ДА НЕ Е ЛУД
Петър СЛАВИНСКИ

***
Според тогавашни турски източници, във Видин пристигат около четири хиляди унгарци, между тях жени и деца. На следния ден – 22 август 1849 година, през Калафат идва и Лайош Кошут. Откъм Сърбия са дошли осемстотин бойци от полския легион на генерал Бем и петстотин италианци на полковник граф Монти.
Лайош Кошут бил “по достойнство” приет от управителя на Видинската крепост Мехмед Зия паша. Той го приветствувал като гост на султан Абдул Меджид, когото смятали за враг на Хабсбургите. Настанили Кошут в голямата къща на финансовия началник на санджака Дефтер ага, която се намира близо до “Болярска”.
В края на август в града били събрани седем генерали, петстотин офицери, около четири хиляди подофицери и войници, четиридесет бивши депутати в унгарския парламент, шейсет жени, италианска военна музика и цигански оркестър. Войниците били настанени в палатки по мегдана “Ташкюпрю” – на долния край на “Болярска”. Но много от войниците и офицерите измрели от появилата се тифусна епидемия. Погребвали ги в близкото Ружино гробище... Сухите цифрови данни на турските източници от това време оживяват при описанието на унгарските коне и на амунициите им. Турците били възхитени от тях. И поради смъртта на много от офицерите и войниците при епидемията, те успели да придобият петстотин коня.
На 16 септември 1849 година султан Абдул Меджид най-после взема решение да отхвърли нотите на Русия и Австрия за екстрадирането на революционната войска. Но едновременно с това нарежда турските власти да налагат на емигрантите исляма, за да станат турски поданици. През септември приели мохамеданството трима от генералите, деветдесет и пет офицери и около двеста подофицери и войници унгарци. Помохамеданчили се и двеста поляци и италианци. А за упорствуващите Високата порта най-коварно си закрива очите пред австрийския императорски пратеник генерал Хауслаб, който идва във Видин да обяви лъжливи условия за връщането на унгарците в родината им. И Хауслаб успява да натовари на шлепове около три хиляди от емигрантите и да ги върне в Унгария. По-нататък австрийският двор оказва натиск върху султана да отстрани емиграционната войска от Видин, защото градът е в почти непосредствена близост до унгарската граница. На 29 октомври напускат Видин поляците на генерал Бем и двеста и петдесет италианци, които тръгват през Галиполи за остров Сардиния, водени от граф Монти. На 3 ноември последен тръгва за Шумен Лайош Кошут с останалите около хиляда и седемстотин бойци.
В мемоарната си книга “Дневник от Турция” бележитият актьор от Будапещенския национален театър Габор Егреши пише: “Видин е не толкова крепост, колкото твърдина, изградена в низината... Отсам вратите на вътрешния град тесни криволичещи улички водят между дъсчени огради, високи по две – три стъпки, и плетове, замазани с кал и неваросани. По оградите тук – таме се забелязват затворени врати. Страхотна немотия навред... Тук къщите не са наредени според улиците, а улиците извиват според капризите и произвола на сградите. Къщи, които да лежат на улицата, има рядко, а и те са с гръб навън...”
По-нататък описва как между къщите съществува истински лабиринт от скривалища, тайни отвори, тъмни килери, криволичещи коридори и задни малки врати, през които можеш да обиколиш целия град, без да излезеш на улицата. Малките вратички, през които става общуването със съседите, ясно показват, че през тях в случай на голяма опасност подгонените могат да изчезнат пред очите на турците. От друга страна, тези малки скрити врати били удобни за тайни съзаклятия, “тъй като местните християни, поради религиозното им и политическо положение, са принудени често на такива съзаклятия”.
Егреши разказва как унгарските емигранти забелязали дълбоката привързаност на българите към русите. Единодушно те твърдели, че виждали почти във всяка къща портрет на руския цар, украсен с лентички и цветя. Според тях българинът всеки ден се молел като пред икона за по-скорошното идване на русите. Авторът подхвърля, че “българите смятат московския цар за второто лице на бога или за малкото братче на Христа”!
По времето, когато австрийският император е настоявал да му бъде предадена емиграцията, а падишахът прави усилия да я помохамеданчи, положението на унгарците било много влошено. Те гладували. Епидемията покосила повече от триста човека. За да бъде облекчено положението на бедствуващите, Габор Егреши замислил да устрои театрално представление с входни билети. Създали хор. Но турците забранили представлението да бъде изнесено публично. Трябвало да го устроят в частен дом и със съкратена програма. Това е станало на 30 октомври 1849 година и се смята за първото театрално представление изобщо в България. За него Егреши пише: “Между слушателите бяха един англичанин, който е пристигнал тези дни /навярно става дума за революционера Гуйон/, още Томсън, Каросини, Зефри, жената на генерал Дембински и един представител на пашата. Нашите народни песни много харесаха на англичанина и на турците. Представителят на пашата, без да разбира нито дума унгарски, следеше с напрегнато внимание представлението, тъй като такова нещо той никога не бил виждал и чувал. През време на декламацията се увлече толкова в гледането, че очите и устните му, цветът и чертите на лицето инстинктивно променяха вида си според изразите – за едно малко забавление на Томсън, който седеше срещу него. Когато обаче декламирах “Лудият” на Петьофи, тогава на турчина му стана премного! Чертите на неговото лице отначало се разкривяваха, както изисква декламацията, след това обаче признаци на известно подозрение и загриженост видяхме по него, докато изведнъж той стана от мястото си и през вратата изтича навън. Като гледал смутен декламатора, не знаел какво да мисли за него: дали е луд, или го е хванал бяс! – Това разказвал с ужас в стаята на турския офицер, който беше дежурен около Кошут.”
Представлението, навярно е станало в къщата, където е живял Лайош Кошут /по-късно къща на Янаки Шекерджийски на улица “Йосиф” I/.

(със съкращения)

Из книгата “Родът Шишмановски”

