Пазвант Оглу
През втората половина на 18 век могъществото на Турция почва да отпада. Силата на Султана е разклатена някой паши се обявяват за независими.Един от тия паши е и прочутият Осман Пазвант-Оглу, родом бошняк. В 1794г. той събрал един отряд от арнаути, курджалии и едичери, с които нападнал Видин, разбил Видинския паша и бил провъзгласен от агите за Яенин (управител) на Видинско. След една година (1795) при гърмежа на топовете от Видинската крепост Пазвант-Оглу бил провъзгласен за паша, а неговият помощник за яенин. По такъв начин Пазвант-Оглу станал самостоятелен управител и владетел на Видинската област. За да закрепи власта си, той събрал отбрана войска от турци, арнаути и българи, последните съставяли неговата конница, докаръл топове и направил около крепостта нов насип и окоп - сегашният външен ров.
Султанът пращал на три пъти войска, за да накаже отстъпника. В 1796г. румелийския бейлербей Мустафа Паша обсадил Видин с 40000 войника но бил отблъснат. След този неуспех на портата Пазвант-Оглу завзел цяла северна България.
В 1798г. изпращат Хюсеин-Паша с 120000 войска, с 40 оръдия, организирани по европейски образец и флотилия от 15 канонерки.
Пазвант-Оглу не излязъл против тези сили на открито поле, а разпуснал войската си, като оставил само 12000 най-верни войници, с които се затворил в крепостта, която била снабдена с храна за 2 години. Поляци инжинери и артилеристи от австрииската армия проектирали плана на отбраната и управлявали артилерията, състояща се от 120 оръдия
походът на грамадната турска армия е бил ужас за българското население, защото турците грабели, убивали и разрушаваали всичко по пътя си. Към средата на април Хюсеин-Паша достига Видин и го обгражда от всички страни. Той предложил на Пазвант-Оглу да се предаде като му обещал, че ще му запази свободата, както и имотите и достойнството му. Пазвант-Оглу му отговорил чрез пратеника, че той би могъл да сабере по-голяма войска, но предпочита да го победи с 12000 войника. И действетелно той победил. Обсадата траяла близо 6 месеца. Всички нападения били отблъснати, а дунавската флотилия била унищожена още от начало. През есента Хюсеин-Паша заповядал да се завземе крепостта с щурм. През ноща, когато започнало настъплението, полковете не могли да се разпознаят и цяла нощ се унищожавали един друг. След това самоизбиване султанската армия започнала да отстъпва. Тогава Пазвант-Оглу излязъл от крепостта и започнал да ги преследва, като им отнел целия обоз.
След две години Портата пак се опитала да нападне Видин, но изпратените войски били разбити от пълководците на Пазвант-Оглу преди да достингат до Видин. След тия победи той станал действителен господар на Цяла северна България. Неговите войски минавали Дунава, грабили Влашко, като достигали чак до Букурещ. на 5 февруари 1807г. Пазвант-Оглу починал и бил погребен в двора на джамията Мустафа Паша (до днешната поща)
Макар, че българското население в този край да се е намирало в тежко положение, благодарение на войните на Пазвант-Оглу, но от друга страна участието на българи в неговата войска и одържаните от тях победи над Султанските войски е спомогнало доста много за повдигане на националното им съзнание.

ОСМАН ПАЗВАНТОГЛУ
Димитър ЦУХЛЕВ

Осман Пазвант бил син на Йомер Пазвант заде, който произхождал от бошняшкия род. Дядо му живял в Тузла /Босна/, бил мохамеданин и дълго време се занимавал с война и грабежи, докато най-после бил пленен от враговете му и в Прищина набит на кол, а син му Йомер Пазвант заде постъпил в еничарските войски и се отличил във войните с Австрия. Султанът за това го наградил с две села във Видинската кааза и го назначил за началник на 31 еничарска дружина във Видин, заедно със сина му Осмяна, като офицер в същата дружина. След това той станал алемдар /знаменосец/ на целия санджак и като такъв скоро забогатял, накупил чифлици, започнал да се носи твърде гордо и самонадеяно. При излизането си винаги бивал екскортиран от телохранители и военна музика. Това възбудило завист във видинския паша Мелека и той решил да го премахне с убийство. Но наетият убиец в решителната минута бил обладан от такъв страх, че се отказал от намерението си и съобщил заповедта на Мелека на жертвата си. Тогава Йомер Пазвант пламнал от гняв за отмъщение и наскоро образувал заговор /бунт/, с цел да заграби властта и да отмъсти на противниците си, които така също взели мерки против него. Той сполучил да привлече в заговора сина си Османа, Ходжаоглу от 62 дружина, Муса Калфа от 15 рота, Хюсеин Пехливан от 5 рота, Пагачедни от 61 рота, Мустафа Хасарджи оглу от 22 рота, Кьор Али, също от 22 рота, Емин Йомер от 25 дружина, Кара Коллукчи от 11 рота, Кара Ахмед от 61 дружина и Халил от 17 дружина. Всичките тези бунтовници заседавали във Видин, където проектирали и решили да повдигнат общ бунт против законите и властта и за тази цел агитирали между населението. Но през това време Мелек паша бил преместен и на негово място бил назначен за комендант на града Великия везир Мехмед паша.
Когато новият комендант узнал за готвения заговор и взел нужните мерки за залавянето на заговорниците, те заедно със съмишлениците си, избягали от Видин в околните села и градове, където започнали “свободно да сноват и насилничат над мирното турско население и раята” и ги подстрекавали да ги последват и въстанат. Ощетеното и ограбено население като не могло да се справи с тях, понеже те се представлявали за законни власти и че никой нямал право да им се противи, изпратило на султана колективна тъжба, с която молили да се “издаде височайши ферман за преследването и изтреблението на разбойниците, като в същото време изпрати и един пратеник /мубашир/ за изпълнението му.”
Султанът не закъснял да издаде искания ферман “до славните и предани велики везири Мехмед паша, комендант на гр. Видин и Абди паша, комендант на гр. Белград”, както и “до съдебно-шерийските власти, в лицето на просветените и предани кадии в каазите на Видин и Белград и други каази, в които се навъртат поменатите разбойници”, като в същото време командировал във Видин сер-торнаджи Ел Хаджи Мустафа, военен чиновник при еничарския оджак в Цариград, за залавянето и наказанието на бунтовниците. Ферманът задължавал да съдействат “ и висшите, и нисши офицери на еничарите, сердарите, старейшините и други висши длъжностни лица в казаните каази”.
