Епископ Софроний
Димитър ЦУХЛЕВ

Епископ Софроний се родил през 1739 г. в гр. Котел от български родители и получил първоначално образование на български и гръцки, като изучил, според тогавашната метода, Часослова и Псалтира, а след смъртта на баща си /в 1750 г./, когато бил на 11 години, постъпил на занаят. След 6 години, когато починал опекуна – чича му, той отишъл в Цариград, за да оправи сметките му и онези на баща си, а след завръщането си в Котел, намерил обрана покъщнината от роднините му, за да я скрият от кредитори, които го обвинили за укриването. За това бил арестуван за три дни и след това ходил в Шумен, за да се оправдава пред Шуменския митрополит, че е непричастен в укриването. По пътя за Шумен щял да бъде убит от разбойници. След оправданието си, на 18-годишна възраст, в 1757 г. се оженил, а местният съд го натоварил да плаща дълговете на чича си, което го поставило в трудно положение. За това той искал да напусне дома си и да иде в Тракия по работа. Но съседите го убедили да остане, като му обещали да го ръкоположат за свещеник. След 3 – 4 дни дошъл в Котел шуменския митрополит Гедеон и съседите му убедили митрополита, след дълги пазарлъци, да го ръкоположи за 100 гроша и ръкоположението било извършено на 1 септемврий 1762 г. Но и като свещеник не се успокоил, понеже против него започнали да интригуват безграмотните котленски свещеници и гърка-протосингел на митрополита, та често бил изпращан на заточение. Много премеждия и неприятности му създали и турците, особено войските, които преминавали през Котел в 1768 и 1775 години, във време на войните с Русия, за да ги разквартирува или при бягството им, когато русите заели Русе, Силистра и Варна. След това той посетил Света Гора /Атон/, където останал 6 месеца, а когато се върнал в Котел, станал учител. В това време бил произведен в “епитроп иконом” и “по внушение на митрополита, според гръцкия обичай”, започнал да граби и обижда народа под предлози за нарушение степените на родство и други благовидни причини, да присъжда и глобява за угода на владиката. В това време избухнала разпра между върбишкия султан и шуменския валия, загдето първият назначил аянин в Осман Пазар, а вторият – не го признал. В тази разпра се намесил и силистренския Векир паша, който убил аянина. И от Котел по това дело били извикани 10 человека, между които и иконом Стойко. Пашата глобил Котел с 10 кесни /5 000 гр./ и затворил иконома и двама граждани, докато останалите 7 души не донесат глобата, която била събрана с 1 000 гроша повече от пратения в Котел мубашир и затворените били освободени. След това той боледувал. Лекували го разни баби и ходил да се лекува в Цариград. А когато наченала войната с Русия и Австрия, син му станал военен писар при Косаб паша, починала и жена му, а нему била наложена от духовника епитимия за три години, загдето се лекувал с “баяния и заклинания”. След изтичането им, духовникът му разрешил да служи, но митрополитът не го освободил, като му поискал 84 гроша и го държал под запрещение още три години. След това той бил арестуван, отведен в Сливен и Кортеп, и затворен по делото на сина си за продажба в двора му на 700 овце, които син му и един турчин купили от Пловдив за войската, която била разположена при Мачин, но освободен, след като заплатил 1 500 гроша рушвет. В Котел станал наново учител и поучавал християните в църква, но нещастията не го оставяли – клевети и доноси от неграмотни свещеници постоянно се изпращали против него и той, най-после, напуснал Котел и се преместил в Анхиалската епархия. Там му била дадена енория от 12 села. Но и тук наскоро бил арестуван в Карнобат от бостанджи-башията Сервер огле, загдето по-рано бил глобен и наказан по делото с овцете. Той го заплашил, че ще го набие на кол, ала карнобатчани и селяни се застъпяли за него и той бил пуснат, след като заплатил 1 500 гроша, а бил набит на кол друг затворник.
