малки късове. С безкрайно търпение и забележителна сръчност ръката му слепва тел с тел, образува кръгове, звезди, копченца и арабески, в хубави мавритански форми, понякога и в странни, но рядко нарушаващи ритъма фигури. И тъй възникват пред възхитените ни очи онези хубавички златни и сребърни чашки, с които в домовете на турските благородници се поднася ухаещото кафе мока, също богатите цигарлъци, заплашващи да изместят скъпоценните чибуци тръби, съблазнително действуващата украса за главата на турските одалиски наред с по-прости обеци, игли за коса, огърлици и чапрази – последните обикновено във форма на два щита или на палмови листи, предназначени за българските хубавици.
Сравнени с изящните творби на ориенталското въображение, нашите западни накити, пресовани във форми, претрупани с фалшиви камъни, перли и емайл, имат лош вид в чарщийските магазини, но новото, необичайно чуждото изделие печели с разнообразните форми и евтините цени, все по-широка почва. Австрийска кинкалерия от всякакъв вид, стъкларски и порцеланови стоки, басми на цветя и носни кърпи пълнят, наедно с английски конци, железни, стоманени и кожени изделия сводестите дюкянчета на турските и еврейските търговци. Анадолските броеници, персийските ветрила, богато везаните кесии за тютюн, подставките за чибуци, чехличките и прозрачните сърмени тъкани, които привличат примамливо парите на европейските посетители, все по-трудно отстояват позициите си на пазара. Християнско-българската промишленост е открила главната си квартира извън цитаделата. Българинът е постигнал отлични успехи най-вече в изработката на гайтанджийски, кожухарски и кожени изделия. Видях великолепно изработени, изящно ушити седла, дисаги, кожуси и т.н. Но те се изработват повече по дадена поръчка.
Югозападното предградие, населено почти изключително от християни, е спечелило много от 1862 г. насам, откакто Сюлейман паша отмени забраната на Сами паша да се строят нови сгради. Пръснатите, обременени от големи задължения турски имоти в тази част на града преминаха почти изцяло в български ръце. Така на мястото на грозните, измазани с глина зидове и дъсчени огради, скриващи от погледа вътрешността на мюсюлманските обиталища, изникнаха под покровителството на руския и австрийски флаг, гиздави къщи с приветливи лица към уличките, внушителни порти, етажи, еркери и балкони. Българската община разполагаше през 1875 г. с две училища с шестима учители и около 560 ученици и с едно девическо училище с 80 ученички. До скромния конак на архиепископа ще се издигне вероятно наскоро и проектираната катедрала, за която при дървената камбанария на старата черква от 1855 г. е струпан богат строителен материал. Тази нова сграда ще даде на християнския елемент животворен вътрешен импулс и ще го обогати с трудно извоюван външен израз. Докато се довърши сградата, мюсюлманското население ще свикне вероятно по-добре от по-рано с камбанния звън на своите български съграждани.
Скоро след обнародването на Хатихумаюна, провъзгласил най-тържествено равноправието на всички поданици на султана, видинската християнска община поиска да приложи на дело завоеванието, обещано й на хартия, поради което нареди да прозвучи за първи път камбаната от скромната дървена кула. Но на турците едва ли се понравила тази музика, заглушаваща гласовете на техните мюзеини! Една нощ те отстранили езика на току-що осветената камбана и заплашили, че ще разтурят църквата, ако бъде заменен с друг. Българското християнско население на Видин можеше наистина да отправи до меджлиса оплакване срещу толкова грубото нарушение на неговото право, гарантирано му от Великите сили. Но до какъв резултат щеше да доведе оплакването в събранието, в което само един член е защитавал тогава правата на българското население срещу около десет колеги турски представители, т.е. срещу враждебно настроеното мнозинство, което – и да не е участвувало пряко в деянието, предизвикало оплакването – положително не го е окачествявало като осъдително. И тъй предишният вестител висеше тъжно, като часовник без стрелки, докато губернаторът обеща в 1871 г. на намесилия се австро-унгарски консул да предотврати всякаква по-нататъшна пречка за биенето на камбаната. Тя прозвучала при коледната литургия, отслужена в присъствието на консула, и нейният звън бил възприет като знак за начеващи по-добри времена. За тъжната епоха, която християните в Турция преживяха през последния век, във Видин настоятелно напомнят вкопаните дълбоко в земята по-стари църкви, чиито стенописи са силно обезобразени от мюсюлмани фанатици: на Богородица, св. Петка и други светци са избодени очите и т.н.

***
Многобройните франкски /от областта Франкен, Германия – б.пр./ евреи във Видин се молят в много скромна синагога. Напоследък, с усилията на мисионер, изпратен от влашкия архиепископ от Гросвардайн /сега Орадеа – бел. пр./, градът се сдоби и с католишка черквица, скована твърде неугледно от дъски, наподобяваща много на барака за дърва. Непосредствено до нея се издига оброчен камък с кръст и следния надпис: “Този свети кръст е предназначен за разпространение вярата Господна на романо-гръцката-католическа общност във Видин – 1869.”
За подходяща окончателна църковна сграда императорът Франц Йозеф е подарил значителна сума. Не вярвам в бъдещия успех на католишката църква на българска почва и смятам, че нейното разпространение ще срещне големи затруднения.
Намаляващият брой на жителите на Видин се увеличи в 1852 г. с няколко стотин души от татари-заселници и през 1862 г. от мюсюлмани, заставени да емигрират от Белград. По същото време се настаниха сред стените на града и интересните водачи на друзите от Джида. Намерих в бившия конак на Пазван Оглу, като заловени лъвове в лесно разбиваеми клетки грабливите птици от Ливан, всявали навремето страх сред белградските християни: Хюсеин бей от Айтец, Шумбале Юсуф от Алматур, Хали Ариа от Рушая, Абдула Елакаили от Бейрут и други. Те понасяха по-зле миазмите край българската дунавска крепост от въздуха на високо разположения белградски акропол. Студът на нашенските зими, тъгата по родината и семейството ги сломяваха и само малцина можаха да видят отново великолепните кедрови корони на Антилибан.
През 1862 г. Видин беше убежище и на Искендер бей, асломски княз и кюрдски революционер, заточен от Англия, Франция и Портата. Той имаше бледо лице, остро изрязани, но привлекателни черти и носеше франкски /европейски – б.пр./ елегантно скроени дрехи. Движеше се съвсем свободно и заемаше – това е възможно сякаш само в Турция - почетната длъжност на председател на Видинския криминален съд. Въпреки това неоправдано снизходително отношение към него, той се опитваше от време на време да си издействува по нататъшни отстъпки.
Както личи, във видинското общество не липсваха интересни елементи. Но какви бяха забавленията в седалището на турски граждански и военен губернатор? Имаше ли там театър, концерти, места за разходки, за обществени игри или други културни забавления? Нищо подобно! Даваните от време на време представления на “Кара гьоз”, турския Полишинел и неговия Пилад – хаджи Айва – един вид куклен театър, в който тези двама народни любимци от персийски произход представят, особено по време на Байрама, палави лудории, поръсени с диалог, претрупан от срамни двусмислици, трябваше да заместят във Видин, както във всички турски градове, с изключение на Истанбул, нашите храмове на музите. Но турчинът не се лишава трудно от тях, тъй като не познава “божествената комедия”, онова удоволствие, което създава главния чар на нашето западно обществено развлечение. Странстващи жонглъори, обикновено индийци или персийци, цигански банди с фантастично натруфени “скъпоценности” и гъвкави младежи, винаги готови за всякакви нежности, заменят на мюсюлманите нашите гимнастически и певчески тържества, надбягвания, конски и стрелкови състезания.