Във фермана си султанът, като констатирал силното свое “възмущение от смутовете и размириците в тъй голямата ислямска крепост Видин”, че е “възмутителен печалният факт загдето размирниците се старали да подтикнат населението към общо въстание срещу установените от шерията и закона власти и то тъкмо в тези тежки и опасни за държавата минути”, че разбойници започнали да вършат всякакви беззакония като заграбвали насилствено имуществата на някои невинни хора и присвоявали живата стока, заедно с всичкия останал имот, както и голямата важност на Видинските крепости. Той заповядал на всичките кадии във Видин, Белград и другите погранични каази, на забитите, делегирания от главния оджак в Цариград и на комендантите на Видин и др. служебни лица:
- да вземат всичките мерки за изтреблението на разбойниците;
- да не допущат под никой начин бунтовниците в крепостта, даже с риск на живота си, нито да обръщат внимание на уговорки, че “уж имали да събират от дължниците заеми”, а в същност “се домогвали до крепостта” и “повдигнат населението към общо възстание” и изобщо “около на Видин /Видин худудуна/ не требва да оставят да се мерне разбойнишки крак”;
- ако някои еничарски орди би ги защищавали, то такива да бъдат разпръснати из другите погранични крепости, като за случая се състави шерийско решение, в което да бъде отбелязано кои йолдаши-еничари от Видинския гаринзон се преместват в крепости за дисциплинарно наказание и препис от него да се изпрати до главния счетоводител
/баш мухасабеджиня/ на ордите, за да отбележи в главните регистри имената на разместените орди, след което той ще го повърне обратно, за да се приложи в действие.
Тези височайши наредби били точно изпълнени, но до получаването им във Видин, Йомер Пазвант се промъкнал в града, без да сполучи да привлече на своя страна еничарскня гарнизон и да повдигне гражданите към въстание. Улемите му заповядали да напусне Видин, ала той им отговорил, че никой няма право да го изгонва и от никого не се бои, след което проклел закона и пророка, като за всеки случай назначил настойник на втория си малолетен син Ибрахима Ел хаджи Сюлейман ага ибни Абдуллах. Тъкмо в това време се получил във Видин царския ферман и шерийският съд го осъдил на смърт. Като се научил за това Йомер се затворил в своя дворец и отчаяно се защитавал. Тогава войската запалила палата и пламъкът го обхванал от всичките страни, но той сполучил да излезе на свобода, ала наскоро бил заловен, предаден на пашата и убит във Видин.

***
Синът на Йомера – Осман /роден в 1758 г./, сполучил да избяга в Албания при гегите, като предварително успял да упълномощи Ибрахим алемдар ибни Йомер да го представлява пред съдебно-шерийските власти за имотите си, а малолетния му брат Ибрахим и майка му Фатме ханъм, дъщеря на Халифе Мустафа ефенди и законна съпруга на Йомера, се защищавали от Ел хаджи Сюлеймана ага ибни Абдуллах.
Наскоро след това бягство настойникът на Ибрахима Ел хаджи Сюлейман и повереникът на Османа, знаменосецът Ибрахим, продали по съдебен ред двуетажната сграда /хана/ на покойния Йомер Пазвантоглу, която се намирала на улица Мустафа паша /вън от крепостта/ и “имала няколко стаи на горния етаж и 16 дюкяни с няколко конюшни и кафенета на долния етаж” на жена му Фатме ханъм, за 1 700 гроша. Но след месец от тази продажба, султан Абдул хан І с ферман от 6 юлий 1788 г. заповядал, съгласно военните закони, на кадията във Видин, Ахмед Нури, да опише всичките имоти на Йомера Пазвантоглу, без да се пропуснат “дори и дребните такива – мебели, покъщнина и всичко останало от покойния”, като се изслушат изявленията на страните и съставят нужните актове, които, заедно с описа, да се предадат на делегирания за това чиновник, който ще ги отнесе на султана. Имотите след това били конфискувани в полза на държавата.
В Албания Осман Пазвантоглу се предал на разбойничество и като се наситил на него, постъпил в Дукаджин на служба при Печския паша. Във войната през 1789 г. той, с навербувана от него чета, нахлул към Темешвар и Херманщадт и нзвършил храбри подвизи, които му спечелили милост и амнистия от султана. След това заминал за Цариград, където наново бил зачислен за някакъв началник в еничарските войски и повърнати част от бащините му имоти. В 1792 г. той бил командирован във Видин, вече като “един от по-главните и достойни началници на еничарските войски и числящ се в отряда на серден гечид агаларите”, по някаква работа и останал да живее във Видин, където на 2 април същата година продал по съдебен ред една своя къща, с две отделения и един голям салон, двор и кладенец, в махалата “Ел Кадри Ибрахим” за 2 833 гроша на майка си Фатме ханъм, която изглежда се е оженила повторно за Ебу Бекир ага.
Същата година, на 7 август, на Осман ага Пазвантоглу било възложено събирането на данъка “джазие”, с който били обложени циганите, които населявали територията на Никополската околия, Видинския санджак, каазите Ломска, Берковска, Гургушевска, Банска и Исфирлийска. По този случай видинският главен комендант /управителя, валията/ Великия Везир Сенд Али паша е издал на 2 август 1792 г., въз основа на височайшата царска заповед и решението на съдебно-шерийските власти, особена бюрюлтия, в която заповядал на санджакските власти да позволят на назначените чиновници от “известният и примерен царски служител Пазвант заде Осман ага”, да събират от “циганите, находящи се във Видин и каазите му”, възложения му за една година /от 9 август 1792 г./ данък джизие. И дунавският джизиедар по събиране на преките данъци Баш бог е съобщил на “славния и високоуважаван държавен съновник Пазвант заде Осман ага”, че му се възлага събирането на речения данък и то “по оня ред, с какъвто е ставало в миналите времена” и че не ще се допусне нито на едно лице да се намесва в делата му.

***
Това събиране на данъка дало възможност на Осман Пазвантоглу да спечели в санджака партизани и да организира с тях бунт против държавната власт, загдето били въведени от султан Селим III /1789 – 1807/ реформи за модернизиране на войската и новите налози за нея, а всъщност за противодействие на властта – за нейните противозаконни налози, които тя събирала от раята и населението; насилията и разбойничествата, които вършили нейните агенти; произволите и груби нарушения на еничарските устави и др. подобни злодеяния и зверства, които се вършили от нея, както и за отмъщение за убийството на баща му и конфискуване на имотите им. В това отношение той имал голям успех. След 1 – 2 месеца от получаване на правото на концесионер на данъка джизие, т.е. през месеците август и октомврий с.г., вече бил организирал бунт от 1 000 арнаути, някои аги на Видинския санджак, кърджалии и еничари, наречени от властта “фесадчии”. Като помощници - главатари в него участвували разбойниците Русчуклу Тръстениклиоглу Исмаил и Селвили Кючук Хасан, които пристигнали навярно от източна България във Видин и “здраво се укрепили” и еничарите Хаджи Бег от 55 еничарска дружина и Салих заде Бекир ага от 12 рота на Видинския еничарски гарнизон, които “събрали въстанници из околностите на Белград”. Бунтовниците се явили пред крепостните стени и се завързало сражение с войските в тях. Те били отблъснати с “големи загуби”, но след късо време наново се явили вече с топове и почнали да бомбардират резиденцията на Видинския комендант Изет Ахмед паша, сполучили да се вмъкнат в града и обсадили самия валия Сеид Али паша в конака му, като се готвили “да стъпят във формено сражение и с бюлюк башията”, който се държал в някой от крепостните бастиони или в “Баба Вида”. С обсадения Сеид Али паша, Осман Пазваптоглу се отнесал твърде неуважително, като му устроявал разни унизителни демонстрации, които дразнили турското държавно самолюбие. По този начин гражданската война, разсипването и изгарянето на града били неминуеми, но “родолюбиви турци се притекли срещу страните с молби и успяли да преустановят и отстранят кръвопролитията”. В последствие “утихнал и смутът”. Тогава и Сеид Али паша бил освободен от обсадата, седнал в лодка и замииал за Русчук. Заедно с него заминали Тръстениклиоглу Исмаил и Селвили Кючук Хасан, които по-сетне станали пак управници в Русчук.