СЛЕДСТВИЕТО ВЪВ ВИДИН
Здравко ДАСКАЛОВ

По-голямата част от задържаните дейци в околиите на Видински окръг - Видинска, Кулска, Врачанска, Берковска, Ломска, Белоградчишка и Оряховска, независимо дали са разследвани или не по местозадържането им, са изпратени във Видин. Тук по нареждане на Цариград трябвало да бъде завършено следствието им. Съдбата на повечето е решавана на място по бързата “процедура”.
През май 1876 г.първият илюстрован френски седмичник вестник “Илюстрасион” изпраща в Турция журналиста Лудвиг Ригондо и художника-график Кофман да отразяват с дописки и рисунки положението в поробена България след Априлското въстание.
Написаното и нарисуваното от тях са изключително ценни документи за това, което са вършили турците най-вече във Видински окръг. Ригондо и Кофман пристигат във Видин с параход само десетина дни след слизането на Ботевата чета. Турската администрация още не се е окопитила от голямата изненада. Не очаквала четата. Считала Априлското въстание за приключило. Залавянето и избиването на Ботевите четници продължавало.
Дописките и графиките са обективна снимка на жестокия терор. Правителството го благославяло с мълчание. Във Видин извънреден съд няма. Раздавало се “правосъдие” на място!
Ригондо и Кофман пътуват с кораба “Радецки” от Оршова. Капитанът му Дагобер Енглендер им разправил с охота за превземането на кораба от Ботевата чета. Пристигнали във Видин в 14 ч. Първото им впечатление е потресаващо. Даваме думата на Ригондо :
“През главния вход на крепостта Стамбул капу влизаме в турската част на града и първата картина, която се открива пред погледа, съвсем не е в състояние да ме успокои. До първата крепостна стена ужасна гледка - със забити копия, със забучени на тях човешки глави. Други се въргаляха по земята, това са, както разбрахме, главите на някои от българските въстаници от епизода “Радецки”.” Двамата ходили при окръжния управител Рифат паша да им разреши пребиваването в града и отиване до Пирот, Бяла Паланка и Ниш. Върнали се в българската част, която е извън крепостта, наречена “Калето”. Нова изненада за французите:
“Излизайки от крепостта, попаднахме на екзекуция – обесване на един злочест човек, за когото ни казаха, че бил български въстаник.”
Консулът на Австро-Унгария Шулц, представляващ и Франция, ги развел из града. Потресло ги ново зрелище:
“Нямахме много шанс, защото палачите като че ли са се наговорили да ни представят при преминаването ни едно кърваво представление. Този път става дума за обезглавяване. Аз не исках да бъда свидетел, и предлагам да се махнем. Кофман намери претекст да рисува, настоява да останем и ние. Като се отдалечаваме на няколко крачки, си обръщаме главите с отвращение.”
И двете екзекуции - обесването и посичането, Кофман нарисувал точно в графики, които заедно с дописката на Ригондо са поместени в “Илюстрасион” на 22 юли 1876 г. с обяснение:
“Нашият сътрудник господин Ригондо, за чието пътуване в Ориента публикувахме интересно изложение, си е водил бележки за многобройните екзекуции във Видин, където е попаднал по време на българското въстание. Те са били извършвани чрез обезглавяване, или чрез обесване. Една от рисунките ни представлява именно екзекуция с меч. Днешната ни рисунка представлява екзекуция чрез обесване.”
Двете рисунки са поместени в два последователни броя.
Дописките на Ригондо и рисунките на Кофман имат изключителна документална стойност за “цивилизовано” търсена “съдебна” отговорност на Ботевите четници и задържаните борци за свобода във Видински окръг. Досега научавахме сведения само от запазените турски официални документи, спомени на някои Ботеви четници след Освобождението и малко чужди източници.
За избиването без съд след разбиване на Ботевата чета имаше следи само във Враца и Ломско. За заловените четници и задържаните комитетски дейци се знаеше само, че след разпитите на място задържаните са отвеждани за доразследване във Видин. Никой от задържаните не е съден официално. Изпращани са на групи в Русе с кораба “Османлъ” на извънредния съд.
Ригондо и Кофман пристигат във Видин в края на май 1876 г., преди сформирането на извънредния съд в Русе. Дописките и рисунките установяват, че разследването на Ботевите четници и останалите задържани българи не е протекло законно, както е представяно пред Европа.
Развихрило се безконтролно отмъщение, с брутална жестокост и масови политически убийства. Ригондо и Кофман установяват, че много от задържаните са “съдени” във Видин от самозван съд. Рифат паша се саморазправял еднолично с тях. Тези факти се крият от външния свят със съгласието, а може би и по нареждане на правителството.
Българи са екзекутирани публично, дори пред чуждите консули, за сплашване. Руският и австро-унгарският дипломати не забелязват жестокото ежедневие. Видин занемява от кървавия терор.
За няколко часа в един ден Ригондо и Кофман, са свидетели на две екзекуции. Десетки, а може би и стотици български глави са паднали на окървавените калдаръми на видинските улици в паметните дни на май и юни 1876 г. А набучените на копия и търкалящите се по земята глави при влизането им в крепостта “Калето” са необорими факти за турските злодеяния, наричани от тях “разследване”.
Последвалите следствия и съдебни процеси са прикритие за кървавия терор над Ботевите четници и българските революционни дейци във Видински окръг.
Че избитите във Видин българи не са малко, се установява пак от дописка от Ригондо:
“По улиците е направен калдаръм, който натъртва краката. Може да вървите с най-голяма предпазливост и кърпичка в носа. Големи локви разложена кръв на всяка крачка. Отвратително мръсни кучета ръфат парчета мърша.”
Изобличителният документ е подкрепен от виртуозна графика на Кофман, поместена във френския седмичник на 3 юли 1876 г.
Труповете на убитите българи остават по улиците за гладните кучета. Ригондо не изпуска нищо. Съобщава, че Видин е въоръжен до зъби с огромна войска, че е охраняван от 400 оръдия и 4 бойни кораба, които не са достатъчни да гарантират спокойствието на турската власт и затова тя прибягва до безогледни избивания на задържаните българи?!
На път за Пирот през Белоградчик френските журналисти минали през село Берилосово, сега Борово, Белоградчишко. Разтърсва ги друга гледка:
“На излизане от Берилосово се сблъскахме с дузина башибозуци, които отвеждат трима задържани. Клетите, те са с вързани на гърба ръце, като въжето така е стегнато така здраво, че оставя кървави следи по китките. Същото въже се увива след това два пъти около врата, а краят му се държи от башибозуците, които си доставят видимо удоволствие, като го придърпват силно, като че ли не водят хора, а някакви животни.”
И тази нечовешка сцена е документирана от виртуозното перо на Кофман. Фигурите са нарисувани в движение великолепно, доказателство за голямото му професионално майсторство и талант. Рисунката е пълна с трагизъм, изобличаващ турския терор. Поместена е в броя от 16 септември 1876 г. на “Илюстрасион”.
Записаното и нарисуваното от Ригондо и Кофман имат изключителна документална стойност, създадени са от непредубедени и безпристрастни чужденци, идващи за пръв път в поробена България. От тях може би се е очаквало прикриване на турския варваризъм. Франция е стар съюзник и закрилник на Турция в Европа. Ригондо и Кофман не се влияят от това. Те се вълнуват от издевателствата над българите и предават обективно кървавата действителност, с която се сблъскали и българският народ им е дълбоко благодарен.
“Илюстрасион” помества дописките и четирите графики без поправки.
Беззаконията на турската администрация стават достояние до френската и европейската общественост. Вестникът има огромния за онова време тираж от 300 хиляди броя. Коментарите към дописките и рисунките потвърждават преклонението на парижките журналисти пред истината. Не е малка заслугата и на съставителя на сборник с тях, кореспондентът на Българската национална телевизия в Париж Васил Василев, открил тези ценни документи за нашата история в мазето на вестник “Илюстрасион”, излизащ и сега. Преодолявайки безброй пречки при издаването му, той има ценен принос за историята на България по време на турското робство.
Изнесеното от Ригондо и Кофман не е единичен случай. За правителството на Мидхад паша, опиращо се на огромните правомощия, дадени му с чл. 1 на Наказателния закон, това е масова практика. То не се е плашело особено от съществени нарушения на основни норми и принципи на цивилизованото право, избивало заловените въстаници след примитивни разпити от сформираните набързо извънредни следствени комисии, чиито членове почти навсякъде са без правно образование и следствен опит - видни турци и сервилни българи. “Съдели” и изпълнявали всесилната воля на административния управител като раздавали щедро смъртни “присъди”.
Ръководството на Видинска околия взима бързи мерки за разбиване на Ботевата чета, за залавяне на оцелелите четници и предотвратяване на готвеното въстание. Тревогата му се усилва от струпването на многобройни български, доброволчески и емигрантски чети в Сърбия по границите на Кулска и Видинско околии. Сърбия се готви за война с Турция. Поискана е спешно допълнително войска. Започват многобройни задържания. При най-малко съмнение и донос, колкото и да са незначителни, следва арест. До 26 май 1876 г. по официални данни броят на задържаните е 50.
Във Видин е съставена извънредна следствена комисия. Председател е Ахмед, а членове: Осман, Ремзи бей, “Ц.Н.” /предполага се, че са инициали на видинския първенец Цеко Николов/, хаджи Петко, Халил Ружди е писар. Такива комисии са създадени и в Берковица и Враца. И трите започват да действат веднага.
