ВИДИНСКИ ИСТОРИИ
Петър ХАДЖИПЕТРОВ

С ХАДЖИДИМИТРОТО НА ХАДЖИЛЪК

Щях да бъда последният, а и най-младият видински хаджия – Петър Хаджипетров, но не би. Току-що германците нахлуха в Гърция и в дома ни пристигна огромна, богато илюстрирана покана за пътуване до Божи гроб /Ерусалим/ с българския пътникотоварен кораб “Варна” – единственият наш параход, с който можеше да се пътува по онова време до Александрия. Зачакахме с трепет съобщението на агенцията по организирането на пътуването за деня на тръгването и отговорът най-после дойде, но че няма да се осъществи мечтата ни, защото корабът, натоварен с муниции на германската армия, която вече беше превзела цяла Гърция, експлодирал във водите на Пирея.
Естествено не бях казал нищо на тогавашните си приятели и съученици, защото щяха да ме подиграват. Такива са децата по цял свят: готови да отхвърлят, вместо да приемат нещо.
Остана ми от онова време само пътеписът за Египет на Радев и синкавата покана, която беше толкова голяма, че просто покриваше масата. А сега вече и тях ги нямам. Просто човек, като остарява, повече губи, отколкото печели.
Но онова, за което искам да ви разкажа, е спомен на баща ми за разказа на дядо ми – Хаджи Петър – за пътуването му до Ерусалим и обратно.
“Где да зная – почвал често разказа си старият хаджия пред седемте си деца и баба хаджийка – че Хаджи Димитър е точно оня Димитър Асенов от Сливен, с когото, заедно на по дванадесет годинки, бяха ни повели към хаджилък. През нея година бях слуга и ученик при един от тогавашните видински богаташи и той ме взе заедно със семейството си. Някъде в сегашна Южна България се събрахме на едно място стотици коли и заедно продължихме за Стамбол. Стигнахме там, зверихме се на прочутата християнска църква още от времето на византийците, отдавна вече преправена на джамия, и едни след други ни прехвърлиха на азиатския бряг. Ден след ден преминавахме през Туркията, докато една вечер малко преди да напуснем Анадола, както му беше адетът, спряхме на поредния бивак. Колите бяха наредени по обичая в няколко кръга – по-навътре животните, а накрая, в самия център на бивака, бяхме ние – хората. Това се правеше от съображения за сигурност – ако бъдем нападнати от разбойници по-лесно, а и по-успешно да се браним. Гласът на водача отново прогърмя, че никой не трябва да напуска последния кръг и особено децата. Но нали бяхме все пак невръстни – поспирал за миг словото си дядо – та кой ще ти слуша: през едното ухо влязло, през другото излязло. Та още на сутринта неколцина се промъкнахме под колите и се озовахме на полянката над някаква урва. Заиграхме се на гоненица, когато изведнъж някакво, къде – къде по-голямо от нас турче, се спусна, задърпа едно от момичетата за косите и го помъкна към урвата, изпратено от ликуващите викове на останалите хайвани. Стъписахме се и гърло не можехме да отворим, когато в един миг малкият Димитър Асенов от Сливен се спусна към хайванина, извиквайки: “Пазете се, ще го убия!” И тоз час извади от пояса си двата револвера, с които се гордееше пред нас. Добре, че няколко възрастни, тръгнали за вода, изведнъж видяха какво става и се хвърлиха първом да обуздаят гнева на Димитрото, а след това и да изкопчат от ръцете на турчето момиченцето. Напразно обясняваха на Димитрото, че ако е стрелял по турчето и го е убиел, турците са щели да избият целия керван. Той все риташе, докато беше в ръцете им и настояваше, че не е можел да ги търпи повече и щял наистина да го убие, па каквото щело да става после.”
Та тъй, завършвал винаги еднаквия си разказ дядо ми хаджия, де да съм знаел по ония години, че Хаджи Димитър е именно онзи баш пехливанин от кервана Димитър Асенов от Сливен, та трябваше чак след Освобождението да го разбера!