Дошъл във Видин нов главен комендант на войските, великият Везир Мехмед паша, който донесъл нови заповеди от султан Селим III. В тях се заповядвало да се очисти със съдействието на всичките власти еничарския корпус във Видин и другите градове край границата от бунтовници, да се въдвори в него строга дисциплина и “да се премахнат не само тримата главни виновници /за бунта/, но и да се преместят в гр. Карс всичките личности, числящи се като йолдаши /граждани еничари/, към Видинския гарнизон, като съучастници в бунта”.
Мехмед паша съумял с такт и умение да изпълни всичките тези наредби. Били “арестувани Пазвант заде Осман, Хаджи Бег и Салих заде Бекир ага, заедно с техните йолдаши и всичките други подстрекатели и помагачи на бунта, вдигнати под конвой и приготвени за заточение в Карс. Но при самото им тръгване техните жени, деца, роднини и близки приятели писнали с плач и рев и молили пашата да ги не откарват, а отложи заминаването им, като тутакси връчили и молба, с която молили височайша милост и всеопрощение за виновните. Молбата била подадена на “велеучения и достоен мюдерес /професор по теология и тевхида във Видин/ Ел Хаджи Ага”, който веднага я изпратил Мехмед паша да си даде мнението по нея, а след това я изпратил на султана. Едновременно и Мехмед паша писал на султана особен рапорт, в който изложил условията, при които могло да се допусне едно амнистиране на виновните, за да направи тази амнистия впечатление на покъртителна височайша милост, благодат и бащинско благоволение към поданиците”. Тези условия били: “Отсега нататък всички престъпници от първия до последния, ще стоят мирни и ще бъдат послушни роби на правителствените разпоредби.
Няма да си позволяват да вземат от мирната рая и от населението противозаконни налози, глоби и непредвидени давнини; ще се стараят съвършенно да избягват всякакви действия, нарушаващи организационните правила на оджака /еничарите/; ще бъдат честни и лоялни; безропотно ще се подчиняват на своите непосредствени началници, а особено на великите везири във Видин; ще се грижат да залавят всеки нехранимайко, който би се възбунтувал и би се решил да агитира за злонамерени бунтове и да го предават на началниците си и няма да защищават нито едного от бягащите бунтовници.”
Султан Селим ІІІ уважил просбата на просителите и мотивите на Великия везир и с особен ферман амнистирал бунтовниците с предупреждение, че “в случай, че не искат да признаят великодушието му и ако продължават да изявяват непокорност към главния комендант и към всичките забитани... и че ако наново започват да безчинстват, подстрекават и не се повинуват – тогава... не ще има заточение, но ще се приложи смъртно наказание”, като в същото време се заповядвало да се съобщи и това, “както на главните разбойници, така и на техните бивши съучастници” и им се внуши, че “в случай на нарушение на едно от посочените условия, главите им не ще се задържат на телата си”, а на Великия видински везир се вменявало в длъжност да следи зорко за изпълнението на фермана, упътва и съветва амнистираните да бъдат привързани и покорни на властта и въобще да не нарушават нито едно от поставените им условия.
След усмиряването на бунта Мехмед паша бил сменен с бившия Велик везир Сеид Али паша, а началник на видинските крепостни еничари бил назначен бившия кол кет ходаси /началник на еничарския отряд/ Мухи един. Това сменяване на управителя имало печални резултати. То възбудило заминалата вражда между двамата бивши врагове. И действително не се минали няколко месеца и Осман Пазвантоглу отново дигнал глава или както е казано в доклада на Сеид Али паша до султана Селим III, “изпаднал в съвършено ненормално състояние /кенду калънда олмаюб/ и започнал да буйства и да малтретира населението и бедната рая... свободно да убива хора, да изнасилва девици и жени, да ограбва имоти, като е забравил и морал, и приличие, и власт... и с тези си дела той възбудил населението към въстание и непокорство на властта”. И султан Селим III побързал да издаде на 19 февруарий 1793 г. втори ферман на името на поменатите двама видински управници, в който като констатирал току що поменатите злодеяния на “разбойника Осман Пазвантоглу”, заповядал “залавянето и арестуването му... и веднага да бъде наказан със смърт... за да може по този начин, от една страна да си отдъхне населението и от друга – това да бъде прекрасен урок за ония, които са наклонни да вървят по стъпките му”, като при това предупредил да се действува по това дело “внимателно, за да не му се даде възможност да подозре близката си смърт”.
Но Осман Пазвантоглу научил за това султанско нареждане и веднага взел всичките мерки за охрана. И този път той прибятнал към революционни похвати. Обвинил местните власти в разни закононарушения и престъпления и с това възбудил против тях мнозина влиятелни граждани, разбунтувал местния еничарски гарнизон и привлякал част от него на своя страна. Така той събрал около себе си известна тълпа недоволници и съмишленици и докато властите и останалото гражданство се окопитят от избухналите нови вълнения и вземат нужните мерки против тях, той напуснал с жената си града и се оттеглил в околията, където извършил “безброй злодеяния” и обири, а “след няколко дни” отрупан с плячка, отново се повърнал и “със съдействието на поставената стража, успял да се вмъкне в крепостта”. Но “когато бил отново нападнат, той възразил “въз основа на просбата ми моите престъпления са били опростени. И сега вие престъпвате височайшата заповед за амнистирането ми, а заедно с това, похищавате суверенните права на господаря ми”. И по този начин той успял да групира около себе си повече привърженици, като им внушил, че “местните власти на своя глава вършат произволи и беззакония, които противоречат на духа на височайшия ферман” и обезпечил за известно време за себе си свобода на действие и властите не го закачали, понеже се боели да изпълнят султанския ферман или по-точно били безсилни за това. Но Великият везир Сеид Али паша донесъл на султана за всичкото извършено от Османа, въпреки условията в дадената му по-рано амнистия и поискал наказанието му.
Султан Селим ІІІ бил крайно възмутен от станалите нови безредици и бунта на еничарите във Видин и на 1 юлий 1793 г. издал трети ферман до Мевляне кадия и председател на Видинската съдебно-шерийска камара, кетходаси – началник на крепостта и до началниците на еничарската служба - торнаджиани, хаскияни, чаушани, чорбаджиани, агавати, алемдарани, сераскияни, коменданта и други длъжностни лица във Видин, на които заповядал незабавно да арестуват разбойника Османа Пазвантоглу и да му изпратят в Цариград главата, като същевремено изпратят за проучване на аферата и делегат – командира Ибрахима.
