Училището

История - Училища

Първото българско училище във Видин се е наричало "Св.св. Кирил и Методий" и се помещавало в двора на църквата "Св. Димитър". Освен старата църква, в двора е имало отделно камбанария - свърталище на нощните грабливи птици. Поради страх от зловещите крясъци на птиците много от децата се страхували да се качват на камбанарията. Баща ми е учил в това училище до завършване на трето отделение. И старата църква, и старото училище, и камбанарията били разрушени, за да се открие място за строеж на новата църква. На част от мястото на сегашната църква "Св. Димитър" имало някакво малко блато или по-скоро заблатено място, което обхващало и част от сегашната градинка пред църквата. Като знаем, че децата учат в трето отделение на десет годишна възраст и ако църквата и училището са разрушени по едно и също време, изглежда че разрушаването е станало 1895 година. Това знам от баща ми, роден в 1885 г.

Като постъпил в четвърто отделение баща ми, вече учили в сградата на мястото на сегашното училище "Васил Левски". Тогава това училище не е било построено, а учели в една стара сграда, останала от турско време. Тази сграда я наричали "Пачериза". Тук трябва да кажа как и аз се сблъсках с тази неизвестна за мен дума. По онова време, началото на 30-те живеехме на Таш кюприя /Каменен мост/ и учех отделенията в същото училище. Един ден нашата хазайка -много стара жена ме запита: "Ти къде учиш, в Пачериза ли?" Погледнах я учудено, защото за пръв път чувах тази дума и малко троснато и отговорих:"Уча във "Васил Левски"!", но непознатата дума влезе в главата ми и вечерта попитах баща си за нея. Ето какво научих тогава. Във Видин е имало едно мюсюлманско общество /нещо като католическите ордени/, което извършвало благотворителна дейност. То поддържало един хан, в който можел да отседне всеки пътник, да преспи там за три дни без да плаща нищо, да получава през тези дни един топъл хляб и храна, както и храна за коня му. След изтичането на тези дни пътникът трябвало да напусне хана. В тази сграда е учил баща ми в четвърто отделение. На това място е построена по-късно сграда специално за училище -"Васил Левски".
Училище Васил Левски във Видин

Около Таш кюприя имаше , а има и сега, училище "Отец Паисий". Старата му сграда е построена в или около мястото, наречено "Ружини гробища". Друго училище се наричаше 'Г.С.Раковски". При високи води на Дунава вода се просмукваше в двора на училището и в околните сгради.
На улица "Широка" имаше също първоначално училище "Христо Ботев" не знам защо наричано "Джамбара".
В квартал "Бановци" имаше първоначално училище "Любен Каравелов", а в квартал "Кум баир"- училище "П.Р.Славейков" и по едно еврейско и турско първоначално училище. В квартала Калето имаше по-модерно за времето си училище - "Найчо Цанов". Това бяха училища за децата от първо до четвърто отделение / сега от 1-ви до IV-ти клас/.

Извън тези първоначални училища по онова време имаше две прогимназии, една турска прогимназия, мъжка и девическа гимназия и едно специално земеделско училище / помещаваше се в т.н. "Разсадник" край града/ и още едно специално домакинско девическо училище - т.н. Епархийско училище в Калето в двора на видинската Митрополия. По-късно се създаде и чирашко училище, в което младежите се обучаваха в някои общообразователни и специални предмети. Там учеха лица, работещи като чираци при някои занаятчии. Около средата на 30-те години двете видински гимназии бяха слети в една гимназия - "Видински слети гимназии". Тогава сигурно по финансови причини бяха съкратени много пълни гимназии и сведени до непълни такива /до пети гимназиален клас, сега до 9-ти клас/. Такива непълни училища имаше в Белоградчик и Кула, а тогавашните шести, седми и осми класове /сега 10,11 и 12/учеха във Видин.

Сега учениците учат в големи и хубави училищни сгради и то и малки, и големи ученици заедно в едно училище. Не мога да кажа дали това е по-добро или по- лошо разрешение както в чисто педагогическо отношение, така и по отношение на примера, който по-големите безспорно оказват върху по-малките. А те, особено тези в отделенията / от 1-ви до 4-ти клас/, са си още деца и едва ли могат да разберат и отличат лошото от доброто.