САМО ПРИ ПОСЛЕДНО ИЗДИХАНИЕ

Падането на Видин през 1913 година беше вече въпрос на дни, или дори на часове, или поне така бяха убедени сърбите – каза баща ми. – Тук - там из града се пръскаха шрапнели, пламваше някоя и друга къща, но интересно: стрес нямаше! На неделната утринна църква се беше събрал кажи – речи целият Видин и сред него – строена мъжката гимназия. Бях последният от първата редица. По едно време пристигна с файтона си командващият отбраната на града генерал Кръстю Маринов. Слезе от него и директорът на гимназията и изкомандва: “Мирно! За среща на гос`ин генерала, ура!” Ние изревахме с цялата мощ на младежките си гърла. Генералът се просълзи за миг и започна речта си: “Момци, ако не искате честта на майка България да бъде поругана, ако не искате честта на вашите майки и сестри да бъде поругана, оня от вас, който иска да влезе в окопите в помощ на отбраната, да направи крачка напред!” И, представи си, каза развълнувано баща ми, целият блок на гимназията направихме на секундата крачка напред! Тогава генералът се разпореди начаса да ни донесат пушки, които бяха останали в крепостта “Баба Вида” още от Освободителната война и да ни раздадат по пет патрона.
Стигнахме почти на бегом до отбранителните линии по нула редут около града и веднага започнахме да си копаем егерски /самостоятелни/ окопчета. По едно бреме генералът мина по позициите ни, спря и помилва по главата ученика до мене. “Не се бойте, каза, ще стреляте само при последно издихание. Но не се безпокойте, няма да ви се наложи, ние ще си свършим работата и без вас.”
И наистина си я свършиха! – приключи баща ми.

НЕ И ДА ПРЕДАВАТ

16-ти юли 1913 година, както личеше, щеше да бъде последният най-мощен и както се оказа отчаян опит на тимошките войски да нахлуят във Видин. В промеждутъка на артилерийския огън, който тресеше града вече няколко денонощия, на Рубчанския форт между бойните линии се появи сръбски парламентьор. В миг се спря дори и пушечната стрелба. И двама наши офицери преминаха през канала на редута, завързаха очите на сръбския поручик и го преведоха през нашите линии. Цели два – три часа го разкарваха напред – назад из града, за да не разбере точно къде е щабът на отбраната, че е точно срещу мястото, от което се бе задал и го вкараха зад войнишкото платнище, закриващо входното отверстие на един от няколкото бункера по бойната линия. На петромаксовата светлина свалиха превръзката от очите му, той дълго премижаваше и в един миг отривисто се изправи и отдаде чест на генерал Кръстьо Маринов, командващ отбраната на града. Генералът също му отговори с отдаване на чест, остана и той прав, защото и двамата бяха официалните представители на две държави и вече нямаше значение кой какъв чин има. “Друже генерал – започна на сръбски поручикът – на какъв език искате да предам ултиматума на полковник Арачич?” “Можете да го сторите, на който език искате от петте основни европейски езици и аз ще съумея да Ви разбера и да ви отговоря, но ние все пак сме славяни и може да ми го предадете на сръбски, а аз ще Ви отговоря на български и пак ще се разберем!” Тогава поручикът му каза, че ако не бъде приета веднага пълната капитулация на града, то сърбите, само четири часа след като той е преминал бойните линии, щели да започнат небивала артилерийска канонада и да разсипят града до основи. Генералът на свой ред му отдаде чест и му отговори: “Вие, сърбите, сте... И аз много добре знам, че не след четири часа, а само минути след като минете зад вашата линия, ще започнете да обстрелвате града, но знайте, че мен са ме учили само да превземам крепости, но не и да предавам!”
Наново отдавания на чест, наново връзване на превръзка върху очите на парламентьора, и отново два – три часа разкарване из града, за да не разбере нищо от дислокацията на войските. И докато вече преминаваше с отворени очи през тяхната бойна линия, генералът погледна през далекогледа бойния участък. По шосето към Видин, а той знаеше, че и по всички други шосета към града, имаше огромни купи с остри камъни, а от тях водеха кабели към делката в нашите позиции. Щяха да се понесат ескадроните и пешаците към тях, защото и каналите между рововете, а и цялото поле около полукръговата отбранителна линия, бяха наводнени и само след едно завъртане на ръчките и конници, и войници щяха да полетят във въздуха. Видя и шесторките коне със закачените зад тях оръдия, двойките коне със снарядите зад тях и знаеше, че само след минута – две, както и стана, сърбите ще започнат канонадата. Но той вече виждаше как шесторките прелитат по пътя зад бойната линия, как разпрягат оръдията, как изстрелват по няколко снаряда и как отиват напред – назад на някое друго място, за да се създаде впечатление у сърбите, че разполагаме с много артилерия. А на мястото на доскорошната стрелба щяха да бъдат положени поредните дървесни стволове, бланкосани със дзифт, за да се имитират сполучливо стволове на оръдия и да мамят сърбите да ги бомбардират. Така и стана. Градът, безстрашният Видин, победи.