Докато пристигнал този ферман и султанския пратеник във Видин, Осман ага Пазвант заде, живущ в махалата Ел хаджи Ферух, продължавал да се числи “началник офицер в чин серден гечид агаси на 31 дружина от Видинския еничарски гарнизон и като такъв продал по съдебен ред чрез пълномощника си главния командир /серден гечид агаси/ на 63 дружина Ес сеид Муса ага ибни Ес сеид Ахмед чауш и при свидетели Али ага ибни Али, началник на 12 дружина и Ес Молла Осман ибни Ибрахим, офицер от 62 дружина, един свой дюкян и отгоре с три стаи за живеене, сайвант и дворно място в махалата Мустафа паша във Видин, за 600 гроша на Хюсеин алемдар ибни Салих и шерийският съд издал на последния крепостен акт на 15 юлий 1793 г. От тази продажба ясно се вижда, че Осман Пазвантоглу се ползвал с уважение като офицер и се движел между най-влиятелните среди и имал на своя страна началниците на еничарския гарнизон във Видин. Ето защо, когато се получил поменатия ферман, за него се застъпили видинските потабили /арифан/ или всичките “държавни служащи и чиновници на видинската крепост, улеми, миротворци /сулха/, имами, мешайки, хатиби и всички числящи се в главния списък на еничарския оджак, както и придворните сановници сер турнаи /туриджи баши/, мутекаадини, хаскияни, чорбаджияни, чавушани, старейшини, топчияни, джебеджияни, арабаджияни и въобще всичките пехотинци и конници, висши и нисши чинове” и поискали писмено пред съдебно-шериятския публичен съвет амнистирането му от султан Селима III.
В заявленията си те единтично изтъкнали: “Височайшият царски ферман, в който се третира съдбата на мирния гражданин Пазвант заде Осман ага, се получи и прочете в присъствието на всички ни. След като отдадохме нужните почести на турата и монограма, ние останахме учудени, загдето този ферман бързо изисква смъртта на невинния гражданин Пазвант заде Осман ага. Знаяйки неговото вежливо поведение спрямо законите и неговата примерна правдивост и добросъвестност във всяко отношение, честността, доброто име и благородство, ние се намерихме в едно тежко недоумение. Ако Пазвант заде Осман ага трябва да се провини в нещо, то това сигурно ще бъде за дълга на раята, за премахването на князовете и загдето на чисто законни основания е сключил договор с раята, да се изплаща в срокове за един период от седем години, но вина ли е всичко това и следва ли да му се направи поне малка бележка?”
“Първоначалните вълнения в средата на гарнизонните началници и редници-еничари – бяха плод на интригите и революционните агитации на Булгар заде Ел хаджи бей и на Хасебни заде Хасан ага. Тия вълнения дадоха на нашия главен командир – пазител на крепостта Великия Везир Есеид Али паша добър предтекст да може да наклевети поменатия Осман ага като главен инициатор. Така бързо титулираният “Велик везир” си въобрази, че сполучи да напакости на противника си, без да докаже точка по точка неговите престъпления. Фактът, че народът декларира неговата невинност, показва, че всичките обвинения против него са лъжливи.” И след това поискали от Августейшия господар Н.И.В. султана, които “със своята бащинска топлота е дал убежище на много заблудени чада”, като “негови верни поданици” и “в името на Всемогъщия Бога и неговия пророк Мохамеда, да пощади челедта на речения Осман ага, като го амнистира. Молим единодушно Н.И.В. да опрости вината му /ако такава има/ и да спре изпълнението на фермана, с който се иска екзекуцията, като се издаде друг за всеопрощение. С тази царска милост, Н.И.В. ще благоволи да възрадва всички ни, а ние от глъбините на душата си ще възнасяме пред Всевишнаго Бога топли молитви за величието и дълголетието му.” И на края молили съдебно-шерийския съвет да оформи в съдебно изложение тази им просба и вземе нужното решение /илям/. И съветът издал решение, с което уважил тази молба и я изпратил в Цариград до канцеларията на Н.И.В. султана, за издаване на нужния за това височайши ферман.
По повод на тази молба и решение султанът командировал във Видин дворцовия капуджи баши Колчак Мустафа ага да провери съдържанието на изпратените му книжа и въобще да изследва делото на Пазвантоглу. И той донесъл с обстоен рапорт в султанската канцелария, че “Осман Пазвантоглу изпълнявал честно и добросъвестно службата си, поради което бившите му престъпления заслужават да се простят”, като плод на “клевети”. И султан Селим III издал ферман на 11 декемврий 1793 г. до съдията на Видинската кааза и началника-забитин на еничарите във Видин, в който като споменавал, че по-преди била издадена височайша заповед, според която славният над славните ми служители Пазвант заде Осман ага бил осъден на смърт с посичане на главата” и че “причина за това били клеветите”, явявал им, че “въз основа на рапорта на Колчак Мустафа”, амнистира Осман ага с условие: “От сега иататък реченият Осман няма да върши никакви действия противни на свещения шерият и на моята царска воля; винаги ще живее с мир и благонравие, без да си позволява насилия, убийства и изтезания над населението и раята. За всичко минало му се прави бележка за сведение”, като най-после се обърнал към “господа еничарски забити и съдии, в качеството им на държавни служители” и им възложил “да узнаят положението на въпроса”, да повикат Османа “и го посъветват в бъдеще да живее мирно, честно и пристойно, а в молитвите си да споменава и името на Н.И.В. султана.
По този начин Осман Пазвантоглу останал ненаказан и този път, благодарение застъпничеството главно на еничарския гарнизон във Видин, при всичко, както изглежда, че султанската канцелария е била добре осведомена за неговите злодеяния над раята. Това показва от една страна страха на централната власт от еничарските орди и от друга – че последните добре разбирали опасностите за своята организация от новите наредби и преобразования на султана Селима III и вземали сичките мерки да засилят своята организация и да бъдат готови за предстоящите борби против тези нововъведения, за да се продължи и за напред тяхното неограничено господство.