Броят на задържаните, расте непрекъснато. Официалните данни са занижени. Шестчленният състав на комисията е в невъзможност да извърши всички разпити. Окръжният управител иска телеграфически да му изпратят следователи и писари от Русе. Обработването на преписките се забавя. Четирите следствени комисии /във Враца те са две/, без затруднение биха разследвали съобщения брой последствени, след като не са разпитвали свидетели и не събирали други доказателства. Броят на задържаните българи е много по-голям.
До пристигането на редовната войска в Берковския Балкан от Видин нареждат образуването на потери от временни и нередовни войници за залавяне на укрилите се Ботеви четници. В телеграмата на Рифат паша до околийския управител в Берковица от 27 май е употребен изразът “ПРЕСЛЕДВАНИ И УНИЩОЖЕНИ” . До Враца такова нареждане не се дава. Там е вече с огромна пехота, кавалерия и артилерия джелатинът на Батак Кел Хасан паша. Той не се нуждае от указания!
От Видин молят областния управител в Русе да разреши задържането на софийския владика Мелетий. Русе веднага го поисква от Цариград. На 28 юни нареждат до получаване разрешение владиката да изпълнява обязаностите си. Той е задържан без да се изчаква съгласието на правителството. Заповядва се да бъде арестуван хаджи Петър Илиев /Илков/, разпитан и изпратен с преписката му във Видин.
Следствената комисия работи непрекъснато. На 1 юни изпраща в Русе протокола, съдържащ резултатите от разпитите и подробни сведения за станалите събития в окръга. За достоверност протоколът е скрепен с подписите и печатите на членовете на Видинските окръжен съд и съвет и на почетни граждани мюсюлмани и немюсюлмани.
В съобщение на следствената комисия има изричното уверение, че в окръга “НЕ ИЗБУХНА НИКАКЪВ МЕТЕЖ ИЛИ ВЪСТАНИЕ”. В по-късните разследвания в Русе и в София всички подсъдими са обвинени недобросъвестно, че са организирали въстание. В него има неверни твърдения, че Ботевата чета се е мъчила да вдигне населението на въстание насилствено. Там се говори със страх за българските емигрантски чети в Сърбия и за опасенията да не въстанат Кулска, Видинска, Берковска и Белоградчишка околии.
Броят на задържаните във Видин от Врачанско, Берковско, Оряховско, Ломско, Белоградчишко и Кулско официално нараснал на 100.
Рифат паша иска от Русе ново попълнение от “нарочно натоварени лица и следователи за разследваните и изпълнение на наказанията им” - от този израз се разбира, че тези следователи не само ще разследват задържаните, но и ще ги съдят веднага и след това ще изпълняват незабавно постановените от тях “присъди”?! Тези права имат само извънредните съдилища! Такъв във Видин нямало! Местните следователи и исканите от Русе не били съдии. Нямат право да съдят, могат само да разследват: “Присъдите” им във Видин са недействителни, а смъртните – политически убийства! По “светкавична процедура” самозвани съдии осъждали на смърт незаконно задържани невинни българи и ги убивали незабавно, искайки палачи от Русе, защото не им достигали. Телеграма на окръжния управител Рифат паша потвърждава обективността на дописките на Ригондо и графиките на Кофман с публичните избивания на българите във Видин посред бял ден, публично, на няколко места. Те били толкова много, че бесилките не стигнали. Обесването е “много” бавно – преминали на скоростни убийства /както в средновековието/ чрез посичане. Не казвам екзекуции, защото такива има само когато се изпълняват законни смъртни присъди. Много малко от задържаните във Видин са разследвани цялостно.
Председателят на извънредния съд Хакъ паша пристигнал в Русе на 9 юни. На следващия ден той уведомява Видин, че съдът първо ще разследва, а после ще съди разследваните. Нарежда изпращането на поименен списък на задържаните, с пояснения откъде са, къде са заловени и какви улики са открити при провеждане на дознанието за потвърждаване на бунтовната им дейност. Изисква се списъкът да се изпрати бързо.
Интересното е, че в тази телеграма се говори за дознание и следствие, а тогава наказателно-процесуален закон в Турция няма. Възможно е тези процесуални действия да се прилагат в практиката. Липсват данни за разликата им и кои органи извършват всяко едно от тях.
Следствените комисии не действат постоянно. След приключване на разследването се разпускат. Правдоподобно е те да са извършвали дознанията, а специализирани полицейски органи и следователи - следствието.
От Цариград бързат. С идването на Хакъ паша в Русе веднага е определен съставът на извънредния съд. На 12 юни Русе уведомява Видин, че в него на мястото на отказалия се Зайко /Илия Цвятков/ Бояджията е включен видинският гражданин Петър Дамянов ефенди – член на местния окръжен съд. Това опровергава твърдението на Стоян Заимов, че българинът съдия от Видин е бил Гънзовянов, когото погрешно нарича Мънзовяну. Останалите двама са Рамзи бей и хаджи Яшар ефенди. Заповядва се да се изплати огромната сума от по 230 гроша дневни. Турската власт е щедра, когато купува съвестта на съдиите.
Броят на задържаните във Видин е нараснал на 215. Арестите продължават.
Изненадващо на 2 юни в Русе идва съобщението, че във Видии е приключило следствието само на 15 - 20 човека. Разследването върви много мудно. Задържаните не признават приписваните им безразборни обвинения. В повечето случаи те са по неоснователни устни доноси. Доказателствата за конкретна бунтовна дейност са оскъдни. Въпреки изтезанията и продължителното задържане подследствените българи отричат всичко. Окръжният управител е принуден да ги изпрати за доразследване в Русе.
Отговорът от Русе какво да се прави с владиката Мелетий се забавя. На 31 май от Видин питат повторно телеграфически как да действат.
В началото на месеца е докаран Заимов. Разпитван е много подробно на 5 и 6 юни. Съставени са два разпитни протокола. В края на по- миналия век турското правителство ги издава на френски и разпространява в Европа заедно с протоколите от разпита му от извънредния съд в Русе. В това издание са включени и други документи – като рапорта на турската извънредна следствена комисия по Априлското въстание с приложените към него документи. Те се издават на български от историка Иван Кепов в Кюстендил през 1900 г, повторно от БАН в сборника “Народни умотворения”, кн. III, 2, 4-та свезка 1914 г., София, превод на Д. Г. Гаджанов и трети път протоколите се публикуват от проф. Стефан Каракостов в сборника “Ботевите четници разказват”, том II, София, 1977 г.
Както във Враца, така и във Видин Заимов е словоохотлив. Разкрива участниците в революционна организация от дейците на Гюргевския комитет до апостолите на отделните революционни окръзи. Сочи дори и родните им места. Издава сътрудниците си във Враца, местата където се е укривал, начина на закупуването на оръжие за Враца, че въоръжението на Ботевата чета е закупено със събраните пари от Враца, как е извършена подготовката за въстание в този град, на кои чорбаджии е възложил да набавят оборудване за всеки въстаник. Издава, че Димитър Бошнаков му донесъл от Белград писмо от Панайот Хитов, в което се говори за подготовката на български чети в Сърбия и преминаването им в Турция, предава дейците, с които е работил в Оряхово, Видин и много други подробности. И двата разпитни протокола са запазени изцяло.
В списъка на задържаните във Видин 215 човека по официални данни влизали и тези от Кулска и Видинска околии. Те били заподозрени за създаване на революционна организация за съвместни действия с българските емигрантски чети в Сърбия. Те са струпани край границата й с Видинския край и се готвят да нахлуят при обявяване на сръбско-турската война /избухнала на 18 юли 1876 г./.
В “Спомени от хайдутството” Панайот Хитов разказва, че се готвели да “съберат между 2000 и 3000 момчета”. Според Димитър Цухлев , Панайот Хитов и други български войводи четниците им са повече от 2000. Те са разпределени на чети под общото командване на руския майор Николай Киряев, върховното на руския генерал Черняев, командващ всички доброволци в Сърбия.
В четата на Панайот Хитов участват 280 човека. Между тях са В. Черния от Големаново, Кулско, и Георги Добринович от с. Дългоделци, Ломско, на Филип Тотьо – 200, на дядо Ильо Марков – 300, на дядо Иван от с. Въртоп, Видинско – 180 с участито на двамата му сина, на Христо Македонски – 200, на Лазар Костов – 150, на Райчо Николов – 250, на Александър Филипов – 300, на руския офицер Попов – 400, и на Тодор Велков – 240. Общият брой на четниците е 2400 души.
В началото на пролетта на 1876 г. Гюргевският комитет изпраща в Белград известния революционен деец – търновският учител Георги Живков, близък сподвижник на Стефан Стамболов /бъдещ регент, председател на Народното събрание и министър след Освобождението/. Живков се среща с Панайот Хитов за уточняване на съвместни действия, включително и с Ботевата чета. Такава среща, по-късно пак в Белград имал с Хитов и бойният командир на четата Никола Войновски. За тази съгласуваност разказва Заимов при разпита му във Видин на 5 юни 1876 г.: “Делегатите се върнаха и донесоха следните известия: Панайот войвода с 500 души въстаници ще нахлуе в България, че Ильо с още толкова хора ще тръгне към Нови пазар.” На следващия ден, запитан за врачанския комитетски деец Димитър Бошнаков Заимов отговаря:
“Той, Димитър Бошнаков, донесе мен и едно писмо от сливенеца Панайот войвода, който от Бялград щял да навлезе в Кулско с петстотин души въстаници. Донесеното от Димитър Бошнаков писмо бе отворено и написано на български език. То съдържаше: “Бъдете готови, тъй като тези дни ние ще дойдем във Врачанската планина.”
В Белград Хитов настоявал пред Георги Живков, да се изчака предстоящата Сръбско-турска война и го завежда при сръбския военен министър Тихомир Николич.
