КРАЧУН ВОЙВОДА

Живеели хората в мир и сговор в близост до Врелото. Къщичките били наредени точно там, където двете реки събират водите си. Денем мъжете работили нивите в Робовица, а жените гледали градините. Вечер постове заставали в теснината на двете глами, за да пазят спокойствието на бедните жители. Дори овчари и козари прибирали стадата си.
Минавали година след година. Нивиците едва давали по малко жито и картофи за прехрана. Деца се раждали, огласящи Заеч с лудориите си. После ставали мъже, ръцете бързо загрубявали от коравата, камениста земя, бръчки покривали високите чела. Вечер стояли на пост край селото, а жените плетели топли фланели, чорапи и ръкавици от вълната на овцете, гледали деца и внуци.
...Настъпили размирни години. След големите пожарища край скалите, турците по-често навлизали по поречията на реките. Опожарявали цели села, ограбвали къщите, отвличали невестите и момите.
Било десетина години след опустошаването на Зелени град. Една сутрин, малко след изгрев слънце, откъм долината се вдигнал шум. Мъжете изоставили дървените рала с току що впрегнатите волове.
- Турци...
Мълвата бързо се разнесла из селото. Някои побягнали към гъстите гори на Заеч, други се скрили из върбалаците към реките. Съпротивата била безсмислена.
Лумнали пожарища. Първите къщи край пътя били запалени. Тревожни писъци се разнесли. Кой където бил заварен – там намерил смъртта си. Към обяд пушекът засенчил слънцето и то станало виненочервено. Грабителите натоварили плячката на каруците и избягали по посока на Зелени град, откъдето идвали.
Лична мома била Звезда. Цветето и гордостта на селото.
Когато наесен се задомила с Крачун, всички си казвали: “Лика – прилика са си.” Крачун също бил личен момък. Снажен и красив, силен и смел. Щастливо живеели младите в новата си къща. Сутрин Звезда весело нарамвала менците и отивала на Врелото с дружките си за вода. Кобилицата немирно се заигравала на заобленото и рамо, а плитките на черната коса танцували, развявани от утринния ветрец. Моминският смях бил звучен, сочен и чист като водите на поточето. И така – ден след ден...
Докато в една такава свежа и тиха утрин не дошла бедата.
Безгрижно подскачали девойките по неравната пътека.
Чул се писък. Ненадейно, силно, тревожно. Звезда извикала: “Турци!” И девойките наскачали из шубраците. Но Звезда хванали. Хванали и други моми, все гиздави. Проклятия и молитви огласили тишината. “О, Господи – повтаряло ехото. – Вдън земята погълни ни, превърни ни на птици, само да не гледаме срама си!”
Разбрал Крачун. Онемял от злоба и болка. Очите му огнени станали, ръцете му – дваж по-силни, краката му – неудържимо бързи. Същата вечер изчезнал от селото.
Минали много години. Турци все по-често нападали беззащитното село. Затова хората започнали да се преселват по-високо в балкана. Някои тръгнали със Станой, братът на Крачун, по коритото на голямата река. Разказват, че те създали село Стакевци. Други пък последвали сестрата на Крачун, Латина. Те са, които образували Латининград. Имало и такива, които потърсили убежище в Гламата, в Немия се заселили. И старото селище полека – лека запустяло.
А после... дошла мълвата за юначен българин, който кръстосвал тукашния край, около Белоградчишко. Особено страшен бил за турските кервани. Тук минавал главният път. Избивал той водачите на кервана, а богатството носел на бедните. Кръстосвал Крачун от баир до баир, от дол до дол, от село до село. Но за младата невеста Звезда нямало никаква вест.
По същото това време турците строили голяма крепост до Зелени град, а във Видин пашата правел дворци. За строежите трябвали много пари, ето защо бил наложен нов тежък данък – десятък, изплащан в злато. Който не плащал, бил тежко наказван.
Един от пътищата, по който се извозвала плячкосаната стока, минавал край Зелени град, по поречието на реката, пресичал праужката мера, после Врелото и стигал до Равни кладенец. Там разпрягали конете, хората да отпочинат. Затова местността носи името “Пладнище”. После тежко натоварените каруци затрополявали по черния път на Рътлината, за да се спуснат до Зайчар и Ниш. Този път, сега почти неизползван и трудно проходим, защото е обрасъл в тръни, се знае като “турски” път, а кладенчето край него – “турското кладенче”.
Тук именно било царството на Крачун войвода. Във високото, в местността “Трапа”, били овчарските кошари. При тях отсядала дружината, докато в по-ниското, в теснината, наричана “Козарска падина” изчаквал турските кервани, за да ги нападне.
Тази била причината да намалее притокът на богатства във Бъдин града. Ядосал се люто пашата. Войски изпроводил. Дни и нощи търсели юнашката дружина на Крачун, но напразно. Решил тогава пашата да изпрати при Крачун човек, за да се уговорят за мир.
Било на заник слънце. Връх “Мазник” пуснал тежка сянка. Край запустялото село пасяло стадо овце. Откъм “Заеч” се обаждали медните звънци на козите. Турците спрели на ливадата. Пратеникът се отправил към заобления студен камък до кладенчето. Там било мястото за среща. Крачун дебнел от храстите. Като доближил до турчина, оставил оръжието си на земята. Същото сторил и турчинът.
- Седни, войводо, да поговорим – пръв рекъл той. – Пашата бдински личен поздрав и армаган ти праща.
- Не мога да седна, ефенди. Сърце ми не трае, снага ми е неспокойна, когато турчин до мене има. Кажи, ефенди, какво иска от мен пашата бдински?
- Крачуне, мир, мир иска пашата. Стига погубва нашите аскери, стига ограбва нашите кервани.
- Вие размирихте земята ни, ефенди, а ние не грабим. Искаме да ви прогоним и в мир да живеем.
- Крачун войводо, много си смел и юначен и паша бдински на служба в двореца те кани.
Отказал Крачун. И си тръгнал. Но го достигнал глас:
- Паша бдински ти праща поздрав от младата невеста Звезда! Здрава и читава е тя в харема. – Крачун замрял от вълнение. – Послушай ме, непокорни войводо – продължил да говори пратеникът. – Пашата заръча, че Звезда ще освободи и до теб ще я изпроводи.
Крачун бил все така омаян от изречената вест. Отговорил:
- Добре, ефенди, добре. Но кажи на пашата бдински заедно със Звезда писмо да изпрати. Да даде дума, че турски крак тук повече няма да стъпи, турски керван няма да мине и няма да има повече грабежи и убийства!
Заселил се Крачун заедно с другарите си по протежението на реката. Заживял мирно и тихо. Звезда народила деца, а и другите четници създали дом.
Сега селото носи името на войводата.
Крачимир – едно китно малко село, с хора работливи и все още само видимо покорни.

Из книгата “Искри от огнището – легенди и предания от Видинския край”