Александър Цанков

Йоцо Йоцов

проф. Александър Цветков

на Здравко Даскалов

В продължение на три дни преравях всички класни книги на видинската мъжка гимназия от 1891 г., но не открих доказателство на твърдението на Здравко Даскалов, че проф. Александър Цанков я е завършил. Вече бях решил да преустановя издирването, когато служителят в архива ми каза, че има още една папка “под две книги с ведомости”. В нея, на последния ред, сред учениците от VI-а клас през учебната 1897 – 1898 г. фигурираше името на Цанков Александър Цолов, записан под № 16. /Д.А. – Видин, ОНП. 345, опис № 5, а.е. № 85/

В двата си обемисти тома спомени “България в бурно време” /1998 г./ и “Моето Време” /2001 г./ /приблизително 1 000 страници – б.а.

/ големият учен, общественик, политик, родолюбец и държавник проф. Александър Цанков не споменава нищо за детството си, юношеството си и ученическите си години. Само на едно място споменава, че е роден в Оряхово.

В своите мемоари големият учен разказва с педантична точност за своята държавническа и управленческа дейност, неподвластен на конюнктурата, защото знае, че никой не може да търси отговорност от истината, колкото и нелицеприятна да е тя. Професор Александър Цанков не е живял със страха на поръчковите учени, които пишат за “истината от гледната точка на онези, които я поръчват”.

Защо проф. Александър Цанков премълчава така деликатно първите 18 години от своя живот?

От оскъдните данни в третата класна книга на VІ-а клас през учебната 1896 – 1897 г. се вижда, че малкият Александър е бил изключително немирно и палаво момче, но това не е най-голямата беда.Според лист № 16 от фотокопието на класната книга, ученикът Александър Цолов Цанков е “проблемен” ученик. От личния му формуляр се вижда, че почти по всички изучавани предмети е имал оценката “Удовлетворителен /3/”. По алгебра и геометрия – Слаб /2/. Учителят Т. Нейков е записал в дневника забележката: “На поправителния изпит по Алгебра и Геометрия получи удовлетворителен.” Единствените добри оценки, петици и четворки, Александър Цанков е имал по немски език, латински език и история. Това има своето обяснение. В последната графа от личния формуляр е записано, че през миналата учебна година ученикът е следвал в Швейцария, гр. Бургдорф. Това обяснява защо оценката му по немски език е много добър /5/. В Бургдорф е учил три години и е усвоил писмено и говоримо немския език. Защо се е завърнал да довърши образованието си във Видин, във формуляра не е отбелязано.

Класен наставник на Александър Цанков е известният учител Иван Марек. Негова е забележката: “Поведението намалено с единица за неизвинени отсъствия. Поведение – укорно. Прилежание – некоректно /неразбрана дума/. Вънкашност на писмените работи – прилични. Отсъствува часове – 18, неизвинени – 2+5 = 7, закъснения – 2.” Записано е, че живее при Франк Барух на улица “Ахилова” № 45 и плаща 15 лева за квартира и 30 лева за храна. Издържа се от Цоло Цанков. Бащата е известен търговец от Оряхово и поддържа търговски връзки с видинския евреин Франк Барух.

Такива са безспорните факти от архивните документи за последната от ученическите години на възпитаника от видинската мъжка гимназия Александър Цолов Цанков. Може би затова авторът ги премълчава деликатно.

Следващите стъпки в живота на Александър Цанков доказват огромната сила на духовната му мощ и той достига висоти, до които са достигали малцина от българските учени, политици и държавници.

Биографичните данни за този изключителен човек, съобщени почти “телеграфно” в “Енциклопедия на България”, са следните:

29 юни 1879 година – роден в Оряхово.

1900 – 1904 г. – завършва право и финансови науки в София. Член на БРСДП /обединена/.

1904 – 1907 г. – специализант по политическа икономия в Бреслау, Германия.

1911 г. – редовен доцент в Софийския университет.

1918 г. – редовен професор в Софийския университет.

1919 г. – ректор на Софийския университет.

1922 – 1923 г. – ръководител на Народен сговор. Един от организаторите на Деветоюнския преврат.

1923 г. – министър на войната и управляващ Министерството на външните работи и изповеданията.

1923 – 1926 г. - министър-председател и министър на народното просвещение.

1926 – 1934, 1938 - 1944 г. – народен представител в XXI, XXII и XXV Обикновено народно събрание. Председател на XXI и XXII Обикновени народни събрания.

1930 – 1931 г. – министър на народното просвещение в правителството на Андрей Ляпчев.

1932 – 1934 г. – начело на политическата организация – Народно социално движение. След Деветнадесетомайския преврат организацията е забранена.

1935 г. – действителен член на Българската академия на науките.

1939 – 1944 г. – ръководител на дясното политическо течение в българското общество.

1944 г. – заминава за Виена. Осъден задочно на смърт и конфискация на имуществото от т. нар. Народен съд.

1945 – 1949 г. – организира емигрантско правителство във Виена.