С ВОЕННИ ПОЧЕСТИ, НО НЕ НАШИ

В края на Първата световна война – започна баща ми – бях прехвърлен като радиотелеграфист в Дунавския военен флот. И бях неимоверно щастлив, защото, както се казва, само преди дни подводницата, в която служех, беше потънала някъде срещу Евксиноград. Така един ден след поредното си дежурство пред морзовия апарат, се разхождах по кея и от нямане що да правя, наблюдавах съюзните германски моряци как разтоварват оръжие и боеприпаси от един шлеп и как в един миг един от тях се подхлъзна и изчезна под ледените блокове. Германците спряха за минута, отдадоха чест и продължиха, сякаш нищо не се бе случило. Не чух нито вик да му се помогне, нито стон, нито едно възклицание! Каква безсърдечна нация, си казах! А ако бяхме ние! Щяхме само да викаме безпомощно, да се вайкаме и пак толкоз.
В един миг обаче видях как началникът им извика да спрат разтоварването, как взеха оръжието си и с маршова стъпка излязоха на кея. Там ги чакаше гарнизонната им военна музика и, раз – два, поеха към височината над пристанището. Повървях след тях от любопитство и чак пред гробището видях, че вървят зад талига с дръглив кон, един скромен ковчег в нея и двама възрастни придружители в опърпани дрехи и навярно отдавна пробити опинци. “Фридрих – извиках на вървящия извън строя мой познат, немски мичман – какво е всичко това?” “Ами – отговори ми той – починал е някакъв голям български революционер, борец срещу турското робство и ние, като съюзна армия, се чувстваме задължени да му отдадем последна почит.” Двамата бойни другари на починалия го свалиха от каруцата и го положиха в гроба. Нахвърлиха пръстта. Забиха кръста, на който пишеше: “Панайот Хитов, година, година”.... Прозвуча отривиста заповед на немски език, моряците се вдървиха и над главата ми проехтяха първите залпови изстрели на немската почетна рота. Усетих само, че дланта ми се беше сковала до околожката на баретата, отдавайки чест и страните ми потръпваха. Бях единственият, освен двамата му съратници и германската част, изпратил Панайот Хитов към вечното му жилище и към Вечността.