Революционните дейци от Кулско и Видинско са в непрекъсната лична и писмена връзка с българските войводи в Сърбия.
Четите им се намират в близките гранични сръбски градове Зайчар и Неготин. Организацията в този край съществува много години преди идването на Левски във Видинско и предимно в Кулско. Тя е създадена от Пуйо войвода и сина му даскал Вълчо в началото на 1841 г. С отряд от родното им село Бойница те участват в голямото българско Нишко въстание. По-късно, в края на април 1849 г., пак те организират в Кулско и Видинско въстание, известно в историята ни като Пуйсова размирица, прелюдия на голямото Видинско въстание от 1850 г., следва Раковишката буна – 1851 г., второто Видинско въстание – 1856 г. наричано още Димитракевска буна. Последните две въстания избухват само в Кулско. През 1849 г. Пуйо войвода избягва заедно със сина си даскал Вълчо, свещеник Владислав и още 9 въстаници в “братска” Сърбия /гр. Зайчар/. Тук ги задържат и предават оковани на турците на граничната застава Връшка чука. През същата 1849 г. Пуйо войвода е осъден на смърт във Видин. Присъдата му не е изпълнена.
Запазена е обявата на видинския съдия Ахмед Мурад , че Пуйо войвода се “разболял” в затвора и на 10 май /стар стил/ 1850 г. починал – 19 дни преди избухване на голямото Видинско въстание. Турците надушили, че то се готви. Войводата бил опасен и те побързали да се отърват от него. Обявата на съдията е непривична. Такова оповестяване не се правело. Целта е ръководителите на въстанието, с които Пуйо войвода е свързан в отдавнашни революционни връзки, да научат за смъртта му. Иначе тя би била известена със служебно донесение без публично оповестяване.
След едногодишен затвор, по искане на въстаническата делегация в Цариград през 1850 г., а според други източници и след застъпничество на княз Стефан Богориди, даскал Вълчо е освободен през есента на 1850 г. Завършва през 1836 г. във Великата школа / Университета/ в Белград, като личен стипендиант на княз Милош Обренович и живее в двореца му. През същата 1856 г. в с. Бойница, Кулско създава първото частно светско училище в Северозападна България. То е в голямата му бащина къща и е издържано лично от него. Доживява бурната 1876 г. Установява връзка с ръководството на българската революционна емиграция в Сърбия, организира подготовката на предстоящото въстание в Кулско и е в непрекъсната връзка с дейците от Видинско и най-вече с тези от Брегово, където председател на революционния комитет в селото е неговият колега и отколешен приятел даскал Йон Чолака. Комитетът е създаден на 10 февруари 1872 г. в дома му лично от Васил Левски. Най-големият син на даскал Вълчо, Петър, е куриер между него и Сърбия. Пренасял тайната поща в кух бастун. Преминавал границата нощем. Село Бойница е на 8 км от нея. Заловен през май 1876 г. е бит до във войнишкия конак.
След разбиване на Ботевата чета и “усмиряването” на Враца с избиването на десетки невинни врачани, притеклата се на помощ многобройна войска, начело с “героя” от Батак Кел Хасан паша е изпратена спешно да усмири разбунилата се Кулска околия и посрещне нахлуването на българските чети и сръбската войска.
Кел Хасан паша се отправя направо към Бойница. Насочва артилерията си към нея. Наредил да се запали селото. Бойница е спасена след застъпничеството на кулския първенец Иван Брънчов пред околийския управител. Задържани са даскал Вълчо, на когото пашата казал: “Даскале, даскале, виждаш ли това дърво, ти ли ще бунтуваш раята? За езика на него ще те обеся!”. Отвели и петдесетина негови сподвижници оковани пеша във Видин. От умора по пътя починал Петър Грамадски.
След Бойница Кел Хасан паша обиколя и другите по-големи крайгранични села в Кулско. Задържани са много учители и свещеници.
И те са изпратени във Видин , но преди това са изтезавани зверски в местните участъци. Затова говорят многобройните предания, разказвани и досега, потвърдени от дописките на Ригондо и графиките на Кофман. И до днес те не са събрани и записани от никого.
Даскал Вълчо не издържа жестоките изтезания в кошмарните подземия на “Баба Вида” във Видин. За да не умре в катакомбата, е изпратен полумъртъв в Бойница. Охраняван е денонощно до издъхването му. Предполага се, че е бил отровен. Той и Ильо Войвода са най-старите български революционни дейци. Бил е на 63 години.
Властта се страхувала основателно, че българите в Кулско и Видинско ще въстанат при нахлуване на доброволческите чети. Преминаването на Ботевата чета вдъхновява и благоприятства избухването на въстание. Ангажира турската войска в преследването и ще улесни нахлуването на четите и вдигането на въстанието. Провалът във Враца помага разбиването на Ботевата чета. Бързото идване на Кел Хасан паша във Видинско също изиграва решаваща роля.
Терорът е непоносим. Новоселяни търсят помощ от руския цар и дипломатическите представители в Букурещ. На 5 май 1876 г. / стар стил/ подават телеграма от Сърбия, молят намесата им за спиране на турските безчинства над населението във Видинско.
Турците слухтят. На 15 май откриват оръжие в църквата в Брегово, започват задържания , но това не уплашило българите. Те подготвяли въстание в Ново село и близките му Флорентин, Гъмзово и другите села. Бунтовният дух се подхранвал от събраните в Сърбия многобройни доброволчески чети и от предстоящата Сръбско-турска война, от която очаквали освобождение.
Близостта със сръбската граница улеснявала непрекъснатата връзка с емиграцията. Ентусиазмът и напрежението растели и сред доброволческите чети. Някои от тях не дочакват обявяването на войната. В края на юни 1876 г. минава границата четата от 240 души на войводата Тодор Велков Шумналията и знаменосеца Стефан Иванов, заедно с отряд черногорци. Посрещнати са възторжено в с. Ново село. След два дни въстанието избухва. Към четата се присъединяват стотици въстаници и от съседните села.
Турската охрана в близкото село Флорентин е прогонена. Четници обхождат Ясен, Гъмзово и Тияновци. Събират доброволци. Десет дни се вее знамето на свободата от Тимок до Дунав. Осман паша настъпва от Видин с пет батальона и артилерия. От Дунав бойни кораби обстрелват Ново село. Започват сраженията при Гъмзовските лозя. Тодор Велков, виждайки явната смърт, която ги очаква, пробива турската верига на щик с 40 четници и се изтегля в близкия сръбски град Зайчар. Останалите се бият до смърт. В местностите “Зелена” и “Камъка” се развиват ръкопашни боеве. Решаващото сражение е на “Тринберг” в близост до Ново село. Тук загиват 800 души – четници и много мирно население. В Ново село са обесени 21 въстаника. Брегово, Гъмзово и Балей са опожарени – доказателство, че жителите им са участвали масово във въстанието. Задържани са българи от Ясен и Ракитница, в близост на Ново село, които сигурно са се включили във въстанието. Арести са извършени и в източната част на Видинско, в отстоящото далеч от Ново село село Държаница. Задържани има и в с. Долно Дреновец, Ломско и на други места в окръга. Въстанието е зверски потушено. Избити са около 1500 души.
В Зайчар към Тодор Велков се присъединили 400 доброволци. Той минава отново границата при с. Брегово. Четата му нараства на 1200 души, но лошата организация и липсата на оръжие не позволяват да се мине към настъпление. При обявяването на войната – на 18 юли 1876 г., друг отряд, състоящ се от четите на Панайот Хитов, дядо Ильо и Симо Соколов, под общата команда на руския майор Киряев, пресича границата между селата Влахович и Раковица. Посрещнат е от 6 турски батальона на Осман паша. Започва продължително ожесточено сражение. Идват на помощ четата на Филип Тотьо и сръбски батальон, който се огъва и избягва назад в с. Корито, Сърбия. В ръкопашна схватка загива майор Киряев. Смъртта му предизвиква смут в четите. През нощта те се изтеглят в Сърбия.
И сега задържаните са много. Те са отведени във Видин. В телеграмата си от 18 юли 1876 г. до областта Русе, видинския окръжен управител Рифат паша признава, че задържанията във Видинско продължават.
Турското следствие не борави със свидетели. Разчита на изтръгнатите самопризнания. Повечето от обвиненията са по недостоверни, предимно устни доноси и в бъдещи процеси биха паднали. Затова окръжният управител “правораздава”, разпорежда избиването на по-голямата част от задържаните в Кулско и Видинско.
Тези, от които не са изтръгнати самопризнания, остават във Видин в двата затвора и изчакват хода на войната със Сърбия, която започва, без да е обявена официално. В изпратения списък от 215 души задържани във Видински окръг в Русе са включени част от избитите 61 души. Затова по-късно, в своята заповед № 437 от 1 юли 1876 г., областният управител не се занимава с тях. Бил известен за избиването им.
На 18 юни 1876 г. пиротският околийски управител уведомява окръжния управител във Видин за залавянето на Ботевия четник Никола Вълчев от с. Кремена, Врачанско без оръжие. При разпита той признал, че във врачаните Димитър Бошнаков, брат му Марко, Иванчо Николов и Никола Василев се намират 3000 пушки и боеприпаси. Предлага проверка и незабавен разпит на посочените лица. Същият ден Рифат паша нарежда: “Да се отговори, че бунтовниците са изпратени в Русе, там да се изпрати и Вълчев заедно със следствения му протокол за очна ставка с останалите за съдене.”
Добавя, че в Берковица има задържани бунтовници, затова Никола Вълчев да се изпрати първо там и заедно с тях да бъде отведен в Русе. На Враца разпорежда да се задържи Кръстьо Великов, укрил двама Ботеви четници във врачанските лозя.
Пиротският околийски управител не изпълнил разпореждането на Рифат паша. Той е подчинен на Ниш. Изпраща Никола Вълчев направо в Русе, за което уведомява Видин на 28 юни.
Следствената комисия продължава да разследва непрекъснатия поток от задържани.
