ВИДИНСКАТА КААЗА

Тази кааза имала център гр. Видин, 64 села и махали с 55 243 жители, от които 41 783 немюсюлмани и 13 455 мохамедани. От това население в гр. Видин живяли около 20 000 души, повечето турци, а по-малко немохамедани. Градът имал 3 395 къщи и 1 593 дюкяни, 132 магазини, 13 ханища, 5 бани, 2 мелници, 40 фурни, 11 табакхани, 47 кръчми, 12 полицейски участъци, 21 топханета, 1 джебхана, 1 телеграфна станция, 2 болници, 2 фабрики, 3 казарми, 1 корабостроителница, 28 хамбари за храни, 1 държавен конак, 1 съдилище, 1 митница, 1 градски часовник, 1 медресе, 12 училища, 7 текета с гробници, 3 казина и гостилници, 1 хавра, 2 църкви, 1 католическа църква. Турското населенине в него значително се увеличило от 1852 г. насам с татари и преселници от гр. Белград /1862 г./. С последните били преселени във Видин и знаменитите предводители на друзите. Между тях били и някои от водителите на Ливанските проходи, които някога навявали страх на белградските християни, а именно: Хюсеин бей от Антец, Шумбле Юсуф от Арматур, Хали Арна от Рушайни, Абдулах Елаканли от Бейрут и др. Те били настанени в бившия конак на Пазвантоглу. Във Видин през това време бил заточен Искендер бей, княз на Аслом, известен кюрдски революционер, когото Англия, Франция и Високата Порта съвместно заловили. Той се носил по европейски и в града се ползвал с пълна свобода и даже заемал почетна длъжност – президент на видинския углавен съд. Подобни случаи могли да се срещат само в Турция. Но без да гледа на тези почести и привилегии, той се опитвал на няколко пъти да избяга.
Видин в това време, като типичен турски град, според описанието на Ганс Вахенузен, имал твърде неприветлив вид, мръсни и криви улици, ниски къщи и дюкяни, отвратителни локви кръв в месарския квартал, на който приличали и другите квартали и площади, които заразявали въздуха със своите смрадни изпарения, оглушителен шум от коли, запрегнати с волови и биволи, мостове, на които може човек да си строши краката и главата, тесни и никога неосветени завои /кюшета/ и най-после пълно отсъствие, както и по-рано, така и сега, на канали, места за обществени разходки, хотели и други удобства и вместо тях значителен наплив на мръсни, нахални просяци, цигани и други подобни пролетарии, които тичали подир пътешественика по всичките улици и даже до сарая на пашата. Тази обща неприветлива картина на Видин е изрисувана в отделни пейзажи, в които, обаче, проблясват и някои хубави страни и от бележития съвременен пътешественик професор Каниц, който на два пъти е посетил града и по-длъжко време е престоял в него.
Видинските граждани се възползували от хати хумаюна да си образуват и особена българска църковна община. Тази община от 1864 до 1869 г. имала чисто градски характер и се грижила само за църковно-училищните дела на българите в града. Тя не е била призната и за юридическо лице, а съществувала под формата на “църковна епитропия”, управлявана от епитропи, избирани от еснафите. Но в 1869 г. тя почнала постепенно да разширочава своите функции и по отношение на епархията и в 1870 г., след излизането на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия, вече се оформила във видинска българска община, която била припозната за юридическо лице. От това време видинската българска община станала средоточен център, който давал импулс на църковния живот не само в гр. Видин, но и в цялата епархия. Тя взела живо участие в общоцърковния живот на българския народ и всячески подпомагала неговото преуспяване. Грижила се за развоя на учебното дело във Видин и поддържането на учителите, старала се за поддържането на църквата, търсила и откривала източници за материални средства за нуждите си, понеже не получавала от правителството никакви субсидии. В това отношение особено се грижила да се сдобие с недвижими имоти – ниви, лозя, дюкяни, магазини, къщи и др. Грижила се за правилното събиране на църковните доходи – от венчила, които във Видинската епархия възлизали през 1871 – 1872 г. на 17 662 и др., обръщала внимание и вземала мерки за верското и моралното подобрение на видинските граждани, като ги предпазвала и от разни пропаганди и др. морално-религиозни дефекти, издавала разпоредби за отношенията на гражданите към църквата и редовните им задължения към нея, като дори не пропускала да следи и редовното им посещение на църковните служби, през време, на които е съобщавала на населението за всичките по-важни мероприятия и наредби, било по общоцърковния живот, било от местен интерес, утвърдявала уставите и наредбите на местните еснафи и читалището “Цвят” и те получавали за организираните им членове и въобще за обществото силата на закон, утвърдявала изборите на училищните настоятелства и в другите каази, както например ломското училищно настоятелство, избано от местното читалище от 9 лица, направила усилия да урегулира и опрости някои народни обряди и обичаи, за да предпази населението от икономически разорения. В това отношение особено е характерен нейния публичен правилник за сватбите под надслов “Указание за сватбите, които ще стават за напред във Видин. Съдържанието на този бележит документ е следното: “Защото на днешно време във Видин съществува един отдавнашен обичай, по когото стават сегашните градски сватби, обичай, който е познат всекиму, че колкото от една страна е съвсем неприемлен и си няма място ни най-малко, толкова повече от друга страна е вредителен, понеже днес да стане някоя сватба, от който клас на населението и да бы была, тя изисква губение на цяла неделя дни и още твърде огромни разноски. Ако прегледаме добре, ще видиме, че много от хората по причина на оженванието по тоя начин, не подир много време, се побъркали добрия вървеж на работите си и са останали несъстоятелни, като са опропастили почти целия си капитал или по-голямата част от него за едно развеселяване от 4 – 5 дни.”
“Видинската община, която винаги когото гледа, поправи такива недостатъци, като узе пред очи това нещо и го намери неизгодно със сегашните обстоятелства, благоразсъди да начертае за понастоящем един кратък повод /правилник/, според когото да стават сватбите занапред, когото днес предложи на общо удобрение или отхфърляние на еснафите от града, съдържанието на когото е както следва: …”