Видинските обществени градини и места за разходка не бяха по-благоприятни. Турските градове обикновено се радват на привлекателно природно разположение, край близки височини, покрити със сочна зеленина. Овощни култури и лозя заместват на турците нашите изкуствени паркове и места за разходка. Но Видин е лишен от всички природни прелести. Напразно ще търсим на вонящите от мърша и застрашените от безброй безстопанствени кучета места около крепостта сенчесто местенце. Дунавският бряг е най-оживената точка на града. Два бързоходни кораба по течението, два срещу течението, една пътническа лодка и един товарен кораб, всички в служба на Австрийското дунавско параходно дружество, поддържат през лятото всяка седмица връзката на Видин с далечните земи. Единствено сигналът за пристигането на тези параходи прекъсва монотонността на обществения живот.
Една градина, с малко казино, близо до митницата е оазис, охотно посещаван от видинското общество. Тук винаги има няколко кораба, товарещи или разтоварващи стоки. Можем да се наслаждаваме на хубава гледка към Калафат, към високата верига на Стара планина, а и пъстрото оживление край брега забавлява приятно окото. Най-оригиналните декори са чисто турските каици /лодки – бел. пр./ за зърнени храни и сол, с пъстро боядисани високи бордове и мачти. По-рано тук са хвърляли котва и големите шлепове на майор Миша /сръбския Ротшилд/ натоварени със сол. Той взел под наем румънските солници, а през 1863 г. Портата му предоставила срещу 30 000 дуката годишно монопола за продажба на сол във всички турски крайдунавски градове на уговорената цена от 92 пиастри за 100 оки /1 ока = 1,5 кг/. Но по-късно продажбата на сол била обявена за свободна търговия само срещу вносно мито от 40 пиастри на 100 оки. Във Видин търговията е твърде ограничена поради незначителните потребности на града и хинтерланда от вносни стоки и малкото производство за износ. Близкият по-малък град Лом има, като че ли, по-голямо търговско значение и бележи бърз възход вследствие на шосетата за Ниш и София, прокарани от Митхад паша.

***
Видинският гарнизон се състои в мирно време от 3 000 души под командването на Ферик паша с чин на фелдмаршал-лейтенант. В неспокойни времена са привличали подкрепления по Дунава, стануващи обикновено на по-високо място, на един час северозападно от укреплението. Пътят минава през изоставените, разровени от кучета турски гробища. В сравнение с тях българското гробище предлага приятна противоположена гледка. Там се срещат гробове, украсени от любяща ръка и рядко липсва фенер или гробна лампа с антична форма. И цветя красят често подножието на оформени странно в звездни лъчи надгробни паметници и високи кръстове от пясъчник, наподобяващи старошотландските, покрити с три релефни кръста на многоцветна основа или с надписи на всички езици, дори немски и маджарски не липсват и често предлагат материал за интересни изследвания. Недалеч от тези гробища се намира мястото, на което Видинският гарнизон станува в горещите месеци. През лятото на 1862 г. Сюлейман паша командва тук 6 000 низами, отчасти принадлежащи към кавалерията. Изгледът на турския стан е твърде приветлив отдалеч. Дълги редици от зелени палатки се простират в безкрайна далечина, а пред тях минава линия от герани с високи, стърчащи във въздуха повдигателни лостове, тъй като и по религиозни причини стануващите се нуждаят от много вода. На едно тепе се издига по старотурски обичай, като трон, шатрата на главния командир Исмаил паша, но – колкото и да е чудно – тя е изолирана, намира се далеч от челната редица, а входът е от обратната страна. Както в Ниш, така и тук установих, че войниците са много подвижни и обичат ученията. Виждах, че стражите, стоящи на пост, убиват често скуката с обучение в хватките с пушка.
Разпространи ли се в някой провинциален град слуха, че от Истанбул била пристигнала по-голяма пратка пари – рядко събитие, което наблюдавах случайно по време на едно мое посещение във Видин – за няколко минути около Сарая се струпва тълпа от необуздани държавни и частни кредитори на пашата, поради което рядко остава нещо за войниците. Донесените 50 000 гулдена изчезнаха бързо в разни джобове. Съсредоточените във видинския стан войски така и не получиха свестни куртки и трябваше да чакат още по-дълго, докато получат мечтаната заплата, закъсняла вече с 18 месеца. Но такива случки не се отразяваха на предаността на турските военни пълчища към великия им господар. При вечерната молитва те отправиха предписаните благословии за султана, придружени задължително от тяхната ужасна военна музика с такова въодушевление, че ехото ни настигна далеч, дори при крепостния вал.
Видин, според Nоtitа dignitatum Imperii /от началото на пети век/ старият римски град Бонониа, възобновен след хунските нашествия от Юстиниян, наречен Бодене от Акрополит и Бидинум от Теофилакт Охридски /1071 г./, Бдин, от 1260 до 1264 г. под маджарско владичество, във втората половина на 13-ти, както и в 14-ия век резиденция на князе от последната българска династия на Шишмановци и на собствен митрополит, в 1365 г. превзет от Лудвиг д’Анжу, крал на Унгария, след това отново във владение на българите и от нещастния край на битката при Никопол /1396 г./, с изключение на кратки прекъсвания, в ръцете на султаните, е бил винаги, поради благоприятното разположение сред блатиста, труднодостъпна дунавска низина, едно от най-силните укрепления на турската северна граница. Изграждането на западните отбранителни постройки е било започнато най-вероятно от Австрия и продължено по-късно от френски офицери-пионери. Прочутият Хюсеин е работил усърдно за тяхното укрепване. Когато Молтке преминал в 1839 г. край Видин, старият унищожител на еничарите го поканил да разгледа и да даде мнение за стойността на крепостта. И в 1853 г., по-късно и главно от 1876 до 1877 г. са били усърдно извършвани укрепителни работи.
Според план на Видин от 1731 г., крепостта е разполагала с по-голямата част от настоящите укрепления в края на 17-ия век. Материалът за добре запазените облицовки с каменна зидария е взиман от многобройните римски кастели и средновековни дворци на Дунава и във вътрешността на страната, особено от Флорентин, Лом, Арчар и Кула.
Същинската крепост, Видинската цитадела, е разположена във формата на полумесец на малко извисен терен, доминиращ над близката блатиста тревна равнина, и се отличава с по-ярко изразен профил от този, който притежават обикновено турските укрепени места. Откъм сушата крепостта има 8 бастиона със 7 разположени пред тях полигона, пригодени за по 6 оръдия, сух облицован ров, добре постлан път, плацдарм и добре очертана отбранителна линия пред укреплението, откъм водата има вал, снабден с контрафорси, и издигната пред него 3 до 4 метра дебела и 5 до 6 метра висока стена с бойници. Рововете пред бастионите са около 17,50 метра широки и 5,60 метра дълбоки. Крепостните укрепления не са защитени с отделни помещения против куршуми, но отбранителната линия пред укреплението и покритият път са минирани. Цитаделата има четири главни входа – на южната страна се намира водещата към пътя за Константинопол главна врата “Стамбул капу” и декорираната в красив ориенталски стил “Лондже капу”, наричана от народа и “Боклук капу” поради нечистотиите /боклука/, изсипвани редовно пред нея; на западната страна – “Базар капу”, към север “Флорентин капу”, и към водата – 6 по-малки порти. Валовете са покрити с укрепителни кошове, а до подножието им водят патени, излизащи от пет точки. В големия ров може да се пусне дунавска вода до 4,70 метра дълбочина. Оръдията от най-тежък калибър винаги са били насочени срещу Калафат. Там се намира и обсерваторията, от която се открива великолепен изглед към южната панорама, преградена от старопланинската верига, а до нея се развява надалеч видимото червено султанско знаме. Надълго проточен земен вал с 10 временни бойни линии образува широка дъга около цитаделата и града. Той е висок 1,30 м., широк 5 м. и има 5 входа към града. Два от неговите люнети, построени в последователен ред, носят 18, а другите – 6 оръдия. В предния ров може да се влее минаващият наблизо поток Перезит.
