Барутен погреб

Това е било скъпо подземно каменно и засводено помещение в двора на сегашното квартално училище “Найчо Цанов”. Погребът е имал четвъртита форма, разделен вътрешно на два реда малки квадратни стаи, отделени една от друга с дебели каменни стени. Цялата сграда е била построена от твърди камъни с тесни продълговати чупени прозорци по стените за слабо осветление. А отгоре е бил насипан с дебел пласт земя и над него – сложени керемиди. Входът му бил откъм южната страна, а от север – бил защитен с висок насип. Отвън, около стените му, бил иззидан открит коридор, широк около един метър с подземен канал за оцеждане на подпочвената и дъждовна вода.

Кръстата казарма и затвор при нея

Тази казарма е голямо масивно двуетажно каменно здание с четири срещуположни крила или отделения, разположени във вид на кръст. Всяко едно съдържа по няколко обширни стаи, а в центъра – кръгообразен коридор и в нея се помещавали еничарските войски. На северозапад от нея бил затворът – продълговато двуетажно здание, съборено след Освобождението на Видин, а на южната страна – работилницата на арестантите, съединена с него посредством мост през отделящия ги път. В двора на работилницата е попаднала църквицата “Св. Петка”, построена половин век по-рано от влашкия княз Матей Бесараба /1633 – 1654 г./, като част от притворът й бил отрязан от оградата на работилницата, а самата църква по-късно била обърната в ковачница. Тази работилница, след Освобождението, била приспособена за окръжна държавна болница, а след това за казарма на пожарната команда, за приют на недъгавите старци и най-после, преди 6 – 7 години, съборена.

Кавалерийска казарма

Това е било грамадно красиво каменно двуетажно здание, разположено край Дунава, зад днешната джамия на Пазвантоглу. В горния й етаж се помещавали кавалеристите, а в долния – конете им. След Освобождението била съборена за материалите й, за да стане днес местото й градина.

Пристанище

Старото пристанище, срещу замъка “Баба Вида” било преместено на мястото на днешното, като за целта е била построена на брега ниска каменна укрепителна стена, а самото пристанище – на дървени колове и дъски – се вдавало в Дунава.

Пощенско здание

Това е четвъртито двуетажно каменно здание, разположено срещу кавалерийската казарма, а днес приспособено за помещение на част от държавната мъжка гимназия и за археологическа сбирка.

Държавна военна болница

Това е било обширно, красиво и масивно двуетажно здание, разположено край Дунава, близо до сегашната електрическа централа, но след Освобождението е съборено за материалите му.

Конак или сарай за пашата – мубашир

Това грамадно двуетажно здание, с многобройни стаи и бани, се е намирало между кавалерийската казарма и сегашния затвор, който тогава е бил женско отделение /харемлик/ на сарая. Това здание, по всяка вероятност, е било построено в по-старо време, може би от цар Йоана Страцимира, но след Освобождението и то било съборено за материалите му, като дълго време стърчала от него една малка част, докато преди 1 – 2 години и тя е била разрушена за камъните й.

Военна баня

Тя се намирала на мястото на сегашната Видинска митрополия.

Военна мелница

Била построена със средства от касата на пришълците /моаджире санджъги/ от Австро-Унгария и другаде. Тя е била огромно триетажно здание, разположено близо до кастела “Баба Вида”. Близо около нея са били построени десетки масивни хамбари, в които се складирал всичкия десятък от зърнените храни. Бил въведен и режим, щото селяните-рая да донасят в тях свободните си храни срещу особени партиди, отбелязани в специални регистри. В тях се означавало името на вносителя и количеството на храната, срещу която, при поискване, му се отпущало брашно. Тази наредба била спазвана и в подирните времена и винаги обезпечавала крепостта с храни. Тази мелница продоволствала не само войската и чиновниците, но и населението в града. Просъществувала до Освобождението, когато била опожарена от неприятелските гранати, а хамбарите – разсипани за материалите им.

Часовник

Това била дървена, висока башня /кула/, близо до барутния погреб и около нея построени дървени дюкяни, в които се помещавали ювелирните произведения и работилници на коюмджийския еснаф. По-после този часовник бил съборен и изграден нов от камък, близо до военната мелница, но съборен от гранатите на неприятеля през 1878 г.
От всичките тези постройки, групирани около сарая на управителя, ясно проличава идеята за централизация на всичките учреждения и власти в едно място, за по-бързо действие в случай на нужда. Управителят винаги разполагал с войсковите сили и съобщителните средства.