***
Видинската община започнала да се грижи за постройка на нова църква на мястото на старата дървена “Св. Димитър”, която била на срутване. Затова още в 1855 година започнали постепенно да събират материали и да ги трупат около старата църква, а след хати хумаюна – закачили за пръв път на камбанарията си и камбана наместо старото дървено клепало, което само се позволявало от турската власт дотогава. Но звъна на новата камбана, който за пръв път тържествено свиквал видинските християни на богослужение, съвсем не се харесал на турците, понеже засланял гласа на техния ходжа. Затова една нощ те извадили езика на камбаната и когато българите се опитали да турят нов, ги заплашили, че ще разрушат църквата им, ако отново започнат да звънят. Така камбаната останала да виси без език и се повдигнали големи тревоги за нея, докато най-после българите не замолили да се намеси във въпроса и австрийският консул. И действително консулът фон Шулц се застъпил пред мютесарифа да позволи да се поправи камбаната и да се звъни с нея. Позволението било дадено за голяма радост на българите. Камбанният звън се разнесъл на първия ден на Рождество Христово в присъствието на самия консул и ги викал на богослужение. От това време вече камбанният звън не замлъкнал и винаги напомнял на българите, че всяка реформа, даже най-малката, те трябва да я извоюват с упорити трудове и настоявалия, при всичките затруднения, които срещали от всичките страни – турски чиновници и население.
Чуждите общини в града в това отношение стояли по-добре. Еврейската община във Видин имала своя хубава синагога и то в средата на крепостта, не далече от турските казарми, а католиците, макар и малобройни, с усилията на мисионерите, изпратени от влахо-униятският унгарски епископ, който живеел в Гросварден, успели да построят една временна малка църква, която приличала по-скоро на хамбар, а не на църква. Близо до тази църква се намирал някакъв камък, поставен, според завещание, с железен кръст и с надпис на него: “А сеsta s croea darnito o intru malirea rui Domne dieei comunitalei romane gr. Cat. Dui Vidinu 1869.” За постройка на нова, по-хубава църква, австрийският император Франц Йосиф бил осигурил доволно значителна сума, но къде са отишли и какво е станало с тези пари – неизвестно, понеже такава църква не е била построена. По-сетне католиците купили една обикновена паянтова къща в крепостта и я превърнали в църква, която съществува и до днес.
Търговията във Видин през това време, поради малкия внос и износ от него, била твърде ограничена. Изнасяли се от него кожи, вълна, масло, жито, царевица, смрадлика и др., а се внасяли колониални, памучни и вълнени стоки, машини, домашни съдове, брашно, желязо, стъкло и др.
Във военно отношение Видин запазил първокласното си значение на укрепен град. В него винаги стояли четири канонирски лодки, които носили на кърмата и носа по един топ за военна охрана на крайбрежието, а зиме се прибирали на зимовище в канала му, заедно с турската Дунавска флотилия. Гарнизона в него в мирно време се състоял от 3 000 души редовна войска, под командата на генерал-лейтенант, независимо от артилерията, която съставлявала особено отделение – обсаден парк, под върховното командуване на същия генерал. Крепостите били в пълна изправност и военните боеви материали – в изобилие. В случай на нужда, докарвали се подкрепления, които лете обикновено стояли на лагер на един час разстояние, на север от крепостта на доволно висока равнина, наедно с местния гарнизон. Пътят за лагера минавал през пустинните турски гробища, изпълнени с кучета и които в сравнение с българо-християнските такива, съставлявали рязка противоположност. Гробовете на последните били повечето украсени с цветя и паметници, в подножието, на които горели фенери, кандила с антична форма, а самите паметници били направени във вид на назъбени звезди или големи кръстове, покрити с надписи на всички езици – даже на немски и маджарски, които представляват богат материал за изследване или напомняли със своите форми на старо-шотландските паметници, с три релефни кръста на цветист фон. Малко по-нататък от турските гробища се намирало мястото на видинския военен лагер. През лятото на 1862 г. в турския лагер се намирали 6 000 низами и част кавалерия, под командата на Сюлейман паша. Турският лагер, ако на него се гледало отдалеко, представлявал за очите приятна гледка. Ред зелени палатки се простирали на голямо пространство, а пред тях разположени множество кладенци с високи, висящи във въздуха хоптерита. Изобилието на вода в лагера било потребно в религиозните обреди на мохамеданите и съставлявало за тях крайна необходимост. На върха на едно “тепе”, по стар турски обичай, била разположена палатката на главнокомандващия Измаил паша, само че тя винаги се намирала вън от лагера и входа в нея се намирал на противоположната й страна. Във войниците се съглеждала особена ревност към военното дело, понеже постоянно се упражнявали във военни пушечни приоми. Щикът, против когото старотурците най-много въставали, бил напълно въведен. Въоръжението и продоволствието на армията било напълно удовлетворително, също и облеклото. Но заплатите не им се изплащали, поради липса на пари в държавната каса. Ако някога се получавала известна сума от Цариград за войската, то веднага конака се отрупвал от тълпа държавни частни кредитори на пашата и за войниците нищо не останало от нея и те трябвало да чакат 18 – 20 месеца, за да получат нещо. Но тази некоректност никак не влияла на тяхната преданост към султана и всяка вечер те отправяли към небето молитви за неговото здраве, придружени с такива оглушителни звукове на военната музика, че далеко се разнасяли. Но бюджетният оклад на пашата за разкошния му харем и служебния щат е бил огромен, при всичко, че Сюлейман паша, както и много други губернатори, не притежавал никакво образование и вместо подпис поставял на официалните книжа своя печат. Той не бил доволен от около 108 000 златни лева годишна заплата, но прибягвал към странични доходи – рушвети, глоби и др.

