МИТРОПОЛИТ АНТИМ
Димитър ЦУХЛЕВ

Митрополит Антим с мирско име Атанас, се родил през 1816 г. в Лозенград от благочестиви и трудолюбиви родители Михаила и Гена, които внедрили в сина си добри нравствени залежи. Първоначално образование той получил при гръцки учител в родния си град, а след това – постъпил на занаят в Цариград. Изучавайки занаята “абаджилък”, той усърдно продължавал да допълва образованието си с прочитане на разни книги с духовно съдържание, които преобладавали в това време в едва зародилата се българска книжнина, като същевременно в него бързо се развивало и влечение към духовен живот. Това, последното, му наложило да напусне занаята и заминал за Света Гора, където последовно живял в манастирите Каракал /Ставро Никита/ и Хилендар. В последния той основателно изучил славянския език и книжнина, прочел и историята на отец Паисия. Тук приел и монашество под името Антим и скоро бил ръкоположен в дякон, а през август 1837 г. бил определен за манастирски таксидиот в родния му град.
Тази длъжност той изпълнявал акуратно цели две години, но в 1839 г. напуснал Лозенград и своя манастир и заминал отново за Цариград да следва и довърши образованието си. Тук той се настанил за дякон при една църква и постъпил в Куручешменската гимназия, и през септемврий 1844 г., с благословението на патриарха, постъпил в семинарията на остров Халки, която свършил в 1848 г. с отличие, като през това време често държал проповед в патриаршата църква. Предложено му било учителско място в една цариградска гръцка гимназия, но той заминал за такъв в Лозенград.
В Лозенград дякон Антим учителствал три години в гръцкото училище, което реформирал по новите педагогически изисквания и настанил в него няколко българчета, свои съграждани. Това последното озлобило гръцките първенци против него, но той си дал оставката и заминал за църковен патриарши проповедник в гр. Измир, където се запознал с руския консул, който на негова молба му изходатайствал да продължи образованието си в Русия.
Изпървен той постъпил в одеската духовна семинария, за да изучи руския език, сетне – в московската духовна академия, която свършил в 1856 г. със степен магистър на богословието. Но не можал веднага да се върне в родината си, поради избухналата тогава Кримска война и останал в Москва, където с благословението на митрополит Филарета служил в разни московски църкви и за усърдна служба бил ръкоположен от него в йеромонашески чин. В Москва и въобще в Русия през това време той завързал обширни сношения и се сближил с много влиятелни руси и българи, с които често конферирал по църковната разправа на българите с гърците и се запознал с гледището им за гръцката егоистична и паднала морално църковна йерархия в България. В 1857 г., след сключване на мира с Турция, той се върнал в Цариград и постъпил за посолски свещеник в руската легация. През същата година той бил назначен от патрияршията за учител при халкийската семинария по църковна история, славянски и руски езици, и за усърдна служба бил произведен в чин архимандрит. Тук той се запознал и с много българи, от които някои свършили същата семинария, като бъдещите митрополити – доростоло-червенския Григория, варненския Симеон, Марко Балабанов и др. и живо следил за развоя на българския църковен въпрос, но държал страната на патриаршията, която високо ценила неговата ученост и ораторски способности.
В 1861 г. преславските епархийски българи изгонили митрополита си гърка Венеамина и съборът, свикан от патрияршията за уреждане на българския църковен въпрос, на 26 февруари с.г., след като извъргнал от сан българските владици в Цариград, въз основа на издадения тогава султански ферман, решил да се ръкоположат за някои български епархии митрополити българи, между които и за Преславската епархия архимандрита Антима. Тогава патриарх Йоаким извикал Антима от остров Халки и след дълги увещания, последният най-после приел да бъде ръкопоположен за преславски митрополит, но с условие, да не бъде изпращан в епархията му докато се разреши българския църковен въпрос, понеже шуменските граждани били решили да не признават никой архиерей, назначен от патриаршията.
Като преславски митрополит Антим останал на разположение на патриаршията в Цариград до 1868 г. и тя му възлагала разни поръчки, като разследване злоупотребленията на видинския митрополит Матея в 1862 г.; унищожението на католическата пропаганда в Малко Търново, където въвел славянското богослужение и отворил български училища в някои села на Одринската епархия. За красноречието му в това време той бил наречен от гръцката преса “Нов Златоуст”; разследване обвиненията против Св. Полянския български епископ Партения, предявени от солунския митрополит Неофита и унищожението на католическата пропаганда в тази епархия и в гр. Енидже Вардар /във Воденската епархия/; ректорство на Халкийската семинария, което продължило две години и когато настанил в нея много българчета на учение; разследване престъпленията на неокесарийския митрополит Йеротея и унищожение на протестантската пропаганда в епархията му.
