Белоградчишка крепост
История
Белоградчишките скали са уникални скални образувания, разположени в западна Стара планина, на 52 км. югозападно от град Видин, 182 км. от София и 68 км. от Монтана.
Изумителните скални образувания обхващат район дълъг 30 и широк 15 км.
Белоградчишката крепост, наричана още Белоградчишко кале е била изградена сред тези непристъпни скали, когато българската държава не е била образувана, а Балканският полуостров е бил в пределите на Римската империя.

За да се укрепят по-добре в първите два века от своето господство на Балканския полуостров, римляните положили големи грижи за построяване на здрава укрепителна система и за прокарване на удобни (стратегически и търговски) пътища. По това време (III в. от н. е.) вероятно е изграден и кастелът край Белоградчик. Той е трябвало да контролира тази част от пътя, от гр. Рациария (близо до днешното село Арчар, Видинска област) към вътрешността на империята. Така било поставено началото на изграждането на крепост сред белоградчишките скали.
В околността са запазени останки и от други крепостни застроявания с наблюдателни цели - при село Кладоруб (някогашното римско селище Камбустика), до село Граничак в местността Ханище, при село Дъбравка и другаде - общо 17 на брой.
Римляните използвали при строежа естествената непристъпност на скалите, като издигали само две стени от северозапад и югоизток. От другите страни за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи по 80-100 м. Крепостните зидове били здрави, с дебелина в основите от 4 до 5 м. и високи от 12 до 15 м. Този римски кастел бил и крепост-наблюдателница. Крепостта разполагала с две щерни за вода, издълбани в скалите, дълбоки около 5 м., които се пълнели със снежна и дъждовна вода и събраното количество се пазело като неприкосновен запас.
Недалеч от крепостта са открити останки и на римски аквадукт. В северозападната част на кастела е запазено почти напълно едно подземие, изградено вероятно по-късно от българите.
На няколкостотин метра югозападно от крепостта на самотна стръмна скала се намират руините на друго старинно укрепление, което било в помощ на римския кастел.
Римската крепост имала за задача не само не само да наблюдава, контролира и охранява пътя, но и да предава и препредава съобщения предимно от военен характер с помощта на различни сигнали. За сигнализиране римляните използвали през нощта огън, през деня дим, а когато имало мъгла, биели огромни тъпани. Друг кастел приемал сигнала, препредавал го на трети и по този начин съобщенията достигали до предназначението им.
През 395 г., когато станало разделянето на Римската империя, балканските земи влезли в пределите на Византия.
През VI век на Балканският полуостров започнали набезите си славяните. Тази сериозна заплаха от север заставила византийския император Юстиниан I (527 -565 г.) да изгради няколко укрепителни поста. За тази му фортификационна дейност хронистът Прокопий пише: "Старите укрепления били възстановени и построени нови 400 кастели, крепости и градове". Особено важен е балканският отбранителен пояс. Към него спада и кастелът при Белоградчик, който играе важна роля благодарение на стратегическото си място.
Но той, както и много други, не могъл да устои на обединения натиск на славяни и прабългари, които в края на VII в. извоювали правото на съществуване на новата българска държава и останали завинаги по тези места.
С образуването на българската държава започнал нов период от историята и на Белоградчишката крепост. В тези първи столетия българските владетели й придавали различно значение.
До XV-XIX в. Белоградчишката крепост запазила средновековния си български облик. По-късно турците извършили някои доукрепителни работи и нови градежи по крепостния зид. Ползването на твърдината в края на XVII и началото на XVIII в. изглежда във връзка с австрийските походи срещу турците през 1683-1689 г., 1714-1718 г. и 1735-1739 г. Укрепването на крепостта било предизвикано и от желанието на турските власти да заздравят позициите си в тази част на империята. Редица извори сочат, че тук е имало хайдушко движение и бунтове на местното население.
Преустрояването на Белоградчишката крепост за огнестрелно оръжие започнало през 1805 г. под ръководството на френски фортификатори и завършило през 1837 г. от италиански инженери. След това преустройство крепостта обхваща 10 211 кв.м. Тя била разделена на три части, отделени една от друга с каменен портал и масивни железни врати. Крепостната стена в зависимост от терена била с различна височина - от 3 до 15 м, а дебелината на зида в основата от 2 до 2,5 м.
Крепостната стена имала и 350 - 400 бойници за огнестрелно оръжие изградени на мястото на българските зъбообразни амбразури. Там, където извисявали снага българските бойни кули, турците построили три оръдейни площадки. Днес са запазени само караулните помещения и някои подземия, служили за тъмници и складове.
Отначало Белоградчишката крепост била пазена от турското мъжко население, освободено от налози и данъци. В охраната на крепостта били заангажирани няколкостотин човека, но при опасност тя можела да побере 1000 - 1500 души. През периода 1837 - 1867 г. в крепостта имало постоянна войска, която поела отбраната на града и района.
През 1850 г. крепостта играла негативна роля в разгрома на Белоградчишкото въстание.
Известно време след 1885 г. в крепостта продължил да квартирува гарнизон, а след изграждането на казарми в града тя изгубил военното си значение. Дори в 1890 г. общинската управа в Белоградчик решила да разпродаде на гражданите камъните от крепостта за строеж. Това намерение било осуетено от местните овчари, пригодили крепостта за стопански нужди.
Използването й в този смисъл и липсата на всякакви грижи за поддържането й довели до някои разрушения на стените, бойниците и крепостните помещения.
Въпреки това специалистите я считат за една от най-добре запазените крепости в България. Непосредствено след обявяването й за паметник на културата тя бе реставрирана и сега е пригодена за масови посещения.

Легенди
Легендата за Белоградчишките скали
Преди векове между Белоградчишките скали се издигали девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва обречените на бога монахини. Най-младата сред тях, послушницата Валентина, не могла да скрие под расото своята красота. Само веднъж в годината, на Петров ден, народът имал право да посещава манастира. В такъв празничен ден съдбата срещнала младата монахиня с гордия римски патриций Антонио. Заредили се дни на щастлива мечтателност. Докато една нощ... Антонио се изкачил по спуснато въже и прекрачил прага на нейната килия. Грехът бил извършен...
Заредили се тихи и спокойни нощи на любовни слова и сластни прегръдки. Любовта е чудна магия. Тя има свои закони и разумът, колкото и да е силен, отстъпва. Но скоро тяхната непозволена любов била разкрита. Зад дебелите манастирски стени можело всичко да се укрие, но не и детски плач. Валентина била разобличена и изправена пред съвета на монасите и монахините. Дълго обмисляли каква тежка присъда да й наложат. Валентина слушала примирена, прикътала в топлата си прегръдка детето. Накрая решили да я анатемосат и изгонят от манастира. Да се скита навред, унизена и прокълната, като символ на измяната и отречената чест и добродетел у жената.
Монасите закретали обратно към своя манастир. Валентина, изгонена и прокълната, стояла пред вратите с детето на ръце. В това време по пътя на хълма се задал Антонио, възседнал белия си кон, неподозиращ за направените разкрития и за жестоката присъда. И станало чудо. Господ изпратил буря, гръм и земетръс - манастирът се сринал. Всичко наоколо се вкаменило. Валентина се превърнала в каменна Мадона с дете на ръце. Всички те съществуват и до днес - Мадоната с детето, Конникът и Монасите, кретащи към своя манастир.