По искане на председателя на извънредния съд Хакъ паша, със заповед № 437 от 1 юли 1876 г., областният управител нарежда на Рифат паша във Видин да се ускори приключването на следствието. С нея изпраща и част от инструкцията за прилагането й при разследването на правителството до извънредните съдилища.
От тази заповед се научава, че изпратеният списък в Русе за 215 задържани от Видински окръг е получен и че за 61 от тях /от Видинско и Кулско/ не се искат сведения. В заповедта на Аасим паша те не се обсъждат. От останалите 154 в този списък 94 са пристигнали в Русе, останалите 60, също от Видинско и Кулско, остават във видинските затвори, но се разследват от извънредния съд в Русе. Затова Хакъ паша иска, чрез Аасим паша, допълнителни сведения не само за групата от 94 души в Русе, но и за тези 60, които не са изпратени там, за да реши кои да се пуснат като невинни и кои да се освободят като извършили престъпления от IV и V степен срещу гаранти съгласно инструкцията на правителството. Обективно разследване може да се прави само ако то е непосредствено. Такова е отначало и нареждането на Цариград от 25 юни 1876 г. - всички задържани във видинските затвори да се изпратят на групи в Русе и да се разследват от извънредния съд, действащ и като следствена комисия. Поради огромния поток безразборно задържани, свързани не само с Ботевата, Таньо-Стояновата и Патревата чета, но и с емигрантските чети в Сърбия, от Видинско и Кулско, това се оказва невъзможно.
Заповедта потвърждава получаването на списъка на 215-те задържани. В неизпратените в Русе 121 човека от този списък влизат и 61 избити във видинските затвори. Затова Аасим паша не изисква за тях допълнителни доказателства, а само за 125, от които - 65 задържани във Врачанско, Берковско и Белоградчишко при пристигане на Ботевата чета и намиращи се за разследване в Русе и 60-те от Кулско и Видинско, оставени във Видин. За тях областният управител специално нарежда:
“Счете се необходимо да бъдат задържани под арест, докато се въдвори спокойствие.”
Явно е, че те са задържани предохранително, за да се предотврати въстание при нахлуване на българските чети от Сърбия.
За останалите 29 от списъка, изпратени в Русе, не се иска събиране на допълнителни доказателства, за тях той пише: “... за да бъдат изправени пред извънредния съд.”
В заповедта си Аасим паша заключава категорично, че за 125-те, намиращи се в Русе и Видин, няма доказателства, че са извършили приписваните им престъпления. Затова нарежда на Рифат паша да се извърши изчерпателно обективно доразследване, след което да му се съобщи: “Кои от задържаните са извършили престъпления от IV и V степен по инструкцията на правителството, като времето за задържането им се зачете за достатъчно наказание? Кои от тях са арестувани по незначителни доноси, да се посочат авторите им, и има ли от задържаните такива, които са участвали във “въстанието по заповед на другиго?”
Явно доносите са били плитко скроени клевети, будещи съмнение и областният управител изисква да се отговори още: “Тия доноси от такава степен ли са, че да заслужават доверие и прием от страна на редовния съд или на публичен съдебен процес, или остават на думите на някого?”
Научава се, че те не са писмени, а устни и дават възможност за недобросъвестност, за разчистване на лични сметки и за подвеждане на властта, водят до хаос в разследването.
Аасим паша изисква още да знае има ли или не пречки от военен или административен характер с оглед положението в окръга -започналата вече война със Сърбия с преминаването на четата на Тодор Велков в северозападната част на Видинска околия. Разпорежда определените за извършили престъпления от IV и V степен да бъдат освободени срещу поръчителство от граждани.
Накрая нарежда да бъде изпратен в Русе нов списък само за тези 125 души, да се посочи над името на всеки в какво се обвинява и доказателства в подкрепа на това и да се състави, след като се извърши доразследването. Изисква от Рифат паша: “Вашето лично мнение по въпроса.”
През юли задържанията продължават. Ботевата чета е разбита. По-голямата част от оцелелите й четници са заловени. Реална опасност от тях няма, опасна е продължаващата Сръбско-турска война и отражението й върху българите в Кулско, Белоградчишко и най-вече във Видинско, където има въстанали села, присъединили се към навлезлите от Сърбия български доброволчески чети.
На 18 юли 1876 г. Рифат паша съобщава на Аасим паша, че е изпратил искания списък от 125 души. В него той обсъжда само деянията на 54 задържани от този списък. В това число 7 от Берковско и Белоградчишко и 47 от Врачанско. За 11 души от групата на 65 задържани, също от тези околии, не посочва кои са те и от коя от тях. За 60-те от Кулско и Видинско, намиращи се във видинските затвори, уведомява, че ги е включил в списъка, повтаряйки старите обвинения срещу тях, че били във връзка с войводите на българските чети в Сърбия. Въпреки изричното нареждане на Аасим паша не посочва нови доказателства за тях и не твърди, че им е правено доразследване. “Относно степента на бунтовната дейност на тези 60 души, Вие там не разполагате с никакви доказателства!” пише той. Шестте човека са убити във Видин без съд. Затова не пише за тях Рифат паша.
В края на писмото си окръжният управител съобщава, че над името на всеки от 54-мата с червено мастило е посочена степента на извършеното от него престъпление и че към списъка са приложени следствени протоколи, съставени по места и малко от тях във Видин. Предлага на извънредния съд да прецени кои от тях са извършили престъпления от IV и V степен и кои са задържани по несъстоятелни доноси, въпреки че доносите са събрани от неговата администрация?! За 11-те от 65-те отново няма никакви обяснения и становище каква да бъде съдбата им. От документите не може да се установи, кои са тези невинни страдалци.
С масовото “съдене” за политически деяния във Видин е осъществено нарушение на правилника за дейността на извънредните съдилища. Още по-голямо закононарушение и официален произвол е издаването на предимно смъртни присъди и бързото им безконтролно изпълняване. Потвърждава се от съобщението в брой 10 от 7 юли 1876 г. на вестник “Източно време”, излизащ в Цариград и в изследването на Пенчо Христов за процесите срещу Ботевите четници в Русе през 1876 г. Разказва се за задържането на врачанския търговец Диктович и шест негови другари за прекарване на оръжие от Влашко и складирането му в дома на търговеца във Враца. Те са откарани във Видин, разследвани, “съдени”, осъдени на смърт и обесени в деня на пристигането. Имената на останалите шест жертви не знаем.
Ако се приеме, че смъртните им присъди са редовни съдебни актове, те не влизат в сила веднага. Недопустимо е да се изпълняват в деня на постановяването им, както е направено във Видин. Според турския Закон за устройството на редовните съдилища от 1869 г. съдебната система е триинстанционна и присъдите на окръжните съдилища подлежат на апелативно обжалване пред областните съдилища. Тези на областните съдилища подлежали на обжалване пред Върховния редовен съд в Цариград.
А случаят с другия страдалец Стефанаки Савов? Неговата следствена преписка е във Видин! Не го съдят, не го освобождават?! Видно е, че следствените преписки се приключват не само с подписи от разследваните и следователите, но и със заверки от местния околийски съд, но това е малко достоверно. От Видин в Русе са изпратени за съдене Ботеви четници, преписките на повечето от които са незавършени. Мито Цвятков и Стефанаки Савов не са включени в процесите в Русе! Можело Савов да бъде съден и в София, където е бил разследван! Отговорът е: двамата не са издали тези, които са им дали пари за оръжие. Властта предусеща, че при публичността на процесите, в присъствие на чуждите консули, извънредният съд не би посмял да приеме за достоверни доказателствата и би ги освободил. Затова ги задържат почти две години без съд.
Твърдението, че са съдени във Видин не е вярно! Това не твърдят нито властта, нито окръжният съд, нито сестрата на Цвятков. Не са съдени и през май 1877 г., когато областният управител на Русе отговаря на Цариград. Не би посочил мнението на Рифат паша да не се прилага амнистията и за двамата. Следствените им преписки са висящи?! Не се прави нищо за приключването им. Това дава основание за задържане на поделедствените неопределено време. Няма наказателно-процесуален закон, който да определя времето на задържане и в какъв срок трябва да приключи следствието.
Жалко, че Цвятков и Савов не са оставили спомени за “процесите на място” във Видин.
Стефанаки Савов твърди в спомените си, че амнистията от 30 юли го заварва в Софийския затвор, че е съден тук заедно с Димитър Икономов, Спас Соколов и Петър Ванков и присъдата му е смъртна. С амнистията наказанието му е заменено с доживотен затвор. Изтърпява го във Видинския затвор, където го заварило Освобождението. Савов се заблуждава. Забравил е, че още преди амнистията е прехвърлен във Видинския затвор без да е съден. Процесът в София е много по-късно – на 28 ноември 1876 г. и се разглежда не от извънредния, а от Софийския областен съд. Четвъртият подсъдим в това дело не е Савов, а Коста Апостолов. Постановената присъда е запазена – сентенция № 92. В нея Стефанаки Савов не е включен като подсъдим. В мотивите й се обсъждат показанията му за установяване не на неговата революционна дейност, а тази на тримата подсъдими, на които се иска смъртно наказание. В спомените си Икономов и Соколов не го сочат като съподсъдим. Не го предават на съд, защото Савов не е ръководен революционен деец. Амнистията го засяга и изпращането му във Видинския затвор е престъпление. Там споделя съдбата на Мито Цвятков до Освобождението на Видин.