През м. април 1868 г. патриаршията преместила Антима със съгласие за видински митрополит, като мислила, че ще задоволи видинци, като им изпраща българин-владика и при това, един от учените свои йерарси. Но той, преди да замине за Видин, изпратил дякона си Павла да изучи положението. Павел му явил, че няма да бъде приет като назначен от патриарха. Но въпреки това, той заминал за Видин, като се надявал, че ще уреди въпроса за приемането му.
Във Видин, както казахме по-горе, той бил приет като частно лице и заявил на гражданите чрез един първенец, който го посетил след 2 – 3 дни, че “ако ме приемете, с това ще признаете патриаршията, а на мене ще дадете място и средства и аз ще бъда доволен, а ако ме не приемете и не признаете, аз лично няма защо да съм недоволен като българин, който обича своето отечество, аз пак ще бъда доволен, тъй като това може да ускори решението на много важния за нас въпрос.” Но благодарение на неговата мъдрост и любов към Видинската епархийска църква, той, както по-горе явихме, се отказал на 5 декемврий 1868 г. от патриаршията и епархийското население го провъзгласило за свой пръв български митрополит, след освобождението си от гръцкото духовно робство. Скоро след това /на 10 същия месец/ той заминал за Цариград, където останал почти до края на 1869 г., за да се уреди привременния Синод на българската църква. В първите дни на декемврий той извикал от Бургас учителя Симеона, бъдещия варненски митрополит и го направил свой писар. Наскоро след това той се върнал във Видин, заедно със Симеона, гдето бил тържествено посрещнат от населението.
Непосредствено след пристигането си във Видин, митрополит Антим предприел обиколка из епархията си. Неговото внимание главно било насочено към така наречените “влашки села”, където през време на неговото отсъствие се загнездила католическата пропаганда, насадена от католическия свещеник Самуила Драгшин. С проповеди, увещания, служби и съвети той в скоро време унищожил католическата пропаганда, като в същото време наредил да се изгони зад граница нейния проповедник. А след издаването на учредителния ферман на 28 февруарий 1870 г., митрополит Антим получил покана от българския привременен синод да замине за Цариград с нареждане – по пътя през Русе да уреди църковните работи в Североизточна България. Преди да замине, на 12 ноемврий с.г. той служил в църквата “Св. Димитър” и ръкоположил учителя Одисея в дяконски чин, с името Симеон, а на следния ден, когато пак служил, го възвел в свещенически и архимандритски сан. След това той оставил архимандрита Симеона за свой заместник и заминал за Цариград като по пътя посетил – Русе, Тутракан, Силистра, където взел митрополията от гърците и я предал на българските общини в Разград, Шумен, Ески Джумая, Осман Пазар, Тича, Котел, с. Жеравна, Градец, Карнобат, Айтос и Бургас и навсякъде служил и държал обаятелни проповеди и поучения. В Цариград той взел живо участие в съставянето на екзархийския устав и в борбите за приложението на султанския ферман, който патриаршията не признавала и искала изменението му.
През това време и във Видинската църковна община с жив интерес следели за тази борба и винаги насърчавали дейците в Цариград да не падат духом, но смело да водят борбата, като знаят, че зад тях стои целият български народ. Тя устроила импозантно изпращане на Антима с поръка решително да отстоява цялостта и прилагането на фермана и в нищо да не отстъпва на патриаршията.
Непосредствено след заминаването на Антима, видинската църковна община получила от цариградския български привременен съвет две окръжни /от 28 август и 27 октомврий 1870 г./, за да изберат от епархията двама представители, които ще отидат в Цариград, за да вземат участие в църковния събор, за изработване устава на българската екзархия, придружени и с правилника /повода/, по който ще стане и самия избор. По повод на тях общината разпратила на 14 ноемврий 1870 г. до църковните общини в Лом, Белоградчик и Адлие окръжна покана, придружена с копие от окръжните на привременния съвет и повода, в която ги поканила да изберат представители, които да дойдат във Видин най-късно до 10 декемврий с.г., за да изберат заедно с видинските представители двама народни представители, като точно изпълнят исканията в окръжното от 28 август. При това, общината счела за нужно да напомни “с какво усърдие трябва да ся постарае достопочитаемата Ви община, която инак ся отличава с родолюбието си, да отговори на позива на привременния смесен съвет, /понеже/ от нашето усърдие зависи бъдещността на нашета църква”.