***
Пазвантоглу, възхитен от това унижение на Високата Порта и победите си над нея, събрал около 80 000 армия и започнал да разширява владенията си. В същата година полковете му, засилени с кърджалии, обсадили Вратца и след 8-дневна упорита и кръвопролитна обсада, превзели града, а след това с част от войските си завладял Ловчанската, Плевенската и Севлиевската каази и се отправил за Търново, като навсякъде извършвал големи грабежи и плячката, натоварена на многобройни коли, изпращал във Видин. Убивал жени, деца и цели семейства, заробвал всички благородни мюсюлмани, които също изпращал във Видин, а раята измъчвал по най-зверски начин и опожарявал селата. Град Търново не можал да превземе. В Севлиево се присъединил към него “севлиевският войвода, бившия капуджи баши Маджар Али, заедно с нему преданите революционни дейци, събрани от околните страни из средата на населението и готови за грабежи елементи, на брой около 10 000 души, и били изпратени околностите на Видин. След това, като се снабдил с артилерия, се отправил край Дунава и навлязал в Никополската околия, опожарил множество села и извършил нечувани жестокости подобни на това – “събрал едно внушително число жени и деца - рая в една кошара и ги изгорил живи” и по този начин заставил населението да трепери от името му и кански да пищи от неговите дела, а след това “обсадил Никопол от пет страни /беш колдан/ и започнал да го бомбардира с оръдия. Градът скоро потънал в пламъци, богоугодните заведения се рушили и беззащитните жители изгаряли в пламъците. Една част от градското население могла да се подслони във вътрешната крепост, но всичкото друго оставало срещу лицето на разбойниците. Писъците и риданията на жените и децата се чували дори до небесата” /нусван ве събиянън фериятлер гюглере кедър чинуб/. Пазвантоглу, възползуван от тази уплаха и смущение на населението, “поискал да му се предадат в ръцете никополския мютесалим, който бил един от пенсионерите на хаски еничер оджаги хаджи Мехмед ага и хаджи Мемиш ага. И нещастното население с плач и ридание било принудено да извърши това: двамата моментално били оковани във вериги и изпратени на явна смърт. Всичките имоти на мюсюлманите били ограбени, мюсюлманските първенци били взети в плен и закарани във Видин, а царската войска и бедната рая подложени на зверски измъчвания. А след това “той назначил едни от разбойниците за мютесалим в града” и набързо заминал край Дунава, превзел Свищов и се упътил за Русе, но тук бил отблъснат, като на всякъде извършил грабежи, опожарявания и избивания, а задигнатата огромна плячка изпращал във Видин.
Измъченото и изплашено население отрупало с оплаквания и молби султанската канцелария и Портата, за да вземат мерки и го защитят от тези опустошения и убийства.
И правителството, безсилно да се справи с метежника, било принудено да влезе в преговори с него. Подробни сведения за тези преговори липсват, но от някои документи може да се долови, че те от началото са се водили чрез посредничеството на влашкия княз – по-старият от Мурузавците. Този, последният, съумял да менажира духа на метежниците и склонил Османа Пазвантоглу за помирение, а след това се обърнал и до командира на еничарския корпус в Цариград Еюб Мустафа ага, за да се застъпи пред султана за помилването им. Преговорите се продължили около пет месеца и Еюб Мустафа взел деятелно участие в тях, както това се вижда от едно по-късно негово насихатнаме, адресирано до еничарските насилници в Румелия и до Пазвантоглу, в което ги убеждавал да уговорят еничарите и видинското население да се подчинят на султана, който ще ги амнистира и ги задължавал “да поканят Пазвантоглу и го убедят да напусне злата си идея, като завинаги се раздели с разбойническия живот. Да го съветват да се поправи, да зачита законите на страната и да гарантира своята покорност с всичките си началници и солдати, състоящи от тамошния гарнизон”, като при това му кажат, че “ако след тяхната доброволна покана, той приеме тези условия, нека знае, че началството на повереното му главно еничарско управление ще омилостиви Н.В. султана, за да го амнистира напълно. За тази услуга, която оджакът се нагьрбва да извърши, той трябва да бъде покорен, признателен и мирен”. И мнозина влиятелни длъжностни лица изпратили писма до него и хората му с молби и апели да се оставят от вършените злодеяния, като им обещавали амнистия от султана. Но на всичките тези покани Пазвантоглу, както изглежда, не особено се доверявал и продължавал да лавира с разни предложения, като винаги уверявал, че всякога е бил “верен поданик на своя господар и че въставал само срещу ония, които го окръжавали и чрез своите лоши съвети го накарали да учреди назами джедид, име, което носи правилникът за новите данъци”. Преговорите най-после се свършили с помирение. Пазвантоглу Осман изявил пълна покорност на султана и пашите, а султан Селим III го амнистирал, заедно с неговите сподвижници, а Шейх юл Исляма спрял изпълнението на своите фетфи против него, след което Портата го назначила бирник на новите данъци и “обещала да го повиши в чин паша с три опашки” /трибунчужни/ и наново да възстанови правата му на еничар.

***
Така Пазвантоглу се утвърдил във Видин като независим паша, но се проявявал не като бунтовник, а верноподан васал на султана, противник само на злите му съветници и защитник на народа от техните грабителства и притеснения. След това той действително повел миролюбива политика към мюсюлманите и християните – издавал манифести, в които са попадали звучни фрази за свобода и справедливост, обложил населението с редовни данъци и наредил събирането на мита, сякъл пари “пазвантчета” в австрийските монетарници, раздавал на своите победоносни войскови началници и “кабодачии” по едно или две села, наредил полиция от верни нему хора, назначил каймаками и съдии в каазите, ремонтирал и изправил всичките повредени крепости и засилил артилерията, за което, според молбата му, помагала и Австрия, чрез темишварския си комендант изпратила във Видин двама офицери за тази цел. Свиквал селските князе /кметове/ на областни събрания, в които се разисквали икономически и стопански въпроси и ръзхвърляли данъците за всяка кааза, обзавел се с отлична наемна гвардия от албанци, турци и българи и засилил кадрите на войските си, в които прибирал отчаяни главорези, каквито били българите Конде и Корче, обзавел се с двор и дворцови служащи и изобщо се държал като независим владетел. При него някои държави аташирали и свои представители, между които бил и полковник Марияш, представител на маркиз Мармор, господар на създадената от Наполеон Илирийска държава. Но в душата му бушувала дълбока ненавист към Високата Порта, загдето не го удовлетворила със законен пашовски трибунчуков чин и кроил големи планове да иде в Цариград, да свали султана и възстанови стария блясък на османската империя.
Събитията, които се развили в това време в Източна България, Тракия и близо до Цариград, засилили тези му намерения. От разпуснатите войски и настъпилата анархия в Румелия се възползвали кърджалиите и даалиите и наново на големи тълпи плячкосвали страната. В Предбалканска, Средна и Източна България се издигнали силни аяни: Ибрахим ага, който в с. Кузгун си построил голям конак от 63 стаи, защитен наоколо от 17 добре въоръжени и снабдени с провизии кули – Тръстениклията Исмаил ага, който имал седалището си в Русе, Йеменджи заде Юсуф паша в Силистра, султан Гирей в с. Върбица и др., които често водили упорити сражения около Свищов, Щумен, Силистра и др. помежду си и с други аяни, като Кюржи Осман паша Кушанджал Халил ага – оръдие на Пазвантоглу, Йосуф ага и др. Някои от тези аяни ходили във Видин и търсили приятелството и помощта на Пазвантоглу и той се възползувал от настъпилите безредия, за да засили своята власт. Той влязъл в тайни сношения с мнозина от тези аяни и водители на разни разбойнически чети и според сведенията на Портата, тайно ги подържал със свои хора и подбуждал към метежи. Сам изпратил и една дружина, за да помогне на султан Гирея, за да стане владетел на Османската империя, а той – негов Велик везир, а всъщност да отмъщава на Портата, загдето “не изпълнила обещанието си да го произведе в трибунчужен паша”. Наистина Портата взела някои енергични мерки против своеволните аяни и разбойнишките главатари, утвърдила Капудан паша Хюсеина в чин главнокомандващ и изпратила против тях от Одрин Бостанджи паша с 1 500 по европейски организирани войски и пашите – Силистренски, Измитски, Бетал от Грузия и Муруз бей от Влахия и те имали известни успехи против разбойниците, но не могли да ги унищожат, за което и измитския паша бил обявен в подкупничество от разбойниците и посечен в Цариград, а богатствата му, взети от кърджалиите, натоварени на 130 камили, били конфискувани в полза на султанската хазна. Тези неуспехи най-после убедили Портата да направи исканите отстъпки на Пазвантоглу и след известни преговори с него, решила и занапред да го остави на мястото му, понеже с това се осигурявало трайно спокойствие във Видинско и му изпратила знаците на обещания трибунчужни пашовски чин във Видин, като в същото време го натоварила да усмири бунтовниците и разбойниците. И действително след това бунтовниците намалели и се прекратили.