НИ ЗНАК, НИ ПОМЕН ЗА НЕГО

- Вече отдавна няма памет за него у никого! – възкликваше баща ми и се заглеждаше нататък в собственото си минало, миналото на града и на потомците му. Насред миналото той съзираше имена, дати, личности, събития, които не ми говореха почти нищо или пък прекалено малко, за да се съсредоточавам по-внимателно. Най-сетне ги разправя баща ми, казвах си! Нали така сме устроени ние, българите, а може би и човеците – да вярваме на другите, на чуждите повече, отколкото на близките си, на своите. А какви чудеса разказваше той! Но една от най-любимите му теми беше геройството и смъртта на Кирил Минков – напетият, красивият, интелигентният морски офицер торпилирал турския кръстосвач “Хамидие” през 1912 година и загинал от взривяването на руска блокадна мина през 1916 година.
- Било ясна нощ – казваше баща ми – Шестте миноносеца /торпедоносеца/ подскачали като черупки от яйца на вързела на варненския пристан. От тях четири били непрекъснато под пара. Всеки момент се очаквало да се получи съобщение от съгледвачите, че нов турски конвой от транспортни и военни кораби ще премине срещу порта на път за Босфора, натоварен с оръжие и муниции от румънското пристанище Констанца. И в един миг, посред нощта на 6 срещу 7 ноември 1912 година, и четирите миноносеца се понесли към коридора сред руското минно заграждение и излезли в открито море.
По едно време от втурналите се като вълча глутница миноносци забелязали конвоя и насред него – кръстосвача. Втурнали се направо към него. Първият изстрелял торпедото си от около двеста метра и се оттеглил; вторият – от около сто и петдесет метра; третият – “Дръзки” – вече навлязъл под стоте метра близост със стоманеното чудовище и в един миг дори на екипажа му се сторило, че просто е под една от страните на кръстосвача. Командирът, мичман Купов, дал заповед за завой на 180 градуса, за да може от торпедния апарат, насочен към кърмата на миноносеца, да бъде изстреляно торпедо. Мичман Кирил Минков отстранил моряка от торпедния апарат и заел мястото му. Най-сетне той бил единственият български офицер дотогава, завършил Петербургската военна академия със златен медал точно в тая област и в миночистенето. Преценил, че е време и отправил торпедото към кръстосвача. Миноносецът се залюшкал на зиг – заг, и от него е избухнал огромен стълб от огън, дим и вода.
Най-големите световни информационни агенции разнесли новината за геройството на българите. През този ден морето било учудващо спокойно. Почти потънал, смъртно раненият елитен боен кораб на турците едва успял да достигне до Босфора. Изненадата и уплахата на турците прекъснала крещящо нужната им снабдителна връзка с Констанца.
В разгара на Първата световна война капитан-лейтенант Кирил Минков вече командвал минно-чистачното отделение на флота ни. Руският императорски флот се опитал да разсипе с артилерийски огън крайбрежието ни, но срещнал яростната съпротива на бреговата ни артилерия и си плюл на петите. И тогава не му останало нищо друго освен почти безнаказано да направи огромно минно заграждение около Варна, за да не можел да излезе в открито море нито един боен кораб от пристана.
Кирил Минков можел да нареди на другите да обезвреждат мините, но офицерската му чест не му позволявала да го направи. Тръгвал преди тях или заедно с тях и винаги давал пример. В една утрин на 1916 година излязъл отново в открито море с две лодки. Имало само леко вълнение. Спокойно се доближил до първата мина. Много добре знаел, че руснаците навързват горната мина за още една под нея и боравел най-внимателно, когато в един миг неочаквано по-голяма вълна ударила лодката в рогчетата на мината и Кирил Минков, заедно с един от моряците, полетели във въздуха. Загинал един от най-добрите, най-храбрите български морски офицери, любимецът на флота! От тогава и до ден днешен във Варна има улица на негово име, има кораб от военноморския флот на негово име. Само в родния му град Видин – ни знак, ни помен за него!