Но да видим какво беше някога училището. Ще започна с училище "Васил Левски", защото там учих до трето отделени включително / така е било и в другите първоначални училища/. Преди това ходих една година на предучилищно занимание в т.нар. тогава "Забавачка". Такива забавачки имаше в доста училища във Видин. Аз ходех в най-близката -в училище "Отец Паисий" с учителка Райна Каменова. Не случайно същата беше определена за лектор и ръководител на курса за детски учителки през ония години. Запазил съм най-добри спомени и уважение към нея. В забавачката се приемаха деца от предучилищна възраст, но виждам от тогавашна снимка, че е имало и деца по-малки от нас. Редно е да се знае, че още през 1892 г. със Закона за народното просвещение / ДВ,бр.17 от 23.1.1892г./ е предвидено да се открият детски училища с два курса: долен - за деца от 3 до 5 години и горен - за деца от 5 до 6 години с цел подготовка за основното училище /История на българите т.1,ч.1 стр.559/. Затова не трябва да мислим, че забавачниците или детските градини са нова придобивка. Такива учебни заведения имаше и в нашия град, а сегашните са само техни наследници.

С много добри спомени съм останал от учителя ми в първо отделение, господин Ангел Ницов, който доживя до 100 годишна възраст и почина в София преди две-три години. Спомням си още как ни учеше да четем и пишем думата "мама".

Веднъж по време на урок учителят Ницов забеляза, че нещо не внимавам. Обърна се към мен и ми каза ако искам да изляза малко на двора. Спомням си, че му казах, че това, което предава го знам. Щом учителят ми разреши, излязох на двора. Но какво да правя сам? Нямаше никакво друго дете. Всички бяха в час. Постоях сам на двора, повъртях се насам-натам и отново се върнах в училищната стая. Господин Ницов не ми каза нищо, само се позасмя, както се казва, "под мустак". После той казал на майка ми за това, но поискал от нея да не ме наказва. Отървах се само с обяснението какво съм знаел предварително.

За второ отделение нямам никакви спомени, освен че помня и сега в коя стая учехме. Причината затова е, че трябваше да учим при друг учител, който не дойде и беше заместван от разни учители пенсионери.

От трето отделение имам много и най-различни спомени. Учител ни беше господин Йордан Стоянов, родом от село Белоптичене, много близо до по-голямото село Ружинци. Този човек беше учител по призвание. Водеше заниманията по една система кой знае защо наричана "американска". По време на час идваха по 20-30 учители от града и околията, за да видят как той работи и стояха по цял час прави и само наблюдаваха. При него, когато зададе някакъв въпрос на класа, учиникът, който искаше да отговори не вдигаше ръка, а ставаше веднага от чина и отговаряше. Ако трябва да излезеш от класа по някаква необходимост, излизаш без да питаш учителя, ако трябва по време на час да отидеш при някой другар от класа ставаш и тихо отиваш до него без да искаш разрешение, но така, че да не се пречи на останалите ученици и работата на учителя. И още други такива подобни случаи. Беше докарал кола с пясък и някакви грубо одялани камъни -варовици и там ги издялвахме с донесени от къщи брадвички и правехме нещо като релефен план на града. Въобще той имаше особено разбиране за преподаването, но за жалост то се прекъсна от ранната му смърт.

В училище имаше една отделна стая, която наричахме "водник". В тази стая се намираше един кух варовиков камък, издялан във форма на конус като през долния му край водата се прецеждаше капка по капка в един общ съд, от който прислужникът на училището, бай Санди, раздаваше по чашка на зажаднелите деца. Тогава още нямахме водопровод и това беше начинът за получаване на питейна, чиста вода. Такава вода пиехме не само в училището, но и у дома. Конусът, обърнат с върха си надолу се пълнеше с дунавска вода.

