Реката
Пантелей ЗАРЕВ

Но нека продължа изповедната си беседа, както я диктува споменът. Голямо бе влиянието върху духовните ми състояния на физическата среда. Аз не бях роден на село, във Вълчек, откъдето дядо ми идва в града. Бях характерно градско, и то видинско дете, като мнозина, приобщен с усети, мисли и чувства към градската среда. И първото ми силно физическо, а това ще рече и духовно, впечатление, бе реката. Реката с нейното постоянно течение като символ на вечността. Реката, с дълбочините, с хладината си, с тайната си, защото идваше отдалече, от други земи, населени с други народи. Защото бе част от онова, което е отвъд кръгозора й. Защото сякаш обричаше живота на някакъв предопределен граничен тип битност. Тя бе характерното за градската, за видинската ни народопсихология. Известно е, че има българи от планината и българи от равнината. Че това са различни преображения на един народ, който бе и единен, и различен, когато живее в пазвите на Стара планина и под нея, и равнините на Тракия, в равнините на Добруджа: когато е мизиец, тракиец, македонец, родопчанин или беломорец.
Реката не бе само географско, само физическо впечатление – тя въздействаше и естетически, възбуждаше чувства, успокояваше и тревожеше. Тя бе все различна при изгреви и залези, с лунни нощи, в есенни мъгливи вечери, бурна и разлюляна от “кошавата”, северозападния вятър, притихнала, пълзяща долу, под каменните кейове, с които бе обкована зарад буйността си, укротена от единия до другия край на града. Реката бе и някакъв символ на единството между покой и движение. И това беше също не само физическо, а и естетическо впечатление. Тя бе именно тайното тъждество на онова природно естетическо, което проникваше и у човека, и най-вече в психиката на детето. Тя бе представа и за възвишеността на планината, и за простора на полето, зовеше към себе си, към съзерцание, към откриването на връзките на човека с природните прояви, които ставаха психологизирани от личността на човека чрез неговото въображение, интелект и чувства.

***
Другата, втората, “физическата” особеност на този град бе вече създаденото от човека. То бе пренесено в природната среда и бе локализирано с времето като битова среда на човека. Става дума за крепостната стена на Видин. Крепостните зидове се срещат навсякъде в този град - от римската крепост “Баба Вида” до турското “Кале”, строено вече много по-късно в новото време на турското робство. Първото бе усвоявано от средновековните българи, живели на свобода, второто от хората на робството и на Възраждането. Крепостните зидове, почти като реката, бяха за град Видин знак и език на вековност. Случвало ми се е като дете да се припичам на слънцето върху камък от крепостната стена и да наблюдавам краткотрайно живеещото глухарче, израсло върху нея, или жилавия слез, който се спуска надолу по камъните и търси в зида пролука, за да пусне нов корен и да се задържи. Това бяха незабележими емоции, усещания, породени от отношенията, които се създаваха между вечното и преходното, между съществувалото вече – с неговата тайна, с неговия затихнал глас – и сега роденото, с неговата истина.
Разбира се, тези естетически впечатления не можеха да бъдат еднакви – намесваха се, естествено, и много други фактори, чувството за разлики в духовното устройство на хората – и коренни жители, и придошлите от селата в града. Тези различни лични психики създаваха и особеностите на хората от този град. Важни бяха не само физическата география, особената му красота, но и неговите специфични човешки истории и човешки съдби. Реката и другата среда сродяваха хората с пролетното пълноводие, с “черешовите води”, когато градът “подгизваше”, защото бе построен по-ниско от нивото на реката. Изпълваха се с вода блатата край него, каналите край крепостните стени, настъпваше царството на комарите и на маларията. От нея боледуваха най-вече децата, и то въпреки хинина и въпреки облаците дим от мокри съчки, които се подпалваха. за да гонят и комарите, и маларията. Хининът бе оскъден, но от неговата продажба процъфтяваха няколкото аптеки. Запомнил съм тези аптеки с любопитните стъклени буркани, на които бяха изписани змийски глави. Запомнил съм и клиентелата, която бе твърде разнообразна, като преобладаваше беднотията. Мизерията и маларията бяха врагове особено на бедните хора, на недохранените, на обречените да страдат.
Друго забележително в този град, кацнал живописно на брега на реката, беше пристанището, оживено и от търговски параходи и шлепове, и от пътнически параходи, които идваха “от горе”, от Европа. Крясъците на хамалите, разноезичните подвиквания на пристанищните агенти – немци, австрийци, сърби и румънци, както и недотам скромните и самоуверени българи – също бяха колоритат на пристанището. Българите си имаха своя специфична видинска характеристика.

Из “Спомени и размисли”