ИЗБРАНИ СТРАНИЦИ
Димитър ЦУХЛЕВ

АВАРО-СЛАВЯНСКА ЕПОХА. БЪЛГАРИ

За тази епоха са се запазили твърде оскъдни сведения, но и от малобройните такива може да се долавя, че тя е била крайно разорителна за страната. Аварите, преди да станат нейни господари, в набезите си разорили, ограбили и изгорили нейните градове и села. Тогава загинали Сингидунът, Виминакий, Аква, Бонония, Ратиария, Цибрус, Алми, Оескус и всичките крайдунавски вътрешни големи и малки укрепени градове и пунктове, които император Юстиниян бе подновил и издигнал. И разорението е било толкова голямо, че никой от тях, освен Бонония, в последующе време не могли да се съвземат и местата им завинаги останали развалини или “градища” .
След изчезването на архиепископията Кърва Юстинияна, същата мисия изпълнявал, по стара традиция, Константинополският париарх, който изпращал направо или чрез съседни свои митрополити тайни мисионери-проповедници в съседните езически страни да обслужват и ободряват не само малкото християни, но и да разпространяват християнството между тях , както това отчасти се потвърдява и от една християнска гробница, открита на пазарната улица в гр. Видин и намерената в нея медна монета от Константин IV Погоната /668 – 685/. От разположението на самата гробница и от някои нейни принадлежности се вижда, че на починалите и погребаните са били извършени християнските обичаи на погребението, а това могло да се извърши само от присъстващо духовно лице.
В това време славяните, като пълни господари на заетата област и със съдействието на аварската власт, подновили и укрепили градеца Бонония и го превърнали в свой главен град на областта или на племето си, като го преименували, поради свойщини на езика си в Бъндин /Бъден, Бъдин, Бъден, Бдин, което име той е запазил и през останалите средни векове. Това подновяване се е наложило от стратегическото му положение, годно за по-лека защита като заобиколен от Дунава и околни блата и в него се настанил, по всека вероятност, да живее и жупана на племето. Този, последният, подновил за свое жилище и кастела “Баба Вида”. От това време Видин е станал славянски град и главен град на областта, вместо Аква и Ратиария, които не са били подновени и бързо почнал да се издига. Но в него не е могло да се открие епископия, понеже владетелите му и болшинството от славяните и аварите са били езичници.
В 642 г. станали важни събития в “стара велика България” на Азовското море и р. Кубан, които имали важни последици за Видинската област. Тогава починал хана й Кубрат, а петтех му синове след 7 – 8 месеца, поделили бащината си държава и притиснати от хазарите, четирмата с ордите си напуснали държавата, а най-големият останал на мястото си, като васал на хазарите . Третият по възраст син Асперих /още Есперих, Испор/ след известно странствуване край Черно море и устието на Дунава, в 679 г. завоювал малка Скития и Долна Мизия, след предварително съглашение с тамошните славянски племена и основал българската държава на федеративни начала със славяните. Император Константин IV Погонат признал независимостта й.
Границите на тази нова българска държава на запад достигнали до аварската държава, т. е. до Прибрежна Дакия или Видинската област. Това съседство, както и федерирането на славянските племена, които запазили в нея своето вътрешно племенно самоуправление, оказали, както изглежда, силно влияние и на славяните във Видинската област, които сигурно не са били доволни от омразното господство на аварите. А четвъртия брат на име Кубер се преселил с ордата си в Панония и станал васал на аварския хан, но около 670 – 675 г. по неизвестни причини се скарал със своя суверен, възстанал против него, разбил го и начело на едно население от варвари, смесени с ромеи, преминал Дунава и се поселил в областта Керамесия /Битолско/ , а част от ордата му, види се, още на Дунава го напуснала и се поселила в околностите на гр. Видин, по всяка вероятност с позволението на аварите като техни поданици, недоволни от непокорния им васал. За това българско поселение във Видинската област се научаваме от една летописна приписка в “Манасиевата хроника”. От тази приписка ясно се вижда, че е ставало преселение на българи във Видинската област и по-рано. Това са били, по всяка вероятност, онези българи, които по-рано се поселили в Авария и на които войводата Алцег, след едно скарване с аварските предводители, подир смъртта на хана Баяна, напуснал с част от тях Авария и се поселил в Италия около 663 – 668 г. Но Куберовите българи се поселили по-късно, както това дава да се разбере и от допълнението на същата приписка в Синодалния Московски препис на същата хроника.
Така или иначе, но несъмненно е, че Видинската област или Прибрежна Дакия във време на аварското господство била населена със славяни и българи, т.е. и в нея станало онова, което и в Долна Мизия, с тази само разлика, че там славяните и българите били свободни и равноправни, а тук – васали или поданици на аварския хан, комуто плащали данъци и служили във войската. При това болшинството, както може да се допуща, са били славяните, за което и последните по-скоро погълнали и асимилирали бьлгарите.
Заедно с този икономичен подем постепенно в гр. Видин и комитата му се почнал и културен напредък, като непременен спътник на подобрено материално благосъстояние на населението и търговските му сношения с вънкашния свят. Тук непосредствено се сблъсквали двете велики култури в това време – романо-франската и гръцката и способствали за разпространение на християнството, като проникнати в това време с неговите начала. Проводници на първата култура главно било римското духовенство изобщо в Източния Илирик, който до средата на втората четвърт от VIII в. бил непрекъснато в църковно отношение под Римския престол и Видинската област или Прибрежна Дакия, като негова съставна част, формално в църковно отношение се числяла към тази църква, ако и в политическо отношение да е била под българска власт. До това време тази църква постоянно чрез тайни и явни духовни агенти и проповедници е подържала духа на старите християни и постепенно разпространявала в гр. Видин и областта му християнството, като стара нейна епархия под чужда власт. Това е ставало на латински език и писменост, понеже славяните и българите нямали своя писменост.
Те във време на своите сношения, било търговски или с други цели, направо разпространявали християнството между сънародниците си във Видинската област, колкото и българската власт да е била противна на него. Особено това им мисионерско дело е било успешно, когато то се е организирало и поддържало от Римската църква и нейните митрополити в Изт. Илирик или екс митрополитите и епископите на самата област. А заедно с християнството, постепенно е прониквала и римската култура и цивилизация. Но това положение коренно се изменило около 733 г., когато Римската църква е изгубила веднъж завинаги Източния Илирик.
Но като изтъкваме този напредък на християнството в гр. Видин и неговата област, не можем да не посочим някои отрицателни страни в живота му през царуването на същия хан Крума. Това са големите военни набори и реквизиции, направени от населението във време на войните му с аварите. Може положително да се допуща, че цялата тази война в по-голямата си част се е издържала от местните населения, като погранични и близки до военния театър. Всичкото това е легнало твърде обременително на населението и създавало в него известно негодувание.