Така Пазвантоглу станал и законен паша на Видинския санджак. След това за момент настанало и отдавна жадуваното спокойствие за населението, от което били иззети през време на обсадата всички хранителни запаси и добитък. Пазвантоглу трябвало да се справи с настъпилия голям глад. Напуснали Видин или били изгонени новодошлите или пленени по-рано населения с жените и децата си и се опътили в 1799 г. през Балкана за Тракия и нататък, но в балканския проход били спрени, сметнати за разбойници от партията на видинския бунтовник, от което личало, че мерките против опасния паша не били още отслабени. Към тях се присъединили и много отчаяни негови хора. Всичките молили Портата за милост и да ги пресели в Египет, което и станало благодарение ходатайството на Тахир паша от Одрин. Във Видин бил извикан от Вратца и епископ Софроний, за да извършва требите за християните, докато бъде ръкоположен нов на мястото на избягалия грък. За такъв се готвил кандидата Калиник, игумен и монах от влашкия Марков манастир. За него епископ Софроний разправя, че бил “человек горд и никого не искал да слуша, а най-вече и своя угро-влашки митрополит, който го наказал за някакво дело”. Тогава той поискал особен пратеник от Пазвантоглу да го направи Видински митрополит, за което обещал да му даде 40 кесии пари /20 хиляди гроша/. Последният се съгласил и Калиник дошел във Видин. Епископ Софроний се обърнал към него като стар познайник, да му измоли от Пазвант паша или секретаря му тескере билет за право да събира своята владичина /мирия/ във Вратчанската епархия. Но вместо исканото тескере, при него се явил във Вратца един мубашир с тескере от Пазвантоглу да го вземе и отведе във Видин за 2 – 3 месеца. Нищо неподозирайки, епископ Софроний отишел във Видин. Тук той служил в разни църкви и след три месеца поискал разрешение да се върне в епархията си, но от конака на пашата му явили, че “докато Калиник не бъде владика, не може никъде да отиде”. По този начин той престоял във Видин цели три години, подложен на най-строг контрол, унижения и пренебрежение от монаха Калиника, който винаги пришествал с турците и пазвантските хайдуци.
В следната 1800 г. Пазвант паша, за да си набави храни, решил да предприеме походи във Влашкото княжество. Полководецът му Кара Мустафа със силен отряд успял да заеме Чернец и Крайова, която оплячкосал и изгорил, но влашкият княз сполучил да го разбие и прогони във Видин. От този неуспех Пазвант паша дошел в отчаяние и тежко се разболял.
Този поход във Влашко, придружен с големи опустошения на страната от изгладнелите пазвантски войски, предизвикал и намесата на Русия, която според Яшкия договор /1792 г./, поела задължението да защищава и покровителства населението в това княжество от всякакви външни притеснения. Докато още пазвантските войски били в Крайова и Влашко, император Павел /1796 – 1801 г./ протестирал за това нахлуване и опустошение на видинския паша и предложил на Портата да й даде помощ от 20 хилядна войска против бунтовника, ако тя не е в състояние да го премахне. Портата отклонила това предложение, понеже разполагала с достатъчни средства за усмирението му. Портата, по всяка вероятност, предупредила своя паша да изтегли войските си от Влахия и да не я напада, но и сам той ясно схванал, че за него ще бъде твърде лошо, ако руските войски завземат Влашко. За това и побързал сам да влезе в непосредствени сношения с Русия, като се опитал чрез руския посланик в Цариград, Тамара и руския консул в Букурещ Лука Кирик /в 1800 г./ да подири разположението и дори покровителството на руския император, когото уверил във винагишната си ревност и преданост към Русия. От Петербург му отговорили, че може да спечели блоговолението и покровителството на императора само ако войските му изпразнят незабавно Крайова и Малка Влахия и занапред никога не ще нахлува в това княжество.
Този отговор на руското правителство бил изпратен с особен куриер чрез руския букурешки консул направо до Пазвантоглу във Видин. Пратеникът пристигнал, когато Пазвантовите войски били вече изтеглени от Влашко. Това улеснило мисията му и той останал във Видин за по-дълго време, за да се запознае с положението. За тази цел той в 1801 г. посетил и Вратца. Тук имал среща с местния жител Иван Зъмбин и водил разговор с него върху непоносимото тежко положение на българите и му дал уверение, че “Русия, поради едноверието си с тях, никога не е преставала да взема участие в съдбата им и да гледа, доколкото е възможно, да я облегчава от причиняваните тям угнетения”, така и сега, “поради предпологаемата възобнова на политическите връзки между Русия и Турция, тя няма да пропусне да се застъпи и за тях в силата на онова право за закрила на християните изобщо в турската империя, което било санкционирано още от Кючук Кайнарджийския договор /в 1774 г./ и повторено във всичките други договори след него” и на желаещите да се отърват от тези угнетення. Пратеникът, по всяка вероятност, е посъветвал да напуснат отечеството си и се предадат на покровителството на Русия, като се изселят в Новорусийския край, където на славянски поселници се давали държавни земи с известни права и привилегии. След това пратеникът се върнал обратно във Видин, а от там за Русия. Но от тази му мисия, изглежда, не са последвали никакви добри резултати, ако се съди от обстоятелството, че Иван Зъмбин, заедно с другаря си Атанас Николов от Тетевен, който след разрушението на града му до основи от кърджалиите, дошъл във Вратца /1801 г./, на скоро заминали за Петербург, за да искат намесата на Русия в българските работи, както това се вижда от тяхната преписка, която те водили помежду си, когато по едно време Атанас Николов дошъл в Букурещ, за да снабди Зъмбина с пълномощно от тамошните българи и епископ Софроний, който също избягал от Видин в Букурещ и че Пазвантоглу не прекратил своите походи с грабителски цели във Влашко. Тя установява политиката на Русия да преселва и колонизира южните си области с българи от Видинския санджак. Тази политика прилагали руските консули и по-късно, както това ще да видим по-сетне.