Голямата дължина на тази външна линия, опираща в завършените през 1839 г. от Хюсеин паша крайни дунавски укрепления Кум баир и Гази баир до Дунава, е причината за нейната слабост, тъй като би била необходима цяла армия, за да се защитават успешно дунавските острови, разположени пред нея, и отвъдния Калафат. Естественото разположение на Видин предлага въпреки това големи стратегически предимства за владеенето на движението по Средния Дунав и като място за посрещане на събираща се или бита войска, тъй като обширните блата и лесно наводнимите низини затрудняват приближаването на врага.
Най-старата и исторически най-интересната част на крепостта се намира във вътрешността на цитаделата, на ръба на дунавския фронт. В тясно пространство се издигат многобройни квадратни и многоъгълни кули. Всичко това образува постройка, в изграждането на която, след нейните основатели – римляните – са участвували всички следващи народи. Това е вероятно замъкът, построен – подобно на замъците в Курвинград и Витбол – от една от трите дъщери на български цар. Според разпространеното сред народа предание, тази княгиня Вида изградила в своите “Видини кули” и църквица в чест на Св. Петка, чиято следа напразно се търси до днес, но би могла може би да се намери. Сигурно е, че тук е била резиденцията на онзи княз Шишман и сина му Михаил, основал по-късно, след избирането му за цар, третата българска династия в Търново /1323 г./. За съжаление недоверчивият турски миралай ми позволи да заснема само непълен план на чудноватата постройка. Странни и неравномерни, нейните дебели зидове в редуващи се пояси от ломен камък и печени тухли приличат на някои съседни развалини от римско-византийската епоха. От ръкописна бележка върху споменатия стар план личи, че австрийският генерал Ветерани разпоредил през 1689 г. най-старото видинско укрепление да се обгради с нисък бруствер и ров. Тъй като не е годен за отбрана, дворецът служи на турците за съхраняване на муниционни запаси. Горната част на тази постройка е интересен пример на средновековното укрепително дело. По-точното й изследване по всяка вероятност ще покаже, че старобългарската крепост Бдин е възникнала върху останките на римско-византийската Бонония.
Поради постоянната подозрителност на турските власти, винаги е било неприятно да се предприемат археологически проучвания в турски крепости. А като се има предвид, че Видин беше изходната точка на пътуването ми, трябваше да избягвам всичко, което би могло да събуди подозрение относно характера на странствуването ми в очите на турските власти, от чиито благосклонни препоръки зависеше до голяма степен неговия изход. Заради това през септември 1864 г. се залових да допълня заснемането на двореца от 1862 г. с второ от най-горния етаж на новата часовникова кула и с дадената тук схема, снета по крачки. Зидът дава ново доказателство за отличната византийско-българска строителна техника, особено в употребата на печени тухли за ефектно ритмично прекъсване на укрепващата масивна зидария от ломен камък. В нея намерих антични каменни фрагменти, между тях две римски каменни плочи. Те заслужават голямо внимание, тъй като принадлежат към редките каменни надписи от Рациария, близката столица на Мизия. Плочата с по-краткия надпис е вградена на страната откъм Дунава, а другата – с по-дългия, е обърната и е в зида толкова високо, че преписването беше много трудно. Само през барутния склад можеше да се стигне до точката, от която можем да се приближим. Реших се на този опасен ход. Събух обувките, минах с моите водачи покрай гъсто натрупаните един върху друг барутници и сандъци с картеч. После през един двор и след всевъзможни постижения на катераческото изкуство, стигнахме до стрехата, където – наклонен далеч навън и придържан от моите спътници за краката – преписах в не много приятно положение каменния надпис. Двата надписа, заедно с трети, преписан от г-н консула Балхер фон Молтхайн, са издадени в “Корпус” на Берлинската кралска академия.
Следователно гордите римски укрепления и паметници на Дунава са предоставили материала за изграждането на видинския дворец, който по-късно – подобно на други укрепления на българите – многократно е трябвало да се предава на византийците. Например, когато император Василий потеглил през 1002 г. срещу Северозападна България, превзел Преслав, Силистра и подгонил след това българските орди, след осеммесечна обсада паднал Видин, въпреки диверсията, която цар Самуил предприел срещу Одрин, за да спаси града. Видин бил превзет с щурм и след това отново възстановен. Както видяхме, владетелят често се сменял, докато градът паднал най-сетне в турски ръце. По време на голямото татарско нахлуване /1285 г./, Видин бил резиденция на вече споменатия княз Шишман, родоначалник на онази едноименна трета и последна българска династия, чийто печален край бележи и гибелта на царството на българите. Последният видински княз бил цар Йоан Срацимир, борил се много години срещу унгарците за своето господство над западно-българската дунавска тераса, унизил се да стане васал на турците, докато през 1398 г. те окончателно превзели Видин. Кратко време преди това, когато войската на крал Сигизмунд напредвала срещу султан Баязид, Видин е трябвало да приеме един унгарски гарнизон /1396 г./.
По време на злощастния поход на Хуниади към Варна, Видин попаднал само за кратко време в християнски ръце. Едва когато маркграфът на Баден превзел всички укрепени места от Белград до Ниш, успял да доведе християнските знамена отново пред Видин. Той оставил полковник граф Палфи с 2 000 души в Ниш и въпреки неблагоприятните пътища, застанал след 8 дни със своята армия пред валовете на старата славна дунавска крепост. Бранителите й не могли да устоят дълго на енергията на пълководеца, увенчан с победи. Принц Лудвиг разбил един турски корпус от 9 000 души, заел позиция близо до Видин, а маркграфът щурмувал на 14 октомври външните линии на града и само след 5 дни гарнизонът бил принуден да предаде цитаделата. Изглежда, че видинските укрепления и тяхното въоръжение са били незначителни и от тогавашното артилерийско гледище. Превзети са били 21 оръдия и маркграфът смятал, че трябва спешно да приведе мястото в по-добро състояние за отбрана. Турция дължи следователно поправената до известна степен укрепителна система на Видин, както и на Белград, Оршова, Кладова и Ниш, на своите някогашни главни противници – германските владетели. В биографията на граф Гуидо Щархемберг са разказани подробно събитията, довели до бързата загуба на блестящите завоевания на маркграфа на Баден. Изглежда, че седмиградският бунтовник Тьокьоли е оказал значителна помощ на турците, за да си възвърнат наскоро Видин. Намерих всъщност съхранявания в кралския военен архив план на “граничната крепост в България на Дунава срещу кралската и императорската Малка Влахия, как такава /№ 736/ би могла да бъде отнета”. На този план срещу най-северния видински крепостен бастион на румънска земя е означена височина, “на която Текели /т.е. Тъокьоли – бел. пр./ е построил земно укрепление”.
През 1737 г. Видин отново видял пред стените си императорските орли, но те били лошо предвождани и този път не им било отредено да празнуват победни успехи. Големите стратегически грешки в онази война, които доведоха до неуспешния за австрийското оръжие изход на целия поход, доказват до голяма степен почти непромененото важно значение на римския път покрай Тимок, установен по-точно от мен.
