НАНИЗ ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ
Славчо Николов

Завърна се в село разведен с малко багажец в старото си сакче. Когато слезе на селския мегдан все още костюмиран, какъвто си го знаех, слънцето прежуряше заспалата шума на дъбовата гора към Съртта. Само дето костюмът му беше овалян и синьо - червената му връзка – увиснала на една страна.
Едро, силно и несръчно човечище е Васил. Очите му - колкото диви, толкова чисти. Свиеше ли пръстите на ръката си, се получаваше юмрук колкото агнешка главичка. Ядът му мязаше на препечено стърнище, пред което барутът не струваше пукната пара. Пламнеше ли, това огромно непораснало дете засумтяваше и започваше да размахва двете агнешки главички, които завършваха косматите му ръце, както и където свари като че ли се защитаваше от разгневен рой пчели. Никой в селото не помнеше Васката да е удрял някого. С нечовешка доброта и с развеселяваща наивност беше дамгосан моят приятел. Думите не му стигаха почти никога и всичко, което искаше да каже, приличаше на безпомощно голишарче, свалено от гнездото си от махленските палачори.
По онова време мама и татко бяха на тоя свят и всичките ми пътища минаваха през село и спираха в него за ден, два в озъбената кирпичена къщичка, която татко не сколаса да измаже до края на живота си. Тя беше разположена на баира, който родното ми селце беше яхнало, и всички тихи и свирепи дъждове забиваха жилавите си нишки в слабия кирпич. Пък на пръстта й дай да ражда, а не да се боричка за щяло и не щяло или да се инати...
При всяко от тези отбивания се виждахме с Васката. Нито един път не отвори приказка за развода си и дъщерите, които го бяха отписали. Говореше задъхано, на пресекулки за поезията на Дамян П. Дамянов, Матей Шопкин, Евтим Евтимов, Любомир Левчев. Още неотпили втората глътка от домашното вино на чичо Слави, баща му, и рециталът на Васката започваше. Знаеше почти наизуст първата стихосбирка на Дамян П. Дамянов. Чудеше се на тези, които не го слушаха и си намигаха подигравателно. След чуденето пламваше онова препечено селско стърнище и въртоглавите агнешки главички започваха танца си:
- Бездуховници сте вие, бездуховници! Цветя не сеете в градините си... Улави хора сте, така да знаете, улави...
Така завършваше всеки негов рецитал в опушената кръчмичка на Гошето в нашето селце Маково, събрала десетина празни погледа и наядени като решето ватенки. Година след година учеше нови стихотворения и брадата му растеше все по-рошава, като срината люпилня на прогонени птици.
Един след друг мама и татко си тръгнаха от този свят и моите пътища започнаха да заобикалят метнатото като дисаги на диво магаре връз споменатия баир селце и полуделите възбудени очи на дивия мак, край който минавах, преди да стигна първия плет на крайната къща и зърна оскубания калпак на дядо Недьо.
Сетех ли се за мама и татко, се сещах и за Васката. Татко, видеше ли ме да влизам вкъщи с него, завърташе глава по-учудено и едва го изчакваше да се изниже къде след полунощ, къде на разсъмване, и ме подхващаше със свършено търпение:
- Какви приказки намираш с тоя?... Баща му направи баджанака за резил, това чучело мъчи селото... дотам ли я докара с хахо да си делиш глътката?...
Не беше лош човек татко, ама не се имаше с думите и всичко, което се получава от тях. Приличаше на буца, събрала в себе си всички пролетни семена. Само когато мама си тръгна от белия свят и се запъти към другия, от който никой не се връща да ни каже даже какъв е цветът му, татко се изтърва и се разрева. Душата му изстена и тръгна след ковчега с разперени ръце: „С кой рейс ще се върнеш, Радооо?...”. Мама не му отговори, като че ли искаше да се пошегува с него за последен път и да разсмее както винаги избягалата и този ден от очите му радост...
Водата в селското дере спираше и тръгваше. Годините летяха като обучени да не будят заспалия в каруцата чорбаджия коне. Аз шетах по градищата, а Васката из подивяващата красота на родното ни селце...
