ВИДИНСКИ МИТРОПОЛИТИ
Димитър ЦУХЛЕВ

***
За Видинските митрополити през XV – XVII векове не са се запазили никакви сведения. Не са известни даже имената им. Известно е само, че те са били назначавани от константинополския патриарх и са били родом гърци. С положителност може да се каже и обстоятелството, че видинският митрополит е заемал първенстващо положение между митрополитите в санджака и на Видинската катедра патриаршията винаги е гледала с голям респект и уважение и пращала във Видин за митрополити лица, които се отличавали със своята ученост и авторитет в гръцката йерархия и дори заемали патриаршия престол. Такива от XVII – XVIII в. са известни няколко, а именно:
Софроний, който светителствал на Видинската митрополитска катедра през времето, когато се приготовлявало Чипровското въстание и напуснал катедрата си по неизвестни причини или починал в 1684 г.
Партений /1685 – 1687/ За него е известно, че преди да заеме Видинската митрополитска катедра, бил последовно митрополит в Анхияло /1621 – 1623 г./, в Одрин /1623 – 1644 г./, четири пъти константинополски патриарх /1644 – 1645 г., 1665 – 1667 г., 1671 г. и 1675 – 1676 г./, втори път в Анхиало /1676 – 1685 г./ и най-после във Видин през 1685 – 1687 г., когато, по всяка вероятност е починал в дълбока старост.
Никифор, който се споменува във фермана на султан Осман III от 1753 г., че починал в 22-я ден от месец Шабан 1145 г. от егира /1730 – 1731 г./, а кога преди това е заел митрополитската катедра е неизвестно.
Калиник, За този митрополит се говори в същия ферман, че платил на правителството за своето ръкоположени 5 400 акчета “пешкиш акчеси” и че при него “били закрити самостоятелните митрополии на епархиите Берковска, Вратчанска и Кутловишка в интерес на държавно-обществения строй, а епархиите им се превръщали в епископии и се присъединявали под духовно-религиозната юрисдикция на Видинската митрополия, както това е било в момента, когато тази епархия е била завоювана от исляма”. Но във фермана за Калиника било пропуснато да се спомене за това присъединение. Патриарх Неофит с молба до Дивана поискал да се издаде нов ферман в 1737 – 1738 г. /1152 г. от егира/ за това присъединение. Такъв бил издаден в 1153 г. от егира
/1738 г.) в ръцете на митрополита Калиника, в текста, на който изрично се споменува за присъединението към юрисдикцията на Видинската митрополия и управлението на горепоменатите митрополии. За това и пешкишното право е възлязло на сумата 15 400 акчета за този митрополит. Това право било внесено от константинополския патриарх, съгласно законите на старите традиции. По този начин след 328 години била възстановена цялостта на Видинската епархия без гр. Пирот, който образувал самостоятелна митрополия под името Нишавска епархия. Митрополит Калиник починал в 1753 г.
