С БЪРНИ БОНЧЕВ
Петър ХАДЖИПЕТРОВ

Сега, след като са минали толкова години от времето, когато най-заслужилият за града ни съгражданин – доктор Бърни Бончев, напусна завинаги Видин, а след години и този непризнателен свят, почти на всекиго му се струва, че непременно е бил негов близък, приятел или поне добре познат. А истината е съвсем друга. Завърнал се от лагер “Белене”, където беше затворен само заради това, че зет му е бил военен прокурор – обвинител на ятаци и партизани и бяха пренебрегнати всичките му заслуги като активен русофил, той водеше почти напълно затворен, изолиран от другите живот на умишлено неуважаван, непризнаван и дори незабелязан човек. Но не скъсваше връзките с духовния живот на града, само че не участваше пряко в него. Дъщеря му ходеше на почти всички по-значими културни изяви и сетне му разказваше. Един ден, след поредното литературно четене на градския литературен кръжок в препълнения салон на кино “Цвят”, тя ми предаде поканата на д-р Бончев да гостувам на ежеседмичния вторнишки литературно-музикален салон в дома му. Приех. В първия от последвалите вторници прочетох пред част от духовния елит на Видин новия си разказ.
Там, около кръглата маса с дантелена покривка, заварих семейство Бончеви, учителя по руски език Иван Грунин, съпругата му д-р Лидия Власева, преподавателката ми по математика Клементина Стоянова, съпругъ й – лесовъд Стефан Стоянов и други, чиито образи, а и имена, вече са заличени в паметта ми. Изпихме поредния следобеден руски чай и аз прочетох разказа си. Изръкопляскаха и зачакаха най-напред от всички да каже авторитетното си мнение д-р Бърни Бончев. А той, както винаги, каза, че няма да прави рецензия, а просто ще ни разкаже поредната арабска приказка, от която както аз, така и всички останали ще разберем какво точно иска да каже доктора за моя разказ. Започна приказката на чист арабски език, но само след минута махна с ръка и я започна наново, но вече на български, казвайки, че си позволява няколко изречения на арабски, колкото да усетим вълшебната музика на този език.
Така през следващите вторници чух доста арабски приказки от него и удивителното им беше, че всички те бяха за възрастни, а не за деца. След време позабравих една – друга от тях, но онази, която помня, и то дума по дума, ще си позволя да разкажа:
Преди хиляди години в древна Месопотамия се родило момче, което било толкова умно, че когато станало на 10 години, знаело всички езици на тогавашните народи по Земята. И понеже чувало от по-възрастните, че хитрините на жените нямат край, решило да сложи върху още немощните си рамене една торба с папируси, да тръгне по широкия свят, да наобиколи всяка от жените в него и да опише всичките им хитрини. И когато се завърне, да събере съселяните си, да им прочете всичките възможни хитрини и заедно да се посмеят, че жената вече е опозната и няма какво повече да очакват от нея.
Тъй дълго време вървяло момчето, че не усетило кога са превърнало в старец. И когато най-сетне тръгнало за дома си след записа и на последната хитрина на последната жена от тогавашния познат свят, на само няколко левги от родното си село, разбрало, че ще издъхне. Старешките му нозе едва се тътрузели по жарещия пясък на пустинята. И вече строполено върху пясъка, умирайки от жажда и изнемога, пред очите му внезапно се мярнал, като спасителен лъч, някакъв малък и много красив оазис. Рекло си, че е мираж, но все пак, макар и с последни сили, се приповдигнало и продължило пътя си. Какво било обаче учудването му, когато наистина пред него се оказал един малък и красив оазис, а насред него се къпела жена или девойка, толкова красива, каквато не бил виждал през живота си. Тя била гола. Само върху лебедовата й шия висяло на златна верижка едно ключе.