***
Земледелието във Видинския санджак, както и в цяла България, се намирало в първобитно състояние. Многовековното господство на турците не е привнесло в него никакви подобрения. Българите продължавали да обработват земята по същия начин, както това са вършили дедите им в XIII и XIV в., даже в някои отношения са отишли много назад. По-голямата част от земята останала в треви и бурени. Причините за това се криели не в отсъствие на трудолюбие, за което лош пример са давали турците със своята пословична леност и като господари са очаквали да им се донесе всичко наготово от раята, но в голямото невежество, сиромашията и многобройните тежки данъци, с които народа е бил отрупан и които заглушавали в него всичките добри чувства и добри отношения към окръжаващата го обстановка. В реда на тези реални причини е стояло и друго едно, при това най-главно, препятствие – отсъствието на право на владение на земята.
В Турция всичката земя, както казахме и по-рано, се считала земя на султана, който я раздавал под наем на раите за обработване със задължения да му дават десятък и др. даждия от нейните произведения. При това, раздаването на земята ставало не направо от властта, а чрез спахиите и тимарите, между които е била разпределена повечето земя, като само тук таме се срещали участъци, които принадлежали на короната и земледелците са били длъжни да плащат не само онова, което се следвало на правителството, но и многобройни даждия в пари, натура и труд на спахиите и тимарите, а по отношение към земята, те нямали никакви връзки с нея, били чужди за нея и всеки път тя могла да им се отнеме от правителството или спахията и даде на други. Но от реформения период /1856 г./ насам това положение започнало постепенно да се изменява към подобрение. Турското правителство имало големи нужди от храни, за да подържа сложния бюрократически строй на своята държава и големите военни контингенти в Туна вилает. Тези нужди му наложили да направи известни подобрения и на земледелието, като главен източник за тези ресурси.

