БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ

Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на стари и млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е легендата за двете забележителни фигури - Монахът и Монахинята.

Някога отдавна на двата най-високи върха между Белоградчишките скали имало два манастира: мъжки и девически.

Необикновена хубавица, сестра Витиния, живяла между калугерките, ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо.

Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур и се казвала Вита. Раснала Вита и хубавеела, съща самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна като тополка. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.

Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок и строен стан, черноок и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят.

Веднъж при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл:

- Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.

Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.

Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.

Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.

Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни.Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето...

Една нощ извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си- бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките решили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.

Минало почти година.Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!

Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева.

Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й - навън ранната пролет още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне.И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.

Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко - вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха...

* На Белоградчишките скали са се възхищавали и много учени люде, сред които унгарският историк и пътешественик Феликс Каниц (през 1860 г.), французина Адолф Бланки (1814 г), Константин Иречек, както и много български писатели. Ф. Каниц в книгата си "Дунавска България и Балканът" ги описва така: "Общият вид и групировката на скалите, шарката на камъка, от който природата е съставила така хармонично този край, въпреки всички странни и фантастични подробности под блестящата прелест на една променлива светлина, произвежда тук чудно впечатление. когато при лунно осветление видите тези колони от червен пясъчник, които се редят като дърветата на гигантска алея и горните части на които често представляват групи от къщи, паметници, параходи, хора и животни, тогава чак разбирате произхода на окаменелия град в Триполитанска Киринейка, за който се говори в една арабска приказка."