Докато през 1737 г. главните австрийски сили, след блестящо започнатия поход с бързото превземане на Ниш, станували почти неподвижни пред тази крепост, турците, съвзели се от първата си изненада, кръстосвали откъм Видин из богатата равнина около Зайчар и Княжевац, опустошили жътвата и отвсякъде грабили храните, определени за лошо снабдяваната императорска армия. За да се справи с това положение, граф Зекендорф заповядал на 600 кюрасири под началството на полковник Холи и след това на генерал Ханглос в Ражан да засили с
1 200 души окупационните части в Горгусовац /Княжевац/, а на фелдмаршал Кевенхюлер възложил да превземе Видин. Последният се ласкаел в началото на похода, че главното командуване на армията ще бъде поверено на самия него като на генералисимус. Трудно му било да се примири с ролята на зависим командир на корпус. Той заслужавал упрека, както ще видим, че изпълнявал неохотно и небрежно заповедите на главнокомандуващия.
Зекендорф препоръчал на маршала да затвори подстъпите откъм Никопол и София, предоставил му инженери и работници, за да поправи шосето от Ниш през Горгусовац за Видин със строгото поръчение да тръгне незабавно по него, тъй като това е най-краткият маршрут, и да превземе Августовия проход с 2 полка кюрасири и 8 батальонна пехота. Начело на 20 роти гренадири, 6 кавалерийски полка, 100 хусари и 4 полски оръдия Кевенхюлер потеглил на 1 август. На трети пристигнал в Горгусовац. На четвърти, подсилен от 2 полка кюрасири – вероятно от отряда в Августовия проход – поел през това дефиле. На пети го последвал херцогът от Лотарингия, придружен от 200 конници с 3 други кавалерийски полка. По пътя многобройни делегации на раята обещали на маршала да въстанат срещу турците. С бързо нанесен удар могло още тогава да се превземе лесно неподготвения Видин, тъй като – според сведения на шпиони – гарнизонът му се състоял само от 4 хиляди души, снабдени едва на 29 юли от 2 кораба с най-оскъдни муниции. Вместо да използува тези благоприятни обстоятелства и да потегли по предписания му строго от Зекендорф най-кратък път от Ниш през “Горгусовац, Нови хан, Августов проход /Вратарница/, Ступиан /?/, Връцко зули /Връшка чука/, Куло /Кула/”, за да превземе Видин със смел набег, Кевенхюлер напуснал непосредствено зад Августовия проход този път, терасиран и от природата, като се оправдавал с недостиг на вода и фураж /!/, последвал в далечен обход течението на Тимок, едва на 12 август пристигнал пред Брегова и два дни по-късно пред Видин. Следователно са му трябвали точно 14 дни /!/ за разстояние, което може да се измине удобно по доста добрия път в 24-часов поход. Това тромаво бавене е рядък пример в по-новата военна история, станало съдбоносно за действията срещу Видин.
Подканен от маршала да предаде крепостта, турският комендант отговорил, че смята да се съпротивлява до последната възможност. За да подчертае своя несломен дух, той се нахвърлил срещу изолирания кавалерийски авангард, който на 14 е трябвало да превземе предградията на Видин, нанесъл му загуба от 229 души и 171 коне и го принудил да се оттегли. Въпреки изпратеното му подкрепление под командата на граф Щернберг, съставено от 19 батальона, 30 роти гренадири и многобройна кавалерия, Кевенхюлер не предприел сериозна обсада на крепостта, нито затворил дори пътищата към Лом – Паланка и Белоградчик. Нищо не попречило на турците да се снабдят с храна и подкрепления по вода и по суша. Те засилили гарнизона си с 3 000 души. Когато Зекендорф се явил в стана, бил немалко учуден, като срещнал маршала на 5 часа разстояние от Видин и не намерил дори необходимите съоръжения, за да започне обсадата. Противно на всичко това Кевенхюлер му обяснил, че обграждането на крепостта било невъзможно, защото не разполагал с достатъчна дунавска флотилия и защото наличните малък брой кораби не били достатъчно въоръжени. Така изминал безполезно почти цял месец и превземането на Видин, лесно осъществимо кратко време преди това, трябвало да се изостави. Във военния съвет решили да държат цялата завоювана област по линията от устието на Тимок през Августовия проход, Ниш, Пирот, Йованица /при София/ и Мустафа паша – Паланка. Но турците добили вече достатъчно сили, за да преминат от отбрана в нападение.
През септември капитулирали малобройните императорски окупационни части в Пирот и се оттеглили в Ниш. В началото на октомври изоставили Перивол /?/, Селвиград /Зелени град?/, окопите на Бадайова при София и Мустафа паша – Паланка. На 8 октомври капитулирал Ниш. След неочаквано бързото падане на тази главна опорна точка на императорските войски, паланките на Ражан, Баня и Крушевац оказват само слаба съпротива. Всички те били превзети от турците. А оставеният в Августовия проход изолиран и забравен батальон Байройт, получил от Кевенхюлер заповед за отстъпление едва на 8 октомври, когато турците – след оттеглянето на императорските войски от Видин са имали достатъчно време, за да се приближат откъм гърба им. Батальонът бил изцяло изтребен на 9 октомври. Само двама души успели да избягат и да донесат в главната квартира вестта за безполезно пожертвуваните храбри защитници на прохода.
Ето колко зле се отразило бавното настъпване на Кевенхюлер срещу Видин. Той твърдял, че по вина на главната квартира не е могъл да намери обещаните му храни при Вратарница, поради което бил принуден да изостави най-краткия път към Дунава. Дори ако приемем, че упрекът срещу службата за продоволствие на войската е наистина оправдан, второто основание – липсата на вода и фураж, поради което не е могъл да поеме по много по-краткия път от Вратарница през Връшка чука и Кула за Видин – във всеки случай е произволно предположение, което се дължи само на недостатъчното познаване на терена. Освен това то се опровергава дори само от подкрепленията, командувани от Щернберг, придвижили се без никакви затруднения по онзи път, за да се присъединят към Кевенхюлер. Предвид на това, че от Вратарница маршрутът води през високо поле, богато на извори, което може да се измине с кола за 8 часа, че частите и конете дошли отпочинали от военния стан, че едва ли е могло да се разчита на по-добро продоволствие в опустошените области около Зайчар, че подкреплението, което Щернберг довел на маршала, пристигнало – както по-рано /1689 г./ и армията на Баденския маркграф – от Ниш през Кула до Видин, за все още дългото време от 8 дни, наистина е учудващо, как пълководец е могъл да изложи на опасност успеха на толкова важно начинание, дори на цял поход, поради предимно въображаеми трудности. Причината за злополучния край на експедицията срещу Видин не трябва да се търси в обстоятелствата, приведени от Кевенхюлер за собствено оправдание, а за загатнатото вече негово отношение към главнокомандуващия. Опознатото още от римляните стратегическо важно значение на пътя от Ниш през Августовия проход и Кула до Дунава се потвърждава, като че ли без съмнение, от опита, придобит от походите през 1689 и 1737 г.
По време на първите сръбски освободителни борби Видин, подобно на Ниш, е бил главният сборен пункт на султанските войски за покоряване на бунтуващата се рая. От Видин, южните околии на Неготин и Зайчар /предишният дистрикт Крайна/ дълго са били държани в шах. Едва руската конвенция от 1837 г. определила много по-късно Тимок за окончателна разделна граница между Турция и Сърбия.
В турско-руската война през 1828 г. видинският паша затруднил значително, предимно с нередовната си бойна сила, руския наблюдателен корпус под командуването на генерал Гайсмар. На 27 август той отблъснал русите до Крайова и взел техните запаси. Втори набег в посока към Бойлещи се провалил поради храбростта на русите. На 26 септември 20 000 души в битката били бити, въпреки голямото им числено превъзходство и отчаяната им съпротива, след нощно нападение, извършено с рядка дързост, обърнати в безумно бягство отвъд Дунава. Напереният везир яхнал муле и избягал, а неговият сераскер се добрал пеш до Видин. Станът с всички запаси, 24 знамена, 7 оръдия, 10 000 души и многобройни пленници паднали в ръцете на русите. Според собствени сведения турците загубили 3 000 души. След това мощно отблъскване те избягвали да се движат занапред във Влашко и на 25 октомври опразнили Калафат, чиито важни укрепления русите допълнили веднага с нови, насочени срещу Видин. Когато походът продължил в 1829 г., на това място царял пълен покой.