ПИСМО НА АНАСТАСИЯ ЦВЕТКОВА
сестра на Мито Цвятков. Ботев четник от Враца

“До Негово Превъзходителство окръжния управител на Видин
Ваше превъзходителство,
Аз, покорната Ви робиня, съм жителка на гр. Враца. Брат ми Мито Цвятков от 6 м. е задържан под арест. Времето на неговото задържане – от извършване на престъплението досега му е достатъчно наказание. Тъй като не ми е известно още колко време ще стои под арест, замолвам, ако е възможно да наредите на подчинените Ви служители да бъде освободен. Оставам на Вашите заповеди.”
11.Х. 1876 г.
/п/ Анастасия Цвяткова от Враца

Следва резолюция:
“За окръжния наказателен съд” 11.X.1876 г.

ОТГОВОР НА СЪДА:
“Лицето Мито Цвятков, чието освобождение се иска с настоящата молба, принадлежи към Ботевата чета, която премина от Влашкия бряг и биде унищожена и разпръсната във Враца от царските войски. Същият е заловен в Берковско и изпратен в главния град на окръга. От регистрационния дневник се установява, че понеже подписа на документите с показанията му не е заверен на своето място /в Берковица/ от страна на околийския съд, те са повърнати там за заверка, но досега не са пристигнали обратно. Благоволете да наредите на околийския управител на гореспоменатата околия /Берковица/ да изпратят оттам колкото се може по-скоро въпросните документи от управлението, за да се отговори на молителката. На Ваше разпореждане.”
12.Х. 1876 г. Хамди Токсин
Видински окръжен съд

Резолюция върху това писмо:
“Да се пише на съответното място /Берковица/ да се изпратят документите му”
12.Х.1876 г.
БЕЛЕЖКА: “ПИСАНО”

Из книгата на автора “Съдбата на Ботевите четници и турското наказателно право”

КНЯЗ ДОНДУКОВ ВЪВ ВИДИН
Записки на неизвестен очевидец

Цели две седмици само една мисъл обладаваше Видин – очакваното пристигане на княз-губернатора. Един указ на полицейския началник гласеше, че настилката на всички главни улици трябва да бъде завършена до 25 октомври, така и стана. Друг указ нареди, всички къщи с неугледна външна страна, с други думи къщите на целия Видин, да се поправят, боядисат, а всички порти, прозорци, капаци и наричани с всевъзможни имена дървени съставни части, да се боядисат. И веднага младо и старо започна да шета непрестанно, от сутрин до вечер, за да изпълни тези наредби. Надпреварваха се по усърдие, целият град миришеше една седмица на блажна боя и докато част от жителите се стараеше да подмлади външността на стария Видин, което затрудни вероятно най-много горките мюсюлмански жени поради неудобното им прикриващо облекло, друга част от населението ограби през това време всички градини, довлече отблизо и далеч цели товари свежа зеленина, за да украси фасадите. На веранди и балкони жени и моми виеха навсякъде венци, често с огромни размери. Плътни, тежки гирлянди се спускаха над портите до земята, навсякъде закачваха знамена, надписи, образи на царя, транспаранти.
Всички свършиха навреме. Многоочакваният ден дойде. Сутринта на 29 октомври жителите на Видин се стекоха плътно към дунавския кей и се струпаха там зад българската милиция, образувала в две дълги редици жив плет край пристана. Там се явиха всички първенци на града, екзарх Антим с православното духовенство, вицегубернаторът, началникът на полицията, членовете на градския съвет, няколко видни турци, турски офицери. Насреща се нареди българската младеж със своите учители, а руските дами заеха близките балкони. Търпението беше изложено на извънредно голямо изпитание, но – подкрепващи се с предлаганите от амбулантни продавачи закуски и освежителни питиета – всички издържаха. Здрачът хвърляше вече сенки над града и турски викачи възвестиха, че илюминацията трябва да започне. Бързо се запалиха огньове, навсякъде кеят светеше като посред бял ден, там между свежи венци сияеше огромна пирамида, издигната от наквасено в безир бяло ленено платно с надписи, възхваляващи освобождението на България. Запален катран на разлати тави хвърляше ярка светлина върху търпеливо чакащото мнозинство, чиито лица бяха изпълнени от напрежение и почуда от небивалото досега зрелище във Видин! И ето че се даде очакваният сигнал, оръдейни гърмежи екнаха и след десет минути генерал-губернаторът на България слезе на брега при шумно ликуване на мнозинството, посрещнат от духовенството с хляб и сол. Княз Дондуков намери добра дума за всички, приближили се до него, а на явилите се турски офицери извика доста рязко: “Какво правите още тук? Смятате ли, че ми доставяте удоволствие с присъствието си?”
Придружен от видинския окръжен управител, пресрещнал го в Лом, и заобиколен от внушителен щаб, князът премина в каляската си бързо през чаршията до “Игнатиева улица”, където пред издигнатата над всички къщи почетна арка чакаха 24 девойки, облечени съвсем еднакво в бяло. Това бяха деца от еврейската община, увенчани с рози, които изразиха своята почит към губернатора с немски и френски стихове, венци и хвърляне на цветя, докато равинът и учителят понесоха към него свитъците със свещения закон. Пред къщата на губернатора, където трябваше да отседне княз Дондуков, чакаше множество от богато окичени български жени и девойки, начело с млада учителка, която, с далеч отекващ твърд глас, възвелича “възродителя на България, под чието ръководство и с божията закрила страната ще се разгърне голяма, свободна и могъща и чиято памет и най-далечните внуци ще споменават винаги с благословия!” Князът окачи поднесения му лавров венец на ръката си, адютантите му сложиха другите в колата. Вместо да се отправи сега към приготвените за него покои, князът застана прав и предизвика един вид прием, поиска да му бъдат представени всички висши чиновници и офицери на българската милиция, които остави после да дефилират пред него, подвиквайки им неколкократно “Здравствуйте!” Сетне князът направи посещение на екзарх Антим в отдалечената само на няколко крачки чаршия и след няколко освежителни напитки и кратка закуска се завърна да пренощува на своя кораб. Но тържеството завърши едва с изгасянето на фенерите по улиците, из които до полунощ се носеха пеещи и ликуващи тълпи.
На другата сутрин князът се яви още в ранен час в цитаделата, прие в сарая почитанията на градските първенци и разгледа след това с голям интерес всички помещения на старата “Видине куле”. Князът вдигна една от еничерските стрели, натрупани на цели слоеве върху пода, и каза на придружаващия го тогавашен началник Караджич, че в най-скоро време трябва да се положат грижи за подновяването на силно повредените от калафатските снаряди части на сградите и за покриването на добре запазените кули, а площадът, заобикалящ крепостта към Дунава, да се изравни, да се засади с дървета и да се преобрази в обществено място за разходка, което – поради благоприятното си разположение – ще бъде голяма благодат за Видин, тъй като е беден на такива места. Казват, че още тази пролет щели да осъществят това указание. То не остана, впрочем, единствения подтик, даден от княз Дондуков по време на краткото му посещение. Още на същия ден подир обед той изразил своята благодарност на властите, първенците и офицерите заради великолепния прием и в 10 часа корабът потеглил надолу по Дунава. Вехнещите венци шепнеха още дълго за толкова бързо отлетялото в мечтите великолепие, на което Видин стана свидетел.

***
Няколко дни след като княз Дондуков посети видинския кастел, на 3 ноември, първия неделен ден, на който беше разрешено на видинските жители да посетят “Видине куле”, се случи печална злополука. Вероятно поради непредпазливо настъпване, се възпламени една от многобройните, изоставени от турците запалителни ракети и причини силен взрив, изхвърлил няколко мъже в близкия двор. Отвратително обезобразените трупове бяха занесени с голяма тържественост в седем отворени ковчези на гробищата и възбудата на населението дълго време не се успокои. Казваха, че турците били оставили мина, предназначена за княза-губернатор, и какво ли не още. Но незабавно възбуденото следствие доказа, че тези слухове са неоснователни. Въпреки това, събитието продължи да тревожи жителите и навред се изказа желанието, наред с българската милиция да се въдвори на гарнизон и една руска военна част.

/със значителни съкращения/
Из книгата на Фелинкс Каниц “Дунавска България и Балканът”
“ИК и Берина”, 1995 г.

