ПЕРЛА В ОГЪРЛИЦАТА

Първото певческо дружество във Видин от ноември 1873 година е лична инициатива на група младежи – самодейци. То е едно от най-ранните певчески дружества в България. В 1901 г. бива наречено дружество “Китара”.
Съществуващите по-късно хорове “Китара”, “Васил Левски” и “Ремсовия”, се обединяват през 1949 г. под името “Боян Чонос”.
Първи диригент на хора е учителят по музика, опитен педагог и организатор, Петко Трифонов.
През 1953 г. към хора се създава самодейна оперета. С успех се изнасят постановките “Цигански барон”, “Прилепът”, оперите “Продадена невеста”, “Бунтовна песен” под диригентството на Борис Георгиев – Чиняка, ръководител на хора от 1951 до 1961 година.
За диригент на хор “Боян Чонос” през периода 1961 – 1963 г., е назначен Георги Занев. Под неговото ръководство хорът изменя своя облик, издига се до равнището на професионалното певческо изкуство и се представя достойно на Републиканския празник на песните и танците във Видин.
От октомври 1963 до 1969 г. диригент на хора е Валентин Бобевски. През този период хорът постига много успехи. На фестивала на камерните хорове в Ямбол през 1968 г. камерният състав “Хармония” получава “Златната Диана”. На заключителния етап на Третия републикански преглед на художествената самодейност хор “Боян Чонос” и камерният състав “Хармония”’ са удостоени със златни медали и дипломи за изключителни художествени постижения.
От есента на 1972 до 1986 г. диригент на хора е Андрей Андреев. Това е един забележителен период от творческата биография на колектива.
Върховен момент в художественото израстване на хор “Боян Чонос” е участието му в Международния хоров конкурс в Ланголен – Англия през 1976 г. Председателят на международното жури казва: “Българите притежават отличен ансамбъл, сплотен, гъвкав, способен да откликва с висок професионализъм на изискванията на диригента. Водени безупречно от своя диригент – Андреев, те напълно заслужиха първата награда, показвайки всички прекрасни качества на своята известна певческа школа.”
Поставяйки основите на празниците на кантатно-ораториалната музика, през 1984, 1985, 1986 година хорът изпълнява мащабни произведения от световната музикална съкровищница.
През 1986 г., ръководството на хора е поверено на диригента Димитър Каноров. С участието си в Осмия международен събор на хоровете от крайдунавските градове през 1936 г. в Силистра, на концерта си в зала “България” в София /панорама на българското хорово изкуство/ и на концерта си в рамките на кантатно-ораториалните празници през 1989 г. хор “Боян Чонос” се представя блестящо.
Съставът прибави още една перла в огърлицата от международни успехи на родното ни певческо изкуство с участието си в международния хоров фестивал “Читта ди Нуоро” в гр. Нуоро, остров Сицилия – Италия и във Франция през 1938 година.
През всичките тия години на активно сценично присъствие хор “Боян Чонос” даде възможност за изява и на голям брой солисти – певци с отлични музикални и гласови качества, които дадоха всичко от себе си, за да доставят на публиката радост от съприкосновението с прекрасната музика. Незабравими ще останат имената на солистите Стоян Младенов, Атанас Цеков, Савина Илиева, Роза Пенчева, Севда Георгиева, Емилия Кръстева. Ксения Цекова, Елена Еленкова, Перка Миланова. Петя Стоенчева, Мария Колева, Димитър Йоцов, Димитър Сотиров, Боян Младенов, Иван Александров, Босилко Йорданов, Кирил Петров и др.
От януари 1992 година диригент на хора става г-ца Цветанка Върбанова. Същата година хорът сменя името си и вече е смесен хор “Видин” при читалище “Цвят”.