Важната роля на Видин в руско-турската война през 1853 – 1854 г. е още незаличимо жива в паметта. Без подкрепата, оказана от Видин на собственото влашко предмостово укрепление Калафат, прочутите победоносни действия при Четате щяха да забършат вероятно по друг начин. При Калафат Омер паша предприел първото придвижване срещу руския генералисимус Горчаков, когато той отговорил уклончиво на искането да се оттегли от дунавските княжества. На 17 октомври 1853 г. Омер паша превзел островите между Видин и Калафат и с тази постъпка окончателно осуетил последните опити на Англия за посредничество. Докато военното щастие в този есенен поход клоняло при Гюргево и други точки на Долния Дунав повече към русите, при Видин – Калафат то останало постоянно вярно на полумесеца. Турското оръдие отпразнувало дори и тук победа, която всяла страх у противника, уважение в Европа и имала най-големи последици за по-нататъшния ход на войната.

***
В сръбско-турския поход през 1876 г. старата дунавска твърдина не беше засегната от ужасите на боевете, въпреки многократни заплашващи опасности. Както често пъти преди това, тя се оказа мощно убежище на разклатеното, но не още сломено турско господство, под което Осман паша, по-сетне герой на Плевен, предприе набези срещу сръбския Тимошки корпус. Годината 1876 беше впрочем лоша за християните във Видин и околната българска дунавска тераса, тъй като ги обвиниха в единомислие със сърбите, които няколко пъти успяха да напреднат благополучно до Ганцова. Старият крепостен град стана тогава свидетел на покъртителни сцени. Нашата илюстрация показва една такава: заловени от черкези български селяни, тъй наречени “комитети” /т.е. комити – бел. пр./ /въстаници/ подкарани през Видинския площад с часовниковата кула до мястото на екзекуцията. Осъдените на обесване носят смъртната си присъда на плоча, провесена на гърдите. До тях, от дясната им страна, крачи свещеникът, който ги утешава, а вляво – палачът - циганин, с примитивно бесило и въже в ръцете, което отвежда от живота в смъртта. Заптиетата /жандарми/ с натъкнати ятагани и турци – възбудени зрители, образуват живия околен декор на печалното шествие. Нека синът от далечна Индия изпълни поне бързо своето зловещо дело и не измъчва ненужно жертвите на свободолюбието! При подобна екзекуция в Русчук старото изхабено въже се скъсало три пъти, след което нещастният осъден бил отново окачван под одобрителните крясъци на мюсюлманската тълпа, докато душата му се изтръгнала от измъченото тяло!

***
През април 1877 г., когато Русия обяви бойна на Портата, Осман паша командуваше между Видин, Кула, Рахово и Белоградчик 40 000 души, образуващи левия фланг на турската Дунавска армия. На 19 април той трябваше да отстъпи на центъра 10 000 души, въпреки това Осман се подготвяше енергично за преминаване в Малка Влахия. Той събрал 150 карлаши /кораби за зърнени храни/, за да хвърли с тях мост към Калафат. Неопределеното политическо поведение на Румъния и гарантираната й с Парижкия договор неприкосновеност на нейната територия затрудниха обаче пашата да вземе навреме изключително важната за защитата на Видин позиция отвъд реката. Така го изпревариха там румънците. На 26 април, два дни след обявяването на войната, те се оттеглиха, вероятно от страх пред надмощието на турската офанзива, от четирите укрепления, насочени срещу Видин, като взеха и оръдията си. Но вече на 5 май, при продължилото напредване на русите към Средния Дунав, те се появиха отново в Калафат и построиха пета батарея на височината, отдалечена само на 2 000 м. от външното видинско укрепление.
Въоръжението на Видин се състоеше от 200 оръдия, между които много гладкоцевни. Намиращите се постоянно в строеж дунавски крепости Кум баир и Гази баир бяха въоръжени общо с двадесет 15 и 23 сантиметрови крупови оръдия. Пред източния фронт на цитаделата в началото на май хвърлиха котва насред реката една канонерка и няколко ветрохода. Струпаните провизии за няколко месеца се намираха в складове с дървени навеси, докато огромните запаси от муниции и барут бяха на съвсем сигурно място във видинската кула.
На 2 май 1877 г. беше прекъснато корабоплаването по Дунава около Видин, а на 8 май в 2 часа сл. пл. турските оръдия откриха онзи страшен артилерийски дуел, продължил – за зла беда на града – цели девет месеца. Огънят на румънските полски батареи стигна до 1 000 крачки зад крепостта. На Петдесетница започна първият силен обстрел с тежки оръдия в присъствието на княз Карол, пристигнал след 8 часова уморителна езда от Крайова в Калафат. След като направил преглед на позициите и своите ликуващи войски, князът отишъл при първата батарея, носеща неговото име, и заповядал да открие огъня, който – за съжаление – повредил тежко голямата градска болница. Придружен, освен от министъра на войната, генерал Чернат, началника на генералния щаб Слацинеану, руския полковник Докторов и няколко адютанти, князът получил тук своето бойно кръщение, когато няколко турски гранати паднали съвсем близо до него, той запазил учудващо хладнокръвие, което оказало голямо морално въздействие върху младата румънска армия. От дните в 1877 г., в които обстрелването на Видин продължило с особено голяма сила, нашият летописец отбелязва главно 21 и 28 юни. Тези дни причинили смъртта на много храбри войници и на мнозина обитатели на цитаделата.
На 14 юли с 24 батальона, един кавалерийски полк и съответната артилерия, т.е. с най-голямата част от Видинската армия, към която по пътя се присъединяват още 3 батальона, Осман паша започва своя, предизвикал толкова възхищения, поход във фланг от около 200 км към Плевен, останал незабелязан от русите и румънците, и го завършва успешно в 5 дни.
За отбраната на Видин останал сравнително слаб гарнизон от 16 батальона с артилерия, общо 8 000 души, под командуването на Изет паша. С оглед на голямата дългобойност на румънските оръдия, още Осман паша започнал да строи отделни фортове. Откъм Дунава били издигнати към север и юг новите фортове Йелдъз табия и Аяб табия, опитали се да укрепят здраво и околния венец от хълмове с разположените многобройни села, които могат да предложат отлични батарейни позиции на врага. На 19 ноември набързо образувана на 2 мили под Калафат мортирна батарея разрушила един бягащ от Рахово срещу течението турски монитор. Нищо не възпрепятствало вече румънските войскови части да предприемат действия на десния дунавски бряг между Лом и Видин. Същинското нападение на Видин от тази страна било предприето обаче след падането на Плевен, което дало възможност на румънците да изпратят срещу Видин свободните си вече части.