КЪЩАТА С КУКЛИТЕ
Емил МАРИНОВ

Къщата е построена през 1890 г. за жилище на занаятчия. Авторът на проекта е арх. Тодор /Тома/ Върхота. Тя е двуетажна, с мазе и таван. Намира се в края на ул. “Широка”.
Планът на постройката е с правилна форма и застроена площ от 130 кв. м. Има централен и заден вход. Двете стаи откъм улицата в партера са достъпни направо от нея и служат за работилница и склад. Помещенията са декорирани със стенописи. Запазени са само в коридора и в две от стаите – всичките в партера.
Декорацията в коридора е направена с шаблони. По стените има рисувани пана /два вида/, орнаменти-фризове и розети. Единият вид изобразява символа на плодородието, а другият символизира науката. И двата символа представляват женски фигури.
В едната стая е запазен рисувания таван в композиция на кръг, вписан в квадрат. Кръгът е разделен на осем части. Всяка част е орнаментирана, както и ъглите на тавана и центъра на композицията.
Композицията на тавана в другата стая, който е правоъгълен, се състои от квадрат, допълнен с два правоъгълника. В квадрата е вписан кръг, допрян до четири малки кръга. В останалата част преобладават елементи в сиво-кафяво.
Интерес представлява външната архитектура на къщата. Забележително е, че на всичките фасади е приложена скулптурна пластична украса, без степенуване. Главната фасада откъм ул. “Шипка” е решена с партерен етаж – рустицирана мазилка и засводени отвори; първият етаж – гладка мазилка с рустицирано оформяне на ъглите и правоъгълни отвори. Входът е в средата, засводен с полукръгла арка върху импости. Встрани от него има два пиластра с акантови листа и бюст на амурче. Ключовият камък е във вид на конзола с маска на Меркурий. Входът е подчертан и на първия етаж с леко издадения ризалит, железен балкон, засводен с балконска врата. Масивната извита конзола, която служи за ключов камък, е украсена с женска фигура в цял ръст. Над главния корниз следва атика, върху която стоят изправени две статуи – женски фигури. Прозорците на първия етаж са правоъгълни, с профилирана рамка и хоризонтален корниз. Под всеки прозорец има пано с релеф на детска фигура - амурче, люлеещо се на лавров венец. Над прозореца – конзола с лъвска маска или маска на Меркурий и триъгълен фронтон. Главният корниз е профилиран, допълнен с лек фриз от геометрични орнаменти, в който взимат участие и кръглите отвори за тавана. Премахнати са само декоративните подпрозоречни пана.
Задната фасада на сградата е индентична с главната. Свободностоящите фигури върху атиката са по-различни – и двете са женски фигури в антично облекло: едната е с лира, а другата – с лавров венец.
Конструкцията на сградата е масивна. Стените са изградени от тухли. Детайлните елементи са изработени от керамика. Има обикновен покрив с керемиди.
Сградата е реставрирана и адаптирана. Тя е обявена за паметник на културата. /Държавен вестник, № 84, 31 октомври 1975 г./.

ХАДЖИАНГЕЛОВАТА КЪЩА
Емил МАРИНОВ

Тя е от типа на пловдивската къща – след 1862 г. Това е двуетажна сграда с два еркера на фасадата. Има симетрично решение и в двата етажа – по две странични стаи с обширен вестибюл в средата.
Предната стая отдясно, надвесена над еркера, има летвен таван с резбарска розета в средата, наподобяваща слънце. В дъното са запазени алафрангата и дървените долапи около нея.
Стаята отляво на вестибюла е с мазан холкелен таван, украсен с гипсови розетки.
Най-богато е решен тавана на една от задните стаи. Той е изпълнен с профилирани ленти, подредени в кръстовидни фигури.
В разпределението на къщата са запазени много елементи на старата архитектурна традиция на българската народна къща. Това личи в приземието, мястото на етажната стълба и компромисното оформяне на етажния вестибюл.
Хаджиангеловата къща е строена от дебърски майстори. Тя се намира в близост до “Пазар капия” в крепостта. Реставрирана и адаптирана е за посрещането на гости. Стопанисва се от видинската община.
Обявена е за паметник на културата, /Държавен вестник, № 85, 27 октомври 1964 година/.

Из книгата “Свидетели на вековете”

ОТНОВО ЗА КЪЩАТА НА НИКОЛА ПЕТРОВ
Христо ЛИШКОВ

Наскоро чух, че е направено предложение художествената галерия да бъде преименувана на името на Жул Паскин. Дано не е истина. Не
, че Паскин не заслужава да бъде патрон на една художествена галерия, но защо по такъв начин трябва да пренебрегваме Никола Петров – поетът на българската живопис?..

