Духай, северни ветре!

Духай с цяла сила! Скови с ледения си дъх снагата на Дунава, засвири страшна песен в Белоградчишките скали, засипи със сняг широката равнина.

Ще дойде пролет, с трясък ще се разбият ледовете, ще грейне голямото българско слънце и под току що разтопените снегове ще подаде глава кокичето.

Може би и в другите страни цъфти кокичето. Но у нас то цъфти по-рано, по-едро и по-бяло. Такава е земята ни - торна земя, със сълзи напоена земя, земя почерняла от съсирена кръв.

Кокичето е по-бяло от снега, който ти навяваш, северни ветре. Бяло е като чиста съвест и гордо издига челото си.

Тъй гордо е издигал челото си кнез Иван Кулин от Метковец.

====================================================

КНЕЗ има значение на първенец, старейшина, народен водач. Запазена в този смисъл от най-стари дни, тая "титла" остава със значение почти до освобождението. Особено е била разпространена във Видин и околността, където турското население е било малко и българите са пазили своите стари родови управления.

ДЕДО пред името на първенците не означава действително стар човек, а човек мъдър и личен. Кнез Иван Кулин е бил наречен "дедо" още на 30 години.

Н]ад Белоградчишките скали се вият сиви соколи. Пролетни птичета, а за месец пораснали като бащите си. Старците се заглеждат в техните излитания и клатят глави:

- На битка е! Сив облак ще донесат соколетата.

И облакът идва. Преди Възнесение полазва настръхнал низ зад скалите, спуска се над града - да го задуши!

Сиво е в града. Хората ходят като сенки. Мигър във всяка къща има смъртник?

Един старец отсича:

- Ако нема днеска, утре - други ден ще има!

Сиво и страшно. Из сапустялата чаршия се носи грозна новина:

- Каймаканинът Али-ефенди повикал старците в конака. И седмината първенци отишли. Водил ги кнез Цоло. Вървял с високо вдигната глава и се усмихвал, когато го срещали изплашени хора. Постояли малко в конака, а после ги изпратили в крепостта. Какво ли има да става?

Облакът се сгъстява. Надвечер от сив става черен и като вдовишка забрадка покрива града. Само на запад се разкъсва малко, колкото да смогне слънцето да излее кръвта си над скалите.

И нощта е черна. И сънищата са черни. Малките деца се гърчат в леглата си и сънуват грозни змии. Жените приведени над раклите готвят савани. Кучетата вият на умряло, а в старата черковна камбанария кряска кукумявката. Цяла нощ така.

А в зори идва по-страшното.  Седем набучени на колове глави стърчат пред конака. Пияни заптиета се разхождат край тях и ругаят гяурите.

Проечва писък, след него втори, трети.

Градът ридае с всичката сила на робската мъка. Отсечените глави не виждат и не чуват. По сгърчените лица не личи нито болка, нито страдание, а някаква зловеща изненада.

Голямото юнско слънце се издига над сините хребети на планините. То светлее в обезумелия град и кара хората по-ясно да виждат ужаса си. А вън от града озарява дивна картина.

От всички страни прииждат мъже нарамили пушки, брадви и коси. Над главите им се ветреят зелени байраци, като орлови крила. Очите горят, устните са свити със закана, под конопените ризи сърцата туптят, сякаш са големи часовници, броящи стъпките на смъртта. Славни народни въстаници!

Те ограждат Белоградчик със жив пръстен. Като змия се увива тяхната верига около града и дебне. Нека излязат османлиите да си премерят силите с раята.

Водачите са събрани на една ратлина и чакат пратеника от града. Чакат да дойде вест от кнез Цоло и чорбаджи Петко Казанджи, че Али-ефенди е в затвора и че турците са привели врат под волята на робите.

Но пратеникът пристига на запенен кон, едва има сили да се държи на нозете си и да съобщи грозната новина:

- Лошо, войводи! Първенците са изклани. Главите им стърчат пред конака набучени на колове. Турците са облекли башибозушки дрехи и се тъкмят да изколят всички българи.

- Чакай! Говори полека, - пресича го Петко Маринов. - Казвай наред, кой и кога изкла първенците?

- Още преди три дни каймаканинът ги повика в конака. Цяла нощ ги изпитвал. И парите им взел. А призори ги пускали един по един на двора и там ги посичали.

- Кои са загинали?

- И седмината първенци от медзлича: дедо Цоло, дедо Божил, Неделко Първанов, чорбаджи Петко Казанджи, дедо Косто Янев, Лило Панов и Велчо Бацов. Велча заклали вътре в крепостта, защото не искал да излезе. Страшно, войводи...

- Не е страшно. До като не умре зърното, не се ражда клас.

Войводата Петко Маринов е мрачен. Той прехапва устните си до кръв и тръсва глава:

- На оръжие, братя! Да отмъстим! Турците колят - и ние да колим! Огън на спахийските чифлици! Смърт на спахиите!