През януари 1878 г. 4 дивизии се опитали да затвърдят позициите си в подстъпите към Видин. На 12 януари последвала поканата да се предадат. Третата дивизия /полковник Хараламб/ тръгнала в две колони през Лом, Арчар и Белоградчик, където оставила част от бригадата Кантили, за Османие и Витбол. След кратък бой румънците завладели на 15 януари важния Витбол, тъй като там се съединяват няколко пътища от юг към Видин. Бригадата на рошиорите /червени хусари/ предприела разузнаване към север, прогонила при Динковица едно вражеско отделение и стигнала, без да срещне съпротива, във Флорентин. Следващите я войскови части превзели Димковица и Негованица, с което изолацията на Видин станала факт. За да го обградят по-тясно и по-концентрично, частите на десния фланг – първата дивизия /полковник Лека/ и четвъртата дивизия /полковник Анжелеску/ нападнали на 24 януари само 8 – 10 км. отдалечените от Видин селища Татарчик, Новоселци, Рупка, Риановци и с малки загуби прогонили врага от тях. Същевременно генерал Черкез, командир на лявото крило на втората дивизия, предприел сериозни мерки за превземането на отделното силно предукрепление, изградено от Осман паша на съединителната точка на Тополница и Делена върху тесния, висок провлак между Смърдан и Хинова, на 6 км от най-външния укрепителен пояс на Видин. След 3-часово обстрелване със 78 оръдия, с живото съдействие и на Калафат, трите турски редута, защитавани от няколко батальона, отговаряли все по-слабо. Под огъня на 12 оръдия, обстрелващи накрая техния фронт на 2 км., 6 батальона от четвъртия и шестия линеен и деветия доробанцов полк преминали в щурм. Битката траяла 3 часа и завършила в 6 часа вечерта с пълен успех. 300 турци покрили укрепения терен, 250 низами, шест 9-сантиметрови крупови оръдия с муницията им, стотици пушки със задно зареждане били трофеите на деня. Турците се оттеглили в голямо безредие към Видин. Румънските войски проявили и тук своята храброст, доказана вече пред Плевен. Чувал се само сигналът на тръбите “Напред!” и стъпките на тичащите войници. Няколко офицери паднали, 30 – 40 войници били убити, около сто – ранени.
По-тясното обграждане на Видин беше вече щастливо завършено и завладените оръдия в редутите били насочени успешно заедно с румънските към града. Всички усилия на Изет паша, да си възвърне важната позиция на Смърдан останали напразни, но неприятелските снаряди убили немалко храбри румънци. На 25 и 26 продължило с всички сили обстрелването на видинските укрепления и предизвикало няколко пожара в цитаделата и в града. Румънският огън се засилвал непрекъснато и причинил големи опустошения до 4 февруари. На 27 януари генерал Чернат и генералщабният полковник Пилат напуснали Букурещ, за да подготвят нападението срещу Видин, което във всеки случай щяло да струва живота на много хора. Преговорите за предаване на крепостта се провалили, тъй като турците искали да се оттеглят свободно с цялото си оръжие. Сключеното на 31 януари примирие в Одрин, известено на Изет паша на 5 февруари, според което трябвало да се опразнят Видин, Белоградчик и другите крепости на Дунавска България, сложило за щастие край на кръвопролитието. На 24 февруари било изпълнено предаването на Видин на румънците, което било съпроводено с оттегляне с всички военни почести на по-голямата част от турския гарнизон. На 5 април влязъл в цитаделата 138-ят Ботховски пехотен полк /35 дивизия/, последван скоро от други руски войскови части, а на 18 април се явил определеният губернатор на дотогавашния видински санджак, държавният съветник Тухолка, очаквал от края на януари в Лом предаването на крепостния град, за да въведе там в името на царя руската гражданска администрация.
Тясното обкръжение на Видин, съдействувало за бързото сключване на Одринското примирие, даде на Европа ново доказателство за способността на румънското военно ръководство. Превземането на смърданските предукрепления в щурм добави още едно лаврово листо в славния венец на храбрата румънска войска. На 17 май княз Карол посетил смърданските редути и двата гроба на големия площад в горната част на селото, в които почиват 12 румънски офицери и 200 войници. Надписите на двата високи кръста възвестяват, че погребаните тук на 12 януари 1878 г. /ст. ст./ храбреци са намерили геройската смърт за отечеството и за освобождението на съседната българска нация. Купища гниещи фесове означаваха все още, до миналия ноември, местата, на които са паднали турските защитници в борбата за честта на своето оръжие и за обкръжените във видинските укрепления техни братя по вяра, от които стотици били вече загубили живота си от вражески куршуми!
Видин пострадал необикновено много от румънските снаряди. Крепостта не разполагала с по-големи, защитени от куршуми помещения. През време на честите опустошителни обстрелвания обитателите се окопавали в мазета и ями, изкопани с мъка в дворовете и градините им. Батареите на Калафат насочвали огъня си главно срещу цитаделата. Там, в Паша-джами-махалеси, били повредени около 50 къщи, в Юч-куле-махалеси също толкова, във Флорентин – Капу махалеси – 40, в Чауш-махалеси – 50, в Лондже-махалеси – 40, в Яя-паша-махалеси – 70, в Медресе-махалеси – 40, в Орта-туна-махалеси – 45, в Пазванджи-махалеси – 60, в Меджид-махалеси – 30, в Катко-махалеси – 30 къщи. От важните сгради била разрушена още в началото военната парна мелница при стария дворец. Машините й лежат погребани под останки и развалини. Най-високия етаж на часовниковата кула, от който се открива широк изглед, трябвало също скоро да се изостави, тъй като както и всички галерии на минаретата – били постоянна прицелна точка на румънските артилеристи. Обстрелването превърнало джамията Ахмед паша с надгробния паметник на славния Хюсеин, израилтянския храм непосредствено до крепостната стена, използуван от турците напоследък като склад за зърнени храни, и голямата нова Яли джамия извън крепостта изцяло в развалини. По-леко повредени били 11 други джамии, военната болница и много къщи в градските части край Дунава.
Въпреки че пострадал доста и прочутият исторически Пазванджи сарай, руското интендантство можа да използува по-късно обширните дворни пространства и помещения за натрупване на огромни запаси. Напоследък конакът на Пазван Оглу служеше на турците за задържане на най-различни престъпници. Заточените водачи на друзите живееха тук заедно с убийци и черкезки конекрадци. В деня на падането на Видин опасните обитатели на сарая били пуснати да излетят на свобода. Днес съдбовният еничарски конак е казарма на българската милиция. Млади българи с детски поглед охраняват вратата. В двора и под неговите аркади лежат натрупани високо един върху друг безбройни сандъци, пълни – според надписите – с брашно, зарзават, сухари и т.н. Днес по-голямата част от съдържанието им трябва да се е развалило. Жалко за големия куп рубли, събрани от данъкоплатците, напълнили дълбоките джобове на руските доставчици.
Още по-тежки загуби претърпя турската държава при опразването на отстъпените укрепени места. За отстраняването на целия военен материал трябва да е имало споразумение в договора, но само съвсем малка част беше отнесена поради липса на транспортни средства. След предаването на Видин, широкият площад при стария дворец приличал на хаос от всевъзможни военни припаси. Стотици войници изпразваха складовете и струпваха на цели хълмове униформи, оръжие, трофеи от по-добри времена, между които 200 железни печки, всякакви артилерийски принадлежности, сандъци с патрони, снарядни гилзи в пъстра бъркотия и най-ярко безредие, изложени на най-вредни атмосферни влияния. Но ето, че един ден /през ноември 1878 г./ възвестили предстоящото посещение на генерал-губернатора княз Дондуков в крепостния град. И тъй безпорядъкът, опасните за живота вехтории трябвало да се отстранят. Турците си улеснили този сизифовски труд, като обявили наддаване, на което се стекъл цял куп охотни купувачи. Въпреки това се стигнало само до продажби на безценица. Турски комисар, седнал пред зелена палатка, пъхал донасяните му пари в дълга торбичка и записвал отделните суми в разтворен пред него тефтер. Площадът бил опразнен, а огромните стари оръдейни дула от валовете върху тромави дървени лафети, известен брой каци с барут, сандъци със запалителни ракети, оръдията от Белоградчик и т.н. откарали надолу, към Дунава, за да ги натоварят на военни кораби за Константинопол. За последен път Ибрахим ефенди затворил желязната порта на богатата с исторически събития Видин куле. Сълза блеснала в окото на турчина, свикнал с боеве, когато предал старите ръждиви ключове на руски офицер.