***
След помирението си с Портата, Пазвантоглу пак останал независим диктатор във Видин. Този свой успех той дължал главно на анархичното положение в Румелия и съпротивата на еничарския корпус против военните нововъведения на султана Селима ІІІ. Те го подкуражавали и да не дава никаква цена на своите обещания и задължения към Портата и нейните васали. И действително, още през пролетта на 1803 г., полководецът му Манаф Ибрахим с 4 000 войска от свитата на господаря си наново преминал във Влашко и настъпил към Букурещ, където при движението на турците избухнала страшна паника и княз Константин с големи усилия едвам успял да задържи населението от ново бягство. Когато обаче турците се приближили на еднодневно разстояние до Букурещ, Манаф Ибрахим поискал откуп 500 кисии пари и за 250 – в разни ценности, като заплашил, че в случай на отказ ще нахлуе и ще оплени цялата страна. Князът се намерил в голямо затруднение, понеже нямал пари да сформира войски. Тогава на помощ се явил пруския посланик Кнобелсдорф, който случайно се намирал в Букурещ, идейки от Цариград за Берлин. Той подбудил букурещските боляри да съберат нужните пари и да изплатят исканата контрибуция и Манаф Ибрахим се върнал във Видин. След това княз Константин събрал около 3 500 войника, в това число 1 500 запорожки казаци и приготвил окопи край Дунава, за предпазване от едно ново нападение.
Непосредствено след този поход Пазвантоглу изпратил Манаф Ибрахима против русенския аянин Тръстениклиоглу, за да отнеме от него Търново, за което той претендирал, че принадлежи на санджака му, а последният не искал да му го отстъпи, но претърпял несполука. Този неуспех ужасно озлобил Пазвантоглу и той, за подкрепление, изпратил едно войсково отделение от 1 500 войници към Никопол, където то пристигнало на левия бряг на Дунава и “страшно изтезавало бедното население по влашкия бряг на реката”. Поради силното настояване на руския генерален консул Герваис в Букурещ, който изпратил за това особен емисар във Видин, той изтеглил войските си от Влашко и ги насочил към Русе, за да се съединят с отряда на Манаф Ибрахим. Това присъединение станало между Свищов и Търново. След това Манаф Ибрахим сполучил да се съгласи за обща борба против Тръстениклиоглу и със силистренския аянин Иликоглу и като заобиколил Русе, който бил добре укрепен, заминал към Тутракан, за да се присъедини със Силистренския гарнизон. Но Тръстениклиоглу сполучил в това време в да се помири с Иликоглу, а Пазвантоглу оставил своя полководец дълго време без всякаква помощ. Това поставило Манаф Ибрахим в твърде тежко положение и той “според едни, от страх да не му пресекат пътя за отстъпление или пък според други от гнева против Пазвантоглу”, се обърнал към княз Константин с писмена просба, за да измоли Високата Порта да му даде някой поземелен участък, за да се посели мирно с хората си в него. Когато не сполучил в това, той влязъл в преговори със своя неприятел Тръстениклиоглу паша, който сполучил “чрез разни привидни обещания и предлози да го обая и привлече на своя страна” и Манаф Ибрахим, според съобщението на пруския посланик Беилфелда “се предал с войските си /през лятото на 1803 г./ на милостта на своя досегашен противник, поради огорчение от своя лукав господар Пазвантоглу, който съвършенно го изоставил без всякаква помощ в критическите минути.
Кое е заставило Пазвантоглу да изостави своя най-енергичен и добър полководец, е неизвестно. Но то требва да се търси от една страна в своеволията на Манаф Ибрахим – да преговаря и сключва договори с враговете на Пазвантоглу - русенския и силистренския аяни и от друга – в станалите наскоро събития. В Румелия около това време “всичките аяни, т.е. големи земеделци, представили на Портата един мемоар, в който си предложили услугите да победят Пазвантоглу и Али паша, без нейната помощ, ако тя отнеме опашките на тези паши, понеже докато те бъдат облекчени в достойнство на паши, тяхните усилия срещу двамата бунтовници, ще бъдат вземани за бунт от тяхна страна. При това и Портата взела енергични мерки против същите бунтовници, като съсредоточавала силни войски против тях, под началството на Великия Везир. Това критично положение наложило на Пазвантоглу да насочи вниманието си към Тракия. Като изоставил Манаф Ибрахима наблизо около Русе, да държи в респект Русенския аянин, който привидно бил с Портата, за да изкористя султанското благоволение с разни милости и награди, той употребил всичките си усилия да предотврати по-голямата опасност от Цариград. Сполучил да се споразумее с Али паша и съвместно с него да действа. Изпратил големи отряди кьм Одрин, където “превзели някои села” и с разбойнически банди околностите на Родосто, като на всякъде извършвали големи жестокости и обири и въобще създали голяма анархия в окръзите около столицата. И изпратените против тях войски били разбити и по този начин сполучили да осуетят готвения против тях удар от Портата. Примирили се от тези успехи и тракийските аяни.
Така или иначе изгубването на Манаф Ибрахим била чувствителна загуба за Пазвантоглу. По повод на нея той написал на Портата “сърдит рапорт”, с който по всяка въроятност поискал от нея веднага да заповяда на русенския аянин да освободи неговия войвода и хората му и да му предаде Търново, който принадлежал на неговата област. Но какво решение е взела Портата в свикания от Великия везир извънреден министерски съвет по това искане е неизвестно. Знае се само, че към края на същата 1803 г., Тръстениклиоглу убил по един отвратитслен начин Манаф Ибрахима и 25 души от дружината му и главите им изпратил на султан Селима III и те били изложени при портата на Цариградския палат за показ. Повод за това убийство, според донесението в Портата, дал самият Манаф Ибрахим, понеже престанали да му дават средства за живеене и той се разбунтувал. Тогава Тръстениклиоглу го поканил по приятелски и ласкав начин в дома си на обяд, но във време на обяда заповвдал да го убият, а отсетне посякъл и 25 души от свитата му.
Това убийство силно раздразнило Осман Пазвант паша и той започнал да се готви за поход, за да си отмъсти на русенския аянин. За засилване на войските си приемал и преследваните и избягали от Тракия кърджалии и други разбойници. И в началото на 1805 г. той бил готов за поход и потеглил за Русе, но изглежда, че скоро се върнал без да има някакъв успех, понеже въстанието на сърбите се приближавало до неговите владения и в Цариград ставали големи военни приготовления за потушаването на това въстание, а “може би и срещу Пазвантоглу, ако той се реши да поддържа сърбите”, както Великият везир Реис ефенди уверявал руския посланик Италински, когато му поискал обяснение, не са ли насочени тези приготовления против Русия.
Сръбското въстание и невъзможността на Портата да се справи с него поради големите бунтове и кръвопролития на еничарите в разните пунктове на Турция наложили на Портата да държи към видинския паша миролюбиво поведение и да се насочи против сърбите.