ЦАРСКО ИЗПРАЩАНЕ

През есента на 1918 година, от фронта непрекъснато идвали тревожните слухове, че всеки момент е възможен един неотразим пробив на бойните ни линии от страна на войските на Съглашението. Два файтона в бърз бяг се носели към Видин. Пасажерите им трябвало непременно да стигнат навреме, да пренощуват в града и на другия ден да отпътуват с някой от австрийските пътнически кораби с долапи за Виена и оттам – за Берлин. Но файтонджиите – българи от Македония, по погрешка взели Флорентин за Видин и се наложило да пришпорят преуморените коне още двадесетина километра.
Нея вечер, в ресторанта на прибрежния хотел “Нептун”, обичайната компания от големците на града била отново там. На вратата се показали някакви чужденци.
- Станете! – обърнал се към присъстващите в салона Найчо Цанов – Влиза най-големият германски учен!
Професор Вайганд, начело на влизащите, а и прекрасно владеещ български език, подал ръка на Найчо Цанов и казал:
- Извинете, но аз съм още съвсем млад и почти неизвестен немски учен, а и не предполагах, че в такъв малък град някой изобщо може да ме разпознае.
- За мен, за съгражданите и съотечествениците ми, Вие сте най-големият учен – отговорил бай Найчо – защото единствен защитихте пред целия свят националната ни кауза, че в Македония и Тракия живеят почти само българи и само нищожен процент турци, румъни и почти никакви сърби. А книгата Ви, след първите две Ваши експедиции, е просто Библия за нашия народ.
Двамата развълнувано се прегърнали и домакините поканили на своята маса неочакваните си, но скъпи гости. Сетне, както се казва, цяла нощ яли, пили и се веселили, надигайки чаши за братството по оръжие, за героичните германски и български народи.
Какво обаче било учудването на професор Вайганд на сутринта, когато на път за отсрещния пристан трябвало цялата експедиция, заедно с носачите на багажите, да си пробива път сред кордона от хора. Просто цялото пристанище било наводнено от родолюбивото ни гражданство, дошло да акламира професор Вайганд след третата му експедиция в освободените земи, осъществена, както вече се било разбрало, от общинските глашатаи, по волята и с парите на германския император.
Сред управниците бил и митрополит Неофит. И в момента, в който Найчо Цанов, от името на гражданството, поздравил немския учен, гръмнала гарнизонната музика и строената почетна рота му отдала чест и стреляла залпово във въздуха.
- Извинете – пак се обърнал професор Вайганд – но аз, както вече ви казах, съм един най-обикновен немски учен и не заслужавам подобни кралски почести!
- За нас сте всичко! – отговорил му просълзеният Найчо Цанов. За съжаление обаче през този ден австрийският кораб според разписанието си не спирал на видинското пристанище, а на това, на отсрещния румънски град Калафат и трябвало експедицията и пътниците за него да се качат на българския товарен кораб. Заедно с тях се качили на палубата му градската управа, военната музика, почетен взвод и още двестатина съграждани. Корабът едва не се прекатурил в реката от толкова много пътници, но кой ще ти мисли! На калафатското пристанище Вайганд и придружаващите го се качили на австрийския параход и докато отплавал, а и чак докато се изгубил зад завоя на реката, множеството върху българския кораб хвърляло капи във въздуха и викало “Ура!” Взводът стоял като замръзнал в стойка “За почест!”. Военната музика продължавала да свири български военни маршове.