Рубина НИКОЛОВА,
организатор, читалище “Цвят”

ПЪРВИ СТЪПКИ

Първи стъпки видинският симфоничен оркестър прави още в началото на столетието. По инициатива на музикалното дружество “Китара” през 1919 г. се сформира малък любителски симфоничен оркестър с инструменталисти от дружеството. Постепенно към него се включват и музиканти от музикалната команда на Трети Бдински пехотен полк и той прераства в голям симфоничен оркестър. Негов диригент е Петър Михайлов – капел-майстора на военната полкова музика.
С малко прекъсване /от 1928 г. до 1931 г. диригент на оркестъра е Обретен Евстатиев/ Петър Михайлов ръководи оркестъра в продължение на много години, отказвайки се от всички парични възнаграждения. През 1932 г., по негова инициатива и тази на близкия му сътрудник Георги Ив. Паунов, симфоничният оркестър, който до момента е към дружество “Китара”, преминава към читалище “Цвят”.
През 1940 г. диригентската палка поема синът на П. Михайлов – Борислав Михайлов, назначен за военен капелмайстор във Видин. Благодарение на помощта и съдействието на композитора Петко Стайнов, през 1949 г., оркестърът става държавен с 22 щатни бройки.
През април 1949 г. симфоничния оркестър изнася своя първи концерт като държавен културен институт под диригентството на Б. Михайлов и концерт-майстор Петър Хаджиангелов.

Из спомените на Георги Ив. ПАУНОВ,
дългогодишен оркестрант, хоров диригент и общественик

ВИДИНСКА ПУБЛИКА
Христо ЛИШКОВ

На страниците на старите видински вестници можем да срещнем десетки рецензии, хроникални съобщения и снимки, свързани с театъра във Видин. И нещо повече – през 1919 г. във Видин е издаван вестник “Седмичен театрален лист”.
За видинския театър “Вида” са писали мнозина известни театрали като Иван Попов, Иван Димов, Константин Кисимов, Матьо Македонски и др. В тези публикации редом с похвалните слова и строгите критични бележки за театралните спектакли, срещаме почти винаги и много отпечатани редове за “благодарната, компетентната, прецизната, интелигентната видинска публика”.
В брой 17 от 1937 г. “Видински вестник” с редактор Александър Балкански, е публикувал статията “Видинската публика”, в която пише: “Ценейки театъра, като едно от най-силните средства за въздействие, винаги сме имали желание във Видин въпроса с подходящ театър да бъде уреден. Видинските граждани с настъпването на всеки театрален сезон са се надявали винаги, че най-сетне въпросът с техния театър ще бъде положително решен. За нещастие, подценявайки разбирането на видинската публика, за ръководители на видинскиа театрър са се нагърбвали хора, които не притежават нужните качества и способности, за да създадат сносен театър, да проявят една правилна и в унисон с времето репертоарна политика и най-сетне – да основат един сносен антураж. При това положение, което се повтаря всяка година, не могат да помогнат нито официалните органи, нито подкрепата на общината, нито поощренията и “даване” кураж от страна на заинтересовани вестници, в които се печати рекламата /афишите например/ на театъра.
Мизерно и низко с да се сърдим на публиката, че не посещава спектаклите. Видинската публика не може да смесва изкуството с благодеянието! Ако някой има нужда от пари за да живее, видинската публика с удоволствие би дала лептата си, но не желае да й бъдат натрапвани “стъкмени” пиеси и шкартирани изпълнители.
Истинските и издържани театри са намирали във Видин винаги отличен прием. И обратното, които са правили опит да се подиграват, са били бърже отстранявани и бойкотирани. Защо не се оплакваха навремето Хранов, Багрянов, Жандова, Матьо Македонски и др.
Съюзът на артистите с длъжен, имайки предвид взискателна видинска публика, да се занимае по-сериозно с този въпрос. Видин иска театър, който да бъде на нужната висота. Всякакви случайни опити могат да изгонят завинаги и най-непретенциозната публика от храма на Мелпомена.”

В-к “Старият Видин”, бр. 77, 25 октомври

ОТКРИВАНЕ НА НОВОТО КИНО “ЦВЯТ”

На 26 март 1939 г. при най-тържествена обстановка е открито в читалищната сграда новото кино “Цвят”.
По-възрастните кинозрители помнят и “старото” кино “Цвят”, което от 1927 г. се помещаваше в театър “Вида”.
Новото читалищно кино “Цвят” е открито с премиерата на филма “Шехерезада”.

