НОВО СЕЛО

Тази нощ голямото дунавско село потъна отрано в дълбок сън. Бурята, която се изви, бе сложила в своите черни люлки всички къщи, за да отдъхнат от дневната умора. Отрупаните отрано с цвят дървета свеждаха чело чак до земята. Гъсти облаци, като зашити един за други, забулваха небето, слизаха близо зад селото. Едри дъждовни капки чаткаха по затворените дъсчени кепенци. Из улиците не се мяркаше жива душа. Само подплашени псета се прозяваха отвреме навреме мързеливо, колкото да отпъдят самотата. Къдрави дунавски вълни, подгонени от нощната буря, с рев се хвърляха върху брега, за да търсят убежище и покой, но се разбиваха на дребни капки и се пръскаха във въздуха или се превръщаха в едра бяла пяна, която следващите вълни отвличаха навътре със себе си.
Към полунощ тия вълни нахвърлиха на брега много лодки. Скоро селото беше заградено от млади момчета, въоръжени с ножове, вили и брадви. Техен главатар беше избягалият оттук преди три години пристанищен работник Солусти.
Солусти, след като нареди момчетата около селото на по десет метра един от друг и затвори обръча, метна последен поглед върху големите къщи, където сега на меки постели спяха знатни управници и богати търговци, погледна малките къщи, в които бедни, голи и гладни рибари и пристанищни работници спяха на протрити рогозки и постлани със слама пръстени дюшемета.
Спомени го обградиха. Сенки изникнаха от забравата. Тук, край тия големи орехови дървета някога, следван от баща и майка, той държеше и водеше за крехката ръчичка своята малка единствена сестра Луцина. Спомни си той за големия каменен блок, който работниците на пристанището нямаха сили да удържат, и камъкът се строполи и уби баща му.
В съзнанието на Солусти ясно изпъкна локвата полусъсирена кръв и смачкания череп на баща му. Чуваше неудържимия плач на своята майка. Спомни си как само след четири години в борбата с немотия и глад угасна и тя. В бедната им, покрита със слама къщурка останаха само той и Луцина.
Без да мисли, че времето е кратко, Солусти даде път на своите мисли и реши да ги изчака, докато те преминат през всички минали несгоди и стигнат до този бряг. Изведнъж той се разнежи. Спомни си, че след смъртта на своята майка запълни работното място на своя баща на пристанището, заработи с голяма сила и беше доволен, че успяваше да не държи гладни две гърла. Макар само на дванадесет години, мислеше, че вече е мъж, за такъв го смятаха и всички работници на пристанището. Защото бе заел едно цяло място на работник и въпреки че другарите на баща му правеха големи отстъпки, те не можеха да не искат от Солусти да работи със същия темп, с който работеха те.
Сега той, без да иска, извика в съзнанието си своята сестричка, която вечер, когато той се връщаше от работа, обвиваше с двете си малки ръце мръсния му врат, слагаше къдравата си глава на гърдите му и дълго хълцаше от радост. А сестричката му беше много хубава. В цялата околност нямаше равна на себе си. Вратлето й беше по-бяло от пролетните кокичета, бузите й – по-алени от майските трендафили, очите й – по-черни от късно зреещи череши, снагата й - пролетна фиданка.
Когато Луцина стана на осемнадесет години, я залюби синът на управителя на селото. Залюби я омразният на всички Лепид. Тогава Солусти я молеше дълго да се откаже от този враг на бедните рибари и пристанищни работници. Разказваше й за лошотиите на този разюздан мамин син, за голямата пропаст, която е легнала между богати и бедни. Мъчеше се да я убеди, че управителят на селото ще иска снаха от богат и знатен род, но нищо не помагаше.
Луцина смяташе, че от Лепид няма по-хубав, няма по-добър младеж. Спомни си Солусти, че Лепид осъмваше и замръкваше в тяхната бедна колиба, но когато една вечер Луцина му казала, че ще става майка, още същата нощ изчезнал. Седнал в един файтон с баща си и се оженил за дъщерята на управителя на голям град.
След четири дена в селото станала нечувана сватба. Когато вечерта на брега на Дунава лумнали големите огньове, когато дунавският вятър започнал да разнася думкането на тъпаните и пиянските викове на сватбарите, една едра женска фигура се спряла на пристанищния бряг. После тази женска фигура се олюляла няколко пъти и се хвърлила в Дунава. Тази снажна жена била неговата сестра Луцина. Тя искала дунавските води да заличат един срам, нанесен от гордия и безразсъден син на владетеля на това село.
Спомни си Солусти как непрестанно, четири дена след тази случка, слушал обидите, спомни си как не издържа да слуша лошите думи, отправени по него и сестра му от търговци и занаятчии и как една нощ, незабелязан от никого, отвърза една рибарска лодка и с нея премина Дунава. Три години в Скития събира прокудени и оскърбени другари. На всички помощ в заем давал и от всички иска, когато му потрябват, с него да дойдат, и ето ги сега те са с него тук. Тук, на брега, са хиляда младежи, които заповедта му чакат, а той, човекът, който клетва бе дал пред смазаната глава на баща си, пред измъченото тяло на своята майка и пред опозорената си сестра, сега се разнежва. “Не! Така не трябва!” – каза Солусти. Тръсна глава като да пропъди наслоилото се съмнение и даде заповед. Селото пламна от всички страни. Вдигна се страшна врява.
Всички ония, които излизаха от пламъците на запаленото село, се хващаха и хвърляха отново в огнените езици от другарите на Солусти.
Следващата заран от голямото пристанищно дунавско село не остана нищо. Бяха изчезнали, заедно със сламените колиби и големите богатски постройки. В развалините димяха телата на обитателите му.
Това село дълго се смята заклето. Тук никой не смееше колец да забие. Не смееше своя къща да построи.
Минаха години. От Балкана към равнината слязоха нови хора. Видяха те хубавия край, плодородната земя. Заселиха се и започнаха нов живот. На мястото на старото опожарено село те създадоха свое хубаво, ново, което хората от съседните села нарекоха Ново село. Ново село се казва и днес голямото село на самия бряг на Дунава, което се намира на двадесет и пет километра от старопрестолния Бдин.
Днес, когато отидете в хубавото Ново село на Дунава, вие веднага ще разберете произхода на обитателите му. Ще разберете, че те се отличават коренно от всички жители на съседните села. По език, обичаи и облекло те са балканджии.

Из книгата “Искри от огнището – легенди и предания от Видинския край”