Според видинския историк Димитър Цухлев в града има девически и мъжки манастир през XIVв. Книжнината, изкуството и културата разцъфтяват предимно в манастирите. Насред богослужебната дейност те са културно-просветни и книжовни средища, разсадници на християнските добродетели.
В манастирите действа училище за подготовката на свещеници, има събрана библиотека, преписват се книги.
Образователното и книжновното дело в българските манастири защитава техния устав. На игумена се предписва да не ръкополага или да приема монах на каквато и да е длъжност, ако той не знае псалитра и църковен порядък. Това той е задължен да стори, "за да избегне голямата опасност за душата".
Шишмановци покровителстват и облагодетелстват манастирите.
След османското завладяване на Бдин от двата манастира не остава и следа.

Преписка към Зонара(сборник от църковни и светски закони) за киевския митрополит
бдин 1262година
Написана бе тази Зонара в годината 6770 в дните на благоверния цар Константин, които владееше българския престол, по повеля и със заплащане на великия господин Яков Светослав, деспот български.
Ние, като я разделихме на 3 части, я написахме за 50 дни. Почната бе на 10-я ден на месец ноември, а беше завършена на 7-я ден на януари.
Аз пък скудоумният и многогрешен Йоан, наричан Драгослав, моля със сълзи: Отци и братя, които ще четете и преписвате, леко поправяйте, четете, а не злословете, понеже не бях дотам писач. Но повече благославяйте и помнете!

МАНАСТИРИ В БДИНСКОТО ЦАРСТВО
Димитър ЦУХЛЕВ

***
Сведенията за манастирите в Бдинското царство са оскъдни, но че те са били многобройни, в това не може да има никакво съмнение, както това показват техните веществени остатъци, и развалини. Чудното е как са се запазили остатъци като се знае, че тези някогашни светини и огнища на литература и просвета са бивали на няколко пъти ограбвани, опожарявани и разорявани до основи. Но варварите не са могли да заличат само едно – спомеиите за тях в народа, който е продължавал да тачи своите светини, често ги подновявал в крайно скромен вид или е продължавал да почита и тачи светителите на техните някогашни великолепни храмове като ежегодно се събирал около техните развалини, наречени “манастирища” и чествал тяхната памет на открито небе и често увековечавал имената им с усвояване – за имена на своите села и планини.

***
Синаговският манастир – “Св. Троица” е бил разположен току в началото на живописното дефиле на с. Синаговци, Видинска околия, на левия бряг на р. Витбол, в полите на обрасналия с вековни дървета хълм, при хубава изворна вода, която и до днес привлича лете много посетители. Народното предание говори, че той бил основан от княз Шишман I или сина му Михаил І. Този манастир бил изгорен и до основи разсипан от турците още в началото на завоеванията им и имотите му разграбени или раздадени от султана на разни турски сановници. Но от развалините му, които сега са обраснали с храсти и вековни дървета, се долавя, че той е бил обширен, голям и богат манастир и служил за лятна резиденция на бдинските митрополити.

***
Буковският манастир – “Св. Йоан Рилски” бил разположен на 3 – 4 километра западно от с. Буковец, Видинска околия, на завоя на десния бряг на р. Цар-Петрово, в една живописна долина, разклонена от Буковското дефиле. Този манастир се славил с хубавите си обширни лозя, ливади и гори, но бил разсипан до основи от турците и имотите му разграбени от турските преселници. Населението от съседните села на няколко пъти през миналото столетие се опитвало да го възстанови, като издигнало на мястото му и малка постройка, но не успяло и най-после в началото на Освобождението на България изоставило тези опити, а имотите му турците разпродали на селяните от съседните села. Хубавата му изворна вода и живописната му местност и до днес привличат видинското население в летните горешини на почивка и прохлада.