МОЙТЕ ХИЛЯДА ФОТО-ИЗЛОЖБИ?
Богомил Петров

Невъзможноното е на път да се сбъдне. Поставих, без да съзнавам това началото на фотография в действие. От първата ми фото-изложба преди девет години, до последната за сега “777”-ма фото-изложба в деня на световния ден на водата – 22 март това усещате се развива все по отчетливо в мен.
Започнах с фото-изложбата на 12 март 1999 г. в ресторант “Дунавски вълни”, посветена на кръщявката на двегодишната внучка на Методи Нешев Беатрис. В нея участваха 63 фотоса, обединени от темата “Бъдещето е в децата – внучката Беатрис”.
И се заредиха всеки месец – фото-изложби, в които включвах снимки от страните на четири континента, които съм посещавал. Кутията на Пандора бе отворена в положителен смисъл. С мен бяха съграждани, близки, приятели, ръководители. Блгодарение на тях стигнах и до осъществяването на толкова желания от мен фото-маратон 31 изложби за 31 дни. Всеки ден се появяваха нови 33 фотоса, в които, беше отразен разнообразният живот на Видин. И така стигнах да 50-тата си изложба.
Моята стотна изложба беше с 1111 фотоса – 1000 от тях на малката Беатрис.
Къде ли не се появяваха моите фотоси? На най-невероятни места – кораба”Видин”, пещерата “Магура”, белоградчишките скали, на 351 м под земята в мина “Гипс”, Кошава, на връх Миджур – 2168м, връх Мусала – 2925м, на митичната планина Олимп – 2917м, във влака Видин – София, в автобус по същата линия, във видински училища и детски градини, поликлиника, болница, площади и други.
За мен една от най-сполучливите мои фото-изложби е фотоизложба 240 в Софийския дом на армията, посветена на 60 годишнината на почетния гражданин на Видин скулпура Ставри Калинов.
Изложба 300 бе на площад “Бдинци”. Съдържаше 300 фотоса. На същия ден премиерът на България Сакс Кобурготски и президентът на демократичната ни страна Георги Първанов подписаха в Брюксел договора за присъединяване на нашата Родина към Европейския съюз.
Ето и изложба 500 – моята въздушна изложба.
Най-високата ми фото-изложба 406 с 588 фотоса бе на 53м височина. Снимките бяха изложени във вертикална посока – от партера до покрива на обществена сграда. В една от изложбите си с включени в нея 814 фотоса, с 813 от тях бе обиколена изключителната като архитектурно постижение видинска църква “Свети Димитър”. Последната 814-та снимка бе пусната с балони на площад”Бдинци” от кмета на града по това време д-р Иван Ценов. Това беше по време на празника на града – Димитровден.
Изложбата 700 направих на връх Миджур. И времето беше с мен и моя дух – красиво, слънчево време.
Изложба 800 ще бъде отново на 17 май 2008 година /материалът бе подготвен за печат преди тази дата – б.и./. В моя живот 17 май има особенно, почти единствено място – на този ден преди 44 години аз поставих първия световен рекорд по вдигане на тежести в България – 140 кг.
Ще постигна ли мечтата си да направя своите 1000 изложби и бъда включен в книгата на Гинес /независимо от консервативното поведение на нейните създатели/., не знам, но знам че във всяка своя снимка съм търсил красотата на природата, човека и съм искал да оставя в паметта на времето от паметта на нашия град.

