АРХИМАНДРИТ ЙОСИФ (1874 – 1875)

Архимандрит Йосиф, с мирско име Лазар Йовчев, бил роден на 5 май 1840 г. в гр. Калофер. Първоначално образование и четири класа свършил в родния си град, а в 1861 г. заминал за Цариград, където постъпил в гръцкото училище на Фенер. След една година се преместил във френското училище в Бебек, в което следвал с отличен успех 2 години. В 1864 г. калоферци, трогнати от хубавите му успехи, го изпратили в Париж на общински разноски да свърши по литература университета и сетне да стане техен учител. В Сорбоната той следвал три години курса по литература, а след това, по желание на своите благодетели, преминал на юридическия факултет и го свършил за три години със степен licencie. В 1870 г. се завърнал в Цариград и постъпил на служба без заплата в цариградското търговско училище, като същевременно сътрудничил с литературни работи по разни обществени въпроси във вестник “Македония” и списание “Читалище”, на което бил известно време /от йний 1871 до май 1872 г./ и редактор. В литературните си трудове той се проявил като писател-хуманист, с обществени добродетели и просветен патриотизъм.
В 1872 г. бил назначен за главен секретар на Св. Екзархия и взел живо участие в подготовката за избор на екзарх. В това време някои избиратели се придирвали в дребни формалности и искали да се отложи избора за по-късно време. Той станал и произнесал бележитите думи: “Чудя се на нашата неразбория. Народът ни се бори 30 години за църковното си самоуправление и за припознаването на съществуванието му като отделен народ в империята. Сега му се дават тези правдини, а ние сме седнали да се придиряме за дреболии и да спъваме делото. Кой е в състояние да гарантира, че което можем да направим днес, ще можем да го направим утре? Кога ще ни осъжда повече народът: дали ако не спазим някои дреболии и свършим работа или ако изпуснем благоприятния момент за реализиране на извоюваните му с толкова труд и жертви права и го хвърлим в нова неизвестност?” Всички млъкнали и избора за екзарх веднага станал. Бил избран за български екзарх видинския митрополит Антим, а веднага след това секретарят Йовчев приготвил книжата за утвърдение на избора от султана. А когато пристигнал в Цариград блаженний Антим и поел управлението на Св. Екзархия, той станал най-близък негов сътрудник. Блаженни Антим високо ценил способностите на даровития и способния свой секретар и го поканил за духовно поприще. И Лазар Йовчев, дълбоко трогнат от тази покана, счел, че ще бъде изневяра към общественото дело ако откаже услугите, които отечествената църква му изисква и приел поканата. На 22 ссптемврий 1872 г., в екзархийския параклис, той бил подстрижен в монашество и наречен Йосиф, а на другия ден /24 септемврий/ в българската църква “Св. Стефан” на “Фенер”, на тържествената архиерейска служба, извършена от блаженни Антима, в съслужение с митрополитите пловдивски Панарета, самоковски Доситея и пелагонийски /битолски/ Евстатия, след ръкоположението за охридски митрополит Натанаила, бил ръкоположен и в йеродяконски чин. Станало едно бележито съвпадение – в този същия ден в патриаршата църква на “Фенер” и във всичките цариградски църкви, се чела тържествено схизмата над българите. Това като че било пророческо предвестие, че новоръкоположеният йеродякон ще има най-много да отбива ударите на тази с нищо неоправдана схизма и народът, след божествената служба, извикал на балкона на българския метох дякона Йосифа и възторжено го акламирал. След един месец станало ръкоположението му в йеромонах и възведен в архимандритски чин, а след това бил назначен и за екзархийски протосингел, като в същото време сътрудничил и в цариградския вестник “Право”. Екзархията след това го командировала да обиколи Дунавския вилайет и Тракия, за да се запознае и изучи по-отблизо състоянието на народа.
В 1874 г. блаженни Антим го изпратил във Видин да управлява епархията му, след преместването на епископа Кирила в Скопие. Видинските граждани приели архимандрита Йосифа твърде радушно, като добре известен по своята обществена и литературна дейност и изявили към него пълна готовност да му помагат във всичките начинания. Затова той с любов и пламенна ревност проявил бележита дейност – въвел строг и стегнат ред в епархията, а в училищата – новата педагогическа система, която се практикувала във француските училища; трикласното училище развил в четирикласно; старал се да се подобри и читалищното дело, съгласно новите изисквания на времето – да пръска знание и родолюбие между гражданите и служи за тяхно обединително звено; държал проповеди в църквата, с които будел съзнанието на народа да има вяра в себе си и яко да се сплоти около, своята нова независима църква, като отбягва и отчуждава от себе си всичките външни посегателства на разни иноверци – сектанти и проповедници; въдворил пълно съгласие във видинската община като крайно необходимо оръжие за надигащите се съдбоносни и бурни времена, които предвещавало и политическото освобождение на българския народ. Изобщо, навсякъде се старал да зарегистрира нови подобрения в епархийския живот, но скоро се почувствала нужда от него и в Цариград.
В края на 1875 г. той бил извикан от екзарха Антима в Екзархията и станал един от най-близките негови съветници и помощници. С него нерядко блаженни Антим ходил в правителствените кръгове и чуждите дипломатически посолства, когато обстоятелствата изисквали да се направят по-внушителни постъпки, за да се спечели някоя важна придобивка или отстои някое народно дело. Него изпращал там, дето трябвало да се пледира екзархийското дело на френски език. Екзарх Антим искал да го назначи митрополит в Одрин, но Високата Порта не се съгласила да се издаде надлежния ферман, а в съдбоносната 1876 г. той бил избран едногласно за митрополит на Ловчанската епархия и на 2 февруарий бил ръкоположен в българската църква “Св. Стефан” от екзарха Антима в съслужение с митрополитите пловдивски Панарета и велешкия Дамаскина в архиерейски сан.
Н 24 април 1877 г., след заточението на екзарха Антима, той единогласно бил избран за негов приемник – екзарх на българската църква.