Софроний Врачански

Софроний Врачански е роден в Котел, вероятно през месец март 1739 година. Кръщават го Стойко. Тригодишен остава без майка и започват несгодите и страданията му, които го съпътствуват цял живот. Момчето расте болнаво и постъпва на училище късно – на 9 години. Но бързо проявява дарбите си и за кратко време изучава трудните книги “Октоих” и “Псалтир”. Овладява и гръцки език, необходим му за търговското поприще, за което го готви баща му, а след неговата смърт и чичо му – и двамата търговци джелепи.
Осемнадесетгодишен, Софроний остава съвсем сам, натоварен с дългове от съдружниците на починалия си чичо. Внезапно обеднял, при това вече задомен, той преживява тежки години на немотия и унижения и замисля да напусне родното си село и да търси другаде препитание. Котленските първенци оценяват необикновената дарба на този млад човек, който само със занаята си не би могъл да разплати наследените дългове, и му помагат, като внасят необходимия подкуп на владиката Гедеон – за да бъде поставен Стойко за свещеник. За своите деца те са търсели умен и вещ учител, а за себе си хуманен и отзивчив свещеник, грамотен и обичащ книгите.
На 1 септември 1762 година Стойко Владиславов бива ръкоположен за свещеник в Котел. Скоро се прочува не само с учителските си дарби, но най-вече с умението да преписва български книги, с голямо изкуство да ги украсява и подвързва. Тази слава на младия котленски свещеник достига до Паисий Хилендарски и той посещава Котел през януари 1765 година. Паисиевото слово намира възторжен прием не само от младия котленски свещеник, но и от будните котленци като църковния епитроп хаджи Христо. Преписаният от поп Стойко Владиславов екземпляр на “История славянобългарска” бива поставен в олтара на църквата със страшна клетва, записана върху последната страница: “...И кой я усвои или открадне да е афоресан и проклет от господа бога Саваота, и от 12 апостоли, и от 318 отци и от четири евангелисти. И туч, и желязо, и камик да се ступи, той ни в веки.”
Навярно през 1775 година поп Стойко посещава Света гора и остава там 6 месеца – да усъвършенствува изкуството си на проповедник, учител и преводач от гръцки език на говорим български.
След завръщането си от Света гора преживява големи премеждия. Бива взет като заложник на Котел, за да принудят селото да изплати извънреден паричен налог поради разпри между османските властници. Спасен от смърт, Софроний заболява душевно и търси лекари в Сливен, Ямбол и Цариград. Изпада в дългове. А го и лишават за шест години от право да служи в църква. През юли на 1791 година бива вдигнат под стража от Котел, обвинен в съучастие на една незаконна продажба на овни от главния доставчик на месо в турската армия. Изтезаван в Кортен, поп Стойко спасява живота си, като плаща голяма глоба. Годините от 1785 до 1791 са непоносими с униженията и страданията, поради което поп Стойко напуща Котел и отива свещеник в Анхиалска епархия.
От март 1792 г. е свещеник в Карнобат и прилежащите села. Тук преживява още по-тежки страдания – затвор в Карнобат и заплаха, че ще бъде набит на кол от бостанджи башията Сербезоглу, а после мъчения от султан Ахмет Герай, задето е венчал харесвана от него българка. Следващата 1793 година става свещеник в село Карабунар.
През 1794 година Стойко Владиславов се преселва при децата си в Арбанаси. Два месеца пребивава в манастир, където се замонашва и приема името Серафим. Служи като игумен на манастира. А на 14 септември 1794 година бива избран за Врачански епископ и приема името Софроний.
Десет години Софроний Врачански носи на раменете си задължението на епископ – от 1794 до 1804. Полага усилия да въведе говорим български език в църковните си проповеди, да създаде училища, да привлече подготвени учители. Но тази му дейност му донася, само страдания и изпитания, поради пълното безвластие и анархия, залели цялата османска империя. Към страданията на българската земя в ония години се прибавя и чумна епидемия през 1795 година.
През 1800 година Софроний бива извикан от самовластния владетел на Видин Осман Пазвантоглу, уж за едномесечна служба в църквите в града и в областта, а после бива насила задържан три години във Видин, тъй като приближеният на Пазвантоглу духовник Калиник нямал епископско звание. Калиник се отнасял зле със Софроний – без да уважава сана му или да се съобразява с разклатеното му здраве. Това са години, когато Видин на три пъти бива обсаждан от султански войски – стотици хиляди пехота, артилерия, конница и моряци. Срещу крепостта се водят тежки, разорителни сражения. В непрекъснат страх и лишен от контакт с християнското население, Софроний намира утеха единствено в книжовната работа. Тук той съставя двата прочути Видински сборника с проповеди и с преводи от популярните на Балканите народни книги – “Езопови басни”, повест за “Синтип Философ”, “Философски мъдрости” и др.