В КАЦАТА НА СМЪРТТА

Нямаше нищо по-интересно някога в живота на децата и юношите, а и на хората от целия край, от традиционния видински панаир. Едва дочаквахме 28 август и хуквахме към него. Като не броим Международния пловдивски панаир, Видинският беше най-големият в страната и не случайно само за двата панаира БДЖ издаваше билети отиване и връщане с петдесет на сто намаление.
Някога панаирът бе на старото си място край Дунав, отсам дигата, и започваше кажи – речи от мястото, на което сега е КАТ. Сподиряхме файтоните, които изглеждаха като че целите обковани със злато, возехме се на опашките им зад смалените или вдигнати гюруци под плющенето на камшиците или тичахме зад редките леки коли да дишаме най-интересната миризма – на бензиновите пари. После минавахме по пътеките, по които бяха накацали като самотни гарвани слепи гуслари и слушахме старинни песни за герои, за велики любови, за били и небили неща. И след цялата тази приказност, се гмуркахме в тъмното да гледаме как селските моми и невести измиваха босите си крака от праха на пътя, преобличаха се в новите си рокли и нахлузваха обувки с високи токчета. Всичко беше зашеметяващо като непрекъснато въртящ се мексикански кръг с фойерверки. А трябва и самите ние да сме били красиви в очите на околните. Но дотук стига. Няма да ви разказвам за паноптикума, за люлките, за стрелбищата, за ресторантите, на подиумите на които въртяха кръшни снаги певици и танцьорки и докарваха пламенните ни сънища, които не искахме да свършват. Каквото и да било – било, ще каже някой, а и най-малката красота едва ли би могла да се предаде с думи! Но тарикатлъкът си е тарикатлък. Имаше едни такива панаирджии, при които не можехме да не ходим. Те бяха разположени, заедно с устройствата си, в дълъг ред по средата на панаира. Пред тях стояха кръгли дървени плотове с отверстие в средата, за да се покаже ръкохватката на стрелата, завършваща с перце и после ние да завъртим това чудо и да чакаме перцето да спре между двата гвоздея, забити на не много близки разстояния едни от други. А срещу всяка двойка гвоздеи, като най-разкошната примамка на света, бяха поставени локуми по половин, един и два килограма. Идвахме непременно на големи групи, обсаждахме плота, та панаирджията да не види как един от нас се пъхваше отдолу. Когато някой си плащаше опита и завърташе стрелата, той се ориентираше по намаляването на скоростта и така плавно задържаше устройството, че перцето да застане точно между двата гвоздея. Завъртелият стрелата грабваше един или двукилограмовия локум и побягваше победоносно, а след него и ние.
Този път обаче не ни беше до локума и до детските ни мошеничества. Просто бяхме научили, че някакъв наш шашкънин щял да се върти със своя мотоциклет в кацата на смъртта на братя Коневи. “Хайде, бе! Тоя непременно ще падне и ще се пребие! Трябва да е луд за пенсия! Кой друг на тоя свят, освен прочутите братя, би могъл да се върти презглава в дървената сфера!” Толкова много вярвахме, че ще присъстваме на голям сеир, че възбудихме с врявата си целия панаир. По едно време нашият наистина дойде – един дългуч от Градец, който още нямаше мустаци под носа си. Уговаря се дълго с братята, онези се съпротивляваха, защото не искаха така лесно да отиде на акера, но накрая, след като той подписа декларация, че сам е поискал и че те не носят никакви отговорности, ако нещо се случи с него, нашият оседла мотора. Единият от братята затвори малката врата и той дълго седя на него, преди да го подкара, правейки кръгове все по-нагоре и нагоре, и така още много пъти. Накрая двамата братя го подсетиха с жестове и викове да не се увлича толкова и бавно и постепенно да слезе. И той наистина слезе – за наше голямо учудване – напълно успешно. Само че когато се подпря с единия крак, той хлътна и се навехна. Приятелите, с които бе дошъл, го вдигнаха на ръце и го подхвърлиха във въздуха, а ние – хлапаците – вдигнахме врява до възбог.
Така и щеше да си умре в мен тази история, ако един ден случайно не се бях сетил за нея и не бях я разказал в компания, в която беше и Славчо Попов от Градец.
- И ме помниш! – рече – Това бях аз.
Гледах го след близо 60 години и още се чудех на тогавашния му акъл. За мен, в досегашните години, той бе онзи филигранно изпипващ работата си по ремонтите на кафе и други машини техник, приятен събеседник, а донякъде и зевзек.
- Ами как да ти кажа, бях ученик тогава в гимназията, малко луда глава и просто исках да се изперча пред приятелите си и онова момиче, което беше с нас.

