БОНОНИЯ И БДИН

Беше хубава пролетна вечер. Топлият южен вятър разчистваше последните жълти листа от осиротелите поляни, а на гордия старопланински връх Миджур умираха последните снежни преспи, за да дадат живот на безброй малки поточета. Подранили пойни птици подреждаха с песни миналогодишните си жилища. По небесния свод играеха милиони ярки звезди.
А там някъде, дето старият римски път прави остър завой, за да се плъзне после по течението на река Алмус и след втори завой да мине през средата на град Фалцари, бяха седнали на десния бряг дъщерята на управителя на града Бонония и безстрашният римски пълководец Бдин, на чиито гърди медалите трябваше вече да се слагат един върху други.
Бонония, подпряла глава на лявото рамо на своя Бдин, се мъчеше да измъкне някаква тайна, потънала дълбоко в големите черни очи на своя любим, с когото не бе се срещала повече от два месеца.
Имаше цял месец, откакто войната беше свършила. Друг път, още не заглъхнали писъците, още димели изгорелите землянки, още не засъхнала бедняшката кръв и нейният сокол е при нея, а сега той я отбягваше.
Измина доста време, откакто топлата юнашка ръка се плъзга по гладкия юмрук.
Напразно Бонония ровеше в изминалите шестнадесет дни. В дните без Бдин тя искаше да намери нарушеното равновесие, искаше да открие голямата загадка, да намери своята вина, да намери причината за страданието на оня, за когото тя би дала всичко.
Сега тя искаше от него да говори, да я кори, да я вини, искаше за всичко да е виновна, само да не мълчи.
Измина полунощ. Тишината във Фалцари се нарушаваше само от тропота на закъснели конни пътници. Водите на Алмус ревяха със страшна сила. На отсрещната скала се обади бухал, чийто глас накара Бонония да се притисне по-силно до Бдин, а последният да заговори:
- Аз зная, мила Бонония, че ме обичаш. Обичаш ме, това ти си ми казала не един път, защото съм силен и храбър. Обича ме и твоят баща, защото в боя аз никога не мисля за себе си. Тия думи често ми повтаря баща ти. Но аз знам, че вие и двамата мразите и ненавиждате рода ми. Мразите баща ми, не обичате майка ми. Презирате и хората, с които аз дружа. Мразите и всички ония, които се борят и искат да живеят така, както живеете и вие. Сега твоята глава е на моето рамо. Слушаш и поглъщаш всички мои думи. Но аз не мога повече да вървя срещу беднотата, която ме е създала, и която води с вас борба на живот и смърт, за да извоюва едно парче хляб за себе си, за своите измъчени и голи деца.
След последният бунт, който потушихме с толкова кръв и жертви, аз се възмутих от себе си. Не мога да бъда така верен на баща ти. Вече реших: захвърлям всичко. Ще махна от себе си всички почести, ще стъпча в калта всички медали, облени с толкова невинна човешка кръв. Заставам при онези, които ме родиха и отгледаха. Заставам на страната на ония римски роби, които за спечелване на борбата залагат всичко каквото имат – едно голо и гладно тяло и един робски живот. Когато из улиците на Фалцари потушавахме последния бунт, аз разбрах колко много съм се отдалечил от своите бедни и измъчени братя. Аз разбрах, че за слава и мъртви медали съм продавал своята майка, продавал съм баща си, който някога ме държеше на коленете си и даваше последния залък от устата си, за да не бъда аз гладен. В тези боеве аз бях гърди срещу гърди със своя вуйчо. А ти знаеш ли, Бонония, какво е това вуйчо? Това е братът на моята майка. Но колко по-доблестен е той от мен! Той е тръгнал да се бори за свободата на бащината си къща, да освободи дома на моя дядо, а домът на моя дядо е бедната къща, в която се е родила моята майка, същата тази, за която ти и баща ти често казвате, че е родила и отгледала юначен син. Там аз опрях меча си в гърдите на моя по-малък брат. Аз чувах гласове, Бонония, по мен викаха всички! “Бдин, ела при нас! Бдин, защо забравяш рода си? Бдин, чуй плача на майка си, виж сълзите на братята си!” Но в същото време чувах и гласа на баща ти. Той непрестанно викаше: “Бдин, удари, бий, коли, върви напред, изпълни заповедта ми! Напред, да унищожим лагера на бунтовниците, да не оставим нито един жив от тях!”
В тази битка, Бонония, ние с баща ти победихме. Ние повалихме хиляди голи и гладни борци, въоръжени само с воля и стремеж за свобода. Ние опожарихме много бедни къщи със сламени покриви. Ние отделихме хиляди деца от майчина гръд, потопихме цялата беднота в кръв и сълзи. А за всички тези злини на моите гърди се появи още една лъскава металическа награда, в която аз виждах всички изкривени лица на ония, които избихме. Аз съм неспокоен, Бонония. Всички тези жертви ме преследват. Навсякъде аз виждам избистрените очи на многобройните мъртъвци, повалени от моята силна ръка, която ти така нежно милваш. Чувствувам, че тези мъртвешки очи хиляди пъти проклинат онази робиня, която ме е родила, която е кърмила такъв син, за да вдигне меч срещу баща, майка, братя и сестри. Сега ти вече знаеш моето решение. Сама разбираш, че повече не трябва да ме обичаш. Не трябва повече да обичаш оня, който утре сигурно ще се изпречи в боя срещу твоя баща. Прибери се при баща си. На теб той може да посочи хиляди младежи, които ще те обичат не само заради красотата ти, но и за голямото място, което заема твоят баща. Знам, че всеки, който реши да се ожени за теб, ще бъде щастлив. Но ти трепериш. Ти ме теглиш. Говори, аз искам да знам какво мислиш. Дали мислиш да ме съветваш да остана все такъв, какъвто съм бил досега? Да продължавам да съм предател на десетките хиляди. Не, ти сама не би могла да обичаш такъв предател, защото си умна и честна девойка!