***
Арчарският манастир – “Св. Никола” се намирал някъде наблизо до стария гр. Ратиария или сегашното село Арчар, но е бил разрушен до основи от турците още в началото на турското завоевание и в днешно време не е известно и мястото му. Съществуването му в XIV в. се установява от житието на Св. Теодосия Търновски, написано от приятеля му, константинополския патриарх Калиста /1351 – 1354, 1355 – 1364/. В това житие се говори, че когато Св. Теодосий пораснал, тайно напуснал родителите си и отишел в околностите на гр. Бдин и постъпил в Арчарския манастир “Св. Никола”. В него той изучил в съвършенство и псалмите на цар Давида за това бързо преуспяване в манастирските подвизи се говори по-нататък в житието му, спечелило привързаността и доверието на игумена. Последният почнал да му възлага изпълнението на разни манастирски работи вън от манастира, които той с усърдие изпълнявал. След смъртта на игумена Йова, недоволен от служебните поръчки, които го заставяли да има постоянни сношения с външния свят, от когото той се отрекъл и изпълнен от желание за преуспяване в по-висок добродетелен живот, оставил манастира “Св. Никола” и отишъл в Търново. От това съобщение на житието, което се отнася към времето на деспота Шишмана ІІ и цар Йоана Александра, се долавя, че манастира е бил благоустроен и в него са били застъпени и изучаващи в съвършенство всичките монашески добродетели и книжното дело. Той е съществувал и при цар Йоана Страцимира, но турците така са го разорили, разграбили и недвижимите имоти, че от него не са останали никакви следи.

***
Добридолският манастир – “Св. Троица” и параклисът над агиазмата му “Св. Безсребърници Козма и Дамян” се намират в живописната гориста местност между селата Добри дол, Ломска околия, Толовица и Дреновец, Видинска околия. За старата му история не са се запазили никакви сведения, но народното предание отнася постройката му през време на старото българско царство. Около 1610 г. в него били пренесени мощите на Св. Пимена. В края ХVІІІ в. бил ограбен и изгорен от турски разбойници, а през 1850 г. – наново подновен от йеромонаха Венедикта. В 1860 г. бележитият славист Ф. Каниц посетил този манастир и заварил да го управлява игумена Василий с четирма монаси, които поправяли манастиря, но не намерил в него никакви старини, освен една агиазма. През 1868 г. същият игумен посрещнал първия български бдински митрополит Антима, който при обиколката си из Ломската духовна околия посетил и манастира, където престоял късо време и извикал от Брусарския манастир послушника Илариона Минов Ветовски, когото ръкоположил за свой дякон. След Освобождението на България, този манастир бил украсен с нови постройки и продължава да процъфтява и до днес.

***
Изворският манастир “Св. Богородица” се намира на два километра до с. Извор, Видинска околия, в една твърде живописна местност, покрита с едра гора, на високия бряг на един приток на река Арчар. За неговата живописна местност и хубаво разполо¬жение Каниц говори, че “те навяват такава тишина и спокойствие, че даже и най-светския човек, като се спира в него, чувства желание да се съсредоточи в себе си и да се предаде на сериозни размишления”. Един неясен надпис на престолния каменен стълб в олтаря отнасял постройката на този манастир също към времето на старото българско царство, но след падането на Бдинското царство, бил ограбен от турците, монасите му се разбягали и той съвършенно запустял. Но подир 250 години бил наново възобновен от някой си йеромонах Силвестър. Според една приписка в едно манастирско ръкописно житие на св. Ефрема Сирина, манастирът по-рано се наричал “Сухо поточе”, а след възобновяването му – “Изворски”. През 1767 г. той се считал за благоустроен манастир, в който редовно идвало да се черкува населението от околните села и някои по-знатни селяни се погребавали в двора му, даже и от по-далечни села, например, от Макреш, както това се посочва от един надпис на надгробен кръст, на който е отбелязано “лято 1767. Николо. Село Макреш.” До 1860 г. се управлявал от игумени. Последен от тях бил йеромонах Агапий, който преследван от турците, избягал в Сърбия в 1861 г., като оставил в него четирма монаси. Трима от тях Кирик, Гаврил и Хрисанд построили сегашния иконостас на църквата му в 1867 г., както това е изтъкнато в няколко надписи по иконите и на олтарната царска врата. И тримата тези родолюбиви монаси са погребани в манастирския двор, зад олтаря, в един гроб. За неговия храм Каниц говори, че се отличавал с малкото си кубе и със своята византийска живопис, в която особено се отличавали образите на Бога Отца, Св. Дух и Исуса Христа, който възлагал корона на св. Дева Мария, при която стоял ангел. Но в днешно време това кубе и хубава живопис не съществуват, а на мястото им е построен своден таван, който също е зографисан с хубава живопис, съборен му бил и притвора. Сега манастирът е превърнат в девически.