- Как се осмелявате да ме гледате – казала тя разгневена – след като дори мъжът ми Абдула Рахман, Великият шейх на пустинята, никога не ме гледа, когато се къпя!
Старецът погладил брадата си и й казал:
- Да гледаш една красива жена е комплимент за нея.
Тя харесала думите му и го попитала какво е онова в торбата. Тук, продължи д-р Бончев, той й казал всичко онова, което вие знаете.
- А виждате ли онзи прах на хоризонта?
- Виждам! – отговорил старецът.
- А като го виждате, сега къде ще се скриете! Наоколо има само някоя и друга малка палма и толкоз. А това е мъжът ми на арабския си жребец. С вас е свършено!
Старецът се поозърнал и посърнал. Станал целият жълт – зелен. И тогава тя казала:
- Сетих се. Влезте в сандъка за бельото ми - И той се пъхнал там заедно с торбата с папирусите. Тя заключила сандъка и отново продължила да се къпе.
Великият шейх на пустинята, така нареченият Кръвожадният звяр, спрял бяга на коня си кажи – речи точно до сандъка и извикал разгневено:
- Тук е имало мъж, някой те е осквернил, гледал те е! И аз веднага ще го открия и ще го съсека.
- Само ще съсипеш огледалната повърхност на оазиса ми. Тук не е имало никакъв мъж. На теб само мъже ти се привиждат.
Мъжът се ударил с ръка по челото:
- Брей, каква жена имам – възкликнал, – а аз пък каква глупост извърших!
- Няма какво да го търсиш повече, той е в сандъка с бельото ми – продължила жената.
- Пази се! – рекъл, извадил сабята си и докато замахне, тя му казала:
- Е, как можеш с един замах да съсипеш нещо, което е драгоценен спомен от великия ти прадядо Абдула Рахман, още отпреди хиляда години, целият богато инкрустиран със злато, сребро, диаманти, слонова кост! Ами слез от коня, ето ключето ми, изведи мъжа навън и го съсечи!
Представете си какво му е било на стареца при тези думи. Шейхът отново се плеснал по челото и казал:
- Каква умна жена имам и аз само каква щуротия щях да извърша! – Слязъл от коня си, приклекнал на арабското килимче, отключил сандъка и когато вече понечил с лявата си ръка да повдигне капака, тя му се надсмяла:
- Ядец! Пак те излъгах!
Той се изправил и пак се ударил по челото. След някое и друго време, когато и последният прах от копитата на коня му слегнал над пустинята, жената отворила капака на сандъка. Старецът излязъл целият жълт – зелен, папунясал.
- Чухте ли? – попитала тя.
- Чух.
- Щом сте чули, свалете торбата с папирусите от гърба си и я хвърлете в най-дълбоките води на оазиса. И отсега нататък знайте, че душата на жената е океан, който никой мъж няма да изпие никога. – завърши д-р Бърни Бончев.
Аз смутолевих:
- Благодаря!
Бях разбрал всичко, за което ме критикуваше, но след някой и друг ден го забравих. Нали бях още зелен и продължих да вярвам, че ако не световен писател, то поне световен любовник ще стана, но...
След години, четох заедно със съкръжочниците си, свой разказ в читалище “Владимир Заимов” в София пред около 500 души. Беловлас човек се приближи и ме поздрави за великолепния според него разказ. Благодарих възрадвано.
- Жалко – каза човекът – не ме познахте!
- Ами! – опитах се да преиграя аз.
- Не, не ме познахте! Д-р Бърни Бончев. Но какво да се прави – младост! Докато е млад, човек просто тича и не се заглежда. После се заглежда повече. – Той ми стисна отново ръка и се изгуби с достолепие в тълпата от столичани и видинлии от тамошното землячество.