***
Митрополит Антим бил твърде доволен от тази дейност на видинската църковна община и счел за нужно да им отправи от Цариград на 26 март /1871 г./ особено послание, с което поздравявал своите пасоми със светлите Христови празници и изказал своята скръб, че не може да бъде между тях в тези светли дни. И видинските общинари по този случай писали на своя пастир на 3 април и му благодарили за честите яванията, като в същото време му изказали, че “и ний усещами отсъствието на Ваше Високопреосвещенство в такива радостни дни. Понеже обаче общият народен интерес и ползата на народната ни церква изисква да присъствате в народния събор, от решенията на когото очаква ся поправянето на бъдното ни положение. Ний, Вашите смирени духовни чада, ако и наскърбени за това отсъствие, ся утешаваме от сладката мисъл, че всичките членове на народния собор, в който почетно място държи и Ваше Високопреосвещенство, с усърдие и самоотвержение работят за доброто на народа. За това с радост приемами и с внимание прочитами всичките писма на Ваше Високопреосвещенство...”
Но докато митрополит Антим се бавил в Цариград, работите в епархията тръгнали зле. Католическият свещеник Самуил Драгошин наново се върнал във Видин и почнал да разпространява унията по селата и имал значителен успех, а видинци, подстрекавани от интригите на някои свои първенци, отказали да плащат на митрополита определената заплата и намислили да образуват смесен съвет от духовни и светски лица, който да ръководи епархийските работи. Наместникът на митрополита Антима, архимандрит Симеон, уведомил свои кириярх за всичко станало. Това известие в Цариград произвело твърде тягостно впечатление изобщо на всичкото събрание на българските представители и последното изпратило послание до видинските граждани, в което с трогателни изрази ги уговаряло да поддържат своя митрополит, да се борят с католическата пропаганда, да не вярват в лъжливите й обещания и здраво да държат отеческата вяра, а по-сетне и сам митрополит Антим бил принуден от сериозността на положението да се завърне във Видин, като при това бил натоварен от привременния съвет да обиколи Ловчанската и Търновската епархии, да освети в тях неосветените църкви и ръкоположи нужното число свещеници.
Във Видин митрополит Антим скоро възобновил прежните добри отношения с общината, а след това обиколил униятските села. Той имал пълен успех и в последните, в които завинаги премахнал униятството. Това му дало възможност да предприеме известни подобрения и в образователното дело във Видин. По негово съдействие и подкрепа основаното преди година читалище без пречки от турските власти, в късо време успяло да събере около 17 294 гроша, сума доволно внушителна за това време и имало възможност с успех да изпълнява целите си, посочени по-горе, а през март в следната година и в Лом с неговото благословение учителите открили неделно училище, което се посещавало от 250 ученици, слуги и чираци, като читалището в града помагало на бедните му ученици с книги, плочи и други потреби. След това той излязъл по обиколка из поменатите по-горе две епархии, придружен от архимандрита Симеона. В тази голяма обиколка той посетил в Ловчанската епархия Плевен /Вратчанска епархия/, Ловеч, с. Голям Извор, с. Калугерово, селата край Искър, Орхание, Етрополе, Златица, Гложанския манастир, Тетевен, Севлиево, а в Търновската епархия – Търново, Горна Оряховица, Лясковец, Капинския манастир и Елена и за Рождество Христово се върнал във Видин. Навсякъде той служил и държал проповеди, осветил някои църкви, ръкоположил свещеници, помирил враждуващи партии между стари и млади, насърчавал да се отварят на всякъде български училища и да се запазва миролюбие и вярност към правителството. За забелязване било, че населението навсякъде го посрещало с голяма радост и готовност да изпълни неговите пастирски съвети.
Във Видин той се научил за неприятните произшествия, станали в Цариград – за низвержението от патриарха на ловчанския Илариона, пловдивския Панарета и отлъчване от църквата на Илариона Макарипополски, загдето без позволение на патриаршията, само по настояване на българите служили в българската църква “Св. Стефан” литургия на 6 януарий 1872 г. и с това веднъж завинаги отделили българската църква от патриаршията, както и за заточението им в Измир и за освобождението им по настояването на руския посланик генерал Игнатиев и на българите в Цариград.