Мелетий – за този митрополит се говори в същия ферман, че бил назначен за видински митрополит в 1753 г. /20-я ден на месеца реби юлевил 1163 г. от егира/ по искането на константинополския патриарх, след смъртта на митрополита Калиника и че по-рано “Мелетий живял в Цариград при патрияршията, имал примерно поведение, отлично възпитание и се ползвал с доверие на патриаршия Синод и Цариградското духовенство”. И като определя, че за своето назначение трябвало да заплати 15 400 акчета пешкишно право, във фермана се явява, че той “след това се назначава за каноничен митрополит на Видинската епархия и присъединените към нея Вратчанска, Берковска и Кутловишка митрополии”, щото “да има той пълно и неограничено право върху управлението на Видинската и присъединените към тази митрополия епархии. В същия ферман на митрополита Мелетия са дадени правата:
- ще се счита за титулярен митрополит на Видинската епархия и ще му се подчиняват безпрекословно всичките православни християни, духовенството и монашеството в епархията;
- всичките власти ще го почитат и уважават и никой не ще има право да му препятствува и злосторствува;
- епископите, които живият във Видин и подведомствените на митрополита градове, паланки, каази и села ще го признават и почитат за свой духовен и религиозен началник митрополит, от когото ще зависи тяхното назначение и уволнение. Нему принадлежат църквите и манастирите и той се разпорежда със стопанисването им;
- забранява се на военните да влизат в църквите и манастирите;
- направените завещания за полза на патриаршията и за църквите се считат за законни. И свидетелствата на християните раи;
- всяка християнска къща плаща 12 акчета владичина “владика ресуми”, а свещениците – по една жълтица;
- строго се забранява на няколко семейства да живеят и съставляват една къща /община/, за да не се ощетява хазната;
- митрополитът има право да афоросва /отлъчва от църквата/ и изпраща на заточение провинени епархиоти;
- той забранява на незаконно живущите да влизат в църква;
- всеки свещеник, който не изпълнява дължимото, се обръсва, разпопва и заточава от митрополита;
- митрополитът или наместникът му има право да изисква равносметка от епископите за налога “душ” от посевите, храните и провизиите, нужни за консумации, той може да ги уволнява и заместя с по-благонадеждни;
- освобождават се от налог конете на митрополита;
- митрополитският дом /митрополията/ е неприкосновен;
- никой няма право да пречи на митрополита да носи жезъл и църковни светли одежди.
По този начин с този ферман на султан Осман III било създадено за видинския митрополит твърде солидно, здраво и с голямо влияние положение в реда на турската висша бюрокрация в санджака и бил възстановен стария ред във Видинската епархия.
Но възлаганите на него надежди не се оправдали. Грамадните материални средства, които той събирал и високия авторитет, с който се ползвал, изглежда не са били употребени за благосъстоянието, украсата и подобряването в културно и просветно отношение на епархийската църква, а са отивали за лични негови и на патриаршията ползи. Това се установява от липсата на каквито и да било веществени паметници или спомени и остатъци такива от времето на тази епоха, които биха свидетелствали за неговата ревност към прогреса на църковния живот, ако не за цялата епархия, то поне в град Видин. Затова и седемгодишното му светителстване на Видинската митрополитска катедра не е оставило никакви следи в културния живот на епархията. Починал в 1760 г.
Същото положение продължило и при неговите приемници, от които са известни само двама митрополити: Йосиф, който светителствал на Видинската катедра около 1766 г., и Матей, който бил Видински митрополит около 1785 г.
За тези двама митрополити не е известно нито времето за назначението им, нито годината на смъртта им, нито пък останали от тях някакви веществени паметници, които би свидетелствували, че са направили нещо за културния развой на епархията си. Известно е само, че паствата им са тънели в голямо невежество, нямали храмове къде да се черкуват, нямали родни училища, в които да обучават децата си на българска книга, нямали и пастири, които да им проповядват и извършват богослужението на родния език, а само били отрупани с тежки данъци и неспирно работили своите трудни земледелчески работи, за да изкарват средства за изплащането им.
За това тежко положение, което е граничило с оскотяване на народа, безспорно са били виновни неговите митрополити, в ръцете на които е било поверено просветното дело. Даже да допуснем за момент известни спънки от пословичния турски религиозен фанатизъм, застой и индеферентност към просвета, то такива пречки не ги оправдавали, защото известно е, че в първите векове, когато християните са упорито били преследвани от езическите римски императори и фанатизирани езически тълпи, християнската наука е достигнала до високо развитие.

