Боев, Н. Илиев. Пещерата Лепеница край Белоградчик.

[Т]ова е една от слабо познатите пещери в България. Намира се на около 4 км югоизточно от Белоградчик. След изоставянето на пътя до нея се стига след десетминутно провиране между гъсто сплетените клони на храстите в дола в нейното подножие. Входът й е ориентиран на изток ш още в началото на деня при ясно време се огрява и стопля от слънчевите лъчи. Оттам има хубав изглед към близката околност. Вероятно поради тези причини, както и заради близостта й до някога пълноводния планински поток, днес пресъхващ в средата на лятото, пещерата Лепеница е избрана като подходящо място за обитаване от човека в дълбока древност.

Въпреки че доста хора от Белоградчик и околните села знаят за пещерата, а мнозина от тях навярно са чували или сами са проверили слуховете за заровени съкровища, все още има какво да се открие и научи от следите, оставени от древните й обитатели. Лепеница е само една от многото подобни пещери в района, не само в красивия планински рид Венеца, но и въобще в целия Западен Предбалкан. Разположена е на около 500 м. надм. в. в обкръжението на смесени дъбови гори от благун, цер, келяв габър, мъждрян и др. Околните обезбесени части днес са покрити от сухолюбиви и топлолюбиви тревни съобщества, в които според сведенията на Ив. Бондев (1986) доминират белизмата, садината, луковичната ливадна и различни ефимерни тревисти растения. ..

В нашата географска, археологична и геоложка (спелеоложка) литература липсват каквито и да било сведения за тази пещера. Единствено изключение е "Географски речник на България" (1939), в който съвсем бегло се спонева: "Тя е на два ката, но не е много дълбока. В долния кат има тънък културен пласт, покрит с тор. Из насипа са намерени фрагменти от глинени съдове и изпочупени животински кости. Във втория кат от културния насип има слаби следи и незначителни фрагменти от глинени съдове". Същите оскъдни сведения откриваме и дведесет години по-късно във второто издание на речника (1058).

Разполагайки с такава предварителна информация, ние последвахме уредника на Природонаучния музей в Белоградчик инж. Ем. Джунински. Ивайло Цанков, ученик в гимназията в града, обясни, че тук вече е намирал много животински кости, керамика, бронзови стрели и други предмети - доказателство за обитаването на Лепеница от далечните ни прадеди. Събраните през лятото на 1988 и 1990 г. останки послужиха за първото археологично и археоботаническо проучване на тази неоправдано пренебрегвана досега пещера.

Според археоложката Ана Йоцова от Историческия музей във Видин намерените останки се отнасят към края на медната епоха, а по-голямата им част - към бронзовата епоха. Това определя приблизителната им възраст на около 3 000 - 2 000 г. пр. Хр. Гравираните орнаменти върху едно парченце, вероятно от костен гребен, показват, че обитателите са имали изтънчени естетически изисквания. Някои инструменти и предмети на бита освен основното си предназначение са изпълнявали и функциите на украшения....

[К]ато зоолози ние се интересувахме предимно от животинските кости и животните, които са неселявали района или са били използвани от човека. Общият им брой възлиза на 163 фрагменти и цели кости, но за съжаление повечето от тях (103) са натрошени парчета, които не позволяват да се определят костта и вида на животното. Това е характерно за т.н. "кухненски отпадъци", т.е. остатъците от месната храна на древните хора. Някои от тях носят следи от обгаряне, което показва, че поне в някои случаи месото се е приготвяло за храна чрез опичане на пряк огън. Ограниченият брой на определяемите костни останки показва, че те принадлежат на най-малко седем вида бозайници, пет от които са домашни. Това е указание, че скотовъдството е било добре развито и е осигурявало основната част от храната от животински произход. Кости от птици както от домашни, така и от диви (ловни) видове не са открити. Ние обаче не изключваме възможността едрите до 5-6 кг глухари (Tetrao urogallus) да са били една от най-предпочитаните ловни птици, тcй като и днес в този район те се срещат относително често.

Най-многобройни са останките от дребния рогат добитък - овце и кози (Ovicarpinae). Повечето от тях са също силно фрагментирани, но две копитни кости и една фаланга са се запазили напълно. Намерени са останки от няколко екземпляра от крайниците, таза, прешлени и др. Находките от домашно говедо (Bos taurus) доказват, че древните жители в района са отглеждали най-малко две породи. Едната е била едра и по-примитивна, а другата с по-дребните си размери се доближавала до съвременните дребни форми на говедото. Намерени са както зъби и челюстни фрагменти, така и кости от крайниците, части от ребра, рога и пр. Интерес представляват и шест кости от млади екземпляри (телета), което показва, че понякога за храна се е използвало телешко месо. Макар и по-рядко, са били отглеждани и домашни свине (Sus scrofa domestica), от които в археологическия материал са намерени само две петни кости и един прешлен.

Едно от най-ценните домашни животни за човека е конят (Equus caballus). Най-напред той е бил одомашнен в Китай около 4 000 г. пр. Хр. по данни на Красников (1973). Напоследък се допуска, че домашните коне в Югоизточна Европа произлизат от разпространения в североизточната част на Балканския полуостров през бронзовата епоха широкопръст кон (Equus latipes) (Рибаров, Спасов). Обитателите на Лепеница от бронзовата епоха също са отглеждали коне. Намерената единствена кост (първа фаланга от преден крак) не позволява с категоричност да се твърди дали принадлежи на ездитен или впрегатен кон. Изясняването на този въпрос има смисъл, тъй като откриването (изобретяването) на колелото и използването му в направата на първите коли (талиги) също се отнася към бронзовата епоха. Не изключваме и възможността в някои случаи конското месо да се е използвало за храна.

Дивите бозайници са представени от дивия заек (Lepus europaeus), от който е намерена една пищялна кост от млад екземпляр, и някакъв дребен хищник от семейството на поровете (сем. Mustelidae).

З]а археологическите изследвания в България е характерно, че твърде рядко са проучвани и растителните останки от древните салища. Отсъствието на интерес се обяснява с липсата на специалисти в тази област до неотдавна. Събраните парчета от мазилка, спойваща каменен зид от дясната страна при входа на пещерата, според палеоетноботаническото проучване на Ц. Попова от Археологическия институт на БАН показва наличие на остатъци от стъбла (слама) от диви житни видове, за някои от които се допуска, че произлизат от говежди тор. Той е бил използван в мазилката при изграждането на зида. Остатъци и отпечатъци от зърна липсват. Вероятно съвременното име на пещерата е свързано с останките от калната зидария, които днес са почти изцяло разрушени.

Пресяването на изкопната пръст носи значително по-интересна ботаническа информация. Намерени са шест овъглени зърна от културни житни растения от общо 5 вида: едрозърнеста пшеница (Triticum monococcum), двузърнестта пшеница (Triticum dicoccum), сбита пщеница (Triticum compactum), голозърнест ечемик (Hordeum vulgare var. nudum) и ръж (Secale cereale). Това показва, че въпреки планинския терен и ограничените по площ заравнени терени хората от медно-бронзовата епоха в околностите на пещерата са имали добре развито растениевъдно стопанство. Тези данни не променят известното досега от други райони на страната, но за първи път доказват въвеждането на установените видове в култури по онова време в околностите на Белоградчик. Представените сведения хвърлят допълнителна светлина върху бита на древното население в този край и се надяваме, че ще повишат интереса към по.задълбочените регионални интердисциплинарни проучвания на археологическите паметници у нас.