Из книгата “Видински истории”

ЗА КРИВО ТОЧИЛО ПРАВ ПЪТ НЯМА
Йоцо Йоцов

Йоцо Петров Милков е дядо ми. Той е роден във видинското село Гурково /днес град Дунавци/ през 1861 г.. Беше истински селянин. Неговата привързаност към земята и децата беше пословична. В името на тези свещени неща той за петнадесет години от три декара собствена земя се сдобива със сто и двадесет декара с непосилен труд. Тридесет от тях са зестра от жена му – баба Вълкана.
По време на Балканската война е един от многото български герои, които защитават собствените си имоти и държава. За участието си в тази война ми е разказвал много случки.
Започнеше ли разказ за нея, той изричаше много бавно една от много мъдрости, с които шареше своята реч. “Синко, прави само добро и го хвърляй през джама. Един ден то ще те посрещне...”

***
Завършва четвърти клас, но през целия си живот се самообразова. Доставя си книга по овощарство, лозарство, животновъдство, пчеларство, домашен лекар, отглеждане на животните и вечен календар. Най-голямо впечатление ми правеше една много дебела книга, голям формат, над 700 страници, с най-хубавите български народни приказки. Като поотраснах, понеже носех неговото име, ме водеше със себе си навсякъде и разказваше: “Исках да надмина първите хора в селото Милко Цеков, Недко Каменов и Матей Манчев.” Не надминал само Милко Цеков, понеже оня бил лихвар и заграбвал имотите на длъжниците си. И повтаряше с гордост: “Аз такова нещо като Милко не мога да направя никога в живота си!” Съперниците му имали: единият – седемдесет кошера, другият – деветдесет, а дядо накичил градината си със сто и двадесет кошера. Те имали по около 200 декара, дядо се сдобил с 300 декара земя. Те имали по 15 декара лозя, той създал 30 декара лозови насаждения.

Не беше завистлив и заядлив, дребнав и злопаметен човек, но честото повтаряне на тези неща пред мен носеше някаква наслада в душата му, която разцъфваше в големите кафяви, изразителни очи. Завършеше ли поредната си изповед, прекарваше ръка по главата ми и въздишаше дълбоко и многозначително...

***
Дядо имаше силно развито чувство за хумор. И както вече се знае, че бях постоянният му спътник, през дългите му преходи над 20 километра до нивите край село Водна или до Видин, да нагледа къщата си в града и пообиколи пазарите, се обръщаше към мене: “Бай Йоцо, ти си по-млад от мене с две, три години, но помни всичко, което ти разказвам... Недко и Матей имат само по три декара овощни градини в края на селото, а аз направих най-модерната овощна градина в този край, цели шест декара, в местността “Рога”, оградена с вода от трите си страни. В техните градини се кумеха по един, два вида ябълки, а в моята припяваха всички познати сортове в България.” По-късно тази градина му носеше по около един милион лева /тогавашни пари/ на сезон от продажбата на плодовете, отгледани в нея. Друг път, покашляйки се самодоволно, изричаше бавно: “Бай Йоцо, /като чуех това обръщение, изпитвах чувството на някаква неземна гордост, защото между мене и него лежаха цели петдесет и пет години. Ако това не е роден педагог, здраве му кажете и как се расте край такъв човек ще ви разкажа друг път, в друг разказ/. Милко и Матей си направиха по един нищо никакъв дюкян в града, а аз си построих къща с 500 квадрата и двадесет стаи в нея, за да има един ден за всички ви и да не забравяте да казвате “Това е от дядо ни Йоцо…”
Беше двуметров мускулест гигант, но нежната му душа надминаваше физическата му сила. Не помня да е обидил или ударил някого. Не правеше разлика между животни и хора. За него живинките в нашия двор бяха равноправни членове на семейството.
Но и човек като дядо ми Йоцо си имаше своите неприятели. Неговият съсед дядо Цеко му завиждаше за всичко и все търсеше за какво да се хване и да започне кавгата. Един път сливата на дядо ми хвърляла сянка в неговия двор, друг път оградата между двата имота се изкривила и вината затова била на дядо ми, трети път бунарът на дядо ми, винаги пълен с вода и на разположение на цялото село да го ползва, “изсмуквал” водата на дядо Цековия геран, пчелите на дядо го жилели, кучето му лаяло много силно. Помня края на една от кавгите им. Дядо каза на кривия старец: “Добре бе, Цеко, хайде днес да направим както кажеш ти...” Дядо Цеко отвърна троснато: “Няма да направим така, както казвам аз…” Дядо помълча, помълча и зацъка с език: “Цеко, Цеко, за криво точило прав път няма...”
Една вечер се връщаше от тежка оран. Тръгваше преди да се е зазорило и си идваше по мръкнало. Дядо Цеко го причака пред вратника и заскрибуца: “Йоцо, твоя кокошка е прескочила в нас и ми е направила голяма пакост.” Капнал от умора, този гигант, спря воловете, погледна го с големите си тежки очи и изрече още една мъдрост, която и до днес помня: “Цеко, лайняна клечка, откъдето и да я хванеш, все ще се изцапаш. Хванеш ли кокошката, заколи я и я изяж, за да не прави повече пакости...” И викна на кротките, големи като слонове волове “Дий, Белчо, дий, Сивчо...” Ехото от този тих вик увисна като златна обица в паметта ми.
Такъв беше дядо ми Йоцо. Неговата философия се събираше в няколко думи: “Ако не можеш да правиш добро, поне лошо не прави на никого.”
През войната дядо ми е бил един от малкото грамотни войници във взвода си. Четял писмата на своите набори, които били неуки. Те гледали на него като на много голям и учен човек. По този повод, нали вече казахме, че шегата не слизаше от устата му, той повтаряше: “В царството на слепите и едноокият може да е цар!” И после въздъхваше, спрял погледа си в малкото прозорче над оджака със сложената синия и трикраките столчета около нея: “Сега разбирам колко много неща не зная, като гледам какво четеш ти...”