***
През последната четвърт на XVIII в. в Турция настъпила грозна анархия, която обхванала и Видинския санджак, който станал и арена на най-грозни междуособни войни. Разбойнически шайки кръстосвали страната и безпрепятствено обирали, палили селата и избивали населението. Вратчанският епископ Серафим избягал в Арбанаси и там починал в 1784 г. Тази анархия, която пречила на вътрешните съобщения, станала причина наново да се разпокъса видинската епархия. Първа се откъснала от нея вратчанската епископия. След почиването на епископа Серафима, търновският митронолит, възползуван от анархията, мълком ръкоположил за вратчански епископ котленеца Стойко Владиславов, под монашеското име Софроний, като по-сетне издействал и одобрение за извършеното и от патриарха без обаче Софроний да е престанал формално да се не числи и към видинската митрополия, към която той по-сетне се обръщал за съдействие, за да му изходатайства позволение /тескере/ от видинския диктатор Осман Пазвантоглу да може свободно да събира своята владичина из епископията. А по-сетне, когато настъпили междуособията в санджака между султанските войски и онези на Осман Пазвантоглу, се откъснали и епископите в Берковица и Кутловица, на които епископите, по всяка вероятност, са избягали, подобно на вратчанския си събрат или са били избити и седалищата им са били присъединени към софийската епархия, без, обаче, софийскнят митрополит да им е ръкоположил епископи, понеже в онези размирни времена, когато тези каази са били военен театър, това е било невъзможно и те са останали като негови наместничества.
Митрополит Григорий заел Видинската митрополитска катедра в 1791 г. За него е известно, че по-рано е бил митрополит в Лакедемон /Мала Азия/ и е светителствал във Видин през времето на Осман Пазвантоглу. Той не е имал възможност да прояви никаква обществена дейност, а вниманието и усилията му са били насочени да отбива или смегчава жестокостите, които се сипали върху църквата му от суровия диктатор Осман Пазвантоглу. Известно е, че този бунтовник против султанската власт се е обръщал твърде жестоко и варварски към църквата и служителите й. Той е отнел църквата “Св. Петка”, отрязал й притвора, заградил я в двора на работилницата на своя затвор и я превърнал в ковачница.
Разбойническите войски вселявали страх и ужас във видинските граждани, които не били сигурни, че не ще бъдат избити, когато са били събрани в калето и тава им наложило да заградят двора на своята църква “Св. Пантелеймон” с високи и яки стени в 1797 г., както това е отбелязано в три надписи на каменни плочи, зазидани в самите зидове, а в следната 1798 г., когато Видин е бил обсаден от всичките страни и някои граждани, начело на митрополита Григория, заедно с някои местни турци, поискали да се предаде града на султанските войски, но Пазвантоглу арестувал и избил мнозина от тях, а митрополита заплашил, че ще му остриже брадата и него ще сполети същата участ. Митрополитът побързал да избяга от Видин и епархията си, навярно в Цариград, а Пазвантоглу ограбил всичката му покъщнина в митрополията. Това избягване на митрополита произвело голяма уплаха в гражданите и те в 1799 г. побързали да заградят и самата църква с околни стени и общ покрив, като южната страна на оградата била приспособена за втори храм – “Св. Никола” и с околовръстен коридор, за църковни литии, кръщение и пр., за да бъдат запазени от случайни нападения във време на самите служби. За този втори храм надали е бил искан султански ферман, като се има пред вид, че Видин в това време бил изолиран от Цариград, а е бил осветен по-късно от епископа Софрония Вратчански, когато е дошел във Видин.