Четвърто отделение учех вече в училище "Найчо Цанов" понеже се преместихме в квартал Калето, където имах също така добър учител - господин Иван Димитров. Той беше добър човек, но в това училище имаше "лош" прислужник. Бай Цеко биеше децата с едни маши или щипеше непослушните деца силно по задника. А защо беше лош той? В училище "Найчо Цанов" имаше голямо вътрешно стълбище, водещо за втория етаж, където бяха някои класни стаи. На стълбището имаше перила, разбира се. По тях като ги яхнеш можеше много хубаво да се спуснеш надолу, а и много по-бързо. Ние, четвъртоотделенците, бяхме най-големите в училището, пренебрегвахме опасността, че перилата бяха доста стръмни и просто "летяхме" по тях. Затова щом удряше звънецът за края на часа или въобще за края на заниманията, този "лош" бай Цеко заставаше на стълбите с маши в ръка и пречеше на нашите опасни планирания по страшните перила. И тъкмо той, разбира се, с машите в ръка ни пазеше.

Дойде време да преминем в първи клас на Втора видинска прогимназия "Свети Климент Охридски". Учиниците, дошли от училищата: "Найчо Цанов", "Христо Ботев", "Любен Каравелов" и "П.Р.Славейков" учехме в нея. Прогимназията се помещаваше на ъгъла между улиците "Княз Борис" и "Скобелев" в едно старо, още от турско време здание - бивш конак. Стените бяха дебели близо един метър. В тях се образуваха ниши, дълбоки около метър и високи колкото бяха прозорците, където се криеха някои ученици. В тази сграда преди се помещавала видинската мъжка Скобелевска гимназия. Откъде знам това? Един ден се изля пороен дъжд, придружен със силен вятър. Всичката боя по външните стени на прогимназията беше буквално измита и откъм улица "Скобелев" над главния вход излязоха буквите в малко църковен стил - "Видинска мъжка Скобелевска Гимназия". Сега тя е разрушена и на част от нейното място е построен блок "Граничар" - един от първите в града.

Директорът на прогимназията беше строг човек. Обичаше да бие провинилите се ученици като ги караше да легнат върху един стол и той или избран от него също провинил се в нещо ученик ги налагаше по задника с кожен колан. По-горе писах за питомните чавки на ходжата. Не знам как ни дойде един ден на ум, но решихме да донесем чавката в часа на г-ца Белчева, която ни предаваше история. Речено и сторено. Внесохме чавката в клас и я скрихме между чиновете. Това беше работа на приятелят ми Вехби, син на ходжата. По едно време чавката се измъкна и полетя из класната стая. Всички започнахме да крещим, учителката едва не припадна, а чавката още по-уплашено започна да се бие в стъклата на прозорците в безуспешните си опити да избяга от врявата. Така този учебен час беше провален. Учителката не уведоми директора за тази случка, а ние се разминахме с "лягане по столовете".

С особено удоволствие си спомням учителя по рисуване, господин Тихомир Коджаманов. Той беше не само учител по рисуване, но и голям художник. Често ни водеше край Дунава на мястото, наречено тогава "Воденицата". Това място се намира днес между шлепа на морския клуб и Телеграф капия. Там рисувахме с водни бои пейзажи от Дунава. В нашата прогимназия имаше само кабинет, зала /салон/ по рисуване, но други специализирани помещения нямаше. Спомням си и учителите: Катина Василева- математичка и наша класна, Г-ца Белчева по история, Елеонора Йотова по литература и черковно-славянски език, Велко Найденов по физкултура и др.

Един от активите на Втора прогимназия пред видинското гражданство беше изнасянето на театрални и музикални представления, от които си спомням детската оперета "Самодивско изворче" по музика на маестро Георги Атанасов. За да ни създадат хигиенни навици, от училището ни водеха на всеки две седмици на градската баня с някои от учителите /обикновено това беше физкултурникът/, който учител стоеше до басейна и не ни позволяваше да влезем в него докато не се измием добре на гурните. И тогава се правеха профилактични медицински прегледи в училище, както и ваксинации и реваксинации, обикновено пролет преди евентуално наводнение.

Гимназията във ВидинДойде време да преминем в четвърти гимназиален клас, сега осми клас. По това време северното крило на гимназията, което е срещу младежкия дом не беше завършено, а го завършиха една година по-късно с кабинети по физика и химия. Постъпих в класическия отдел на гимназията с изучаване на старогръцки и латински - немска паралелка. Тук вече задължително беше униформеното облекло - черна куртка, фуражка с монограм с една звездичка, а за момичетата черна престилка с бяла якичка, бежови памучни чорапи и черни обувки - и за девическата и за мъжката гимназия. За момичетата от земеделското училище униформата беше същата, но на бялата якичка се извезваше по края около един пръст българска шевица.