ХВАЛА ИМ НА ДАРИТЕЛИТЕ

В архивните документи на читалището, намиращи се на съхранение в Държавния архив – Видин се пазят множество свидетелства за дарителска дейност. Едно от най-ранните дарения е това на Видинския митрополит Кирил. На 21 март 1904 г., на събрание по случай празника на читалището – Цветница, председателят Н. Петков поставя въпроса за изграждане на читалищен дом. Митрополит Кирил пръв подкрепя идеята с думите: “Това решение да се тури в изпълнение още днес.” и веднага прави дарение за тази цел от 3 000 лв. За друго дарение на митрополит Кирил от 10 000 лв. в полза на читалището има данни в книгата на Г. Ст. Пашев “Златната книга на дарителите за народна просвета”, т. 2, 1923 г. Проследявайки строителството на читалищната сграда, започнало през 1926 г., преминало през кризата от 30-те години и II световна война и приключило през 1948 г., ставаме свидетели на широко разгърнало се дарителство.
През 1926 – 1927 г. Видинска градска община, видинска банка, Акционерна банка “Богатство”, Видинска търговска банка, Министерството на благоустройството, черковното настоятелство при черква “Св. Димитър”, Видинска окръжна постоянна комисия, съдилищата и частни дарители подпомагат читалището с общо 55 254 лв. През 1927 г. Популярна банка – Видин подарява 50 000 лв.
За своя роден край милеят и много бивши жители на Видин. Дарение от 10 000 лв. прави през 1930 г. Георги Добринович. Видинската дружба в София не остава настрана и дарява 1 000 лв. през 1935 г. През същата година читалището получава крупно дарение по завещанието на арх. Никола Пигулев в размер на 100 000 лв. Поради нужда от средства за разплащане по строителството на читалищната сграда през 1940 г., настоятелството изтегля тази сума. Три години по-късно средствата се възстановяват, за да се ползват според волята на завещателя – от лихвите да се купуват книги за читалищната библиотека.
През м. август 1944 г. адвокатът от Видин Евстати Попов подарява
9 000 лв. Друг адвокат – Д. Станишев, защитавал интересите на читалището по гражданско дело през 1946 г. се отказва от хонорара си.
Видинските занаятчийски сдружения – текстилно-бояджийското, кожаро-калпакчийското и въжарското – през 1937 г. даряват 20 000 лв. за строителството на сградата.
По своеобразен начин в построяването на читалището се е включило населението на Видинско.
Читалищното настоятелство отпечатва през 1923 г. марки – “тухлички” от по 1, 2 и 3 лв. на обща стойност 500 000 лв., които се пласират чрез държавни учреждения, културни дружества и частни лица в сградата. Средствата от обособения по този начин фонд “тухлички” са ползвани за довършване на сградата.
Обзавеждането на читалищното кино “Цвят” също става с прякото участие на видинчани, които закупуват столове или предоставят средства за тази цел. В знак на благодарност, настоятелството решава да се набавят надписи с имената на дарителите, които да се прикрепят на столовете в читалищното кино.
През целия период на своето съществуване читалището получава големи дарения от книги или средства, предназначени за закупуване на книги. През 1913 г. Соломон Аладжем подарява една етажерка с 368 тома книги за читалищната библиотека. Никола Пъдарев – дългогодишен народен представител от видинския избирателен район, подарява през 1927 г. 50 000 лв. за създаване на фонд “Н. Пъдарев”, с лихвите от който ежегодно да се закупуват книги за читалището.
Книги и шкафове на стойност 300 000 лв. подарява бившият председател на читалищното настоятелство Никола Петков.
Параскева Христова, съпруга на Игнат Христов – магистър-фармацевт от Видин, след неговата смърт подарява през 1932 г. 396 тома книги и списания заедно с шкафа, в който да се съхраняват.
В памет на своята починала дъщеря Нора Пизанти, през 1936 г., Челеби Пизанти подарява пиано, а в продължение на няколко години подарява по 100 тома художествена литература годишно за библиотеката на читалището.
В отговор на апел от читалището за подпомагане, за увеличаване и разнообразяване на книжния фонд на библиотеката, през 1947 г. Стоян П. Задгорски внася по сметката на читалището 100 000 лв. за закупуване на книги. В послепис на своето писмо до читалището дарителят отправя молба “на настоящето да не се дава гласност”.

Светлана КРЪСТЕВА,
Държавен архив – Видин

***
На 26 октомври 1935 г. читалищният театър откри театралния сезон с “Възкресение” от Л. Н. Толстой. Представлението биде предшествано от сбита и отмерена реч на гимназиалния учител г-н Кръстев върху значението и нуждата от театъра като едно възпитателно средство. След него поднесе приветствие г-н Стефан Киров, председател на Съюза на артистите в България.
Хубавата игра на артистите биде заслужено преценена и бурно аплодирана от публиката.
Ние пожелаваме успех на ентусиазираните служители на театралното изкуство за по-вече просвета и радост на мил, роден край.

/Видински общински вестник, бр. 173 от 1935 г./