КНЯЗ ШИШМАН ІІ /1323 – 1332/

За живота и дейността на княз Шишмана II не са се запазили никакви сведения. Но изглежда, че когато баща му го поставил на Бдинския деспотски престол, той е бил малолетен. Затова и цар Михаил му назначил опекун брата си Белаура. Скоро, обаче, след това той е напълнил исканата възраст и поел управлението на княжеството, а Белаур отишел в Търново, където в 1330 – 1331 г. играл важна роля в политическите работи на страната. В своето управление той продължавал политиката на баща си – пълна преданост към Търновския двор и добри отношения към родствения му сръбски крал Стефана Уроша ІІІ, макар този последният да е бил във враждебни отношения с баща му, цар Михаила. Това ясно се вижда от войната, избухнала в 1330 г. между България и Сърбия, в която княз Шишман безспорно държал пълен неутралитет, когато могло да се очаква, че той ще помогне на баща си, като нападне Сърбия откъм Пирот. Този неутралитет запазил за него Бдинския престол и след погинването на баща му на 28 юлий /ст. стил/ същата година при Кюстендил, понеже победителят Стефан Урош III, след като настанил на Търновския престол майка му Неда и брата му Йоана Стефана, с нищо не засегнал неговото деспотство, което в никой случай не би останало, ако през време на войната той бе взел участие в нея или изобщо е държал враждебно поведение към Сърбия.
Така княз Шишман II се задържал в Бдин в продължение на 8 – 9 години. През това време той в църковно отношение запазил старото положение, т.е. митрополитът му продължавал да се счита зависим от Константинополския патриарх, въпреки очакването, че след като баща му станал български цар, тази зависимост ще се прекрати в полза на Търновската патриаршия .

Това се потвърдява и от споменатия по-горе ектесис на императора Андроника ІІІ или Млади /1328 – 1341/, шуря и съюзник на цар Михаила, който още в началото на царуването си се развел с жена си Неда и се оженил за сестра му, жената на Тодора Светослава, Теодора. В този ектесис, издаден наскоро след възцаряването му, имераторът е поместил всичките български митрополии, които влизали и в ектесиса на дяда му Андроника II, само с изключение на Проватската митрополия. Бдинската митрополия е представена в повишен ранг – от 85 на 79 в реда на гръцките митрополити. Това внимание на имератора към Бдинската митрополия, което безспорно подхранвало честолюбието на митрополита й, е било сторено с видимата цел, щото на всяка цена да се задържи тази катедра за Константинополския патриарх, за да може Византия чрез своя митрополит да упражнява известно влияние в Бдинското деспотство и да получава известен паричен трибут от нея, както това се вижда и от едно синодално определение, подписано от патриарха Исая /1323 – 1330/, в което са обложени разни митрополии с годишни парични трибути. Наистина, в това постановление фигурира само Пловдивската митрополия, а всичките други български митрополии, в това число и Бдинската, не са споменати. Но това е станало не по бедност на Бдинската митрополия, понеже в това време тя се е считала за богата епархия, но като външна, в чужда страна митрополия.
В 1331 г. в Търново избухнала революция против царица Неда и цар Йоана Стефана, които избягали заедно с Белаура в Сърбия, а българския престол заел Йоан Александър /1331 – 1365/, син на деспота Страцимира и деспотица Кераца /в монашество Теофана/, дъщеря на стария бдински деспот Шишмана І.
Този преврат предизвикал голямо смущение и в Бдинското княжество и княз Шишман II решил с оръжие в ръка да изгони новия цар и възстанови брата си Йоана Стефана и майка си Неда на Търновския престол. В Бдин дошъл от Сърбия и чича му Балаур, навярно по заповед на крал Стефана Уроша III, за същата цел, понеже сам той не можал да даде никаква помощ, като зает в това време с военни действия в Македония против Андроника ІІІ. И в следующата 1332 г., когато цар Йоан Александър се намирал в поход против Византия и бил разположен около гр. Айтос срешу Андроника III, княз Шишман и Белаур със значителни войскови сили нахлули във владенията на цар Йоана Александра и подигнали в Западна България контрареволюция, която взела широки размери и се придружавала с големи грабежи и разорения на страната, види се, за да сплашат населението и го преведат в покорност.
Тези действия на княз Шишмана II решили неговата и на деспотството му съдба. Цар Йоан Александър бил прннуден, като се научил за тези революционни движения, да преустанови военните действия и неочаквано за неприятеля влязал в преговори с императора Андроника III за мир и докато траяли преговорите, отделил тайно голяма част от войските си, размесени с много татари и ги изпратил да потушат революцията и да завземат Бдинското деспотство. Изпратените войски бързо потушили въстанието и окупирали Бдинското деспотство, като Белаур избягал в Сърбия, а княз Шишман II, заедно с Бдинския митрополит – зад Дунава, при татарите, след което победоносните войски, като оставили малки части в деспотството, върнали се в лагера при цар Йоан Александър и той веднага прекратил преговорите за мир и подновил войната, разбил императора Андроника III и го заставил да сключи мир.
Княз Шишман II не можал вече да се върне в Бдин, а останал дълго време при татарите. Сетне избягал в Константинопол. Когато цар Йоан Александър се научил за това и поискал от императора да му го предаде, като “голям негов враг, за да го убие” или “със сила ще го вземе”, “защото не може да бъде приятел и съюзник на византийците, когато те хранят най-големия му враг”, но Византия след дълги съвещания, отказала да го предаде, а той наскоро напуснал Константинопол, навярно по заповед на правителството и отишъл в Неапол при родственика си по майка крал Роберта и постъпил на служба под името Людовик, като при това се оженил и за незаконната дъщеря на същия крал Роберта. За неговото пребиваване в Неапол са се запазили три документа в Неаполитанския архив.