ВИДИН В СРЕДНОВЕКОВНАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ ДО 1396 Г. Д-р Недко Х. НЕДЕВ

Малко преди България да падне под турско робство, последните български царе са се разпоредили да бъдат подредени и записани най-важните събития от българската история. Това е станало по особен начин – върху преведената от гръцки език световна история на Константин Манасий, отстрани, в полетата на страниците са били записани събитията, които са станали в България от времето на нейното създаване до епохата на Иван Александър и Иван Шишман. Така възникнала една уникална по своята постройка книга. От дясната й страна се редят събитията от световната и византийска история, а от лявата страна, на 19 страници с червено мастило са записани най-важните факти от българската история.
Днес са известни два преписа от българския превод на Манасиевата хроника, създадени през царуването на Иван Александър в ХІV век
/1331 – 1340 г./ – “Московският препис” и “Ватиканският препис”. До 1655 г. т.н. “Московски препис” се съхранявал в Хилендарския манастир, откъдето е пренесен в Москва. Текстът на приписките е бил публикуван през 1842 г. от руския изследовател А. Чертков. В цялост Манасиевата хроника /включително с глосите/ е публикувана и от румънския учен Йоан Богдан през 1922 г. Горните факти показват, че тъй важните за българската история летописни бележки са отдавна известни на научните среди.
Ватиканският препис, богато илюстриран с 69 миниатюри, още през 1755 г. е описан обстойно от префекта на Ватиканската библиотека Йосиф Асемани. От българските учени го публикува проф. Богдан Филов през 1927 г. Проф. Ив. Дуйчев е създател на фототипно издание от 1962 г., в което миниатюрите са цветни. Известни са и други четири преписа на Манасиевата хроника от ХVІ и ХVІІ в.
Първото и най-важно събитие в нашата история, за което разказва споменатата книга от личната библиотека на цар Иван Александър е идването на българите отсам Дунава. Преводачът съобщава, че това е станало при град Видин. Оттук, от видинския край започва завладяването и заселването на българите – кутригури на “долната земя”, а от там в следващите десетилетия и на останалите земи на Балканския полуостров, в които и досега живеят българи. От най-ранното преминаване на българите през река Дунав, до времето когато е била преведена и съставена книгата, средновековният книжовник съобщава, че според данните, притежавани от търновските царе, са изминали общо 870 години. В достоверността на тези факти не можем да се съмняваме, тъй като голям брой византийски летописци потвърждават словата на търновския граматик. През 480, 486 и 488 години прабългарите стъпват на видинския бряг, поканени от император Зинон, като съюзници, в помощ на Василевса, който воювал срещу остготите. По това време византийският историк съобщава: “Оттегляйки се към Италия готите нападаха придунавските провинции.” Това обяснява защо българите преминават Дунава при Видин и воюват в най-северозападния ъгъл на Византия.
След смъртта на император Зинон /491 г./ българите, привлечени от плодородните и рядко населени земи, обръщат оръжието си срещу Източната империя. Многократно навлизат по поречието на река Морава, разбиват и напълно унищожават Илирийския и Тракийския легиони и достигат до престолния град Константинопол.
Император Анастасий е принуден да се откупува с пари и подаръци, за да постигне мир и се съгласява да им предостави земя за заселване. Веднага след оттеглянето на българските дружини императорът заповядал в най-кратки срокове да се построи отбранителна стена срещу бъдещи набези. На седемдесет километра отстояние от Константинопол се изгражда висок землен вал, започващ от брега на Черно море и достигащ – без прекъсване, до Мраморно море. И днес, 1500 години след неговото издигане, така наречената “Анастасиева стена” или “Дългата стена” стои и напомня за победите на българското оръжие и за големия страх, обладал императора и жителите на престолния град от “страшните българи”.
Голямото значение, което търновските царе са отдавали на преселението на големи контингенти българско население през Дунава при Видин през 504 – 507 година не се дължи на тяхно незнание или неосведоменост относно идването на Исперих през VІІ век отсам река Дунав. Във втората приписка се говори за преминаването на Дунав от българите по времето на император Константин Погонат – Брадатия. Подчертава се, че българите “били многобройни, дори безчислени и изпълниха отсамната страна на Дунава чак до Драч и по-далече”.
От приписките на двете средновековни преписа на Манасиевата хроника се вижда, че първото и най-важно събитие в най-ранната ни история за търновските царе е преминаването на река Дунав от старите българи при Видин и масовото им заселване на Балканския полуостров. Този факт ни дава основание да заявим, че началото на българската държавност започва от град Видин, че старият Бдин е алфата на средновековната ни история…
След като в пределите на първата българска държава Белград и Браничево се издигат като погранични градове и укрепени средища, ролята и значението на Видин за определен период остава на по-заден план…
По време на Второто българско царство обаче, след смъртта на Иван ІІ Асен, ролята на видинската крепост нараства. Настъпва период на династични борби, нашествия на татари, отслабване на централната власт и стремеж у някои от едрите феодали към сепаратизъм и независима княжеска власт…
През 1266 г. деспотът на Видин се обявява за независим владетел на Видинското царство. Под властта на Яков Светослав към територията на Западна България се включвали и обширни земи отвъд река Дунав – днешно Влашко и така наречената област Северин. Видинският деспот бил признат за цар на България от унгарския крал Стефан V и в официални писма и документи маджарският владетел титулувал Яков Светослав с титлата “Император на българите”. Следващите владетели на Видинското царство – Шишман, Михаил ІІІ Шишман и Иван Страцимир провеждали самостоятелна политика, сключвали съюзни договори или воювали с татари, сърби, власи, унгарци, кумани и турци. Почти 100 години Видин е столица на Видинското царство и с право се счита за четвъртия престолен град на Средновековна България.
През 1323 г. синът на цар Шишман Михаил ІІІ Шишман, като владетел на големи земи, влиятелен и авторитетен суверен, е избран от висшия болярски съвет за цар на обединената българска държава. В условията на феодална раздробеност и слаба централна власт при обкръжението на възстановената Византийска империя, на мощното унгарско кралство и на укрепналата сръбска държава, династията на видинските Шишмановци не успява да се противопостави успешно на своите дръзки съседи…
…В края на ХІV век настъпват трагични години за Търновското царство. След продължителна обсада столицата Търново е превзета през 1393 г. В турски ръце пада и Никополската крепост, където е пленен и цар Иван Шишман. Три години след края на Търновското царство видинския владетел Иван Страцимир, балансирайки между унгарските и турски интереси, успява да се задържи на престола.
През 1396 г. многобройна унгарска армия, предвождана от крал Сигизмунд и подкрепена от съюзилия се с него видински цар, тръгва на кръстоносен поход с цел да освободи българските земи. На 28 септември 1396 г. армията на рицарите е разбита край Никопол от султан Баязид. Видин – последната българска столица, пада под турска власт. Превземането му бележи края на Средновековна България.
Основният камък на българската държава – началото, алфата на Дунавска България е поставено при Видин в края на V век. В продължение на 900 години – период на решителни военни победи и на небивал разцвет на културата и самобитната книжовност, България е важен фактор в европейския юго – изток. По стечение на обстоятелствата, пак при Видин, при стените на Видинската крепост, Средновековна България загуби за дълго своята независимост и трябваше да преживее и края – омегата на българската държавност.