***
Митхад паша предприел учредяване на земледелческа каса като съществена и ефикасна мярка, която могла до известна степен да удовлетвори нуждите на земледелците от кредит. Но за учредяването й той се нуждаел от съдействието на български представители на угнетената рая в турските селища и пред всичките власти. Но от тях той срещнал противодействие, защото, те с учредяването на касата, губели най-добрите си среди за пласиране на капиталите си. Чорбаджиите твърде откровено отговорили на грозния управител, че те живеят от процентите на своите капитали, които с откриването на касата не ще им донесат повече от 12% в годината и естествено ще прибягнат за заеми. Но когато пашата, без да гледа на това, че той щадил чорбаджиите – тези главни турски полицейски оръдия, намерил възможност да открие касата, та, чорбаджиите, за да парализират действията й, започнали да заемат от касата пари с 12%, а ги раздавали на земледелците по 18 и 20%. Но при това касата закрепнала и значително подобрила положението. За да увеличи капитала й, мимо желанието на чорбаджиите, Митхад паша прибягнал към помощта на самите земледелци. За тази цел той постановил, че на всеки владелец на орало ще раздаде част от необработените държавни земи и количество царевица за посев със задължение да се засява и добитата царевица изцяло да се продава в полза на касата, като срещу това касата се задължавала да дава на земледелците заеми със законни проценти, т.е. 12% годишно и 10 до 20% погашение. По този начин Митхад паша сполучил да увеличи капитала на касите за целия Дунавски вилает до 200 хиляди турски лири или 4 600 000 златни франка.
След това Митхад паша обърнал внимание и на друго зло – картелирането на търговците за храни да закупуват новата реколта на ниски цени, което гибелно се отразявало на земледелческите стопанства, които често не могли да покриват разноските си. За тази цел той определил за всичките села в санджака един определен ден за публична продажба и с това установил пазарни цени на храните, като администрацията била задължена да съобщава цените на разни пазари. Обикновено тези дни са избирани в началото на пролетта, когато вече можело да се съди и за предстоящата реколта. Условията на продажбата ставали обикновено писмено в присъствието на свидетели и били утвърдявани от губернатора. В тези условия се помествал превоза на храните, като на селянина се давали от търговеца 1/3 или 1/4 от парите напред /на зелено/, като се задържала лихвата. Ставали продажби и на готовите храни, непосредствено след утвърдяването на продажбата, а селяните се задължавали да ги откарат на близкия пункт на Дунава, като търговците си вземали мостри от купеното жито. Цените на храните варирали 3 – 4 франка за хектолитър първокачествена пшеница, но понеже превоза във вътрешните каази струвал много скъпо, то много храни в тях оставали непродадени и оставали за храна на добитъка.
Вършеенето на храните е ставало така също по примитивен начин – с коне и диканя, а отвяването – с подхвърляне от едного на лопата, за да отнесе вятърът осиля и мекината настрана, а друг – с особен сак,
/мрежа/, прикрепен на прът, обирал над зърната останалата плява. По този начин се губили много зърна и време. Митхад паша се помъчил и тук да помогне. Доставил машини за вършене и отвяване на храните, но не успял, понеже доставените, такива от спекуланти, останали неупотребени поради липса на подготвен персонал за манипулирането им, както и поради високите им цени. Очистените зърна е събирали в дъсчени или плетени и измазани хамбари, издигнати от земята до един метър, а сламата се натрупвала в плевници или на купи, обшити с привързани на върха пръти, за храна на добитъка.