Заповедта му се понася от дружина на дружина и след час към небето се възземат черни стълбове дим. Жителите на турските села бягат към Белоградчик и усилват злобата на големците от конака. На три пъти излизат башибозушки орди да пръснат въстаниците - на три пъти се връщат в града презполовени.

[И]з улиците на Белоградчик снове една жена. Когато я срещнат турците суеверно стискат муските в пазвите си. А българите се кръстят и гледат да не ги спре. Преди време те я проклинаха. Сега я съжаляват. Само децата я сподирят отдалеко, гледат я с любопитство и страх и се умълчават да чуят брътвежите й.

Някога тази жена беше една от най-личните невести на града. На черква ходеше с чохено елече, с кадифени чехли и копринен баръш. Беше чудно хубава. И лошото беше, че знаеше това. А още по-лошо беше, че сам каймаканинът Али-ефенди й го шепнеше тихичко, когато я видеше сама.

Тая жена снове из улиците. Сега нозете й са боси, скъпите й някогашни рокли са измърсени и скъсани, коприненият баръш е паднал на тила й и открива без време побелелите разрошени коси. А очите й са втренчени, студени и празни. Тия очи, за които турчинът беше измислил много нежни думи, сякаш са стъклени.

Жената най-често спира пред конака на каймаканина, но не прекрачва прага. Тя стои на едно място, подскача от крак на крак, припява си в полуглас някаква дива песен и чака. Чака да види една отсечена глава  да се повдигне на кол иззад оградата и да я погледне с бялото на очите. Ако някое заптие се опита да я изгони от там, тя го замерва с камъни, проклина го, заплашва, че ще обади на каймаканина и сетне бяга да изнемощяване към края на града.

Там, край видинския път, в една могила са заровени седем трупа. Жената сяда на могилата и забива поглед по бялата ивица на пътя.

Ето: извива се бяло облаче прах.

-Цоло си идва от Видин, Цоло си идва от Видин - запява жената еднозвучната си песен и отмерено пляска ръце. - Аз ще го срещна пременена с новата джанфезена рокля, с новата рокля на гюлове, и ще му кажа, и ще му кажа: добре дошъл, Цоло, добре дошъл, Цоло...

Облачето расте, разпуква се и из него се подават едрите снаги на два черни коня.

-Цоло си идва от Видин, - продължава жената да нарежда и изчаква докато конете се изравнят с безкръстния гроб. Тогава скача срещу тях:

- Бах!... Изплаших ли те, Цоло, изплаших ли те, а?

И се залива в див смях, приличен на вой.

Конете отскачат в страни. Файтонджията едва ги задържа и повдига бич срещу жената. Един от пътниците във файтона задържа ръката му.

- Чакай. Не виждаш ли, че тая жена е луда?

- А! Аз познавам тази жена!...

- Познаваш ли я, кнез Иване?

Иван поклаща глава. Жената стъпва на едното стъпало на файтона, повдига се и свива заканително юмрук към спътника на Иван Кулин:

- Ти ли закла Цоло, я? Ти ли му изпи кръвчицата, а? Тъй ще те късам аз тебе, тъй ще те късам...

- Горката, - прошепва Али Риза паша и бръква в пояса си. Той изважда сърмена кесия, взема няколко монети из нея и ги подава на безумната:

- Вземи, казъм... Горката...

Жената поема парите, слиза от файтона и пак начева страшната си песен:

- Цоло ми пратил трийсет рубета, Цоло ми пратил трийсет рубета...

После бързо изтичва до могилата, разравя рохкавата още пръст и пуска парите:

- Да ги скрия тука, че да не ми ги вземат черните гъджали, грозните гъджали, страшните гъджали...

- Карай, - блъска Иван Кулин файтонджията, - и по-скоро карай в града, глупак! Не виждаш ли, че е грехота да гледаме такова нещо?

Бичът плесва, конете политат напред, Иван Кулин избърсва потното си чело.

- Ух, че страхотия!

- Чия е тази жена, кнез Иване?

Тази жена... хм... тя беше невеста на моя приятел кнез Цоло. Откак заклаха мъжа й, обезумя. Бях чувал за нея, но не бях я виждал... Клетата!

Той премълчава думата "предателство". Скрива я, защото, ако я продума ще изгори от срам. Нали цял народ бе станал да се бори за право. Защо ще има предатели. А той не може да предвиди дали Али Риза паша разбира от любов и дали ще разбере, защо жената на кнез Цоло е предала мъжа си и другарите му на каймаканина, в когото е била влюбена.

- Значи каймаканинът има не седем, а осем жертви, - прошепва пашата. - Лошо, кнез Иване, лошо...

- Кое е лошо?

- Това, което е станало, което става и което ще става!