***
От всичките си животни обичаше най-много коня Бойчо. Какъв красавец и умник беше този четирикрак брат на дядо ми! Само дето не можеше да говори, за да отвърне на голямата любов и привързаност към себе си. Беше истински боец, три пъти мобилизиран в армията да тегли тежките оръдия. При третата мобилизация, по време на Втората световна война, когато тръгваше от къщи, животното обърна очи към дядо. Стигнал чак до Унгария. Какво се четеше в тях и днес нямам сили да разкажа... Когато дядо Йоцо си тръгна, Бойчо цвили, докато го загуби от погледа си. Дядо тътреше големите си крака по пътя, аз до него не смеех да отроня дума. Пред вратника промълви: “Този път коня няма да се върне!” и заплака...
Но Бойчо се върна. Когато съобщяха на дядо за връщането му, той не спа цяла нощ. На следващата сутрин отидохме в общината, където бяха установени десетината мобилизирани коня от селото. Бойчо усети идването на дядо отдалеч, запръхтя, заудря копита в земята и завъртя красивата си глава. Боже, и до днес не съм виждал по-голяма и пленителна радост. Дядо отиде до Бойчо и го прегърна. Плачеше. Плачеше и конят. В големите му очи се давеха пролетните пейзажи край нашето село. Дядо го поведе и след малко го пусна: “Бай Йоцо, ще видиш как ще върви след мен и ще ме докосва с муцуната си по врата и косата…” За първи път дядо не прочете мислите на своя брат. Бойчо забърза, пресече трите улици от общината до нас, спря пред вратника и зацвили. В това цвилене се бяха събрали всичката световна мъка, всичката световна радост...
Такъв кон можеше да има само човек като моя дядо. И никой друг. Взеха го в кооперативното стопанство на 26 години. Колко моли дядо новите собственици, които не го бяха питали иска ли или не иска да даде животното, поне да се грижи за него, да го оставят в къщата му, но всуе... молбите му потъваха в насълзените очи на коня и в тишината, която покриваше селото в този миг.
Стъпките на Бойчо прокопотвиха две сърца – дядовото и моето.

ОТ СЪРЦЕТО И СЪВЕСТТА
Славчо НИКОЛОВ

Йоцо Иванов Йоцов е роден на 21 февруари 1936 г. във Видин. Завършил е висше икономическо образование. Автор е на повече от 500 публикации в местния и централния печат със социално, икономическо и политическо съдържание.
Автор е на книгите “Черно-бели времена”, “Викове от пещерата” и “Обратни пътища”. Работи над три нови книги, посветени на неговия род, развитието на демократичния процес в България и историята на родния град.