ЛОЗАРСТВО

Лозарството в санджака виреело добре, не били познати за него и никакви болести – мъна, филокесра и др. Лозите са били от старите лозя. Имало и десертни лози, но те са били повечето из градините. Но то не съставлявало главен поминък на селяните, които имали малко лозя, колкото за домашно употребление. И държавата при раздаване на земите е предвиждала само 2 – 3 дюлюма за лозе. Повече лозя са имали гражданите, които също имали малко доходи от тях. Турците не употребявали вино и от гроздето приготовлявали грозденица, която съставлявала за тях през зимата важен гастрономичен артикул. При това виното се приготовлявало лошо, било слабо и скоро вкисвало – не могло да се запази за цяла година, нито да има износ, понеже Румъния, където би могло да се изнася, запретила вноса му, за да пази своето от всяка конкуренция. Така щото виното се консумирало изключително вътрешно, понеже и самото българско население обичало да го пие. Цената на виното не надминавала 3 гроша оката. От пращините и винената кал /утайка/ приготовлявали ракия, която повечето се употребявала от работното население и турците, и се продавала обикновено по 4 – 6 гроша оката. Ракия приготовлявали и от плодове – сливи и др. овощия, особено в балканските села. От винената кал измивали или изтърквали сагите от бъчвите и винената киселина /трегия/ за подкиселяване на чорба, вместо оцет, който също се приготовлявал от вино и се продавал по 3 – 4 гроша оката. Интересно поверие съществувало за оцета, че не можел нито да се точи, нито да са продава след залязване на слънцето, понеже отвръщал от силата си. Но и лозарството било обложено с тежки данъци, които съставлявали важна пречка за развитието му. За дюлюм лозе се плащало два и половина гроша, за гроздето – десет и половина гроша за ока вино, за ока вино – осем пари и за ракия – 14 пари. Измерването на виното ставало непосредствено след ферментирането му, а за ракията – след сваряването й. Изобщо лозарството давало малък доход за населението.

***
Увеличило се производството на фасуля – с 2 000 р. кила, което е било твърде нечувствително увеличение. Този продукт се е поглъщал изключително от вътрешна консумация; на просото – с 126 960 р. кила. Този продукт, освен за вътрешно употребление за храна на птици, добитък и правене на боза, се изнасял и за Цариград, където се продавал около 5 фр. хектолитра; на царевицата – с 1 695 075 р. кила. Това увеличение на царевицата се дължало на три причини. Преди всичко царевицата се употребявала за храна на хората и добитъка, сетне правителството, както видяхме, насърчавало нейния посев за увеличаване капитала на земледелческите каси и най-после е имала сравнително добра пазарна цена: 5 – 7 франка р. кило. Този продукт обикновено се събирал в края на септември и началото на октомври, очистял се от шумата и кулените се поставяли в тесни, продълговати и с дупки хамбари, за да може свободно да се проветрява и е оставал в тях цяла зима. Продажбата му е ставала пролетно време и със задължение да се достави на Дунава през м. март или май. А дръжито от него се е връзвало на снопчета и складирало на купи на някои дървета за храна на дребния и едрия добитък; на пшеницата – с внушителната цифра 4 512 179 р. кила. Този продукт е бил едно от главните производства на населението, след царевицата, в санджака, който служил за храна и износ. Правителството е поощрявало производството му, като задължавало селяните да засяват по-големи пространства. Обикновено посяването му е ставало есенно време, рядко пролет, зърното му е било дребно, възчервено и пълно, а на тегло – едно р. кило е тежало 123 – 125 оки, т.е. 79 – 80 килограма в хектолитър. Износът на тези два артикула е ставал по Дунава, като се насочвал на запад за Австрия и др. и на изток – за Браила, където се продавал за Турция, Египет и западна Европа, и на ръжта – с 180 490 р. кила. Това житно растение е почнало да се култивира едвам преди 20 години в санджака и него по-рядко са го сеяли. Цената му е варирала около 18 – 20 гроша за р. кило и винаги е било със значителен примес от ечемик.
Освен тези произведения, земледелците в санджака произвеждали още: коноп, който добре расте в санджака и се обработвал за правене на въжа и платно за долни и горни летни дрехи; копринарство, това производство се развивало доволно бавно и то едвам от 1859 г. и служило в по-голямата си част за вътрешно употребление, особено между турците. То е процъфтявало главно във Видин, Берковица и Вратца, където обикаляли и търговци от Франция, Швейцария и Италия да закупуват пашкулите. Някои спекуланти искали да развъдят японско и кавказко копринено семе, но не успели. Въобще самото производство нямало дълготраен развой, а започнало да отпада. Наскоро преди 1870 г. във Вратца имало представителства на две чуждестранни къщи – от Марсилия и Швейцария за закупуване на пашкули, но после останало само последното, което през същата година сполучило да събере около 10 до 12 хиляди оки пашкули, като заплатило за оката по 45 – 50 гроша, но по-сетне и то напуснало страната, поради намаление на производството. За пропадане на това производство на женския труд най-много действал един силен южен вятър, който вследствие на пропадане на горите, начевал да вее през май и юли и изморявал копринената буба; смрадлика или щавено дърво. Този храст расте в изобилие и до днес в горите на санджака. Той задоволявал не само табашкия еснаф, който според статистическата таблица от 1869 г., имал 23 табакхани в санджака, но и се изнасял в Австрия и Влашко. За тази цел той се изсушавал и складирал на бали и в дунавските пристанища се продавал по 20 – 25 гр. стотях оки. Турското правителство, когато забелязало, че износа на този артикул се увеличавал, наложило му износно мито по 5% върху продадената цена; плодове, тези продукти между селското население са били твърде редки. Повече овощни дървета е имало в градините, близки до градовете, особено в турските градини, лозя и чифлици. В последните и до днес са останали остатъци от тях, ако и преминали във владение на българи, които са ги купили в 1878 г. от турските им стопани. В целия санджак добре растели и днеска растат ябълката, крушата, прасковата, наровите, кайсиите, сливите, черешите, вишните, зарзалията, ореха, бадема, дюлята, смокинята, дините, пъпешите, зелето, лука, чесъна, праза, лещата, граха, картофа, бамя, тиквата, пипера, моркова и всичките видове готварски зеленчуци, но те са служили за вътрешна консумация, а не за износ. Турците приготвяли от някои плодове мармалади и маджуни, а част от някои плодове като круши, ябълки, сливи, вишни и др. изсушавали за зимно употребление. От всички плодове най-плодовита била сливата, от която приготвяли “сливовица”, особено в балканските селища; сено, то се е косило в естествените и първобитни ливади обикновено веднъж, рядко два пъти в годината. Кърмените растения – люцерна, детелина и др. не са били познати. То се употребявало преимуществено за зимна храна на добитъка, а покосените ливади служели за паша. Според закона за сеното не трябвало да се взема десятък, но прекупците /ошурджиите/ въвели обичай да вземат по два и половина гроша на кола, ако колата е била добре напълнена, то вземали 5 гроша, а по някъде – на 10 купи сено прибирали по една купа. За кърма на добитъка се употребявал и фия, който, обаче, малко се е сял.