В началото на септември 1878 г., преди да се изтеглят, русите започнали да взривяват западнобългарската 500-годишна твърдина. Отделена за целта пионерна част изпълнила много бързо тази задача под ръководството на полковник, като сложила наведнъж 60 – 80 пуда барут
/1 пуд = 16,4 кг./ в мините. И така в течение на един месец главният обкръжаващ вал бил пробит на 8 места, еднакво отдалечени едно от друго. И здравата крепост Кум баир била взривена. Мощността на взривовете разтърсила силно градската част, разтресла основите на къщите, а последният взрив на дунавския фронт изхвърлил водите на реката нависоко, като кули, и ги запратил към сушата върху улиците. С водата долетели до улиците и много риби, събирани ревностно от ликуващите руски войници. За всеки отделен взрив се съобщавало с един ден напред. За българите, които затваряли магазините си, тези дни били като празници. Непосредствено зад живия плет от войници, образуван на известно разстояние от мините, многохилядна народна маса чакала съответните три сигнала на тръбата. Точно при третия следвал взривът с трясък на оглушителен гръм. Високо, колкото хълм, се вдигала във въздуха пръст, камъни и гъст дъжд от прах, който потапял Видин за няколко минути в страшен сив облак. Едва започвал да се разнася и всички се втурвали един през друг към взривеното място, всеки се впускал с бясно “Ура” към крепостния ров, за да прекрачи пръв пробива. Със струпалата се взривена пръст ще се пресуши блатистия крепостен ров, а материалът, добит от постоянното сриване на стените, е предназначен за строеж на обществени сгради.
Екзарх Антим бил първият, измолил от руския губернатор камъни за изграждането на нова катедрала и на конак за себе си. Сега ще се осъществи вероятно замисленото от 1855 г. изграждане на църква във Видин. От многообещаващия Парижки мир трябваше да изминат двадесет и пет години и да се случи страшна катастрофа на турската земя, докато разбуждащият глас на мюсюлманския мюезин и мирния звън на християнската камбана можаха да прозвучат равноправно един до друг. Скоро след предаването на Видин, на мястото на старата дървена кула издигнали осмоъгълна каменна камбанария, чийто меден купол е украсен богато с позлатени плетеници. Напоследък бият камбаните по руски начин – наред с камбана, залюляна с помощта на въже, се размахва на равномерни интервали езикът на втора неподвижна камбана, което напомня обичайния в православните манастири симантрон. Странно звучащият звън придружил през последните месеци невероятно много руски войници до последното им жилище, които – преживели щастливо и победоносно най-разгорещените боеве – трябваше да загинат в пълния разцвет на своята младост от коварната видинска блатна треска. В дълги редици почиват те, положени в християнското гробище, и тъй като там няма повече място, новото българско гробище, подобно на турското, беше преместено по санитарни съображения далеч зад югоизточното предградие.
Видин и днес още прави странно привлекателно впечатление на истински турски град, и ще си остане вероятно такъв, докато съществува и наподобява на развалини тази чудновата неразбория от къщи с фантастично приказни украси, характеризиращи Ориента. И все пак, колко много се промени старата дунавска крепост в своя полза под краткия режим на русите! Радостна изненада очаква чужденеца, не видял Видин от 8 години, още при пристигането му. Докато дори в 1871 г. напразно е търсил там прилично място за отсядане, днес може да избира вече между различни страноприемници. Още през 1875 г. напредничавият Рифат паша издигна близо до параходния пристан върху място, което купил по повод на започнатия от него строеж на кея, хотел “Белвю” с възхитителна гледка в далечината. Но Рифат наложи на съдържателя тежки условия – заможни видински граждани трябваше да поръчителстват за годишния наем от 300 дуката, а също толкова жълтици се плъзгали, както се говореше открито, в кесията на пашата. Но все пак бяха задоволени спешни нужди и беше даден пример, намерил скоро подражание. Примамени от руските империали, търговци - спекуланти “от отвъд”, т.е. от Банат, превърнаха с най-голяма бързина едноетажни къщи на дунавския бряг в страноприемници и им дадоха звучни имена като хотел “д`Еуроп”, хотел “дьо Вил”, хотел “д`Атен”, “Ресторасион Франсез” и т.н. Зад бели и червени завеси сега, в 5 часа след обяд, може да се видят в осветените стаи блестящо постлани маси, на които в този час гостите се хранят редовно по определено меню, а по друго време – по избор от листа за ястия. Многобройните руски офицери посещават обикновено чудесно разположения хотел “Белвю” заради великолепния изглед към Стара планина и “Ресторасион франсез” заради градината, но и “Жарден пюблик”, градина, в която под звуците на полкова музика или на някой пътуващ за Ориента дамски оркестър се уреждат по различни поводи блестящи банкети, а на тях – това е най-голямата новост – се явяват понякога и съпругите на българските първенци. Влезеш ли сред осветеното от пъстри лампиони оживено веселие, преливащо понякога от пяната на шампанско, се питаш неволно, това ли е същия стар Видин, където по-рано безлюдните улици бяха предоставени след залез слънце на кучетата или по които отекваха стъпките на мрачно гледащите военни патрули?
Повече от страноприемниците и наемните коли с два коня, за които се заплаща по 2 марки на час, изненадва новата, засадена с акации, като опнат конец права улица покрай кея – дунавското корсо – осветявано вечер от многобройни двураменни петролни фенери в две редици. На малките маси пред хотелите много се пие и беседва, на тротоара, до ръба на брега, се разхожда красивият свят под звуците на военна музика и се радва на пъстрата картина на реката, в чийто център е разположен отнетия от турците монитор “Никопол”. От палубата на този кораб прозвучават своебразните пискливи свирки, чиито команди руските моряци изпълняват с механична точност. Най-забележителните здания на кея са параходната агенция, полицейската служба и митницата. Старата турска митница и построената едва преди десетилетие непосредствено до нея Яли джамия бяха превърнати от румънските снаряди в слепооки развалини, на чиито просторни дворове руските войници разположиха с голяма изобретателност своите места за готвене. Там се виждаха най-вече набити, силни синове на севера, те пееха, осветени от ярък огън, и шетаха винаги по двама край издигнатите от отделни камъни огнища с продълговати малки медни котли, които руският войник носи постоянно привързани към раницата на полето. Едни цепеха дърва на трески, други носеха вода от Дунава, трети готвеха. Всичко това разкриваше свежа картина на стан, привличаща любопитна публика главно във вечерните часове, а парата на кипящите самовари не оставаше съмнение относно народността на целия декор.
Завиваме в една от напречните улички, които водят до “Чаршията”, успоредна на кея. Тази най-голяма улица на Видин беше наречена в памет на Плевна /т.е. Плевен – бел. пр./ “Плевлиева улица”, но въпреки това не е заличен предишния й ориенталски вид. Тук и в другите главни улици се виждат турските кафенета, чиито мълчаливи посетители седят с полузатворени очи, мечтателно задълбочени в себе си, и не обръщат никакво внимание на това, което става около тях. Виждат се и същите благоухаещи гостилници, същите арменски или еврейски сарафници със стъклени шкафове за пари, в които – подобно на нашите стайни аквариуми – излагат своите привлекателни златни и сребърни “риби”. Вижда се същата навалица от амбулантни продавачи, забулени кадъни, попове, цигани, любопитен като децата селски народ, биволски коли и т.н., което чужденецът никога не се уморява да съзерцава. Но с навлизането на русите настъпи една много забележителна промяна. Оттогава улиците трябва всяка вечер да се пръскат и метат. Стотици ръце на българи, турци и евреи се раздвижват пред всички къщи, надпреварвайки се усърдно да изпълняват тази строга наредба, да приберат сметта в дворовете и всяка седмица да я извозват на колички.