Иска ми се да разкажа за някои случки от гимназията през времето на няколкогодишното директорствуване на учителя Л.Ф. Той имаше доста превратни виждания и практика за реда и дисциплината на учениците в учебното заведение. За него грубите физически наказания и обиди бяха нещо обикновено. Говореше на чист видински диалект и наричаше учениците по прякор или с обидни думи. Практика за него беше да раздава плесници на учениците още с влизането им в училище за щяло и нещяло. Стоеше в полуотворената врата на северното крило заедно с един прислужник и за най-малката нередност в униформата удряше. Като оценка за знанията признаваше само две оценки: единица"колец", както той се изразяваше/ и шестица. Предаваше биология и уроците си преподаваше по един примитивен, но лесно запомнящ се начин. Нямам желание да описвам всичките прояви на този човек, защото съвременният читател ще се усъмни в тяхната истинност.

В противовес на този директор бяха учителите: Никола Жеков, Асен Гешев, кластният ни наставник Остроумов, Борис Димитров, учителите ни по гръцки - Даскалов, Василев и Пенчо Пеев, по руски език - Грунин, историкът Спас Младенов и др. Особено място в спомените ми заема Иван Бърдаров. За него ще пиша отделно. Тук трябва да кажа по няколко думи за тези учители.

Господин Н. Жеков беше изключителен преподавател. Той се обръщаше към учениците на "Ви", не повдигаше тон, не се караше, не ни занимаваше с дребнавости и в час при него не шумяхме, а следяхме това, което ни преподаваше. Такъв беше и учителят Асен Гешев, обичан от учениците и уважаван оттях. Нямаше ученик, който би казал, че е нагрубен от Гешев или пък ударен от него. Класният ни наставник, руснакът Борис Василевич Остроумов, ни преподаваше пет години латински език и ни наричаше "мои деца". Много благ и добър учител беше и учителят ни по руски език - Грунин. Въпреки че Втората световна война бушуваше и въпреки че бяхме, поради невъзможност за друго решение с Германия, ние продължавахме да изучаваме руски език. По немски ни преподаваше също така руснак - Горяинов. Той не беше лош човек. Беше инвалид с едната си ръка. Понякога, само по изключение, пошляпваше някого. На него му правехме следния номер. Бяха тежки военни години. Имаше остра нужда от петрол. Електростанцията във Видин се захранваше с петрол за своите две дизелови машини. Въведоха ограничаване на електричеството в града и пускаха осветлението в 18 часа привечер. Немски имахме винаги петия учебен час. По това време, както всички знаем, особено късна есен и зимата, вече почти е тъмно. Малко преди да влезе в клас Горяинов, дежурният щракваше ключа на лампите. Ток обаче нямаше и естествено лампите не светваха. Учителят влизаше няколко минути преди 18 часа. Скоро трябваше да пуснат тока и по това време Горяинов казваше:" Дежурния, светни лампите!" дежурният отиваше и завъртваше ключа, т.е. фактически изключваше електричеството. В класната стая ставаше все по-тъмно. Естествено, не можеше нито да се преподава, нито /по-важното!/ да се изпитва. По някое време учителят казваше:"Чудна работа, защо няма ток? Ето, общината свети/общината тогава беше в днешния музей "Конака"/, свети и аптека "Евдокимов"/в близост до гимназията/, а при нас няма ток?!" Под вратата на класната стая се процеждаше един тънък лъч от вече осветените коридори. И досега не мога да си обясня дали учителят не виждаше този лъч или се правеше, че не го вижда и знае за нашите момчешки хитрини.