Привременният съвет уведомил за тези събития и видинската община, която била във възторг от постъпките на тамошните митрополити, за да скъсат веднъж завинаги с фенерската власт. И веднага общинският църковен съвет адресирал писмо до “Светия Български Синод” в Цариград, в което като споменава, че Видин е следил с голям интерес борбата, която в Цариград се водила за запазване на учредителния ферман и напълно одобрявал “решението един път завинаги да се отърват от непоносимото фенерско иго и да възобновят падналата народна църква, като всичко това запечатали с постъпката си на 6 януарий – “отслужване на света литургия в народната ни църква”. Те уверили “преосвещените старци”, че постъпката им на 6 януарий станала съгласно народното желание, че народът достойно оценил.
Понеже отлъчването от сан могло да разколебае останалите владици във вярност към българската кауза, както затова били поканени с особено послание и от патриарха, то видинската община намерила за нужно да поиска от своя митрополит уверение, че той ще остане докрай верен на даденото си обещание да бъде наедно с народа, даже ако го постигне низвержение от патриарха. И блаженний Антим дал това уверение, че “ще постоянствува докрай в обещанието, което е дал преди три години и никак няма да се отклони от поведението, което си предначертал, но ще остане за всякога съединен и свързан с народа, който добива вече църковните си правдини и остава свободен от патриаршеското иго”. След това видинската община се обърнала за същата цел и към софийския митрополит Доротея с писмо от 2 февруарий 1871 г. В това писмо, като говори за “проклетиите и низверженията против нашите страдалци старци” от патриарха, като последно оръжие на гръцкото духовенство и явявала цитираното по-горе обещание на митрополита Антима, общината се обръща към митрополита Доротея с питане: “Желаеме да научим и решението на Ваше преосвещенство, т.е. щете ли да си останете постоянен на постъпката, която сте направили преди години, когато в сериозни за народа ни времена развихте всичката си деятелност за в полза на народа ни? Щете ли да принесете и сега услугите Ви и способността Ви на отечеството и на църквата ни, които имат нужда от Ваше Преосвещенство?” и веднага след това изказала надежди, че “ние не вярваме, че ще се отделите от народа, уплашени от заплашванията и проклетиите на патриарха, проклетии неправедни, вдъхнати от жажда за пари, и за това достойни за презрение. Мислиме, че нашата община досега е дала доста знакове, че Ви почита, уважава и се труди колкото може по-вече за доброто състояние на Ваше Преосвещенство и за тези нейни чувства свидетелстват завчерашните писма до Ваше Преосвещенство и до берковската община. И за това не вярваме да отхвърлите нашата просба, за да оставите съединени с народа. И бъдете уверени, че и другите ще познаят Вашите услуги, и нашета община ще остане проповедница на тях, дето тряба”. До този митрополит по същия въпрос се отнесли и видните видински граждани Севастаки Ганзовянов и Илия х.Т.X.Цанов. И митрополит Доротей изпълнил просбата на видинци – останал верен на новата българска църква, както това се вижда и от други шест писма на Илия Цанов до същия митрополит, писани през юний и юлий същата 1872 г.
На 16 февруарий с.г. митрополит Антим получил телеграфическо известие от Цариград, че бил избран от привременния съвет за български екзарх. Това епохално известие възпламенило от радост видинските граждани и общината веднага се събрала на заседание, в което решила да изпрати до Негово Височество Великия везир следния адрес:
“Долуподписаните верни поданици на високославния трон на Негово Императорско Величество Султана, от видинската епархия, ний смирено идем да изразим пред Ваше Височество дълбоката признателност на народа за благосклонното разположение на честното ни правителство върху положението на българския народ. Известно е на Ваше Височество, че по висока милост Негово Императорско Величество Султана, благоволи да издаде високославния си ферман към българския народ, с когото даде край на българския църковен въпрос, обаче цариградската патриаршия упорстваше и искаше да унищожи някои точки от този царски ферман. Това упорство от страна на патриарха буди негодуванието на цял въобще български народ и принуди напоследък народните ни владици, със съгласието на всичките ни общини, след последно предварително уведомление на гръцката патриархия и без нейно позволение, да отслужат на 6 януарий божествената литургия в българската църква в Цариград. За да не би Ваше Височество да приемите, че тая постъпка е частна, ние смирените жители на видинската епархия прихождаме с настоящия адрес към Ваше Височество, да изявим, че както извършеното дело от страна на народните пастири е прието и удобрено и от нашета епархия, тъй също да Ви поднесем дълбоката си признателност, за благосклонното приемане на отправената до Ваше Височество, от българския събор депутация, за да ви уведоми за постъпката на народните ни архипастири, на която сте благоволили да дадете мъдрите си наставления, с които Ваше Височество засвидетелствате благосклоното разположение на честното ни правителство към верноподанния ни български народ. Като всепокорно умолявяме Ваше Височество за по-скорошното потвърдяване на екзарха и устава, молиме да бъдете благосклонни да приемите дълбоката признателност на верноподаните жители от видинската епархия.”