Който не изпълни наредбата, трябваше да плати 10 рубли глоба, всеки беше до такава степен убеден, че никой не хвърляше дори обрана чепка, камо ли друга нечистотия на улицата. Нарочно определени цигани изтребиха и безбройните кучета, застрашаващи по-рано видинските улици. И тъй като за всяка предадена опашка получаваха по 2 пиастъра, скоро виещите постоянно четирикраки станаха рядкост. Също и досадните просяци, с изключение на слепите, приклекнали и сега, както преди, на мостовете, водещи към крепостта, се разпръсваха от камшика, размахван настойчиво от българските жандарми.
Но видинските улици не само се метяха, а напоследък се и настилаха, при това много грижливо, от австрийски работници на предприемач, задължил се с договор да положи настилката в определен срок. Най-напред беше завършена “Игнатиева улица” с резиденцията на губернатора. И всички други улици получиха имена, а къщите – номера. Дори и на петролните фенери поставиха малки тенекиени пластинки с поредни числа, а нарочно назначени фенерджии, облечени всички еднакво, бързат със стълба и парцал из града, за да изпълнят длъжността си. През последните октомврийски дни Видин завърши и в много други насоки своя външен тоалет. Тласъка даде оповестеното посещение на генерал-губернатора Дондуков-Корсаков, епохално събитие в аналите на Видин, според записките на очевидец, което заслужава да намери тук своето място.
Руските окупационни войски бяха напуснали града кратко време преди това, на 17 октомври 1878 г. На сбогуване гражданите устроиха на площада пред крепостта хубаво тържество с гощаване и танци, а за офицерския корпус – блестящ банкет, чиято сърдечност беше доказателство за взаимните симпатии. Остана само един щаб от висши руски чиновници, които ръководят и до днес /април 1879 г./ администрацията. Това са видинският окръжен управител, губернаторът генерал-майор Китаелски /по рождение българин/, военният комендант подполковник Флоренцки и много енергичният полицейски началник майор Димитри Вукович-Караджич, син на известния сръбски писател и брат на госпожа Вилхелмине Вукоманович, отбелязала за нас някои от приведените тук данни по време на посещението си във Видин през есента на 1878 г.
От друг достоверен източник получих интересно съобщение за най-новото развитие на положението във Видин, според което, от началото на руската окупация до преустановяването на корабоплаването през есента на 1878 г., мюсюлманското население се изселвало в малки групи, така че понастоящем 1 200 до 1 500 души били вече напуснали града. Турчинът, навикнал да властва, не може да се примири да живее като равноправен наред с друговерци и останалите във Видин мюсюлмани са много склонни да обърнат гръб на града. Поради това спаднаха значително цените на къщите и местата, главно в цитаделата. Дори за половината или за една трета от предишната им стойност не се намират купувачи, което възпрепятствува възнамеряваното изселване в по-голям размер.
Според предприетото в края на февруари 1879 г. служебно преброяване, Видин е имал в цитаделата и всички предградия 17 300 постоянни жители, а включително гарнизона /българската милиция/, преходящите и гостите – 21 000 души, от които 9 000 мюсюлмани. В цитаделата има една малка българска църква и една синагога, освен това в 15 части на града /махали/ се наброяват 15 джамии, 1 330 къщи, обитавани почти изключително от турци и испански евреи. Във Вароша /града/, отделен на определено разстояние от цитаделата, има 12 джамии, 1 българска митрополитска църква и 1 700 къщи в 17 квартала. От тях в 4 – Ак джами махалеси, Бановица махалеси, Мезарлик махалеси и Дабаг-хане махалеси живеят само турци, в 4 други – Пазар махалеси, Кулук махалеси, Ташкьопри махалеси и Мустафа-паша махалеси – турци и българи, в Яли джами махалеси – занаятчии и търговци от всички народности, в Хаджи Осман махалеси – българи, турци и цигани, в Бара махалеси – жители от последните две народности, в Кум баир махалеси – българи, румънци, а в останалите четири махали – последните примесени с цигани.
Преди войната в цитаделата е имало 8 мюсюлмански училища с 12 учители за общо около 900 момчета и момичета, а понастоящем се броят само 3 училища с около 600 ученици. В града е имало по-рано 9, а сега има 6 училища с 14 учители и 400 ученици. Българите разполагат днес само с едно училище с 6 светски и 2 духовници-учители, посещавано от 275 момчета и друго с 3 учителки, където учат 55 девойки, а евреите – с едно израелтянско училище с 5 учители, в което учат 150 момчета и няколко девойки. Всички тези образователни заведения се намират, общо взето, на много примитивно равнище. Турските власти винаги едва са подтиквали издигането на училищното дело, а новобългарското управление, на което предстои да поеме наскоро властта, ще трябва да положи усилия, за да уравновеси многовековните недостатъци в културата чрез усърден труд.
Понастоящем действуват във Видин пет различни административни и съдебни ведомства: I. “Окръжен съд”: председател господин Петър Дамянов, 4 назначени и 4 избрани членове. II. “Апелационен съд” за Видинския окръг: председател господин Илия Цанов, 2 назначени и 4 избрани членове. III. “Градски съвет”: председател господин Ванко Нешов, 5 български, 4 турски членове. IV. “Окръжен съвет”: 1 председател, 8 членове. V. “Администрационен съвет”, висшият административен съвет, председателстван от руския окръжен губернатор с по двама члена от споменатите четири ведомства; митрополитът, мюфтията и равинът също участвуват понякога в неговите разисквания.
Под досегашното преходно руско управление се предприеха само малко административни нововъведения. Данъците, с изключение на военния данък, плащан от българите, се прибират както по-рано. За страноприемници, гостилници и кафенета съдържателите трябва да плащат по-голяма сума за патент, а и таксата за покупка и продажба на къщи и места се повиши от две и половина на четири на сто. За вносни стоки към досегашните митнически тарифи се взема и общинска такса в размер на половин на сто, а всички мита се прибират изключително в сребърни рубли или франкове. За изграждането на шосета към вътрешността на страната досега е направено извънредно малко. И кореспонденцията за чужбина се изпраща все още от австро-унгарската пощенска служба. Руската военна поща приема вероятно все още писма за чужбина, но с нея си служат рядко.
От 1878 г. се забелязва голям упадък на търговския живот във Видин. Вносът пострада от оттеглянето на многобройния турски гарнизон и част от цивилното население, а износът спадна до минимум, вследствие на последната лоша реколта и болестите по добитъка, които почти го унищожиха. Въпреки това фирмите Цеко Ванциов, Хаджи Йончо Русков, Хаджи Петко Петкович, Йозеф Капон, Пинкас и синове все още имат значение като вносители на австрийско-английски конци, памучни произведения, колониални стоки, железария, бои и т.н., след това С. Капон, Тусциу Мола Азик, П. С. Нисим Калеф като износители на зърнени храни и суровини, въпреки че Видин, врязан след отстъпването на Нишкия окръг като клин между Сърбия и Румъния, останал без същински хинтерланд, загуби много от търговското си значение. Но то би намаляло още повече, ако мюсюлманското население наистина би се изселило и видинските търговци биха разчитали единствено на оскъдните местни потребности на българите.

/със значителни съкращения/
Из книгата на Фелинкс Каниц “Дунавска България и Балканът”
“ИК и Берина”, 1995 г.