Родът Младенови

Здравко ДАСКАЛОВ

В моята памет братята Младенови живеят като справедливи хора. Произхождат от стар балканджийски род. За най-големият – акад. Стефан Младенов съм слушал много от татко. Той ми е предал разказ на Николай Райнов, че академикът е бил прословут “пестеливец”. Шиел си много добре костюмите сам. Като студент съм го срещал в София и ме е впечатлявало голямото му чело, острия му поглед и много увисналите мустаци. При всяка среща с него изживявах усещането, че срещам възкръснал древен български боил. Другият брат Тодор беше бакърджия. Заедно с третия брат Илия /Личко/ имаха голяма бакърджийска работилница в центъра на града. Тодор беше тих, кротък, с много сини очи, от които лъхаше доброта. Мустакът му беше един от най-големите във Видин. Доколкото си спомням, дъщеря му Емилия беше моя съученичка. Личко беше много колоритна личност, също със сини очи. Винаги се движеше по средата на улицата, с вирната глава. Мустаците му бяха големи и засукани. До 9 септември 1944 г., в продължение на почти едно десетилетие, беше несменяем председател на занаятчийското сдружение във Видинска околия. Двама братя бакърджии бяха много богати и имаха доста работници, но никога не се разделиха със занаята си. Чукаха бакъра заедно с работниците си. Голяма страст на Личко беше да венчава семейства. Двамата с дядо ми се състезаваха кой да кумува на повече семейства във Видин. По памет ми се струва, че и двама са кумували повече от по 20 пъти. Личко беше и голям красавец, любител на любовния спорт и слабост на много жени в крайдунавския град. Сестра му Иванка беше хубава жена, омъжена за богатия търговец Христо Рафич. Познавах я добре – беше съученичка и най-добрата приятелка на майка ми. Срещал съм лично и най-малкия брат Георги Младенов. Живееше не далеч от нас, в Калето. Той е първият български инженер със специалност финна керамика, завършил в Германия. Беше женен за дъщерята на собственика на първата фабрика в България за промишлена керамика “Изида”. Никога няма да забравя, мисля че беше декември 1947 година, при една от срещите си с първата ми любов до тухлената ограда на владишкия дом, тя ми прошепна: “Виж около нас се разхожда един мъж и нещо сумти.” Погледнах с края на окото си без да я изпущам от прегръдка и видях Георги Младенов - с ръце в джобовете и вдигната яка на палтото. Разхождаше се нервно, дишаше тежко и си говореше сам. Вече бяха национализирали порцелановата фабрика. Стана ни неудобно и си тръгнахме. Порцелановата фабрика беше собственост на всички деца от Младеновия род. През лятото 1950 година Георги беше изселен от Видин заедно с дядо ми и повече не се върна в града.