***
Раковишкият манастир “Св. Троица” се намира в живописно подножие на Стара планина между селата Раковица, Старопатица и Киряево, Кулска околия. За неговото историческо минало не са се запазили никакви документални сведения, но народното предание отнася построяването му към първото българско царство, а разорението – през време на падането на Бдинското царство, когато пропаднали и неговите старини. По-сетне той бил на няколко пъти подновяван и изгоряван от турците. Стоял дълго време в пълно запустение, и в сегашния си вид бил подновен през 1825 г. от свещеник Герасим, който станал и негов игумен. За него народното предание разказва, че през време на известно въстание той убил жената и детето си, за да не паднат в ръцете на турците, понеже не искали да избягат с него в Немско. После той се върнал и отишел в Рилския манастир, където се изповядал и изповедникът му наложил “канон” да издири и възобнови три манастира. Този “канон” свещеник Герасим изпълнил като възобновил манастирите “Св. Троица”, “Св. Богородица /около Княжевац или Зайчар/ и трети – някъде из предбалканска България. “Св. Троица” възобновил повече нощем, понеже турците не позволявали да стане това, като той сам се носел и обличал в дрипи, криел се денем в гората, за да не го виждат. Това било по времето на хайдут Велко, който често обикалял по онези места и вземал храна от овчарите. Когато манастирът бил готов и църквата му осветена от архиепископ Германа, както това се вижда от един надпис в него, ктиторите му отворили в него училище, за да приготвят кандидати за свещеници, които да заменят гръцките такива, но това училище съществувало за късо време. След Герасима игумени на манастира били Партений, Данаил, Серафим и Иларион. При тях било открито училище за дребни деца от околните села и в него учителствали даскал Илия от с. Рабиша или с. Върба, а по-късно даскал Нако Войчев от с. Раковица. В това училище са учили Сава Иванов, Игнат Иванов, Петър Владински от с. Раковица и др. около 30 деца. Игуменът Иларион избягал в Сърбия, поради преследване от турците през 1876 г., когато около Раковица станали сражения с опълченците. Този игумен по-рано е бил свещеник Иван от Лом, а в монашество – наречен Иларион.

***
Цар Петровският манастир “Св. апостоли Петър и Павел” е разположен в живописна местност от дясната страна на пътя между с. Гузелия, Видинска околия и с. Цар Петрово, Кулска околия, на левия бряг на р. Цар Петрово, току до самия буен извор, който блика из под една канара и бил негова агиязма. И него турците, след падането на Бдинското царство, разорили до основи и разграбили имотите му. Но по-късно, по инициативата на добри християни от околните села, особено от с. Молалия, Видинска околия, бил подновен, а някои от имотите му откупени от турците и вече в 1849 г. функционирал като благоустроен манастир, както това се вижда от един малък сборник от църковни песни, преписани в него. В 1875 – 1878 г. игумен на манастира е бил йеромонах Иларион. По-сетне видинската катедрална църква “Св. Димитър” прикупила и останалите му имоти от турците. След Освобождението на България, в 1888 г., покойният видински митрополит Н. Блаженство Антим I и църковното настоятелство отстъпили имотите му на видинските народни училища, заедно с всичките му сгради и днес той служи за летовище на видинските граждани, а имотите му – за издръжка на казаните училища, без да се държи в изправност църквата му.