Една сутрин, съвсем наскоро, черната буболечка в моето апартаментче, телефонът, иззвъня. Вдигнах слушалката и чух сипкавия му възбуден глас: „Аз искам да те помня все така...”. Думите му се разпиляха навсякъде, разсеяха задухата, която допреди миг правеше живота ми тук почти невъзможен, и прокудиха скуката и сивотата на деня. „Бездомна, безнадеждна и унила...” не спираше сладко-солената лава от звуци в телефонната слушалка.
- Ей, Васка, къде си, Васка? - успях да го прекъсна за миг аз. Имаше навика да звъни по всяко време на денонощието. Матей Шопкин ми е разказвал за среднощните си разговори с него по цели часове. Успявал от време на време да му подскаже, че това струва пари, но от другата страна на жицата Васката отсичал: „Телефонният разговор може да се плати, ама пропуснатото хубаво стихотворение - не...”.
- В Шумен съм. Връщам се от София. Навръх Коледа занесох по наниз червени чушки на Любомир Левчев и други приятели... И автограф от бати Любо имам.
След половин час сме заедно. На главата на Васката е познатата ми мазна шапка на последния пъдар в нашето село, изровена от мазата на кметството. Брадата му същата, каквато я описахме по-горе в този разказ. В краката му клечи изпокъсан и олющен сак, от който се подават връхна дреха, разкъсано пакетче от закуска и десетина книги. Още не сме се здрависали и той предлага ракия и саламец.
- Остави ги тия работи и ми кажи как се озова тук на ранина усмихвам се аз и възбудата ми, че сме заедно, че цялото кафене се обръща към нас със снизходителна ирония, става все по-осезаема и възторжена.
- Заспал съм, пропуснах Търговище и се събудих чак в Каспичан... Така и така я вапцах, ами, викам си, да се обадя на селския. Е, за тебе чушки няма, но догодина няма да те забравя... Сума време чаках бати Любо (Любомир Левчев) да му дам чушките. А пък той ми даде ето този автограф:
Извади една от книгите и я разтвори. На титулната страница бе написано: „На Васил, артиста и духовния брат”. Истина ли е, лъжа ли е само Васката си знаеше. На такива чудатости корен не се търси.
Гледам, слушам и се радвам на удивителната гордост, с която Васката се е настанил в централното градско кафене. Намества фуражката, притваря сака и продължава:
- Когато надделее баща ми в мен, съм Васката, когото познаваш. Когато се събуди в мене мама, съм другият, дето не мога и в огледало да се погледна. Хора от нейния род искаха да ме вкарат в лудница. Отиваме при психиатър и той им вика: „Не е лудо момчето, ами много повече книги от нас е прочело...”. Само дето не рече: „Не той, вие сте за лудницата...”. Ама да са живи и здрави. С бати Любо изпихме бутилка червено вино, преди да получа автографа... Говореше задъхано, сякаш Времето щеше да се изпари всеки миг.
Слушам и пак си повтарям: може и да е вярно, може и да е сън, с който живее голямата му изоставена душа, ама знам, че моята внучка Нелина сънува само леля си Валя, запилялата се по Гръцко моя дъщеря, защото я обича много, но не казва на никого, за да не избяга от сънищата й...
Думите на Васката ме разхождат спокойно и тържествено из света, от който сме се уплашили като гърмяни зайци. Възбудата му напомня пролетта, която залива селото, баирите, дивите макови морета и полята около него, а аз, за кой ли път, се питам: „Какви хора сме ние? Защо превръщаме раните на човека в помийни ями за собствените си безобразия?”.
Васката говори още по-задъхано:
- Любо Левчев ми е обещал да ми дойде на гости на село... - И Гошо Ралчев обещал, и Матей Шопкин ...
Слушам и си представям как Любомир Левчев, Матей Шопкин и Георги Ралчев прекосяват червените възбудени очи на дивите макове и как Васката ги посреща пред първата къща по шосето откъм Кръшно на „кулака народен враг” дядо Йонко пред опулените очи на купчината присмехулници в Гошовата кръчма.
Имах среща и трябваше да тръгвам. Васката ме погледна недоверчиво. Устните му се разтегнаха в усмивка като леха, засадена с всякакви чуденки, и махна с ръка:
- Гледай си работата и не мисли за бай си Василя. Инак животът...