СКОТОВЪДСТВО

В скотовъдството първо място заемало овцевъдството. Имало големи стада от 200 – 300 – 1000 и повече глави, които принадлежали на един стопанин. Породата им, обаче, била дребностна и слабосилна и суровите зими тежко се отразявали на тях. От студовете много измирали, понеже и кошарите им се строили по най-примитивен начин. По-рано правителството вземало за овците десятък от 100 – десет глави, но после ги обложило с пари – беглик по 4 гроша на овца, без агнетата, които не се облагали, а цената на вълната била около 9 гроша за една ока /непрана/ и се изнасяла повечето в Австрия. Пазарната цена за овца била около 45 – 50 гроша, а козите са били с 25% по-скъпи, ала козината им се продавала по 4 – 5 гроша оката и отивала само за домашно употребление – козеци, чулове, чували и др. Маслото и сиренето от тях се изнасяло за Цариград. Биволите се предпочитали от воловете, при всичко, че за тях се изисквало по-големи грижи за гледане и повече страдали от студ и горещини, понеже можли да теглят по-големи тежести и изминавали по-дълъг път. Много от тях лете били прехвърляни във Влахия за обработка на земята. Биволите и воловете се употребявали за работа до 10 – 12 г., сетне като негодни, се продавали за месо по 200 – 300 гроша вола, а бивола по 300 – 400 гроша. Обикновено такива били закупувани от “соватчии”, които ги угоявали и изклавали за пастърма и лой, който изнасяли в Цариград, Австрия и на местните пазари, а кожите се солили и се продавали от 230 – 250 гроша чифта и се изнасяли в Румъния, Австрия и на местните пазари за цървули, а част от тях се обработвали за гьонове в Габрово, Търново и Шумен. Рогата се продавали по 5 гроша оката, а костите – по 8 пари оката и се изнасяли – първите в Англия и Франция, а последните – в Англия. Конете са били от дребен ръст и се отличавали с ход и якост, но в кавалерията и артилерията не се употребявали, а се доставяли коне от Унгария. В обоза обаче се употребявали.
Свините са били развъждани само от българското население и по-далеч от турските селища. До 1858 г. те били твърде много развъждани, но след това започнало бързото им намаляване от 44 534 в 1864 г., след три години те намалели на 12 140 глави. Това намаление станало, както казахме по-горе, поради наложения на тях данък. След 1858 г. турското правителство обложило свините и прасетата по 10 гроша на глава. За това много села престанали да развъждат свини и се разорили. Изникнало силно роптание, от което на много места българските младежи през 1866 – 1868 г. се опитали да въстанат. Митхад паша, по съвета на английския консул, премахнал данъка за прасетата, но се възползвал от роптанието, за да обвини целия вилает в революционни замисли. Този данък бил много тежък, но оставянето му се обяснява с това, че го плащали само българите. Месото от свините, макар турците да странели от него, се продавало открито. Кожите от домашните и дивите свини се твърде ценели и се изнасяли – първите в Гърция за обуща, а вторите – във Франция за седла и част – на местния пазар за цървули. Свинина се изнасяла и в Цариград.