***
Грачанският манастир “Възкресение Христово” се намирал на 10 километра от с. Гърци, Видинска околия, в местността “Хайдук чешма” или “Албутин” /“Червена гора”/ в живописното дефиле между с. Гърци и с. Раброво, на завоя към последното село, високо в скалата, в подножието на която се разстила широка поляна, напоявана от хубав извор, която изглежда е била овощна и зеленчукова градина на манастира, а срещу него са разположени Свърлишките хълмове, в които населението посочва остатъци от средновековна крепост. Той е единствен манастир във Видинско, който целия – храма, камбанарията и жилищата /три на брой/ на монасите /със зидан пред тях коридор/ – бил издълбан с длето в скалата. И до днес в тези помещения са запазени слаби остатъци от църковна живопис на разни светии със славянски надписи. Църковната му живопис и самите помещения са твърде сходни със скалните манастири и килии около средновековните градове Червен, Варна /Аладжа манастир/ и Овеч /Провадия/ и безпогрешно сочат към втората половина на XIII или началото на ХІV векове. Това подтвърдяват правописът на оскъдните надписи и живопистта в храма му. От него се открива извънредно живописна гледка. Но тази светиня днес представлява една грозна развалина, доведена до това плачевно положение след Освобождението на България от иманяри, които с динамит и длета – разбивали скалите да търсят зазидано имане. Манастирът бил посветен на Възкресението Христово, ако се съди от многолюдните сборове, които стават и до днес на втория ден на Великден в неговото подножие. Подобни манастири са били дело на българските исихасти, учители на които са били двамата бележити подвижници от това време Теодоси Търновски и Ромил Бдински, ученици на още по-бележития подвижник и писател Григория Синанта – основател на Парорийския манастир със средствата на цар Йоан Александра в Парория /в Сакар планина, на юг от Казългач/. Това показва, че след смъртта на тези бележити исихасти, техните ученици са се поселили и в Бдинското царство и са издълбали този манастир като продължили делото на своите учители, понеже от житиетата на последните се установява, че те лично не са се подвизавали в него. Срещу този манастир, пак из скалата, се намирала и килия, която била изпостница на подвижник от същия манастир, подобно на пещерните изпостници при Търново, Червен и Овеч. Тези подвижници са получавали храна – малко хляб и то веднъж в седмицата от манастира.

***
Гложанският манастир “Св. Георги” бил основан от първия Бдински деспот Якова Светослава в половината на ХІІІ в. За неговото основаване в сказанието от неговата кондика се говори, че станало по чудотворен начин. Една чудотворна икона в “древнихъ временахъ” излязла от Киев, дошла и застанала върху стръмната скала. След време някой си княз от Киев, по Божие внушение се научил, че чудотворната икона на Св. Георгия се намирала в българската земя и като имал ревност към светеца... тутакси отишъл на онова място, където се намирала иконата на светеца... и направил неголяма църква на върха на скалата на онзи хълм и съградил манастир... и купил за него и малко земи за прехрана на монасите и приход за църковния народ и подарил на манастира две села на име едното Извор Киевски, а на другото името Гложане, т.е. на нареченото име на този княз. Сегашната му църква е от XV в. /само източното й крило/ и от XVII в., когато била подновена, а иконите на темплото – от 1828 г., като текстовете из Св. Писание по свитъците хартии, които светците държат, са написани на гръцки. След това този манастир непрекъснато съществува и до днес. В 1893 г. в него бил заточен покойния даровит писател и търновски митрополит Климент. В 1913 г., от землетресението той много е повреден – пропукан на много места, но и до днес не е поправен, при всичко, че притежава големи имоти – само гори повече от десет хиляди декари и преди 2 – 3 г. от тях са изсечени и продадени за един милион лева дърва.

***
Бдинските манастири – мъжки и девически са били разположени в самия град Бдин и съставлявали неговата гордост и слава, като центрове на ученост, книжнина и високи християнски добродетели, но са били унищожени още в самото начало на завоеванието на града от турците, та за тях не са останали никакви спомени, както и за катедралната им църква “Св.Богородица”. Но съществуването им се установява от разни отривочни известия, които говорят за постоянно прибивание на монаси в града и то с голямо влияние при двора, във висшето общество и гражданите и при удобни случаи ставали и митрополити, например Касиян и Йоасаф, както и от пребиванието в града мощите на светците Петка, Филотея и др., за които в Търново имало няколко манастири, между които на първо място ловрата “Св. 40 мъченици”, основана от Асеня ІІ. Същото положение, по всяка вероятност, е било копирано и в Бдин, като втора столица на България, но тези му светини са били разрушени и местата им засвоени от исляма за други сгради – джамии, медресета и др. обществени здания, та от тях не са останали никакви веществени следи, нито спомени за тях в населението, понеже и то е било разгонено от огнищата му и заместено с турско население още в самото начало, след преминаването на града под турска власт.

***
Но и от приведените данни и констатации става ясно, че в Бдинското царство имало достатъчно много манастири, в които живеел и се подвизавал многоброен просветен монашески свят. Те, покрай главните си цели – да бъдат места за спасение и опора на вярата в народа, били и здрави огнища за просвета и верни хранители на народните завети.

Из “История на Видин и Видинска област”