Около това време той бил повикан в Карнобат да венчае дъщерята на селянина Иван чорбаджи, в която бил влюбен местния султан Ахмед Герей, но жена му не го оставяла да се ожени за нея. За това веднъж,когато отивал в с. Костен, само в което имало църква в цялата Карнобатска кааза, за да извърши литургия, бил хванат на полето от този султан и страшно измъчван – бит, теглен с въже да бъде обесен на едно дърво, стрелян и най-после, заставен да прокълне младоженците, които венчал, бил пуснат да си иде. След това напуснал енорията си и се преместил в с. Кара Бунар /Чер Кладенец, на запад от гр. Созопол/, където останал една година и после заминал за с. Арбанаси, където се преселило семейството му и се настанил да живее в един манастир. Тук той се срещнал с вратчанския епископ Серафима /1762 – 1794/ избягал от Вратца. Наскоро този епископ починал и търновският митрополит му предложил неговото място. След дълги колебания, понеже бил стар
/на 54 години/ и “Вратчанската епископия се състояла от малки, разхвърлени тук - таме села”, най-после приел и бил ръкоположен за Вратчански епископ на 13 септемврий 1794 г. /ст. стил/, като по едно чудно съвпадение бил облечен в архиерейските одежди на покойния епископ Гидеона, който го ръкоположил за свещеник в 1762 г. За ръкоположението си вратчански епископ Софроний се задължил да заплати 55 кесии пари, след като събере мирията си /владичнината/. След това той останал в Арбанаси още три месеца, докато се получи разрешение от патриарха и фермана от султана за назначението му. На 15 декемврий с.г. заминал за епископията си чрез гр. Плевен.
Във Вратца епископ Софроний достигнал с големи трудности и посред непреодолими опасности, понеже в това време, освен големите студове, се водили кръвопролитни борби между изгонените от Видин Генч ага и Хамамджиоглу, и Пазвантоглу. Първите двама искали да се промъкнат обратно във Видин, но отблъсвани от последния, се разположили със своите арнаути и турци във Вратчанската кааза и вършили всевъзможни насилия, обири, палежи и убийства, а вратчани сами се защищавали от тези разбойници и не ги допущали в града си.
Във Вратца епископ Софроний намерил радушен прием. Служил и проповядвал на български и гражданите били твърде доволни, понеже “нямали случаи да чуват такива поучения на родния си език от други архиерей”. След това предприел обиколка из епископията – първом във Вратчанския кадалък, а сетне – в Плевенския, за да събира “мирията” си, но в Плевен не можал да отиде, понеже се биели с въоръжени сили Топузоглу и Налбантоглу за аянлъка, кой от тях да бъде аянин, а заминал за Арбанаси. Там престоял 4 месеца, а в това време в епископията му избухнала чума. От Плевен го уведомили, че чумата поотслабнала и вземала жертви повече от турското население и той се върнал в Плевен. При самото му пристигане заболял от чума един свещеник и през нощта починал. Другите свещеници, изплашени, не смеели да го погребат, но гражданите замолили епископа да им заповяда, понеже в противен случай ще се обърнели към агата /каймакамина/ и той изпълнил молбата им. Свещениците погребали починалия си колега. След това той 2 години обикалял селата за събиране на мирия, но събраните пари не му достигнали да изплати дълговете и лихвите за тях.
В 1796 г. епископията му много пострадала от разбойниците на Пазвантоглу и от войските на Мустафа паша, който с 40 хилядна армия безрезултатно обсаждал Видин, а след отстъплението му, пазвантските войски “пак наводнили всичката епископия”. В 1797 г. кърджалиите и пазвантските войски обсадили Вратца и я държали обсадена 8 дена, но не могли да влязат в нея.
През това време епископ Софроний сполучил да избяга през Рахово във Влахия. Но когато разбойниците очистили епископията му, той през есента се върнал чрез Арбанаси във Вратца. Но през 1798 г., когато се наченала новата обсада на Видин от Капудан Хюсеин паша и епископията му била наново наводнена от турски войски, които извършили големи насилия, обири и пожари, той пак много пострадал, като бил принуден да бяга и се укрива ту в Тетевен, ту в гори, ту в овчи кошари и едвам сполучил да се промъкне в Арбанаси, където не намерил децата си, които избягали в Котел, а после – в Свищов, а къщата му била разрушена. След късо престояване в Търновската епархия, където ходил с протосингела на митрополита да събира мирията му, той заминал за Свищов, където намерил децата си и то в твърде окаяно положение, без да може да им помогне с нещо, понеже сам нямал пари.