Невръстната сервитьорка в кафенето ме гледаше уплашено: тоя тук да не направи някаква поразия. Стражарската фуражка на Васката стоеше отпусната върху изпокъсания сак като преситена стара котка.
Недоверието му ощави душата ми. „И ти ли, Васка!”... Не се обърнах да му кажа, че ако няма хора като него, къщите не дишат, прозорците не се смеят, баирите се затриват...
Разгръщам мъгливото утро пред себе си. Една от електрическите лампи прилича на стражарската му шапка и вятърът спори с нея става ли за зимно гнездо. Забравена новогодишна украса на дърво в алеята на наниза червени чушки, които моят приятел носи в София. Голямата натруфена къща под градския часовник се топи и на нейно място изгрява самотната му селска къща с вековна сундурма, една от онези, които не умират ей така, без да се опънат на времето...
Вървя и чувам в себе си сипкавия му глас: „И за бай си Василя не мисли... Аз искам да те помня все така... Инак животът...”.

Oткъс от книгата „Изповед под кулите”

КРАЛИ МАРКО, ДЯДО МИ И СЪРБИНЪТ МИЛУШ
Йоцо ЙОЦОВ

“Синко, прави само добро
и го хвърляй през джама...
Един ден, то ще те срещне.”
Дядо ми Йоцо Петров Милков
от с. Гурково, Видинско

През Балканската война дядо ми е бил подофицер в обоза. Доставял боеприпаси и снаряжение на фронта и връщал ненужното, ранените и убитите. До неговата част била сръбската - със същото предназначение. Често пъти каруците на двата полка тръгвали едновременно по един и същи път и се разделяли пред предните позиции.
Веднъж, на връщане от тях, дядо настигнал сръбската каруца, която била ударена от шрапнел. Войникът Милуш го помолил:
- Брато, да ме узмеш до вашио стан, оттам са стотина метра до нашио...
- Качвай се! – рекъл дядо ми и потеглили.
Заприказвал се и той попитал сърбина:
- Знаеш ли кой е Крали Марко? – и отговорил – Той е велик българин! Мачкал е турците като гръсти!..
Дребничкият сърбин скочил като ужилен:
- Стой бе, брато... Крали Марка е прави сръбин! Он е наш национален херой!..
Дядо ми кипнал, хванал го за пешовете, изхвърлил го от каруцата и му теглил една нашенска:
- Твойта мама сръбска! Сръбин, а?..
Полето било кално, а мястото на събитието отдалечено от бивака. Милуш крачел зад каруцата и умувал. По едно време подвикнал на дядо ми:
- Чакай бре, брато… Я ти причам за Крали Марка от наше село Микре... Он е прави сръбин. А оня, силният, си е бугарин!.. Не смо се добро разумили!
- Така ли? – усмихнал се дядо ми. – Качвай се в каруцата...
Стигнали до лагера мирно и тихо.
Не след дълго конете на дядо ми били улучени от мина. Останал насред пътя. Настигнал го сърбинът Милуш и го качил в каруцата. Говорили си за разни неща. Наближили мястото за раздяла. Срещу тях се задала сръбска част на път за фронта. Милуш ги видял, спрял каруцата и рекъл на дядо ми:
- Знаш ли, брато, я сум питао пуковника и он ми е ракао “Крали Марка ли? Он е прави сръбин и друг ние био никада!..”
- Твойта мама сръбска... – изревал дядо ми. – Другия път ще ти откъсна главата...
Друг път нямало. Спорът с Милуш останал неразрешен.
След братоубийствена сеч, в Междусъюзническата война, като събирали ранените и убитите, дядо ми се натъкнал на трупа на Милуш.
Плакал неудържимо за сръбския си приятел.

РУСКИЯТ БОГАТИР
Пенка ЗЛАТЕВА

- Аз съм бил, тъй ли?- Дафин гледаше със широко отворени, пълни с безумие, очи. Страхът превзе цялото му тяло, разтрепери ръцете му и изцъкли сините му зеници. Прехапа устни. Лицето му се изкриви в усилие да спре нещо. Усети топлата струйка, която тръгна надолу по крака му и се спря в галоша. Щом се опита да натисне с крак, се чу „джвак – джвак”. Е, сега я втасахме – си рече той и реши, че докато не изсъхне, няма мърдане от кръчмата. От масите заприиждаха мъже, придърпваха столовете по циментовия под със скърцане и всеки от тях се мъчеше да седне по-близо до Дафин.