КАФЕ НЕ ПИЕШ, ЛОКУМ НЕ ЯДЕШ
Пантелей ЗАРЕВ

Седя до прозореца в стаята си, гледам отдалече и малко отвисоко угрижените хора, които вървят по улицата, всеки улисан в нещо, което го тревожи, всеки запътен нанякъде – без да знае как и с какво ще се върне. Постепенно улицата се огласява от виковете на децата, моите незрими събеседници. И неусетно, улисан в техните гласове, сядам в лодката на спомените. Във всичко това има нещо сладостно и нещо много тъжно. Толкова тъжно, тъй като огнището е догоряло и е останала само пепелта. Останала е сладостта, силно примесена с тъгата.
Макар че споменът е нещо велико, велико почти като самото живо битие, мисля си неволно колко много и любопитни, и важни неща има в човешката биография, в личната история на всеки човек. Така е и при мен. Това тъкмо ме подтиква да разкажа някои неща – не с цел да изтъквам себе си и някакви свои заслуги, да придавам особено значение на неговата личност, а за да посоча значението на миналото в някои негови аспекти. Защото миналото е всякога смес от минало и настояще.
Известно е гледището, че цялостният народ като отделния човек има свой характер, своя определена духовна същност. Свои навици, добри и лоши, свои преживявания, досущ като отделния човек. Затова чрез него, чрез отделната личност, може да се каже много и за народа. Все пак това е така, ако се разбира и разликата. Защото народът като съвкупност в своята история, в своята биография, в своето събитийно съществуване, т.е. в своята съдба, е едно многолико цяло, а отделният човек си е частица от него. И както и да го отразява в себе си, е равен на себе си, на своята индивидуалност, на своята истина, на своето битие, осъзнато вече като предопределение, като съдба.
Някога, когато се зараждаха народоведтските ми интереси, имах намерението да напиша книга, озаглавена доста знаменателно със заглавие, което разкрива смисъла й – “История на фамилиите”. Исках с проучването на 10 – 20 рода, градски и селски – да разкрия в дълбочина психиката на народната ни общност. И тогава почувствах как психиката на народа и психиката на отделния човек или на отделния род даже не се покриват напълно. Така сложни и единни, и различни са народната индивидуалност и личната индивидуалност, даже и когато едното прави другото.
И сега, когато мисля и за народа си, и за себе си, схващам как явленията и си приличат, и се различават, макар че в народната общност може да се види как отделното оформя “лицето”, “битието”, оригиналната същност на народа. Всичко това в известна степен ограничава жанра, ограничава претенциите на моите записки и подчертава тяхната по-специфична същина.
Впрочем по въпроса за “История на фамилиите” и досега пазя една тетрадка с разни записки по тая тема. Не става дума за категории, чрез които биха се изследвали –както при Иван Хаджийски – градският човек, после жителят на малкото селища, еснафът, после селянинът, социално разслоен или единен в задругата, единен в индивидуалистичните си усилия. Замисълът беше друг: да се направят “‘психологически зарисовки” на отделни родове, на отделни фамилии, от чиито характерности да израства и съвкупният им образ с индивидуалните му особености, които са и твърде лични, и излизат извън границата на народната съвкупност.
Този замисъл остана неосъществен, както и много още, от по-друг, литературен или културно-исторически характер.
Но и сега за мен е важна темата “народът” като индивидуалност, отделната личност като индивидуалност в многоликото съществуване и проявление на народа ни. Това ме подтиква и сега, когато съм във властта на спомена, да взимам перото или да сядам пред пишещата машина, за да изкажа онова, което броди в мене, с което пътувам в миналото, но с вече осъвременени преживявания.
Събитията са протичали така, че като стотици и хиляди хора и аз съм бил във времето си, създавал съм нещо от това време, то пък е властвало над мене и ми е диктувало поведението ми, съдбата ми, определяло е вижданията ми, израз на чувства и мисли. От всичко това е било невъзможно да се откъсна, да го отстраня, да го прогоня от живота си, както и да съм зачитал индивидуалното, човешки личностното у себе си, проявявало се в общото течение на живота. Аз принадлежах на род, който неизбежно, по силата на обстоятелствата, преживя жестоко натиска, тежестта, насилието изобщо на външните обстоятелства.
Животът ми бе започнал с войните: 1912 – 1913 година, а после и 1915 – 1918 година. Какви исторически и политически реалности доведоха до тях, е проблем на нашата национална историческа наука. Но за мен и за моето семейство тези войни, в които бе въвлечен народът ни, бяха съдба, фаталност, жестоко наказание за неизвестна вина, която от личностна гледна точка не можеше да се обясни. Моят баща, най-големият син в дядовата ми рода, бе убит още в началото на Балканската война. Оставам сирак едва на осем месеца, а майка ми – вдовица с три деца, от които едното рано почина от шарка. Нямаше никакъв портрет, никакво изображение, никаква семейна или венчална снимка от ония, още полунеграмотни времена на българското ни битие.
Срещу това физическо неведение стояха спомените, “устните предания” за силен и смел мъж, за патриот като толкова хиляди, мнозина от които са паднали по пътя от Люлебургас към Одрин. По-късно, вече като възрастно момче, в училище имах някакво основание да се гордея като “‘сирак от войната”. Но аз отстранявах тази гордост и скърбях, изпитвайки друго: чувство за обреченост, за сиротност, за неуважение към личната ми участ от другите, които имаха бащи. Случи се и още нещо. През 1916 година, някъде на югозапад, в сегашни Македония, бе убит по-малкият брат на баща ми Камен. Спомням си още петгодишен писъците в нашата къща по повод на тази насилствена смърт на двадесет и две годишния млад мъж, неоженен, недоживял живота, обречен от общото и съвкупното тогава в българския ни живот: войната и нейната жестокост.
През 1919 година вкъщи пристига брадясал, въшлясал, окъсан, изминал пеша пътя от Солун, където е бил в пленнически лагер, другият брат на баща ми, Петър, оженен вече и с едно дете. Той почина от изтощение няколко месеца след завръщането си. Сякаш зла прокоба тегнеше над нашия род, над семейната ни съдба, защото никой от синовете на рода, годни да носят оръжие, не можа да остане в тила и да се запази, което “се случи” на мнозина други. Нямаше средства за това, нямаше влияние някакво, нито помисъл да се обърне гръб на родината. Пък и великото патриотично въодушевление на времето не е насочвало никого от тия мъже към такъв позорен избор.
Вече седемгодишно момче при завършека на войната, аз смътно долавях нейната неизменна, неизразимо неизбежна жестокост. Годините се влачеха мудно, сезоните се сменяха с радостите и с неволите, преживявахме с войнишката пенсия, но колко далече бе гробът на баща ми, останал вече завинаги извън пределите на България. Цъфтяха дървета, идваха лета, а после - есенни дъждове, снежни преспи, но гробът си оставаше все там, далече, забравен, непостижим и реален, обкичен с треви и цветя само в мислите и в чувствата ми.
Образът на този баща се заличаваше постепенно в делника на другите, които бяха около мен, но той си оставаше жив и реален в моето детско сърце, отрано, твърде отрано огорчено – от едно лицемерно и фалшиво състрадателно, вече безгрижно след преминалата буря, общество.
Впрочем може би общество, недотам безгрижно и недотам фалшиво състрадателно. Ето къде се пресичат личната и народната съдба, ето как индивидът личност и индивидът народ стават едно.
Спомням си родния дом, родната къща. Живеехме към края на града, близо до полето. Къщата на улица “Вит” във Видин бе стара, “турска къща”, с градеж от тухли и плет, лепен с кал. Тя имаше разностилови прозорци. Едни се отваряха, други се изваждаха, откачваха се напълно от пантите, на които бяха прикачени. Как свободно и волно, по детски, зимата рисуваше ледени цветя, дървета и птици по стъклата на тези прозорци, неизбежно стопляни от дъха на хората.
Тази къща имаше три стаи: голямата соба, после малката и средната соба, разделени от голямата с коридор, постлан с тухли, подмазван тук – там редовно, защото метлата отнасяше част от калта, която бе послужила за фугирането й. Отзад имаше язлък от дъски, няколко стъпала по-високо от двора, защото той слизаше надолу, паралелно на улицата. До тази къща бяха прилепени зимникът и яхърът за коне. Стрехите на къщата висяха дълги, мрачни, макар че слънце грееше под тях в прозорците. Това беше къщата – символ и на богатството, и на бедността на нашия род. На богатството, защото дядо ми бе продал имотите си в село Вълчек, Видинско, за да дойде в града и изучи децата си, и на бедността, след като бе пропаднал още преди войните. Един полуграмотен подпис на бяла полица бе отнесъл всичко – дядо ми от наивно човешко доверие, “от приятелство” бе подведен от измамник от града и бе станал поръчител. Бяха му взети “законно” и мястото в квартала, където е построена сега сточната гара на Видин, и лозята на няколко километра по хълмовете, на юг от града.

Останали бяха само къщата и двата схлупени дюкяна, които, слепени на предната част на двора, гледаха на главната улица. Даваха ги под наем: единия за берберница на турчин-кореняк, другия - за квартално кафене, посещавано главно от селяни, които идваха с колите си да продават по нещо в града.
Поръчителството сломи и духа на дядо и обезсили волята му, сломи характера му. Често го виждах, седнал в двора на сянка под някое от дърветата, да плаче: било за убитите си синове, било за себе си.
Сега, като седя до прозореца и гледам улицата, понесен от спомените, като гледам днешната улица, по която играят деца, по която минават угрижени, безработни хора, бащи и майки, жесток глас ми подсказва: светът, отделният човек и хората около него са все същите. Все си съществуват мошениците и измамниците, лъжеприятелите-разбойници и изтънчени крадци, и бедните, и немощни хора. Това, което разказвам за миналото, е ставало през “християнската епоха” – но каква илюзия е била вярата, че християнските добродетели, християнският морал са “поправяли” човека и това нещастно човешко общество.
Християнството си е било само малка корекция на лъжата, на престъпността, а измамата е съществувала и тогава, както и сега. И тогава наивниците са целували ръката на свещеника с доверчивото убеждение, че тя е ръката на Бога.
Всичките приказки и в устните красиви легенди и митове, и в книгите, и в изкуството се показват като жестоки неистини. Впрочем, не че не са съществували и честни хора, и герои, и големи и прекрасни мечти, и велик родолюбив зов, заложен още в кръвта на хората от нашия народ. Но как силно е било и другото – струва ми се неизменното в съдбата на този народ.
Слушайки детския вик и смях отвън, от улицата, мисля си: “Деца, боя се зарад вас”. Ние ги учим отново по “‘християнски”, че идва “обновлението” на света, а вас ви чака жестокият, студеният делник. Ето как би могло да се каже, че реалността, днешната реалност, също разбива една голяма илюзия – и християнска, и нехристиянска, морализаторска и дидактична изобщо.
Но нека кажа как завърши животът на моя дядо, селски потомък, загубил земята си, подмамен от града и жестоко измамен от него. Той почина и физически, и духовно изтощен вече през пролетта на 1922 година. Спомням си, че играех с деца на брега на Дунава, когато едно момче, мой връстник, ми каза, че у нас, у дома, нещо е станало. Изтичах веднага. Дядо ми, който напоследък повече лежеше, бе починал. Беше неделен ден, “черешово време” и нашите бяха извикали няколко мъже от съседните къщи да го изкъпят и да му облекат новите беневреци.
Дотичал изморен, надникнах в малката стая, където шумяха, пушеха и говореха мъжете. Тъкмо навличаха белите шаячни беневреци на мъртвото, вкочанясало тяло и един от мъжете весело каза:
- Де – де, заминал си отвъд, а пък риташ...
Друг мъж, допълни:
- Все си е непокорен. И все не разбира от дума...
Тъжното и веселото си вървяха заедно, както е и в живота. Казват, че корените на човека са в неговото детство.
Това е вярно. Колко сложно, неподатливо за наблюдение и за точни оценки е това детство, нееднакво при разни хора. Колко различни биват неговите черти и лични особености – и според човека, и според средата, според индивидуалните заложби и историческите наредби, които се налагат различно в живота.