***
По онова време видинският пазар не беше обновен и нашарен с какви ли не сергийки, малки магазинчета и две – три ароматни гостилнички. В една от тях Здравко Даскалов поглъщаше апетитно вкусната бобена яхния, поглеждайки крадешком към още по-апетитната стопанка, а аз отпивах глътка по глътка от някаква много далечна братовчедка на нашенската “грозданка” и се радвах на шарения свят, който се разливаше по тържището.
В гостилничката влезе много едър, възпълен, мъж на благородна възраст. Между няколкото масички, по които десетина селяни сърбаха шумно чорбичката си, бързаха да си кажат това – онова около черната си орисия и отместваха козирките на повехналите си каскети – да не се врат в приказките им, той изглеждаше още по-едър – къс жива канара, която тръгна към нашата маса.
- А, Йоцо!.. Ще опиташ ли бобеца на нашата приятелка? – засмя се Здравко.
Личеше, че срещу него стои много, много добър приятел.
- Това е Йоцо Йоцов, мой приятел и много добър видински публицист – обърна се към мен Здравко и усмивката му стана още по-широка.
Вгледах се в грамадния българин – очите и одухотвореното му лице чуждееха на силното тяло. Чувствителността им се чудеше къде да се дене, като че ли се криеше от нещо, което я преследва всеки миг и от всеки ъгъл.
- Казвам се Йоцо Йоцов – подаде тежката си длан гигантът, смехът на очилата му претърси ъгълчетата на опушеното таванче и се обърна към пищната дама:
- Дай от нашия бобец!
Още не знаех, че от този ден животът ми във Видин ще е свързан и с него, че много от часовете ми тук ще бъдат прекарани в онази голяма къща зад училището, на чиято желязна врата е изписано: “Йоцо Ив. Йоцов, ул. “Цар Симеон Велики” 103, Видин”.

***
И в тези часове в тази къща аз щях да науча, че още през 1989 г. той публикува статията “Икономика, морал и социална справедливост” в списание “Общество и право” бр. 8 /озаглавена от редакцията “Истината по ленински”/, заради която броят е конфискуван, а на автора се случват много интересни неща. Но за тях той трябва да разкаже. За тях и дните от младостта си, когато плаща вината, че е внук на един от предприемчивите хора – дядо Йоцо Петров Милков, във Видин.
Това е негово право и негово задължение.

***
За няколко години той издаде три книги – “Черно-бели времена”, “Викове от пещерата” и “Обратни пътища”. Финансира ги със свои средства. Преживя сръдните на близките си за това “разточителство”, но завеща на видинчани урок по съвест и морал. Нито ред от статиите, есетата и художествените страници в тези книги не одобрява формалното съгласие с позициите на автора. Нещо повече – те са повод за размисли, основа за другата позиция, ако имаме смелостта и куража да я изградим и защитим. Няма да забравя началото на нашата творческа дружба. Струпа пред мен няколко дебели папки и каза: “Подбери онова, което можем да включим в книгата! Аз нямам опит, но искам да оставя това, което съм носил цял живот в себе си...” И заразтварях аз публикации в пожълтели вестници, надраскани чернови, нервни поправки... Ако кажа, че езикът в тях е бил най-изисканият, че не сме се връщали на една или друга фраза по два – три пъти, значи да раня една лабораторна работа и принцип на самия Йоцо, че човек не бива да лъже другите със себе си, както и те не бива да правят подобно нещо. Да, редакторската работа беше повече от огромна, но всяка нова страница доказваше, че думите на Йоцо тръгват от сърцето и съвестта му.

***
И днес, видя ли го по улиците на Видин – едър, достолепен, доволен от нещо невидимо, препрочета ли една или друга страница от книгите му, се връщам към моята първоначална представа за него – един от малкото морални часовници на разобличителното ни време. Можем и да не се съгласим с прибързаните му публикации, с нетърпението да разчете и анализира проблема, който го вълнува, но не можем да не признаем, че го е направил с болка и любов. Болка за човека! Любов към човека! Всеки негов ред е призив за създаването и опазването на земната хармония. Прочетете документалния му разказ “Валеше дъжд. Майка ми плачеше!” Той завършва така: “Майка ми плачеше. Започна да вали дъжд. Ние, трите деца, не отидохме на училище.”
Сега Йоцо Йоцов работи над една от най-полезните според мен книга – за бита, нравите и обществената история на Видин – спомените на 95-годишния Иван Стойчев. Такъв шанс съдбата дава на малцина хора, които живеят и мислят чрез словото. Дано да успее! Пътят и на тази книга ще мине през одумките, безсилната завист и еснафската немощ. Но тя ще ги остави зад гърба си.
А какъв по-щедър подарък за простосмъртния човек като този на Йоцо, за повод, който се нарича: “Йоцо Йоцов на 70 години.”

В-к “Видин”, бр. 1398 /15/, 23 – 26 февруари 2006 г.