Осман Пазвантоглу, с пълна самоувереност на силите си приел това предложение – да се справи с разбунтувалата се рая. При него започнали да пристигат кърджалии и еничари от въстаналите и др. области. Дошъл във Видин по Дунава и кърджалийският главатар Гушанц Али, който около две години е защитавал Белградската крепост и бил принуден от въстанниците да я напусне. От всичките тези елементи Пазвант паша съставил внушителна конна сила, около 6 000 кавалеристи, която в началото на 1806 г. изпратил да нападне сърбите. Но въстаниците на Кара /Черни/ Георги разбили тази кавалерия и се приближили около Видин. Това поражение довело Османа Пазвантоглу в отчаяние, доходящо до умопомрачение. И той не намерил други начини да си отмъсти, освен да арестуват и изколят митрополита Калиника, много свещеници и видни първенци от раята, числото, на които възлизало, според едно съобщение на “Санкпетербургския Ведомости” от 1807 г., до 3 000 души, понеже ги “подозирал в тайни сношения със сръбските въстанници”. Митрополитът и свещениците били заклани в църквата “Св. Петка”, която се намирала в двора на тюрмената работилница и от това време била превърната в ковачница, и то не за шпионаж, но загдето се осмелили, според едно народно предание, да улеснят бягството на две гъркини от харема на Пазвантоглу във Влашко.
Това злодеяние хвърлило в отчаяние всичкото християнско население във Видинския санджак и могло да “запали пожара на бунта, както се изразил пруският посланик и между раята в този окръг”. Но и Пазвантоглу, след него, изпитал проклятието на хилядите осиротели семейства и рая. Той тежко заболял и в предсмъртния си час “подарил или прехвърлил” недвижимите си имоти на своя хазнатар /ковчежник/ Мухафъз Идрис паша в “знак на благодарност” или “благодеяние”, без да остави каква и да е част в наследство на сина си Али бей и законната си съпруга, “понеже той /син му/ законно се лишил от наследствено право над тия имоти”. Това прехвърляне станало “с условие, щото Мухафъз Идрис паша да заплати дълговете му от 1 500 кисии пари или 1,5 милиона гроша” и за него била издадена още през живота на Пазвантоглу особена височайша заповед. Но всъщност то било извършено, както изглежда, по съвсем други мотиви и подбуди. Пазвантоглу добре е знаял, че всичките му имоти след неговата смърт ще бъдат конфискувани като заграбени или купени с държавни пари, които той прибирал повече от 10 години от държавните приходи в санджака, без да внесе ни грош в държавната каса. И за да ги запази за своите наследници, той икономично ги прехвърлил на името на своя доверен казначей. Това се потвърдява от обстоятелството, че докато е бил жив Мухафъз Идрис паша, синът и жената на Пазвантоглу не са повдигали никакъв въпрос за тези имоти, понеже всъщност са ги владеели, а това са сторили едвам след смъртта на Мухафъз Идрис паша, когато имотите са били описани за негови дългове и престанали да получават доходи от тях.
Пазвантоглу умрял на 5 февруари 1807 г. ст. стил и бил погребан не в двора на неговата придворна джамия и библиотека /в крепостта/, а в двора на джамията на Мустафа паша /вън от крепостта/, където и до днес над гроба му се издига скромен паметник, заобиколен с каменни плочи, на височина около 80 сантиметра, украсен с хубави релефни орнаменти, а при главата и нозете се издигат високи пилястри, увенчали първата със стара турска чалма и надпис, а последната, малко по-ниска – с плетеница от цветя. Надписът гласи:
“Той /Бог/ е творец на всичко.”
“Ти, който четеш /молитвата фатиха/ за успокоение на душите на починалите, Ти недей да искаш други съвети… докато имаш възможност, направи добро за народа. Знай, че ще има възкресение и съд преди сбогуването /прощаването/ на душата с тялото. Да можеш да докажеш /изпълниш/ даденото обещание.
Спомени с добро горкия Пазвантоглу Осман
и придобивай добрини /добродетели/!
1221 от егира.”
Това е станало, по всяка вероятност, по две съображения. Или защото на него са гледали като на бунтовник, против когото Шейх юл ислямът е произнесъл решителна присъда, с която го обявил вън от законите и душманин и шерията и тя не е била отменена и като такъв останките му не могли да почиват в крепостта, която се считала за султанска твърдина, а най-вече, че в двора на неговата джамия имало и медресе, което не могло да не държи сметка за поменатата присъда, както това дава да се разбере и съществуващото между видинското турско население неуважение към паметта на този бунтовен паша. Или защото родната му къща, като видински гражданин, се намирала срещу тази джамия, на улицата Мустафа паша.

***
Следите от неговото господство, както и спомените за неговото държавничество са оставили дълбок отпечатък във веществената култура на Видин и народните предания за него в местното турско население. Те го характеризират като человек с желязна воля, юначен, енергичен и неострашим, виден полководец, а като държавник – хитър и лукав управник, който умело и изкусно използвал създадените затруднения на Портата от разни бунтовнически и анархистични движения, които в много случаи сам поддържал, за да се закрепи и остане неуязвим във Видин. Той не държал и на дадените обещания и съглашения, стига да е добивал облаги за себе си, а към населението в своя санджак се отнасял твърде строго, доходящо до жестокост, но в голяма степен е бивал и справедлив и залягал да се въдвори между него образцов ред, като особено преследвал хайдутлука. И до днес в това отношение се разправя от населението анкдота, че веднаж се явила при него в конака една бедна, млада селянка и му се оплакала, че й откраднали кравата, с която тя хранила децата си. Пазвантоглу сопнато я запитал: “Защо не си я вардила и кой я откраднал?” Селянката се смутила и му отговорила, че била заспала и не видяла крадеца. Тогава пашата я упрекнал: “Защо си спала, когато си пасла кравата?”. Селянката добила по-голямо самообладание и със смелост му отговорила: “Защото знаех, че във време на господаря Осман паша няма да ме сполети подобно зло.” Този й отговор му направил добро впечатление и той самодоволен, милостиво я потупал по гърба и й казал: “Иди си, кравата ще се намери!” След това издал бърза и енергична заповед до всичките власти и аяни, спахии и тимари в санджака да се намери кравата на всяка цена и в най-късо време, а в противен случай – ще отговарят с главите си. И кравата била намерена и предадена на жената. Но към околните на санджака населения той не бил особено милостив и справедлив. Често предприемал нападения с грабителски цели и проявявал големи жестокости със своя лозунг “Ваша е плячката, моя е славата!” За това и “ни едно село, гдето са минавали неговите главорези, не оставало в цялост” – всички били ограбвани и изгаряни, а населението избивано, ако не успявало да избяга.

***
Осман Пазвантоглу имал и някои заслуги към Видин. Нему се дължали някои преобразования на града, поне вънкашно, в европейски вид, усиленото му въоръжение и укрепяване, прокарване на нови улици, постройката на някои монументални здания - като палат, красива придворна джамия и библиотека при нея, друга такава в предградието Ак джамия, гробницата /мавзолей/ на Салахъдин баба и медресе при нея, фабрика за лед, много кладенци, резервоари – чешми за студена вода, които са били голяма благодат през летните горещини за населението, градски съвети и др. полезни учреждения. Но тези негови преобразования в нищо не засегнали главните нужди на града – нивелиране, водоснабдяване, канализация и др. и Видин в здравословно отношение е запазил напълно своя стар ориенталски характер.

Из “История на Видин и неговата област”