27 юли 1959 г. – умира в Аржентина.

1996 г. – реабилитиран посмъртно от Върховния съд на Република България.

Ако подредим мислено до проф. Александър Цанков всички държавни ръководители на България след Втората световна война, той би изглеждал като Галивър в страната на лилипутите...

Няма по-обругавана от него личност в най-новата история на България. Особено по страниците на левия печат. Атаки и упреци срещу проф. Александър Цанков се сипят и от десния спектър на политическото пространство. Лидерите на партии не могат да му простят явното превъзходство в научната, обществената и политическа дейности. След падането на Демократическия сговор от власт /1931 г./, след Деветомайския преврат на Кимон Георгиев и кръгът “Звено” през 1934 г. /в съюз с монарха – б.а./ от високата трибуна на парламента, уж десните лидери сипят обвинения срещу него за неправилни методи на управление.

Той е критикуван от известни историци и учени в буржоазна България, поддържали лакейски двуличната политика на цар Борис IIІ и послушните му правителства. Царят е лавирал постоянно за “да не сърди Русия”, страхувайки се за своята корона... Премълчаването на истината и деформирането на българската история не е приоритет само на социалистическата историография, превърнала историческата истина в идеологическа нищета...

Основна задача за професора е безкомпромисната защита на българщината и стриктно спазване на законите и Конституцията на държавата.

В младите си години той е убеден социалист. Познавал е отлично ученията на най-видните представители на германската социалдемокрация – Август Бебел, Карл Кауцки и др. Възхищавал се е от интелектуалния им икономически капацитет да оспорват правотата на Марксовото учение за устройството на обществото и скъсва много рано със социалистическите си заблуждения.

В младите си години Александър Цанков се възхищава от своя връстник Александър Стамболийскии – лидер на БЗНС и на голямата му популярност сред българското общество. Известно време е негов съратник, но много скоро острият политически нюх и чувството за справедливост у Цанков долавят отмъстителността към политическите му противници на земеделския лидер, болезнената податливост към ласкателства, главозамайването от успехите и лесната му склонност към внушения. “Менторите” променяли твърде често позициите на Стамболийски, са д-р Никола Генадиев и Коста Тодоров. Александър Цанков, вече професор в Софийския университет, преценява, че политически лидер /Стамболийски – б.а./, който притежава толкова много пороци в характера си, не може да бъде водач и обединител на нация, скъсва със заблудите си и става отявлен противник на земеделското управление.

Не крие своето разочарование от “бранителите” на капиталистическата система от така наречените “партии на реда”, както сами се наричали десните формации в страната, напълно разнебитени след Първата световна война.

Големият учен проф. Александър Цанков разбира, че лявото лумпенизирано, управление на Стамболийски и неговите негласни поддръжници - комунистите /само двете партии са били легални в страната – б.а./ ще доведе до нова национална катастрофа за България. Затова оглавява новото правителство и поема тежкия кръст за спасението на Родината от надвисналата опасност... По нататък историята е известна – ругатни, обиди и инсинуации срещу неговата личност повече от 80 години.

Всички обиди и обвинения – от ляво и от дясно, проф. Цанков подминава с пренебрежително презрение. Той знае цената на своето дело, убеден е в законността на своите действия. Не е присвоил нито един лев от държавното съкровище. Дълги години запазва мълчание пред безсилната злоба, за да даде най-сетне чрез своите “Спомени и Мемоари” на българското общество, “мнението на другата страна”, защитено с факти, така, както приляга на духовно извисената личност!

Мемоарите си големият учен пише далече от родината си към края на жизнения си път. Знаейки че няма да види отново България.

В “Моето време” той пише: “Аз нося и поемам отговорността за всички мои дела. Не се оправдавам, защото както казва една френска поговорка “Който се извинява, се обвинява”, моята отговорност е политическа, но на комунистите и техните агенти е криминална... Нашите комунисти ме наричаха “кръволок” и нарекоха моя режим кървав, след 9. IX.1944 г. го нарекоха и “фашистки”, а мене чут ли не ме изкарват за родоначалник на фашизма – първия и най-голям фашист. Защо? Защото съм потушил “народното въстание” в Берковския и Фердинандския край... на ония, които обираха магазините, касите на общините, железопътните гари и избиваха невинни хора – “фашисти”. 30 хиляди души – се сочи от деветосептемврийските герои, от комунистите – били убити. Жертвите на бунта са между 1 500 – 1 700 души, официално установени, и то от двете страни – на бунтовниците и на властта.” /стр. 261 – 263/

Днес пророчеството на проф. Александър Цанков, “колкото и да продължи комунистическата тирания, тя ще рухне и България отново ще се завърне в семейството на цивилизованите държави!” е сбъднато.

Отива си от този свят със скромната самооценка: “Аз се чувствам горд, че успях за един период от 20 години да преградя пътя на комунизма в България и до 1944 г. да спася страната от нахлуването на червената прокоба!”