***
Сред тях си господстваше особеното наше убеждение, че ако си по-богат, по-заможен със земя, къщи, дюкяни, чиновническо място по бюрократичната йерархия, ти си и по-умен от другите. Другите, бедните и безимотните, макар и да имаха нещо повече в главата си, са достойни за съжаление, защото непременно им се откриваха недостатъци, лични или фамилни. Различните представители на официалната градска бюрокрация бяха и видните хора на града: окръжният управител, началникът на гарнизона и офицерството, началникът на митницата, на пощата и така нататък. И наред с тях някои търговци, износители на вино и зърно.
Сред тия по-висши среди се създаваше привичната за цялата ни страна затвореност – те се женеха помежду си и поддържаха, и така укрепваха бездуховността на тоя градски елит. Неведнъж съм бил унижаван в тази среда, огорчаван и нараняван морално от високомерието на духовно ограничени хора. Те не притежават друго достойнство освен гордостта на имотния, надменното самочувствие на рода си. на произхода си.
Имаше и още нещо. Хората и по някакви човешки причини се делят на присмехулници, на люде, склонни към критикарство, и на люде, привикнали да се отнасят равнодушно към качествата на другите. Социалното неравенство в града усилваше ролята на присмехулниците, които ставаха зевзеци на заможните, искащи да се бъркат и в чуждия живот. Така наречените “музевреджии” съществуват навсякъде, наред с кастата на заможните. Те им се “издокарваха”, ставаха шутове на богатите и гордите представители на заможната класа и показваха унизителна безхарактерност, както и някои незамрели у нашия народ робски черти.
Трудно беше за по-умния, повече духовния, но нищожния пред имотната и бюрократичната върхушка, да изявява или даже да защитава себе си.
В града, в който живеех, някак си и зависимо, и независимо от неговата среда се създаваше съсловието и на “възрожденците”, на будните люде. Усещах ги особено през ученическите си години, специално когато влязох в гимназията. Момчето сирак, облечено в грубите черни шаячни дрехи, които бяха шити по поръката на училищния фонд за бедни ученици при гимназията, бе някак естествено подкрепяно именно от тия люде. Бях отличник, в училището – немалък повод за похвала. Класната ми учителка Невенка Илиева, математичка по специалност, както говореха, дъщеря на някакъв запасен генерал, патриот, след първото си посещение у дома, което бе задължително за класния, прояви не само внимание, а нещо повече, симпатия към мен. Тя направи каквото можеше, за да ми се ушие със средства на училището въпросният черен, шаячен костюм. По-късно тя се омъжи за учителя по литература Христо Савов, който беше и библиотекар на училището, т.е. раздаваше книги на по-любознателните ученици. Невенка Илиева бе и жената, която спонтанно обикнах – и от благодарност за благородната й постъпка, и по чисто човешки подбуди. Тя ми издейства и стипендията като син на убит във войната войник-герой, останал неизвестен, без персонален или общ паметник. Такъв паметник имаше в града само на войниците, защитавали Видин по време на сръбското нашествие през 1885 година, след обединяването на Южна и Северна България.

В града имаше и други сираци от войната, подпомагани по различен начин, но аз се чувствах някак си забелязан с вниманието на класната ми наставница. Не живеех в градското сиропиталище, имах свой дом, но степендията, прибавена към сирашката пенсия, подпомагаше майка ми.

***
Думата е и за моето интелектуално одухотворяване през тия години. Книги можеха да се взимат не само от училищната библиотека, но и от библиотеката на градското читалище “Цвят”, което беше при крайдунавската градина-алея. Това читалище, както и градският театър, построен в началото на века, бяха някакви възрожденски символи, въпреки тъпотата на градската бюрокрация, въпреки празното и бездуховно високомерие на търговското съсловие. Читалището изпълняваше своето дело мълчаливо, скромно, без помпозни тържества, към които имаха влечение военните и административните власти, или хората, които почти никога в рода си не са били викани на война или не са давали жертви по фронтовете. Бог така бе наредил: едни да изпълняват държавните повели, други да имат право – в името на тия повели – да управляват и да определят хода на живота. Естествено, при такива обстоятелства още си имаше значение старата мъдрост: от богатия по-умен няма.
Градът си беше, особено след войните, след събарянето от власт на Александър Стамболийски и възвръщането на властта на старите партии, един от типичните провинциални български градове. Не бе случайност, че на една и съща улица в центъра на града бяха и читалището, и полицейското управление, а наблизо бе и военният клуб. В читалището прекарвах доста от времето си, като четях там гласно тогавашните литературни списания. В центъра на града имаше и някакво турско читалище-кафене, в което също се получаваха вестници. Те се прикачваха към дълги пръчковидни поставки, така че да не се мачкат и да не ги крадат. Когато бях вече в последните класове на гимназията, отбивах се веднъж – два пъти седмично и в това читалище-кафене, в което се предлагаха за турска и по-знатна българска публика вестниците “Мир” и “Слово”, както и някои вестници на арабски език. Веднъж, когато четях, при мен дойде турчинът прислужник, който не беше с чалма или фес, а бе облечен градски, като всички българи, и ми каза тихичко:
- Чоджум, не бива да идваш тука. Кафе не пиеш, локум не ядеш, а кой ще плаща вестниците...
Оттогава не стъпих повече в това кафене на псевдоизбраници, които ядяха локум и пиеха кафе. Помня, че там до една от стените имаше голям, бих казал, допотопен домашен часовник с провиснали на синджирчета топузи, който равномерно цъкаше. Изобщо мое пристанище си остана българското читалище, от което не ме гонеха. Неговата читалня бе дълга стая на партера и масите й красяха литературни и научни списания, а библиотекарят на читалището бе чиновник към общината и живееше в нашия сиромашки квартал. Познавах и него, и децата му. Там четях литературните списания от ония години – “Хиперион”, “Златорог”... Особено харесвах “Златорог” –списваше се на хубав български език, учеше читателя да мисли не само чрез съдържанието на статиите, разказите, стихотворенията, а и чрез формите на словото. Това беше времето, когато вече бе излязла стихосбирката със събрани стихотворения на Димчо Дебелянов. Този поет, мъжествен и тъжен, тълкуваше нещо, подсказваше в звучната си поезия нещо и от моята злочеста човешка съдба:
Как бяха скръбни моите детски дни...
Харесвах дълбоко изповедната, модерната поезия на Дебелянов, повече от описателния и малко сантиментален стих на Пенчо П. Славейков. Поезията на Дебелянов се различава даже от драматичната и дисонантна поезия на II. К. Яворов. Бе се появил и бе се утвърдил вече незабелязваният достатъчно преди войните трети голям лирик в нашата тогавашна литература, който с нови средства разкриваше в изповедите си драмата на българската интелигенция. И, разбира се, на българина изобщо. Трудно е да се обясни колко дълбоко ме привличаше през ония години именно този лирик с човешката си битност, скромен, тъжен, отхвърлен от живота, бездомен и сиротен в големия град. Той бе убит на фронта през 1916 година като доброволна жертва пред олтара на родината, която даваше хората за фронта, и пестеше хората за тила, нужни там, за да богатеят и за да управляват. Така си бе със съдбата на този загадъчен, не всякога покорен и не всякога доизяснен в себе си народ.
Но исках да кажа онова, което бяха направили книгите с бедното и незабележимо момче, облечено в подарената от гимназията куртка и домогнало се да е измежду най-добрите ученици от класа на Невенка Илиева. Защото ние бяхме трима: Ксанти Кохенов – евреин, син на градския лекар – доктор Кохенов; Страшимир Драгойчев /Цонката/, чиято майка - вдовица беше измежду най-богатите собственици на земи на запад от Видин, и аз, сиракът от войната, живеещ оскъдно и мъчително всред шумната беднотия на нашия квартал. Как зле се чувствах, когато влизах сърдечно посрещан в богатата къща на Страшо или когато ме посрещаше дружелюбният син на доктора в голямата им къща в Калето.
След завършването на гимназията Кохенов замина за Франция, за да следва инженерство, и остана в Париж. Страшо замина за Германия, за Мюнхен, и се върна оттам архитект. Аз си останах в родината, за да газя нейната кал, казано и фактично, и метафорично.
Да: Как бяха скръбни моите детски дни...

Из “Спомени и размисли”