- Ти си герой бе, да не ти се надява човек. На мравката път струваш… а сега... цялото село за тебе приказва.
Замига на парцали. Все още не вярваше на ушите си, че е сторил това нещо и че сега хората го гледат с уважение и възхита. Пък и как да вярва? Откакто се е пръкнал на тая земя, преди повече от петдесет лета, си живееше все тъй – тихо, кротко и незабележимо за околните. Ни една мома не му метна поглед. Каква ти мома – и братята му, когато делиха бащинията, го забравиха. Цял живот другаруваше с овце и кози, които пасеше. Животът му беше голям делник, който се повтаряше неспирно – със сюрията по стърнищата и вечер по една-две менти в кръчмата, в която си имаше място в ъгъла, зад вратата, незабелязан от никого. А днес – влиза, значи и всички мъже му стават на крака. Ръкопляскат, викат „браво” и го потупват по рамото. Чуди се стъписан що им става, майтап ли някакъв са му скроили… Като разбра що е станало, се вцепени. И как няма да се вцепени – не е шега тази работа. Цялото село да знае, а той хабер да си няма, че преди два дни, надвечер, когато мъглата заслиза от билото на планината, за да го преспи в скута си, чу силния вик на дядо Методи:
- Хора, тичайте бе, тичайте да ми помогнете, че бикът се отвърза…
От доста време гледаше единствения бик в селото дядката. Познаваше нрава на силното, свирепо добиче и бе взел всички мерки за сигурност. Освен със синджир на шията, беше завързан и за предния крак, а оборът стоеше винаги здраво залостен. Знаеше старецът, че рано или късно това ще стане и ето на: бикът се беше отскубнал и сега тичаше по улицата за ужас на стопанина и малкото хора, които щъкаха из падналата мъгла. Беше силен и едър, целият черен и лъскав, с малки рога… Големите му като миди очи хвърляха гневни искри. И сякаш да засили ужаса, мучеше протяжно и дрезгавият му глас цепеше гъстата синкава пелена.
Дядо Методи хлопаше по вратите на съседите си, молеше да му помогнат да го прибере… отдавна да го беше направил на пастърма, ама за хатъра на цялото село го държеше. В повечето от къщите имаше по една или две крави и когато му дойдеше времето, селяните ги водеха в неговия обор.
- Ако го заколиш, - викаха – селото остава без бик… Кой ще ни аджедиса нас, че да дойде да ни заплодява кравите? Ще останем без телета и без мляко. – И продължаваха – пък и този мурафет струва пари, много пари… Не е като да занесеш три-четири бали на бика. Тъй го придумваха и хич не го питаха в какъв страх живее. Дори слама и вода му даваше с вилата и отдалеч – толкоз го беше наплашил със страшните си очи и с наведената си глава. Аха - да го намушка и понесе нагоре. Как ще го озапти и върне в обора? Не дай си боже да подгони човек – ще го разпердушини като нищо.
Вече бяха излезли и тръгнали по улицата пет-шест мъже с вили. Бикът тичаше, туловището му се тресеше, а мъглата сякаш подскачаше на едрия му гръб. Стигна парка и се шмугна из гъсталаците. Замръзналите клонки, покрити с тънък лед запращяха.
- Няма да стане, бай Методи! Тук, в парка е опасно – обади се Васил. – ако ни погне, няма къде да се скрием… Аз се отказвам.
Спряха се и другите мъже. Бикът тичаше обезумял из храстите и прокарваше пътеки, застлани с изпотрошени клони.
- Остави вратника отворен, той ще се прибере сам, когато се нащурее – рече пак Васил и тръгна да си върви.
Дядо Методи, подпрян на вилата си, целият пламнал в огън, ги увещаваше напразно да останат. Като се мъчеха да прикрият срама си, един подир друг мъжете си разотидоха.
Цели два дни не се вдигна мъглата. Два дни в селото царяха ужас и страх. Бикът бродеше по улиците, виждаха го зад черквата, в изоставени селски дворове. Мъжете прескачаха до фурната крадешком за хляб и бързаха да залостят здраво пътните врати. Улиците опустяха. Никой не се отбиваше в кръчмата.