В седми клас/сега 11/ по старогръцки език ни предаваше един добър човек учителят Пенчо Пеев. При предаване на урока обичаше често да повтаря думата "внимание". Тогава по радио "София" предаваха точно време със следните думи:"Внимание! Часът ще бъде точно 12". Чуваше се един звънлив звук на удар от камбанка и дикторът добавяше: "Часът беше точно 12". Аз реших, че мога да си направя шега с Пенчо Пеев. Към радиаторите на парното врътките за увеличаване или намаляване на отоплението бяха изчезнали и останали само едни месингови камбанки, които са били между радиатора и самите врътки. При чукване камбанката издаваше мелодичен звук. Аз чаках учителя да каже думата "внимание" като предварително бях отвъртял камбанка, чуквах по нея с молива и добавях:"Часът ще бъде точно 12". Учителят, разбира се, чуваше това мое съобщаване на времето, подсмиваше се и нищо повече. Докато един ден(учехме старогръцки четири или пет часа седмично) без да се обърне лично към мен, само каза: "Това не говори добре за този, който го прави." Признавам си, прекалих, но повече не се явих като радиодиктор. Понякога и от малко можеш да разбереш много.

Практика беше да измисляме прякори на съучениците си, които оставаха понякога за цял живот. Учителят ни по история, Спас Младенов, предаваше и говореше много бързо. Спомням си, че казваше така:" Полша, Полша, Полша германците я превзеха за 18 дни, а ние ще я превземем за два часа" - толкова се предвиждаше за нейната история по програма. По това време във Видин имаше две автомобилни агенции, които превозваха пътници за София и обратно. Едната се наричаше "Жар птица", а другата "Левски". Вечер, около шест часа, почти едновременно автобусите пристигаха на двете спирки в града. Започваше по калдъръмата на главната улица "Александровска" надбягване кой автобус ще пристигне пръв до своята агенция, а те бяха близко. И така, по името на агенцията "Жар птица", нарекохме и учителя Младенов "Жар птица". Той стоя една година в нашата гимназия и напусна. Един наш съученик, И.М.Мл., много умело имитираше този учител и ние прехвърлихме от учителя прякора на съученика ни. За по-кратко - "Жаро". Било писано този прякор да му остане цял живот. Като адвокат беше известен само с това име. Употребяваха го всички: и към него лично, в съда, клиентите му, колегите му, та дори и съпругата му. А името му беше Иван.