***
Преди 10 години имах възможността да се срещна няколко пъти със сестрата на Никола Петров. Параскева Петрова Саркисян бе поканена да присъствува на тържественото откриване на националната художествена изложба на българския пейзаж, посветена на Никола Петров. На това паметно културно събитие във Видин бяха се събрали именити художници, културни дейци, близки и родственици на Никола Петров. Преди да започне словото си Светлин Русев, вратата бе затворена и закъснелите трябваше да чакат отвън. В това време някой внимателно почука на стъклото, но портиерът реагира с жест да не се чука.
- Пуснете сестрата на Никола Петров – каза някой отвън и, след намесата на служители от галерията, вратата се отвори.
“Пейзажите на Никола Петров са потопени в светлина и пропити с любов към новоизграждащия се град, те характеризират столицата в началото на XX век...”, говореше Светлин Русев. Бях съвсем близо до госпожа Саркисян, когато тя тихо прошепна: “Брат ми Никола замина за София, бори се с недоимъка и мизерията, стана жертва на жестоко време, когато талантите умираха много млади в разцвета на своите сили. Жълтата гостенка – туберкулозата, покоси неговия млад живот на 35 години. Това е трагедията на Никола Петров!” Тези думи успях да запиша на гърба на малката брошурка, отпечатана за изложбата. До сестрата на художника се приближи Георги Петров, тогавашният директор на Художествената галерия, който ме представи на г-жа Саркисян. Поясни ми, че нейният мъж е арменец, работил е като директор на банката във Видин и също е известен художник. Разменихме още няколко думи и Георги Петров ми предложи на следващия ден да се срещнем отново в галерията и да разговаряме по-спокойно.
На следващия ден, близо час време, имах възможността да слушам разказа на учителката Параскева Саркисян. Ти ми показа и две снимки – Никола Петров в софийското ателие през 1906 г. и родната къща на художника във Видин. После ме покани, когато имам възможност, да й гостувам в София.
В началото на 1983 г., заедно с Мони Аладжем - известен художник и наш съгражданин, се отзовахме на любезната покана. За нас беше удоволствие да чуем отново приятната събеседница, да видим картините на нейния съпруг /между тях имаше много рисувани във Видин/. Научихме и още много нови неща за нейния брат Никола Петров. Тя изрази и безпокойството от това, че нищо не се прави за запазване на родната къща на Никола Петров. Помоли ме да публикувам във вестниците снимката на къщата и част от написаните от нея спомени за Никола Петров.
След десетина дни получих препоръчано писмо от г-жа Саркисян, в което пишеше: “Изпращам ви извадки, малки откъси от написания от мен дневник за брата ми, художника Никола Петров. Той съдържа ежедневие, случки от делничния живот –от раждането до самия му край. Също отбелязани са последователно участието му в художествените изложби в София и зад граница, в международни изложби. От началото на 1903 г. до 1916 г., когато в разцвета на своите 35 години умира. В него са написани подробности за всяка изложба. А за тия в чужбина – по какъв повод са организирани. Посочвам и е кои картини Никола Петров взима участие и изказването на критиката за излаганите творби... Този дневник ще бъде издаден, към него ще бъде приложен и материалът от ранното детство. Това са написаните “Спомени за Никола Петров от детските ни години” от Лазар Филков – гимназиален учител във Видин. Като пръв и любим приятел написва спомени след смъртта на Н. Петров и ми ги подарява.
Приемете поздравленията ми с много искрени пожелания за всестранни успехи в живота!
Параскева П. Саркисян”
На четири машинописни страници, сестрата на художника е посочила родословието на Никола Петров, направила е точен списък на участието му във всички изложби от 1903 г. до 1916 г. Част от тези извадки бяха публикувани на страниците на видинската преса през 1983 г. Няколко пъти публикувах материали за родната къща, гробат и художествената галерия, чийто патрон е Никола Петров.
“Бащата на художника – Петър Иванов Воднянски купува къща във Видин в “Чикмака”, която все още съществува на ул. “Юри Венелин” 6. Това е родната къща на Никола Петров” – пише в дневника си сестрата на художника. Но във Видин това се оспорва от някои заинтересовани родственици, по понятни причини се намират и незаинтересовани “отговорни фактори”, които не желаят да запазят съществуващата къща на Никола Петров.
Мнозина оприличават тази къща на съборетина. В момента пред нея се извисява масивен гараж. Даже и да се приеме, че това не е родната къща на Никола Петров, то това е къщата, в която той е прекарал детството си и ученическите години.
Във видинското гробище има надгробен паметник с образите на родителите на художника. Години наред този гроб е занемарен, обрасъл с бурени и храсти.

***
Наскоро чух, че е направено предложение художествената галерия да бъде преименувана на името на Жул Паскин. Дано не е истина. Не, че Паскин не заслужава да бъде патрон на една художествена галерия, но защо по такъв начин трябва да пренебрегваме Никола Петров – поетът на българската живопис, както го наричат. И двамата са световно известни художници, и двамата са родени във Видин и това е, с което всеки видинлия трябва да се гордее... Главното е, според мен, да познаваме тези световно известни художници, да ги познават днешните и бъдещите поколения.

В-к “Старият Видин”, бр. 77, 25 октомври