Митрополит Григорий не можал да заеме вече епархията си, понеже починал в Цариград в 1801 г. За негов приемник патриархът назначил
Митрополита Венедикта. Но той не можел да заеме катредрата си, а оставал в Цариград, за да чака умиротворението на Видинския санджак от бунтовете на Пазвантоглу. Така щото Видинската епархия оставала без никакъв митрополит или епископ, освен епископа Софрония Вратчански, който с големи мъки и посред множество опасности за живота си, едвам сполучил да се добере до престолния си град Вратца. От това безначалие във Видин се възползвал игумена на влашкия манастир “Св. Марко” Калиник, за да заеме видинската митрополича катедра. Този игумен извършил някакво престъпление в своя манастир и влашкият митрополит му наложил наказание, ала той, за да го избегне, намислил да иде във Видин и да асперира за митрополичата катедра. За тази цел той предварително изпратил във Видин до Пазвантоглу свой доверен човек, за да му предложи да му даде видинското митрополитство срещу 40 кесии пари /20 000 гроша/. Пазвантоглу веднага се съгласил на това предложение и Калиник пристигнал във Видин през 1800 г. Но той нямал епископско ръкоположение и нямало кой да го ръкоположи като похитител на катедра, на която титулярът митрополит Григорий, бил още жив. И той останал във Видин за управляющ видинската епархия, а за извършване на епископските служби, по заповед на Пазвантоглу, бил докаран във Видин епископ Софроний, докато се уреди въпроса за ръкоположението на Калиника за видински митрополит.
Епископ Софроний, преживял под надзор на Калинка и като негов помощник около три години във Видин. Големи били неговите морални и материални страдания, които той изпитал през това време от своеволията на Калиника, който крайно непочтително се отнасял към него и водил неприличен живот с пазвантските хайдуци, но той стоически понасял всичките неприятности, като продължавал да служи в двете църкви и осветил новата “Св. Николай”. Службите епископ Софроний извършвал на славянски и често произнасял проповеди, които впоследствие преработил и издал в особен сборник, за когото говорим по-нататък. Тази му дейност била твърде приятна за видинските граждани, които обаче нищо не могли да сторят за махването на Калиника пред страха от грозния повелител на Видин, за да оставят за свой владика даровития български пастир.
Митрополит Калиник е ръкоположен от влашкия митрополит Доситея в 1802 година. Не е бил припознат за такъв от константинополския патриарх, който продължавал да счита за видински митрополит Венедикта, ако и да пребивавал по политически причини в Цариград, нито за него е искано издаване на султански ферман, а назначението станало направо от Пазвантоглу. За неговото управление може отчасти да се съди по характеристиката, която епископ Софроний е написал за него, когато той е бил още управляющ епархията. По-рано той бил монах и игумен на “Св. Марковия манастир” във Влахия, человек горделив, никого не искал да знае и най-много своя началник – угро-влахинския митрополит, който го наказал за някакво престъпление, ала той “поради своята непокорност” поискал от Пазвантоглу да му даде Видинската митрополия за 40 кесии пари. Когато дошъл във Видин, броил парите на Пазвантоглу и станал управляющ на епархията, въпреки всякакви канони на църквата. Той се обхождал с доведения във Видин епископ Софрония “като с прост слуга, не искал да го счита за человек, а за владика – още по-малко”, при всичко, че се ползвал от услугите му, като в същото време живял твърде разпуснат живот наедно с турците и пазвантските хайдуци. И епископ Софроний “не смеял да му каже нито дума, никъде не го пущал, даже на разходка, освен в църква и то в съпровождение с някой свещеник”. Изобщо той се отличавал с неособено високи морални качества, ползувал се с голямо доверие на Пазвантоглу и бил един от верните му сподвижници. Но подозрителният диктатор скоро се наситил и на него. Крайно раздразнен от поражението, което му нанесли сърбите в 1806 г., той заповядал да арестуват митрополита Калиника заедно с някои свещеници и много граждани и да бъдат избити в църквата “Св. Петка”. След това злодеяние Видинската митрополия останала вакантна до смъртта на Осман Пазвантоглу, когато и Видинският санджак се умиротворил от размирни и султанското правителство възстановило своята власт над него.
Това дало възможност на константинополския патриарх Калиника V да се заеме с уреждането и на църковните му работи, разнебитени в продължение на 15 – 20 години. Видинската епархия, според тази наредба, запазила своето митрополитско достойнство, но в териториално отношение била окастрена и оставена само с каазите Видинска, Ломска, Белоградчишка и Кулска.