Но вече преминахме в осми клас/12 клас по сегашно му/. На фуражките си носехме пет звездички. Абитуриенти. Още от първия учебен ден - нова учителка по старогръцки език. Пристигна важна и с доста пренебрежително отношение към нас. Тогава назначиха всички завършили университета "Класическа филология" за учители без да са положили задължителния педагогически стаж в Трета софийска мъжка гимназия "Уилям Гладстон", защото имаше голяма нужда от учители по класическите езици. Без да се съобразява много, тя ни заяви, че била предупредена от Министерството на просвещението, че сме били едни от най-силните по успех класове в гимназиите, но тя мисли, че това не е вярно и че сигурно нищо не знаеме по старогръцки език. Останахме много засегнати от нейните думи. Особено силно ни засегна, когато започна да ни изпитва като ни попита, обръщайки се към целия клас, какво означава на гръцки думата "люо", в превод на български "освобождавам". С този правилен глагол започва граматиката на гръцки език, а започва и самото обучение. Е, добре. Госпожицата вече прекали! Та ние правехме класни по този език вече без речник, бяхме превеждали някои класически старогръцки произведения, а тя ни пита за глагола "люо". Каква обида за нас! Никой от класа не вдигна ръка. Тя запита няколко пъти, но отговорът ни беше пълно мълчание.
Тогава тя се опита да ни уплаши. "Да стане първи номер и да каже!" - заповяда тя. Първи номер стана и каза, че не знае какво значи тази дума. А първи номер бях аз. Учителката извика по ред всичките 28 ученици от класа и получи същия отговор. Още повече обстановката се нажежи, когато учителката написа на всички ученици по една двойка. Тя си излезе от часа, а ние решихме на следния ден въобще да не й отговаряме. Речено - сторено. На другия ден влиза тя, госпожица Н., и както си е редно пита дежурния има ли отсъстващи. Дежурен обаче не се появява. Пита няколко пъти, обръща се и към класа, но всички мълчат. И така, никой не проговори. Но изведнъж стана нещо неочаквано-учителката ревна с глас. Може би тя осъзна особеното положение, в което е изпаднала и че е постъпила неправилно. Плаче силно с глас и със сълзи. Но дяволът си няма работа! За кутсузлук по това време директорът минавал по коридора и чул от нашата класна стая женски плач. Веднага се втурна в класа и започна с обидните си думи и заплахи да се нахвърля срещу нас. Попита учителката защо плаче и без да дочака отговора й, отиде до нея и й каза да напише в дневника забележка. Директорът започна да диктува:" Целият клас вдига врява, не внимава, пречи да работя" и т.н. Учителката се опита да му каже, че не вдигаме никаква врява, а мълчим, но той, какъвто си беше, й каза да мълчи, защото той знае повече и под негова диктовка ни написаха забележка в дневника на мястото, оставено за цяла седмица. Директорът изведе учителката, а ние останахме сами в класа. Ами сега? Какво ще правим? След един час имаме латински. Набързо решихме как да се опрвдаем пред класния ни наставник. Ето че влиза класният с дневника под мишница. Той обаче не прочел забележката и както винаги поисква от някой ученик писалка, за да впише отсъстващите, каквито имаше много рядко в нашия клас. Но веднага стана четникът на класа /който ни строяваше, когато трябваше да отидем някъде/ и преди класният да отвори дневника му каза, че класът иска да бъде заведен в неделя на черква. Учителят ни имаше завършено висше богословско образование, много се зарадва и въпреки, че не беше ред на нашия клас да отиде в неделя на църква, с радост обеща. Това остана добре, но нали все пак ще отвори дневника и ще види огромната забележка! И той отвори дневника и направо "замръзна" като видя какво писание има в него. Но и тук успяхме, макар и не много честно. Сега така го разбирам, но тогава.... Стана един ученик, стана и друг, и обясниха, че новата учителка не ни е изпитвала по гръцки, а по латински и била казала, че нищо не знаеме, че нищо не разбираме и че който ни е учел по латински, нищо не ни е научил. Затова в този ден не сме желаели да й отговаряме. А може и друго да сме казвали, но в резултат на това класният зачеркна с две черти забележката, подписа се под нея и въпросът се уреди. Сега си мисля, че реакцията му се дължеше на това, че знаеше много добре какъв директор имаме. Както и да е, впоследствие се сближихме с учителката по гръцки, станахме дори приятели, а без малко да станем причина за нейното наказание.
Беше в края на учебната година. Нашият випуск учи само до 13 март на 1943 г. Беше военно време и се очакваше да постъпим скоро в казармата. Но не стана, само завършихме два месеца по-рано. И така, бяхме може би последната седмица в час по гръцки език / беше ни дошъл над козирката!/. Решихме да танцуваме. Съученикът ни Кольо живееше наблизо, отиде вкъщи и донесе голям сто и двадесет басов акордеон, марка "Скандали" - известна италианска марка. Започнахме да танцуваме един с друг, а един от съучениците - с учиелката по гръцки. Едно че завършвахме, но и успяхме, мисля само нашият клас, да избегнем остригването на косата до кожа. Директорът обаче успя да наложи наказанието и острига другите абитуриенти. Кольо свири с акордеона, а ние танцуваме някакво модерно по това време танго. В разгара на танца вратата на класната стая се отвори и влезе директорът. Всички "замръзнахме" кой където свари. Директорът се обърна към учителката: "Кво праиш ма, госпойце?! Место да ги учиш за матура, че ще ги скъсам всичките, ти какво танцуваш с тех?!" Той така си говореше на видински диалект. След това се обърна към Кольо и му каза по прякор: " Въшка, изхвърли свирката през прозореца!" / Това беше прякор на цялата му фамилия и нямаше никаква връзка с инсекта въшка/. Кольо естествено не изхвърли скъпия акордеон и тъкмо се чудеше какво да направи, когато директорът тръгна към него. Ние се уплашихме, че ако го хване наистина може да хвърли акордеона от втория етаж. Хвърлихме се между чиновете и така попречихме на този човек наистина да изхвърли акордеона, а Кольо, използвайки "живата" стена, избяга. Задържахме го така докато съученикът ни успее да излезе от училището. Учителката също е следвало да бъде наказана, но й се разминало.