Този адрес, като давал всенароден характер на станалите събития и избор на екзарха в Цариград, сигурно е ускорил решението на въпроса за утвърдяването му, въпреки всичките пречки на патрияршията. И на 23 февруарий /ст. стил/ султанът утвърдил избора и се заповядало на блаженни Антима да замине за Цариград и заеме поста. А привременният съвет, веднага след това, наредил да се изпрати особена депутация във Видин, която да приветства новоизбрания Екзарх и да го придружи в пътуването му за Цариград.
Депутацията пристигнала във Видин на 7 март /ст. стил/ с особен правителствен параход, турен на нейно разположение и онова на Екзарха Антима от русенската валия Ахмед Расим паша, който при това препоръчал на депутацията на връщане да се отбие с Екзарха във всеки град покрай Дунава, за да благослови народа.
Във Видин депутацията била посрещната от първите граждани, а в митрополията – от учениците на видинското българско училище, държейки цветя в ръце и пеейки песни и екзарха Антима. При трогателна обстановка и хиляден народ, който изпълнил митрополийския двор, депутацията, начело на г. Георги Чалъкоглу, приветствала Екзарха с избора и между другото му казала: “След толкова годишни трудове и жертви българската православна и някога самоуправлявана църква пак се възобнови с благоволението на царското правителство, на което се дължи признателност.” И екзарх Антим отговорил, че той молил, когато се записвали кандидатите за екзарх, да го не поставят в листата, но като не било възможно и като волята Божия била да му се повери кораба на новоустроената църква, той се нагърбя с тежката мисия на кормчия на този кораб, който има да срещне големи бури и вълнения, но с Божията помощ и със съдействието на другите архиереи, както и на всички дейци, той се надявал да го запази невредим и да го води неуклонно към целта на неговото плаване, с което и щял да оправдае високото избиране, с което бил почетен. След това депутацията прочела на всеуслушание тескерето на Високата Порта и писмото на привременния съвет, с които се известявало, че изборът му за екзарх е утвърден от султана и се издала високата заповед за повикване и дохождането му в Цариград. Народът бурно приветствал първия екзарх на независимата българска църква и изказал дълбоко почитание към него. Радостта на видинските граждани е била голяма, понеже имали рядкото щастие да видят изпълнени всенародни блянове, за които те упорито се борили десятки години и техния митрополит да бъде Екзарх на българската независима църква. Те всичките весело се поздравлявали с големите успехи на народа, след толкова страдания, скъпи жертви и неправди. Учениците изпели многолетие в чест на султана, дошел в митрополията и губернатора Азис паша – поднесъл честитенията си. Екзарха й изказал сърадванията си за сполуката в борбата. Всенародното веселие се завършило с голяма гощавка, на която изказали прочувствени наздравици за султана, министрите му и екзарха Антима.
На другия ден екзарх Антим, придружен от архимандрита Симеона, потеглил за Цариград, като по пътя посети крайдунавските градове, където населението навсякъде му устройвало импозантни срещи и изпращания. Същите тържества станали по станциите Русе – Варна. В Цариград пристигнал на 17 март същата година. И тук посрещането му било истински народен триумф. Екзарх Антим, в отговор на изказаните приветствия и речи, казал бляскава реч, която завършил с думите: “Аз видях старци белокоси, които плачеха от радост, видях мъже, жени, които възпяваха освобождението ни от гръцкото иго и навред народът ми поръча да пазя фермана и да не отстъпвам от него и на йота.”
Тези народни задължения блаженни Антим изпълнил най-добросъвестно през всичкото свое светителстване на Български екзархийски престол, което се продължило от 2 април 1872 г., когато му бил връчен султански берат за припознаването на български екзарх до 17 април 1877 г., когато турското правителство му изпратило уволнително писмо от длъжността екзарх.