КАКЪВТО НЯМАШЕ НА БАЛКАНИТЕ

Спомням си цигарената фабрика “Загорка” в махалата и игрище “Спортист” от онези далечни 1945, 1946, 1947 години и насред тях – тогавашният й собственик Димитър Димитров. Не знам с какво ни привличаше тогава – дали страхът от строгостта му към нас, хлапетата които отмъквахме по цели купища от картона, предвиден за цигарените кутии, или възхищението ми от онова, което правеше за хората от града и естествено – за себе си. Благодарях му мислено за това, че благодарение на него се познавах с големия български писател-космополит Матвей Вълев, тогава технолог или експерт по тютюните при него; за изящната гледка на швейцарските крави-монтафонки, когато ги стоварваха от вагоните на път за стопанството на съпругата му край Слана бара; за многобройните му жестове, за които бях чувал от работниците му. Когато се разболявал член на семейството на работник от фабриката и особено дете, давал колата или файтона си да го закара до болницата и поемал разноските до пълното му излекуване; отпускал заеми, а по празниците подарявал я прасе, я агне на работниците. Но онова, от което най-много се възторгвах от него, бе опитът за най-големия му жест към града. Футболното игрище “Спортист” по нова време на 1946 година си беше една очертана гола поляна с две врати с вечно скъсани или дори липсващи мрежи. Бях футболист като юноша и от този – онзи чух, че Димитров решил да направи нещо много за тима. Помня, че по едно време отборът се сдоби с доста екипи и топки – нещо нечувано и невиждано дотогава. Набързо бе завършено изграждането на съблекалня – сграда с две помещения и коридор, поставена бе и външна чешма да се мием след тренировките; закупени бяха и играчи от София. В южния край на терена беше набързо скалъпена и някаква стара дървена ограда.
В този ден играехме тренировъчно юношеския срещу официалния отбор. В един миг край терена се появи Димитров. Към него се спуснаха двама – трима от тогавашното ръководство. Те го разведоха из сградичката и излязоха заедно навън. Разговорът бе възбуден, Димитров бе нещо ядосан, непрекъснато ръкомахаше и в един миг внезапно си тръгна. Онези, другите, се опитаха да го достигнат, но не можаха.
След минути – пак от този – онзи се разбра, че Димитров им бил казал накрая горе – долу следното: “И само това ли започнахте да правите с парите, които ви дадох! А бях решил да ви дам милиони за стадион, какъвто няма на Балканите! Но сега вече – не, по-добре, както е тръгнало, да ги вземе държавата. Ние се разминахме с вас, господа!”
Всъщност Видин се бе разминал с шанса си да има стадион, какъвто нямаше на Балканите.

ОТ ВИДИН ДО ЛУНАТА

Ако някой ден съгражданите ни срещнат из Видин някакъв строен с почти атлетична фигура, човек, с изящни маниери и изглеждащ почти на петдесетина години, макар че вече е надхвърлил осемдесетте, никой не би познал, че зад всичко това се крие някогашен хлапак от Видин, всъщност родом от Стакевци, който през 1938 година завършил видинската мъжка гимназия със златен медал и незабавно заминал за Пражкия машиностроителен институт. Него също завършва, и то в съкратени срокове, със златен медал. Става незабавно доцент в Института, но още същата година заминава за Германия, накъдето го тегли интересът му към аеронавтиката. Пък и бил вече немски зет. Тук между другото Виден Табаков завършва авиационния институт, прикрепват го към екипа на фантастичния ракетостроител по онова време Вернер фон Браун. Преди това работи в концерна “Сименс”, където заедно с други учени създава специално покритие за подводници. След Втората световна война хваща заедно със семейството си – жена и две дъщери – пътя за Италия и оттам за Аржентина, където участва в разработката на супермодерен реактивен военен самолет. Връща се в Западна Германия, работи в концерна “Байер”. Оттам го препоръчват на “Локхийд”, където участва в свръхсекретната група по ракетите “Аполо”. После, заедно с колеги, създава най-мощната по онова време ракета “Сатурн”. През последните години взема участие в изграждането на най-мощните реактивни двигатели, способни да превозват, и то само с два мотора, със самолет 700 души. И накрая, пак с колеги, изгражда космолета “Хотол”, способен да излита вертикално и да превозва авиопътниците примерно от София за Лос Анжелис само за час и половина. И през всичките тези години, а и досега, работи в НАСА. Над четиридесет години е професор в Синсинати, щата Охайо.
Съпругата му, макар и германка, поддържа къщата и домашната атмосфера напълно според българските обичаи и нашия дух; една от дъщерите им осиновява две българчета от Родопите – момче и момиче – и ги кръщава Джейси и София.
Сестра му и брат му живеят достолепно тихия си провинциален живот във Видин. Навярно заради прословута скромност на иначе някога известен видински търговец и техния баща, не се хвалят с брат си.
А не е и малка гордост да знаеш, че Виден Табаков, собственият ти брат, е един от световноизвестните учени-аеронавти и е бил в екипа на Вернер фон Браун, когато изпрати Нийл Армстронг на Луната.

Из книгата “Видински историй”