Като ученици имахме вечерен час, след който не можехме да се движим по улиците - след 7 часа вечер. Носехме задължително униформа. Фуражка с козирка и на нея монограма на гимназията. Учениците от четвърти клас имаха по една малка метална звездичка на шапката си, а тези от осми клас -пет такива звездички. Куртките ни бяха черни, униформено ушити с бяла яка. Панталоните-също черни, а палта за през зимата имахме също така униформени черни шинели. Любопитно е тук сега да кажа, че ученичките ходеха или с памучни черни чорапи, или с бежови такива. Задължително носеха престилка с бяла якичка. На лявата ръка и за момчетата и за момичетата имаше пришит номер, под който се водят в гимназията. Не ни се позволяваше да влизаме във всички сладкарници, на кино ходехме само в неделя сутрин под строй. Спомням си как директорът написа в дневника забележка на наш съученик. Цитирам буквално:"Седи и пие боза". Ставаше дума за сладкарница, в която ни беше забранено да влизаме - тогавашната сладкарница "Савоя". Ако трябва да опиша всичките прояви на нашия директор, то би трябвало да напиша отделна книга. Но съм длъжен да кажа и нещо хубаво. Предаваше ясно и разбрано и с много, и най-различни примери.

Директорът влезе в нашия клас да замества учител. Като "класици" ние почти нямахме часове по предаваните от него предмети: биология, антропология, анатомия. Влезе той в клас и веднага попита защо и как слушаме, как чуваме? Беше в добро настроение и започна да рисува на единия край на черната дъска един "дзвънец"/както го нарече той/, а на другия край на таблата нарисува с тебешира едно "уше"/пак по неговия израз/. Сега цитирам точно неговите думи:"Яла ви един дзвънец. Той дрънка: дзън,дзън, дзън. По въздуха се простират звуковите вълни /и нарисува няколко вълнообразни черти/. Между звънеца и ухото по въздуха се носи дзън, дзън, в ушето ти влиза дзън, дзън, тъпанчето на ушето-дзън, дзън, чукчето-дзън,дзън, наковалнята-дзън, дзън, нерва дзън, дзън и в главата ти дзън, дзън. Ето така чуваш." Че разбрахме, разбрахме. Няма всички да ставаме ушни лекари, я!

Е, млади хора, уважвайте си учителите. Аз също имах желание да стана учител, да следвам класическа филология, но нещата се стекоха така, че класическите отдели на гимназиите ги закриха и тази специалност загуби своите перспективи.

Като ученици в гимназията играехме волейбол, футбол и по-малко баскетбол. Редовно от учениците се изпълняваха хорови песни, имаше струнен оркестър, изнасяше се и по някоя забава. Особено добра беше духовата музика на мъжката гимназия под ръководството на учителя Бърдаров. Девическата гимназия имаше пък фанфарна музика. Такава имаше и девическото земеделско училище край Видин - в "Разсадника".

Думата ми е за учителя Иван Бърдаров - учител по музика във видинската мъжка гимназия. Някои хора може би ще си кажат:" Какво пък толкова може да се каже? Учител по музика." Не е обаче така. Този натурализиран видинлия е родом от село Кунино, Врачанско. Завършил е тамошното училище по каменоделство. Впоследствие получава и съответното музикално образование. Но не това искам да разказвам за него. Искам да споделя възхищението си от трудовите качества на този човек. Подготвяше както духовата музика, така и струнния оркестър, хора на училището и всички музикални и певчески прояви на гимназията. Освен това, Бърдаров развиваше и много полезна обществена дейност. Водеше и подготвяше хора на нашето певческо дружество -хор "Китара", в което с извънредния труд на Бърдаров израстнаха и се утвърдиха много от певците - солисти на този хор. Той подготви в музикално отношение представяне на видинска сцена на операта "Селска чест"/"Кавалерия рустикана', два пъти представянето на оперетата "Цигански барон", оперетите "Наталка Полтавка", "Прилепът" и мисля, че по-късно "Вятърът на свободата" и не мога да кажа какви още музикални прояви преминаха през неговите ръце, нерви и здраве. Бях още малък, когато той ръководеше детския хор "Славейче". По-късно водеше и група от ученици - коледари да пеят по къщите и с още един учител събираха парите, които им даваха гражданите за благотворителни цели. И още, и още, и още - не мога да си спомня всичко! Кога почиваше този човек, кога ядеше и кога спеше, когато животът му преминаваше между две репетиции? Беше още известен, че защитава учениците от класа, на който беше класен наставник или свирещите в гимназиалната духова музика. Май че никой не си спомня сега за този човек, отдал целия си живот на град Видин. А между другото беше и много добър дърводелец -правеше домакински мебели, а също така и много добър каменоделец - изграждаше камини за отопление, облечени в кахлени плочки. Няма ли начин нашата общественост да свърже с неговото име известни музикални прояви в града? Мисля, че той заслужава това.