В едно от примирията на влашките господари Осман Пазвантоглу успява да получи епископски сан за Калиник и чак тогава, в началото на юни 1803, Софроний получава разрешение да напусне Видин. Поради анархията във Врачанска епархия той преминава във Влашко, в град Крайова. По това време Софроний, заедно със седмина врачански първенци, идва до идеята да потърси чрез депутация покровителството на руския император над българския народ. За депутат в Петербург заминава високообразованият българин Иван Замбин, родом от Враца.
Софроний се задържа само 20 дни в Крайова и поради неспокойната обстановка и ежедневна опасност от кърджалийско нападение заминава за Букурещ, където учат внуците му. Там бива посрещнат много съчувствено от угровлахийския митрополит Доситей, който го въвежда в средата на румънските боляри и на влашкия владетел Константин Ипсиланти. С тяхно съдействие Софроний бива освободен от задълженията си като Врачански епископ и му бива опростен дългът към Цариградската патриаршия, натрупан от несъбраните църковни налози и данъци поради разорението на българското население и принудителното отсъствие на Софроний. Митрополит Доситей го настанява в митрополията в Букурещ, осигурява издръжката му. Тук през 1804–1805 година той написва бележитата си изповед “Житие и страдания на грешния Софроний”.
И в Букурещ Софроний не намира покой. Тревогата му за българите, останали в това “живелище варварско и разбойническо”, го кара да пише книги на говорим език, за да стигне поучението му до онези, които е напуснал. Търси средства и съдействие да ги отпечата, да излязат “на щампа” и книги на прост български език. С огромни усилия и настоявания успява да отпечата през 1806 година, във влашкия град Ръмник, книга с поучения, наречена “Неделник”, с която се поставя началото на българско книгопечатане.
Изцяло вдаден на книжовническо дело, Софроний не изоставя и политическата си работа, макар че я върши тайно, скрито. Външно, както, съобщава руският консул в Букурещ, той живее съвсем уединено и самотно. А всъщност непрекъснато общува с българите оттатък Дунава, духовно ръководи преселниците във Влашко и най-вече установява връзки с руския императорски двор и високопоставени руски политици. В посланията на Софроний и на Иван Замбин до руските управляващи кръгове се разкрива бедственото положение на българите под османско иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите война ще ги постави под руско покровителство.
През 1808 година българският депутат Иван Замбин умира в Петербург и единствен застъпник на българите вече остава Софроний, наричан в руските документи от оная епоха “архиерей български”. Писмата и посланията на Софроний в Русия, както и личните му срещи в Букурещ с руски политически и военни лица, създават в руските управляващи кръгове силен интерес към положението на сънародниците му и към възможността българите да съдействуват на руско военно настъпление отвъд Дунава. Наистина, войната от 1810 – 1812 година показва с героични дела готовността на българите да се сражават срещу поробителя и да съдействуват всячески на руското настъпление.
През 1811 година за главнокомандуващ на руската Дунавска армия бива назначен генерал Кутузов. Със съдействието на Софроний той оценява революционните сили на българите и за първи път в историята създава самостоятелни български военни отряди, известни като Българска земска войска.
Военните победи на руската армия в България през 1811 – 1812 г., подпомагани от Българската земска войска и организаторската и дипломатическа дейност на Софроний, не довеждат до освобождението на българите поради влошаване на международните условия за Русия – надвисва завоевателното нападение на Наполеон.
След примирието през 1812 година между Русия и османската империя Софроний, настанен в румънски манастир, не изгубва надежда, че нов обрат във военните действия в Европа ще благоприятствува за освобождението на отечеството. Последните известия за Софроний са от 1813 г.
Навярно наскоро е и починал в Румъния.