Само на него българският народ дължил закрепяването на своята национална църква и систематично подготвяне на общественото мнение в Европа и Русия за освобождението на България и от политическото турско иго. Нея той запечатил и със заточение от турското правителство на 17 юлий 1877 г. в Ангора, на Антима като най-опасен човек за турската империя, което траяло до края на 1978 г.

Из “История на гр. Видин и неговата област”

СТРАННА СЪДБА
Йоцо ЙОЦОВ

Странна е съдбата и още по-странен е пътят на “...най-учения по това време патриаршески митрополит” /според протоерей Йордан Василев/ Антим I в борбите за църковната независимост на българската екзархия.
Като студент в Московската духовна академия, бъдещият екзарх идва до убеждението, че българският народ трябва да служи Божието слово на родния си език.
Под въздействието на московският митрополит Филарет, Антим възприема идеята за разбиване на вековната традиция за триезичието в черквата. Двамата богослови достигнали до извода, че “...необходимо е Патриаршията да позволи на славяните да извършват богослужението на езика си, ако иска да се попречи по тоя начин на католишката пропаганда” /Орманджиев Ив., София, 1928 г. стр. 16/
Звездният път на великомъченика на православната вяра Антим, започва от старопрестолния Видин.
През м. декември 1868 г. той бил назначен от Цариградската Патриаршия за Видински митрополит и “екзарх на цяла Мизия” по време, когато верската търпимост на гражданите му е достигнала до най-високата точка на кипене! Те не са се примирявали и никога не са признавали налаганите им от Патриаршията гръцки владици. Защото всички досегашни – Кирил, Венедикт и Паисий били разгулни, нечестни и лицемерни и истински грабители, които задно с турците участвали в погромите над раята. Затова всички те, били позорно изгонвани от митрополитската сграда. Четвъртият грък –Калиник пък, бил заклан на олтара по време на богослужение в църквата “Св. Параскева” по заповед на Пазвантоглу – за пладнешки грабежи.
Тежка била задачата на Антим I пристигайки преди Коледа във Видин и представяйки пред местното епархийско управление берат, за административно съдействие. Посрещнали го сдържано. Дори малко враждебно!
Видинци, предприели нещо, което досега не се е случвало в църковната борба – устроили внушителна манифестация и подписали акт за пълно отказване от Патриаршията. Както и искане за отстраняване на Антим I, като Видински митрополит, наложен от Цариградската Патриаршия. Те нямали нищо против личността Антим, но не искали да го приемат като пратеник на Цариград, защото изпращаните от там йереи досега се оказвали обикновени “верски” кожодери. Верни съюзници на турските грабители.
В този момент на върховно изпитание, истинският родолюбив българин и пастир Стойко Владиславов застанал на страната на народа. Той на 5 декември 1868 г. обявил пред видинското гражданство, че се отказва от Патриаршията, а на другия ден отслужва тържествено богослужение в храма “Св. Димитрий” на български език. На 8 декември бил признат от видинското настоятелство за Видински митрополит и бил бурно аплодиран от гражданството.
С тъга, след богослужението той съобщил на видинското паство, че се налага за Коледа да бъде в Цариград за изключително важните дела на току що образувания български “Свети Синод”. Но той обещал да остави на възлюбените си миряни достойни заместници, който ще бъдат негови истински защитници.
През април 1870 г. той се завърнал от Цариград във Видни и въпреки, че пристигнал късно през нощта, цялото гражданство, начело с първенците на града, му устроили тържествено посрещане.
Огромна е ролята на Антим I за разобличаване и изгонване на католическите мисионери от Видин и защитата на православието. Влашкият католически свещеник Самуил Драгашин “свил гнездо” в някои “влашки” села по поръчение на епископ Силаги от Транскилвания, като залъгвал селяните, че ще им издейства големи данъчни облекчения.
В същото време “потекла река от пари от – цяла Австрия”, дори от император Франц Йосиф I, за построяване на голям католически храм във Видин. В село Кошава Драгашин бил в съюз с местния поп.
В борбата срещу католицизма и тяхното изгонване, Антим I имал поддръжката на руския консул във Видин Карандинжан и на всички йереи от енорията. Окончателното решение на проблема с католиците във Видин, поставила случката в с. Вълчедръм – Ломско. Местният кмет, истински комита, набил добре Драгашин и неговите придружители, събрал и изгорил всичките им книжа, изпроводил ги до края на селото и ги предупредил повече кракът им да не стъпва тука. След този случаи те веднага напуснали видинския регион. Така секнали католическите мераци на чужди емисари на “български” и “влашки” предатели, родоотстъпници и ренегати, да превърнат Видин в крепост на католицизма.