А сега да разкажа за една учителка математичка. Казваше се Анастасия Иванова, завършила в Швейцария. Беше извънредно надарена жена. Освен по математика, беше специалистка по химия и физика и ... рисуваше великолепно с блажни бои. Когато Господ дари някого с дарба, прави тона без да се скъпи. По не знам какви причини тя не се била явила на държавен изпит и не станала редовна учителка. Предаваше от сутрин до вечер частни уроци по математика. Учебникът по алгебра или геометрия стоеше обърнат към ученика, за да чете условията на задачите, а тя стоеше от другата страна на масата, но госпожата четеше свободно и по този начин. Времето беше военно. Учителите ги мобилизираха и в осми клас /12 клас/ останахме без учител по математика. Тогава се сетили за нея и я поканили за учителка. Определили я да предава на нас- "класиците". Дойде тя при нас, попита какво учим по математика и веднага поиска една алгебра, обърна учебника обратно и прочете някаква задача, а повечето ученици от класа направо си "глътнаха езиците". И така до края на годината. Как се обяснява всичко това? Да знаеш основно три предмета, да рисуваш много хубаво и да четеш буквите, които виждаш обратно - дарба и само дарба! При това беше изключително добра и културна жена.

В гимназията училищен лекар или както го наричаха тогава учител-лекар беше доктор Илия Калчев. Той беше много добър човек и се ползваше с авторитет сред учениците. Илия Калчев е стар видинлия и години наред е прекарал като лекар в Австрия. Беше близък приятел и съученик с моя вуйчо. Случи се така, че когато докторът се върна в България и във Видин, по същото време и вуйчо ми дойде от София тук. Майка ми му каза, че докторът се е завърнал и тогава чух неговия прякор от ученическото му време - "Ико танюра". Случи се така, че живеехме с него на една улица - "Аспарухова" и вуйчо ми веднага отиде да се види с него. Докторът беше запален риболовец със серкме. Имаше един приятел арменец, който поправяше чадъри в магазина си срещу църквата "Св. Димитър". Двамата ходеха заедно за риба като докторът, бос и със завратени, крачоли, хвърляше серкмето, а арменецът носеше хванатата риба. Този лов ставаше обикновено на брега на Дунава като се почне от мястото зад Телеграф капия и от там надолу по течението-някъде до стълбичките от средата на алеята, която е откъм Дунава, сега несъществуващи, но мястото се познава. Тук обикновено гражданите рибари идваха да ловят риба. Това ставаше вечер. По това време през лятото ние, момчетата, се въртяхме из градската градина. Щом разберяхме, че докторът е долу на брега сред върбите, порастнали до зида, ние заставахме горе на зида и когато той замяташе и хвърляше серкмето, един от нас викаше високо:" Докторе-е-е", а ние, останалите четири - пет хлапаци добавяхме в хор:" Гърч!"! Тази дума се употребяваше в смисъл нещо да не стане. Той се смееше отдолу заедно с нас и ни махаше с ръка. Но веднъж този добър човек и лекар не издържа на опита на един глупав ученик да го измами. Същия ден аз не се чувствах добре и отидох при лекаря, д-р Калчев. Там заварих още ученици. По това време върлуваше маларията и някои бяха изучили проявите на тази болест. Докторът раздаде на всички ни термометри. Добре, но глупчото, за да докаже, че е болен, започнал да трие онази част от термометъра, в която е живака. Трил, трил и когато подаде термометъра, скалата показваше 43-44 градуса. Тогава докторът не издържа, викна му, че той вече е умрял с тази висока температура, зашлеви му един шамар и го изгони от лечебницата.
Богдан Минков - Видин, такъв какъвто беше

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it
Joomla SEO powered by JoomSEF