ЛЕСОВЪДСТВО

Видинският санджак бил богат на гори. Видинската, Ломската, Белоградчишката и балканските каази, някога били покрити с гори, които, както и земите, се считали стежание на султана, без, обаче да са били запазени. Така щото, всеки, който желаял, можал да се ползува от тях. Но с времето тези гори в по-голямата си част били изсечени и Високата Порта, която вечно се нуждаяла от пари, турила ръка на тяхното използуване. Тогава се породили много стълкновения между селата, правителството и стопаните и това довело до окончателното им разпределение на 4 разреда – държавни, вакъфски /на джамиите/, на селските общини и принадлежащи на частни лица, повече на мохамедани или стари спахии. Това разпределение било извършено по френския образец и управлението на горите било възложено повече на френски лесничеи. Държавните гори се използвали и от населението в два случая: безплатно – само за постройки на къщи, без право да се секат дървета от известна възраст, пригодни за продан; за продан – в този случай отсечените дърва за горене или строеж се облагали по 3 гроша на кола. От тези гори държавата продавала и на частни лица, но общинските гори не могли да се отчуждават за частни лица, а продадените се облагали с десятък.
Във Видинския санджак през 1864 – 1870 г. е имало около 2 319 000 дюлюма гори, от които по-голямата част принадлежали на държавата, а по-малко – на общини и на частни лица. По каази тези гори се разпределяли: във Видинската – 140 хиляди дюлюма, Авлийската – 240 хиляди дюлюма, Раховската – 190 хиляди дюлюма, Берковската – 658 хиляди дюлюма, Белоградчишката – 462 хиляди дюлюма, Вратчанската – 560 хиляди дюлюма и Ломската – 138 хиляди дюлюма. Но от горите се получавали малки доходи, като се имало пред вид твърде ниските цени на дървата и въглищата, които се получавали от тях.

ПТИЦЕВЪДСТВО

Това производство принадлежало изключително на селските къщи и чифлиците и се разплодявало по естествен начин. Никъде нямало модерни курници. Отглеждали се в изобилие кокошки, които били слабо носливи, мисирки, гъски, патици, токачки /цицарки/. Получаваните яйца, както и птиците, една част се изнасяли в градовете, особено за Цариград, а останалите – отивали за храна на населението и за всевъзможни полицейски, финансови и други турски агенти, които често обикаляли селата и яли до насита птици даром и след това вземали и диш хак /зъбна заплата/.