На втория ден старецът отиде при кмета. Решиха да извикат ловджиите от селото. Нямаше защо повече да се чуди дядката да го бъде ли или не тоя свиреп бик, ами да го тръшват дето сварят, а после ще мисли как да го дотътри в двора си. Излязоха десетина ловджии и още пет-шест мъже с брадви.
Бикът се беше спрял до оградата на Ставреви. Ревеше зловещо и блъскаше вратника с все сила.
- Дайте по близо! Целете се в главата! – нареждаше задъхан дядо Методи.
В мъглата якото туловище на бика изглеждаше като огромен черен облак и почти не се виждаше къде е главата и къде - опашката му.
В този момент от горния край на улицата се зададе човек. Вървеше с леко олюляваща се походка из кишата и сякаш всеки момент щеше да падне я тук, я там. Чуха че пее… Пееше човекът и колкото по наближаваше, толкова по-силна ставаше песента му: „През гора вървяха двама – трима юнака с каръм калпака…”
Тръгна право към бика. Приближи го и затанцува пред него. Животното спря да блъска вратника и вдигна глава. Мъжете замръзнаха.
- Бягай оттам, ще те разкъса като нищо! – закрещя бай Методи.
- Бягай, бягай! – развикаха се и другите мъже.
Човекът пееше и танцуваше пред туловището. Залитна, като да падне, подпря се на бика, наведе се и вдигна синджира от земята.
- Хайде, тръгвай! Да се прибираме. Виж каква мъгла е припаднала ! Ще ни погълне и двамата – говореше му кротко той.
Бикът пръхна два-три пъти с ноздри, заклати глава и тръгна.
Мъжете, до един, се скриха зад оградата на първия двор и гледаха коленичили през тарабите как човекът води звяра по средата на улицата:
- Върви, върви… Що си излязъл, а? Гладен ли си, или кравичка някоя дириш? Хайде, пристъпвай де… - Думите се валяха като снежни топки в устата му и излизаха с фъфлене из нея. Залиташе наляво и надясно, но бикът го следваше смирено и копитата му правеха дълбоки кладенчета в снежната киша.
Познаха го. Беше Дафин. Водеше пиян бика право в дядометодиевия двор. Мъжето излязоха иззад скривалището си и тръгнаха след тях.
- Ей, бъдете готови с пушките, че ако бикът рече нещо… шепнеше дядо Методи.
След малко, пред слисаните им погледи, изскочи Дафин.
- Вързах го, бай Методи, здраво го вързах, ама ти пак го прегледай – изфъхли той и тръгна към дома си.
Сега, в кръчмата, мъжете хвалеха Дафин и се надпреварваха да го разпитват за случая. Той ги гледаше с изцъклени очи и не можеше да повярва на ушите си. Чак пък толкоз да се е натаралянкал, че да не помни нищо… Напрягаше ума си, белким изскочи някакъв знак, но там нямаше и трохичка от спомен за това, което му говореха. А когато Васил взе да му обяснява как бика цепел вратника и треските хвърчали в мъглата, когато той се доближил до животното и го хванал за синджира, той не издържа и пусна топлата струйка в крачола си.
- Не, не за синджира, за ухото го хвана – обади се авторитетно дядо Методи и вдигна глава към кръчмаря. – Остави тая селска ракия, а ми дай водка. С водка ще черпя аз Дафин, защото е руски богатир и тъй му прилича.
Никой в селото не разбра, че руският богатир ходи цели две недели като замаян. Нито яде, нито сън го хвана. Бродеше из стърнищата с овцете и все не можеше да проумее с кой ум беше застанал пред бика…

СПОМЕН ОТ ВИДИНСКИЯ КЕЙ
Йоцо Йоцов

Стефан Стамболов изпитва много добри чувства към Видин и неговите жители. Новият български княз Фердинанд I Сакс Кобург Гота се обръща с молба към Стефан Стамболов да му посочи българските градове, от които трябва да започне първата си обиколка в държавата. И Стефан Стамболов е категоричен: от Видин. Нарежда на общинския съвет и кмета на Видин по това време Петър Пигулев с телеграма: “Явявам на градското общинско управление, че на четвърто того, в един часа после пладне, Негово царско величество Фердинанд ще пристигне в град Видин и ще престои три часа. Предлагам да се обяви на гражданите с глашатай и се разпореди бързото почистване на улиците до градското управление, на две, три стаи в градската ви управа, гдето ще бъде приет Негово Царско Височество. Всичко това да се извърши до утре рано.