В август той заминал за Вратца, като по пътя мислел да събере и нещо от мирията си, но по селата срещнал големи опасности от турските дезертьори, които кръстосвали навсякъде, обирали селяните и чорбаджиите и едвам към края на октомврий успял да достигне Вратца. Но още непочинал, града бил нападнат от Али паша и той бил принуден нощем да бяга и се крие из разни манастири и пещери, където се разболял и едвам успял да премине в Софийската епархия. Наскоро Али паша бил убит от Капудан паша и във Вратца се настанил с войските си Юсуф паша, който бил добър пълководец и Софроний се завърнал във Вратца. След 10-на дни пристигнали в града 10 отряда арнаути и били разквартирувани по къщите, а в митрополията – 15 души и епископът бил длъжен да ги храни. Големите притеснения, които той не можал да изтърпи, го заставили, макар и сред зима и суров студ, да избяга и наново да се укрива в разни манастири и села, в които често не се намирал жив човек, понеже всичкото население избягало. Приютил се за 5 – 6 дни в Карлуковския манастир, но там се появили турски войници, “които скитали по селата и грабили населението, за да се прехранят” и той бил принуден да иде в Тетевен, а след 40 дни – в Плевен. Ала и тук не останал спокоен. Скоро дошли в града войските на Дели Гюрджи паша и били разквартирувани из къщите и той бил принуден да се крие в харема на един турчин 26 дни, понеже не било възможно да се скрие в християнска къща. В града нямало храни, пазаря бил закрит и той бил принуден с хазяите си турци да яде кукурузен хляб. Когато турските войски се дигнали, той се преместил в своя наместник, ала в това време дошли в града кърджалии. Целият град се развълнувал. Жени и деца с плач търсили сигурни убежища от тези зверове. Избягал и наместникът му, а той се укрил в един хан, ограден с дувари и зает от няколко турци. След заминаването на кърджалиите, той преминал да живее в подворието /метоха/ на “Светия град” и на Великден служил литургия, от която гражданите били много доволни. Но същия ден, когато той служил вечерня /второ възкресение/ и църквата била препълнена с народ, в града пристигнали войските на Пазвантоглу и заваляла силна градушка. Това произвело голяма паника в населението и веднага църквата опустяла, а епископът, облечен в светли одежди, останал сам в нея, без да знае къде да бяга и се укрива, докато един от свещениците не го завел в дома на оброчника кир Костадин, който току що пристигнал с бостанджията и 60 человека да събира оброчния данък. В него престоял 19 дни и заминал за Вратца из междуселски пътища и гори, предвождан от един човек на кир Константина.
Във Вратца той останал до края на октомврий 1799 г. и предприел обиколка в Плевен и Никопол за събиране на мирията си. Но през декемврий в Никопол се разнесъл слух, че идел с войските си Гяур Мамам и епископът избягал във Влашко по леда, понеже Дунава бил замръзнал, като пропаднал един негов кон и се установил в Зимнич. От там той в 1800 г. замолил управляющия Видинската епархия Калиника да му изходатайства от Пазвантоглу разрешение да обиколи епископията си, но му се отговорило да замине за Вратца и оттам да поиска нужното тескере.
Епископ Софроний, нищо неподозирайки, заминал за Вратца и почакал разрешение, но в отговор Калиник изпратил един мубашир, който го отвел във Видин, където бил задържан цели три години, за да служи, докато се уреди ръкоположението на Калиника. През това време епископ Софроний осветил и новопостроената църква “Св. Никола”, а в 1802 г.. Когато Калиник бил ръкоположен за видински митрополит от угро-влашкия митрополит Доситея, той, с разрешение на митрополита Калиника, заминал вместо във Вратца за Букурещ и останал в него до края на своя живот.
В Букурещ не престанали огорченията му, при всичко, че към него официалните лица се отнасяли твърде внимателно. Той срещал големи затруднения при подаване на оставката си от Вратчанската епископия, понеже патриаршията не искала да го освободи, докато не изплатял дълга си към нея, повече от 80 кесии пари /55 кесии за епископията и 25 за лихва/, ала той нямал, понеже 4 години не ходил из епископията си, а в Цариград му не вярвали, че не е събирал през това време никаква владичинна и че “епископията му била разорена така, че не останало цяло нито едно село, изгорени били от кърджалиите и разбойниците на Пазвантоглу” и нямало от кого да събере владичинна, понеже “жителите се разбягали по Влахия и по други места”. Най-после се застъпил за него княз Константин Ипсиланти и оставката му била приета от патриаршия синод. “По такъв начин, писал той, се освободих от онези грижи и временни безпокойства, но в сърцето ми лежи една скръб: аз се боя от Бога, да не ме осъди, че взех на своите рамена това паство, а сега го оставям. Но в надежда на всемилостния Бог, аз го оставих не по своя вина, за да прекарам времето в бездействие, но поради тежкото бедствие и голям дълг, който струпаха на мене и заради това, че не ми вярват, че народът се е разбягал и то най-вече от онази страна, която е откъм Видин, тъй като тя стана жилище на разбойниците и хайдуците”. Тези грижи му наложили да напише и своя бележит “Неделник” и др. книги на български език, които да заменят неговото лично присъствие в напуснатото паство, което да се научи на нещо полезно от тях и да се моли за бившия си пастир. В 1808 г. той написал поверително писмо - пълномощно до вратчанеца Ив. Атанасиевич Замбин в Петербург да ходатайства пред руското правителство за освобождението на българите, а след 8 години, около 1816 г. починал и бил погребан в Букурещ.

Из “История на гр. Видин и неговата област”