РИБАРСТВО

Това производство е принадлежало на малцина частни риболовци, живущи в крайдунавските градове и се е извършвало по един най-примитивен начин. Получаваната риба е отивала за местно употребление, като една малка част се изнасяла във вътрешните градове, също и черния хайвер, които се произвеждал във Видин. Правителството е облагало и риболовите с известен данък от целия вилает, главно от Тулчанския, Варненския, Търновския, Русенски и Видинския санджаци, годишно е получавало около 1 250 000 гроша, от които 900 000 гроша от лова на есетра, моруна, пъструга и чига и 350 хиляди гроша от търга за пиявици, но колко от тях се е падало на Видински санджак е неизвестно. Правителството обикновено е разделяло риболова на участъци – Видински, Ломски, Оряховски, Никополски и т.н. и е давало на търг ловенето на рибата и пиявиците отделно за всеки участък. Рибите обикновено се делили на два вида – луксозни и прости или обикновени. Луксозни са били моруна, есетра, пъструга и чига. От тях се получавал и прочутия видински първокачествен хайвер, а прости риби се считали – бяла риба /яа бъла/, сим /виза/, шаран, щука, ласпер, морунаж, платика, михалци, сом, вратинари, косат, кълъч, червеноперка /кара барса/, бабан, хробчита, скумбрии /дунавски/, уклей, линк, мъздруга
/шутовица/, мряна, дере балък, гьол балък и много рядко се улавяла змиорка. Ловени били и раци, и миди, но за забелязване е, че след 1878 г., т.е. след Освободителната война, раците са изчезнали от Дунава и са останали само в неговите притоци. В балканските течения на някои реки се е ловила и пастърва.

ПЧЕЛАРСТВО

Това производство било дело на малцина земледелци, повечето в турските чифлици и градини, а твърде рядко на българи селяни. Кошерите за пчелите се изплитали конусообразно от скребър и се измазвали с говежди тор /лайна/. Медът и восъкът се събирали есенно време. Колко мед и восък, обаче, се произвеждало във Видинския санджак е неизвестно. От една ведомост на прекупец на мед и восък се вижда, че около 1870 г. във всичкия вилает се събирал до 45 хиляди центнери мед, а восък до 3 – 3 1/2 центнери и се изнасяли в Австрия, Румъния и Цариград. И пчеларството се облагало с данък, наречен “гювара ресуми”, като се освобождавали само няколко кошери из градините за домашно употребление.

ЛОВДЖИЙСТВО

Из горите и балканите на Видинския санджак, както и в неговите блата, се развъждал много дивеч, диви птици, черни и сиви мечки, вълци, лисици, чакали, елени, сърни, кози, зайци, язовци, катерици, диви котки, свини, диви гъски, патици, дропли, фазани, лебеди, потайници, бекаси, бекасини, рибари, пъдпъдъци, яребици, гълъби, соколи, орли и др. Ловът не е бил запретен за никое време, но с него се занимавали повечето турците, които имали право да носят оръжие, като всеки ловджия се снабдявал с особено тескере, което струвало 20 гроша. Кожите от убитите лисици и вълци не се много ценели и малко се обработвали, а кожите от зайците се изнасяли в Австрия, Германия и Франция и стрували по 4 гроша чифта.

МИНЕРАЛНИ БОГАТСТВА

Из балканите на Видинския санджак се криели изобилни подземни богатства, но те оставали неразработени.
В 1846 г. каменни въглища били открити някъде около Видин, но до 1872 г. за тях престанали да говорят като в тази година пак се заговорило за тях, но и този път говоренето останало безрезултатно. Каменни въглища се добивали в ограничено количество. В Белоградчишко – Видинската община с писмо № 77 от 13 юлий 1878 г. поискала от Белоградчишката община да се изкопаят и донесат във Видин 2 коли каменни въглища за пребиваващия във видинското пристанище руски военен монитор и в Лом – над самия град на брега на Дунава, където каменовъгленият пласт се подавал, когато спаднали водите на Дунава и бедното население го къртило за гориво. Тези, обаче, каменни въглища не са били добре узрели. В Берковско, в село Гагалица, се копаел в изобилие мрамор, а при с. Вършец бликал горещ минерален извор, който церил ревматизъм, но слабо се посещавал. Изобщо минералните богатства са били слабо разработени и турското правителство малко се интересувало за тях.
Това са били всичките земни богатства, от които е зависело материалното благосъстояние и поминък на населението през реформения период. Но срещу тях то е било отрупано с твърде тежки и непоносими даждия, които рисували икономическата му картина в твърде мрачни бои. Селско земледелско семейство плащало годишно 1 332 1/2 гроша данъци. Но всъщност тези данъци са били много по-големи, като се вземе във внимание, че рубриката им е била много по-сложна от посочените 22 такива. Остатъци от старата турска фискална система, под наименование на разни “ресуми”, които продължавали да съществуват и в реформения период. Към тези данъци трябва да прибавим и многобройните берии на гръцките митрополити. За изплащането на тези данъци селяните прибягвали към заеми.

Из “История на гр. Видин и неговата област”