Из “Житие и страдания на грешния Софроний”
София, 1981 г.

ИЗ “СТРАДАНИЯ
НА ГРЕШНИЯ СОФРОНИЙ”
Софроний ВРАЧАНСКИ

***
Имаше един калугер на име Калиник във Влашко, игумен на манастира Маркуца, ала беше опак човек, никому не преклоняваше глава и най-вече на угровлахийския митрополит. И онзи по една присъда го бе затворил в затвора. И той, според опакия си нрав, какво сторил – пратил човек във Видин и обещал на Пазванджията четиридесет кесии пари, ако го направи владика на Видин. А Пазванджията си имал гняв към видинския владика и го ненавиждаше по някаква си причина. Оня калугер Калиник, като знаел за всичко това, отишъл във Видин с някаква измама и Пазванджията изпъди оня владика и му взе всичко, що имаше, и прати тогова Калиника в митрополията да седи на владишкото място, доде му донесе позволение от патриарха да го направи видински владика.
И аз, като имах, приятелство от старо време с тогова Калиника, пратих писмо до него с молба, като има благоволението на Пазванджията, да ми извади от пашата или от кехаята му едно тескере-писмо да ида да си събирам владичината. И той ми пише: “Иди си във Враца и прати човек да ти проводя тескерето.” И аз не знаех за притворството му, но се вдигнах и отидох във Враца. И мина се някой ден доде да пратя аз моя човек във Видин, той прати пазванското тескере за мене с мубашир – да ме вземе да ида във Видин.

ВЪВ ВИДИН

И отидох във Видин, два – три месеца служих по църквите, така ми и пишеше в пашовото тескере, че трябвам на християните за малко време да им послужа и пак да се върна в епархията си. Кога наченах да искам аз позволение /да се върна/, дойде при мене пашов човек и рече ми: “Докле не стане тоя Калиник владика, тебе нийде няма да те пуснат.”
Ами какво да сторя аз, сиромах, зле се вързах. И седях във Видин три години.
Ами що изпатих от тоя калугер Калиник! Седях при него като някой последен слуга. За човек никак не искаше да ме знае, камо ли за архиерей. Беше едно с турците, с пазванските хайдути и не смеех никакви думи да продумам. Не пущаше ме никъде да се разходя, само в църква и то с някой свещеник. И да ме пущаше, нозете ме боляха и не можех да ходя. В църква все с каруца ходех.
И обсадата държа две години и половина. Какъв страх изтеглих и каква скръб и грижа имах! И започна пак трета обсада на Видин, ала отдалеко седяха. В Плевен седеше Пляса паша с 16 хиляди арнаути. А на Белковица седеше Гюрджи паша с толкова много войска. А от влашката земя Муруз бей с Ибраил назари и Аидин паша със толкова много войска. А Пазванджията имаше при себе си кърджалии, които бяха три бюлюка: Манаф Ибрахим със две хиляди кърджалии – той разби Пляса паша и му взе всичко, що имаше и пренесе всичко във Видин, а Пляса побегна къде очи му видят. И доведоха от войската му във Видин до хиляда души и им даде Пазванджията по един хляб и ги изпъди. А другият кърджалия филибелията Кара Мустафа, той нощем бастиса Гюрджи паша и му взе всичко и го пренесоха във Видин. А другият бюлюк-баши беше Гушаницали Халил. Още много такива хайдути пазванджийски стояха здраво против царската войска и не им дадоха да се доближат до Видин. А най-после с Пазванско позволение минаха кърджалиите във Влашко и изгориха Крайова и селата и много хора избиха. Тогава побегнаха от страх кърджалийски бей Михал Вода в Брашов, митрополитът угровлахнийски и всички боляри и епископи влашки.
И там сториха мир с Пазванджията. И тогава прати Пазванджията тогова Калиника в Букурещ с петдесет турци при Епсиланти бей в Букурещ. И го хиротонисаха за видински владика с бейско позволение. И като дойде във Видин тогава и аз след един месец поисках позволение да си ида в епархията подир три години. Ала кърджалиите бяха по епархията ми, та не ми беше възможно да ида там. И намислих да отида в Крайова да поседя там, че ми беше много дотегнало от тоя Видин и гледах час по-скоро да се куртолисам оттам.

Из “Житие и страдание на грешния Софроний”, София, 1981 г.