Последователна и неотстъпна защита на българската кауза, митрополит Антим I проявил и на 6 януари 1872 г., когато българските владици в Цариград извършили тържествена богоявленска служба, без да споменат името на Патриарха грък. Затова те били низвергнати и заточени от Високата Порта в Измир /макар и за няколко дни – б.а./ За този случай Патриаршията отправила писмо до митрополит Антим I, в срок от четиридесет дни да осъди постъпката на българските йереи.
Смелият и трезво мислещ патриот, макар и страстен защитник на верските канони, не отговорил на патриаршеското писмо и не осъдил братята си за “своеволието”!
Своето превъзходство над “силните”, Антим I твърдо и без страх, демонстрирал дори и пред правителството на Султана.
От 30 ноември до 10 декември 1876 г. в Цариград се провежда конференция на всички посланици с представители на Европейските сили – Англия, Русия, Франция, Австро-Унгария и Италия. На нея били извикани и патриарсите от православието – на арменската и гръцката църкви и екзарх Антим I за българите. Заставили ги да подпишат декларация, че техните народи са доволни от турското правителство. Тази конференция била само седем месеца след зверското потушаване на Априлското въстание, което възмутило цяла Европа. Българският екзарх още страдал по хилядите невинни жертви при разгрома му, както и за гибелта на личния му приятел, поета-революционер Христо Ботев. Като истински народен пастир, той твърдо решил, дори с цената на живота си, да не са отзове на поканата на турското правителство. Оправдавал се, че е болен. Но, султанските лекари доказали, че това е лъжа и той е напълно здрав! Шерифите му поднесли съставения от Митхад паша МЕМОАР за да го подпише. Антим I гневно им отговорил: “Правителството коли и беси, а аз ще му бъда благодарен. Не мога да подпиша!”
На увещанията на арменския патриарх да бъде по-примирителен, защото могат да го обесят, Антим I отговорил с гордост: “Когато обесиха Григорий IV, създаде се гръцко кралство, ако обесят мене, може да се създаде българско царство!”
Турското правителство не се решило да го обеси заради “шумната плесница”, но не му простило. Свалило го от екзаршеския престол на 17 април 1877 г., а на 17 юли с.г. го изпратило на заточение в Мала Азия.
Антим I поел пътя за каторгата с думите: “Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов, свободен живот!”
След подписването на Сан-Стефанския мирен договор, екзарх Антим I не е освободен от каторгата, “...защото бил причинил големи злини на турската държава”! След намесата на главнокомандващия на руската армия Великия княз Николай Николаевич и той бил освободен от заточението.
На 24 май 1878 г. цялото население на Видин и околията се стекли при село Видбол /дн. кв. на гр. Дунавци – б.а./. Начело с губернатора – руския полковник Нечаев, Петко Каравелов, архиереите и всички градски първенци то посрещнало тържествено своя велик духовен пастир. От Видбол до Видин народът обсипвал с цветя и венци големия българолюбец и мъченик.
Във Видин военният комендант капитан Атанас Узунов /1860 – 1887 г./, Цеко Нейов, Севастаки Гънзовянов, Петър Пигулев и други градски първенци го посъветвали за безопасност, за известно време да отиде в Калафат.
Екзархът отговорил спокойно: “Това не е достойно за мене, трупът на пастира трябва да падне там, гдето пада народ и войска!”
Той е избран за председател на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. като делегат от Видин и е един от бащите на Търновската конституция.
Учредителното събрание в Търново го избира за водач на българската депутация, която да се яви пред руския император в Петербург, за да изкаже благодарност на руския народ за освобождението на България.
Страстен поборник за тържеството на свободния човешки дух, Антим I се обявил срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър I, като стъпка в грешна посока.
За запазване авторитета на държавата и символите на националното единство, екзарх Антим I остро и безпощадно критикувал офицерския преврат и намесата на Русия в детронацията на княз Александър I Батемберг. Макар и руски възпитаник с явно благоразположение към великата северна страна, Антим I безмилостно бичувал разбойническата политика на Русия, за дестабилизиране на България и ръководството и на акцията за изпъждането на княза. Той директно, “тет а тет” обвинил ген. Каулбарс за създадената от него мрежа от заговори сред офицерството /включително и във Видин – б.а./, целящи създаване на ситуация за окупирането на страната от Русия.