“О, времена! О, нрави!”
Посещението на царската особа е тържествено. За посещението му са закупени нови сребърни подноси за хляб и сол, издигната е величествена триумфална арка на градското пристанище. Високият гост се придружава от Стамболов и царската свита. Кметът на града е първият български градоначалник, стиснал ръката на новоизбрания български владетел.
Директор на видинската мъжка гимназия по това време е социалистът Димитър Благаев. Той организира протестни демонстрации срещу посещението на царската особа. Съпругата му, Вела Благоева, е подведена под наказателна отговорност за подготвяне на терористичен акт срещу Фердинанд.
На снимката, запечатила момента на посрещането на българския княз, Стефан Стамболов е написал: “Спомен от Видинския кей” /Снимката ще бъде публикувана в книгата ми “Градът на завоя”/ -б.а.
Още по-тържествено и помпозно е второто посрещане на Фердинанд и Стамболов във Видин през август 1889 г. Поводът е две години от възкачването на княза на българския престол. Това ни дава основание да предполагаме, че Височеството е запомнило и оценило предишния щедър прием в нашия град. Князът нощува в най-хубавата къща във Видин, собственост на Георги Димитров. Свитата му е настанена в къщите на Кера Томовица, Младен Иванов, Тодор Хаджитошев. При това посещение Фердинанд проявява голяма щедрост: подарява две хиляди златни лева за подпомагане на пострадалите от наводненията през пролетта на същата година. Пак по време на това посещение Стефан Стамболов, като министър-председател на държавата и министърът на просвещението Георги Живков, утвърждават видинската реална гимназия за държавна. И двамата са удостоени със званието “Почетен гражданин на Видин”, Оригиналното решение – Диплом 2658 от 16 декември 1889 г. на общинския съвет за тези звания, се пази в НБ “Св. Св. Кирил и Методий”, София.
И русофобството на Стефан Стамболов е измислица на онези, които нямаха интерес държавата да се ръководи от личност като него. Той заявява: “Целият български народ, всички българи, които говорят по български и имаха български чувства, бяха русофили, защото противното беше немислимо.”
По повод двадесетгодишнината от смъртта на Стамболов известният политик д-р Никола Генадиев пише: “Стефан Стамболов беше русофил в пълния смисъл на думата, каквито бяха без изключение всички български патриоти... Но Стамболов беше върл противник не само на политиката на руското правителство... Той беше против ония българи, които наричаха себе си русофили и играеха ролята на оръдия на руското правителство у нас за постигане на руските цели…”
Ето още една страница от живота на държавника Стефан Стамболов...
…През 1886 г. от България са изгонени генерал Каулбарс и цялата руска дипломатическа мисия в София. Причината за това са неопровержимите доказателства, предоставени от полковник Рачо Петров, че българските офицери Олимпий Панов, Атанас Узунов и другите, участвали в антиправителствения заговор през същата година, са получавали хонорари от руското правителство чрез руското посолство в Цариград и инструкции от руския генерален щаб. След тези факти Стамболов намира сили да вземе онова решение, което е в полза на българската държава, дори и срещу млечния си брат Олимпи Панов. С Атанас Узунов го свързва обща борба срещу турското робство. Присъдата е смърт чрез разстрел. По време на неговото слово в защита на своето решение пред народните представители Димитър Петков – Свирчо, го репликирал от мястото си: “Ти сърце нямаш ли, бе?”. Стамболов отвърнал: “И кокошката има сърце, но няма ум!” и продължил речта си в защита на отечеството.
Завръща се в дома си и майка му го попитала: “Какво стана с делото, Стефане?”
Стамболов отговорил: “Мале, иди в църквата и запали една свещ в памет на Олимпия.” и две сълзи замрежили очите на коравия българин.
Със знанието на българското правителство по това време и с одобрението на цар Фердинанд, за да спечели покровителството на Русия за запазване на трона си, Стефан Стамболов е посечен на 3 юли 1895 г.
Три дни по-късно най-големият държавник на Третото българска царство умира.