- Ти наистина ли искаш друг да бъде щастлив с мен? И няма ли да си щастлив, ако аз стана твоя жена? Кажи ми, дали действително заради баща ми ти намрази и мен? Аз искам да зная защо греховете на баща ми ти стоварваш върху моята глава. Защо не се сетиш, че аз плачех повече от всички за многото жертви, които се даваха. Колко пъти съм ти казвала, че дясната ти ръка мирише на кръв и всякога съм ти напомняла, че когато се оженим, аз не искам ти да ходиш на никакви боеве. Защо не се сетиш, че аз съм дъщеря на робиня, която баща ми насила отмъкна от дома на моя беден дядо, след като старецът бил насечен на парчета. Защо забравяш, че мъките и страданията на майка ми по своя беден род я погубиха толкова рано. А баща ми и мащехата ме изпращат вечер да си лягам с думата “робиня”, със същата дума ме събуждат сутрин от сън.
Ще идем, хубави и обични началнико, и още утре ще застанем заедно с теб на страната на своите братя, борещи се за свобода. Ще ги поведем още утре, и когато бедните победят, когато робите в нашата голяма Римска държава бъдат свободни, аз и ти ще се оженим. Ще живеем в свободна държава, ще създаваме свободно поколение. Ти си храбър и смел. Народът чака от теб помощ. Народът с теб ще бъде щастлив, а ти с мен, храбри пълководецо.
- Но ти забравяш, че сега от другата страна ще бъде твоят род, ще бъде баща ти. Там ще бъдат ония, които досега кичеха гърдите ми с медали.
- Не, аз не съм забравила нищо. Знам, че там са всички онези, които са готови да откупят себе си с пари, да откупят своя живот, но не с кръв, както прави бедната класа, а с пари, в каквото е превърната мъката на роба. Защото при нас робът е, който носи парите, и създава охолния живот на богатите... Ще избягаме заедно, Бдине, ще избягаме от тук, където всички те ценят, защото със силата си ти им държиш властта. Караш роба да трепери и да им се покорява. Твоята слава тук не е малка, но там тя ще бъде двойно по-голяма и по-ценна. Ти не трябва да забравяш, че всяка светлина свети по-добре в тъмнината, че теб ще те обичат много повече ония, които са готови да откупят с кръвта си своята свобода и своят живот.
Не забравяй, че ако борещите се за свобода имат такъв пълководец, какъвто си ти, те ще бъдат двойно по-силни. Името ти ще им даде криле, вярата им в победата ще бъде по-силна. Твоето име в отсрещния лагер ще накара ония, които досега бяха с теб и които те познават, да хвърлят оръжието и сами да потърсят начин за своето спасение.
- Спри! Чувам шум навън. Това са пак тълпите. Това са ония, които миналия път не останаха доволни, че не паднаха в борбата. Защото за роба, за оня, който няма нищо в света, смъртта е по-желана от един живот в окови. Сега аз съм с тях. Ще събера веднага ония, които са готови да ме следват навсякъде и с тях заедно ще преминем на страната на борещите се за свобода. Но ти се замисли. Уплаши се, страх те е за съдбата на своя баща.
- Не, не се уплаших за никого. Нима онези мъже, които вие с баща ми безмилостно избивахте, нямаха дъщери и синове? Нима нямаха кой да жали за тях? Мисля как и аз да помогна в тази борба. Как заедно с теб да бъда. Това за теб ще звучи зле. Вие във вашите войнишки редове още не сте виждали жени, защото ние, жените, мъчно се включваме във вашите редове, мъчно се включваме в такива редове, в които се унищожава човекът, защото ние, жените, раждаме, ние сами с голяма мъка и жестоки страдания отглеждаме този човек, когото вие с такава лека ръка унищожавате. Но сега аз искам да съм с теб. Искам сама да мъстя за ония, които без милост и без жал вие лишавахте толкова рано от живот. И то само заради това, че и те искаха да са хора, искаха да живеят като човеци, искаха да имат и те свой дом и в него да живеят свободно.
- Чуй, виковете се усилват. Ето ти един меч, мъжки дрехи. Обличай ги и ела с мен! Улиците са вече пълни с въстаници. Ще се бием. Тук ние ще победим, но срещу нас ще дойде много войска от цялата Римска империя. Тогава ние ще хванем горите и ще избягаме далеч оттук. Ще бъдем заедно. Ще се оженим. Ще създадем едно ново поколение, едно свободно семейство в горите или на някой пуст самотен остров.

Из книгата “Искри от огнището – легенди и предания от Видинския край”