На обвиненията ген. Каулбарс нагло му казал: “Вие не забравяйте, че ние ви освободихме от турците...”
Мъдрият духовник с християнско смирение и духовна чистота му отговорил: “Вие ни освободихте от турците, но сега кой ще ни освободи от вас...!”
Неравната борба с турски и гръцки поробители, преследванията и заточенията, разклатили здравето на Антим І. На 14 септември 1888 г. той получил втори удар, а на 1 декември, същата година, починал. На 2 декември Народното събрание провело траурно заседание в памет на скъпия покойник.
Голямата обич на екзарх Антим I към Видин и неговите граждани е засвидетелствана в неговото завещание:
“Во имя отца и сина и святого духа амин.
Сичките человеци са длъжни да имат винаги в душите си смъртта, от която могат да бъдат внезапно грабнати в ден и час, когато се съвсем ненадеят и неочакват нещо, което най-много трябва да помнят верующите твърдо в господа нашего Исуса Христа, който чрез устата на апостола си Павла ни учи и уверява, че сме временни пришелци на земята и че истинското наше житие е на небото.
Това споменание на смъртта ни прави да съзнаваме суетата на всичките земни блага и винаги да се молим, каем, бдим и да бъдем готови за оня час, когато настъпи да се преселим във вечността.
Блюдите, бдите и молите ся, говори Спасителят, не весте до когда време будет.
Като знаем това и се грижим да не ни застигне онзи час неприготвени към небото, при здрав дух и добра воля възблагонамерихме, да се разпоредим с убогото си имущество по свое собствено желание в настоящето си завещание, което е написано от нас саморъчно, скрепено с частния ни печат, ще бъде утвърдено по надлежен ред.
Сичкото си убого имущество разпределяме както следва:
...обсипания с дванадесет бели драгоценни камъни и носен на булото кръст, който ни се подари от покойния цар освободител Александър II и свидетелство от Българската народна банка от 15 септемврий 1888 г. под № 242 със стойност седем хиляди деветстотин деветдесет златни лева и четиредесет стотинки, завещаваме да се дадат на настоятелството на видинските български православни училища, което от своя страна е длъжно да продаде кръста и неговата стойност, както и оная на банковото свидетелство с лихвите му, заедно да употреби за постройката на едно девическо училище в подарената вече от нас на същото настоятелство за тая цел къща в куюмджуйската улица във Видин...
За изпълнители на настоящето ни завещание оставяме Н.В.ПР. Врачанский Митрополит г-на Константина и г-на Йончо Тончев от Лом, Никола Цанов и Димитър Златарев от г. Видин, които умоляваме да не се откажат и да се постараят за точното изпълнение на последната ни воля, изложена в настоящето ни завещание.
Тази е нашата последна воля относително имуществото ни.
А на сичките си християни, над които Дух Святий ни постави пастир, оставяме за последен път нашето благословение. Молим всемилостивия Бог да прости всички, които ни обадиха, от своя страна молим всички, които волею, неволею сме наскърбили, да ни простият.
г. Видин, 30-й септемврий 1888 година
Подписал
Видинский Митрополит Антим.
Свидетели:
Варненский и Преславский Симеон,
Архимандрит Антим В. Нешов,
Д. К. Златарев и Н. Цанов.
С написвание, подписвание и подпечатание на настоящето Видинский Епархиен Духовен Съвет удостоверява изложеното по-горе завещание на негово Блаженство Св. Видинскаго Митрополита Господина Г-на Антим I-й, утвърдено със собствений му подпис и печат, който устно потвърди съдържанието му, като каза, че всичко изложено в него, е последната негова воля.”
На 30 ноември 1891 г. Зеленото училище, построено с дарението на Антим І, приема първите си ученици

ЗАМЕСТНИЦИ
НА ЕКЗАРХА АНТИМА ВЪВ ВИДИН
Димитър ЦУХЛЕВ

Блаженни Антим и като екзарх на българската църква, и след уволнението му от екзархийския пост и заточението му в Ангора, което траяло до края на април 1878 г., е продължавал да заема митрополитската катедра на Видинската епархия и да се счита неин каноничен кириярх, но управлявал епархията чрез свои наместници и личен контрол. Тези заместници са след архимандрита Симеона, който през август 1872 г. бил ръкоположен от блаженни Антима за митрополит на Варненската и Преславската епархия, която щастливо управлява и до днес.