История - Етнически населения

Всяка непрецизирана употреба на горните термини може да доведе до подвеждане в грешна посока, до изграждането на неверни представи за протелки далеч по-късно, при други условия, сложни етнокултурни процеси във Видинския край.




























От специалистите осма-нисти подобно схващане упорито налага Николае Белдичану. От неговите работи, според нас, получават подкрепа всички автори, които застъпват тезата за влашко (румънско) присъствие на юг от Дунав и специално в днешно Видинско през Средновековието.






















Демографското бедствие добива реални очертания в конкретни последици: в началото на австрийската окупация в Неготинска Крайна има 47 села, обитавани от общо 320 домакинства (т.е. по 6-8 домакинства на селище) и 29 (38%) селища - пусти, изоставени.




































Добра представа за последиците от размирното време в края на XVIII и началото на XIX в. дава един опис на нахия Поломие (Ломско), съставен след 1837 г., който отразява движението на жителския състав на селищата за периода 1796-1837 г.























Сега ще обърнем поглед върху заселниците в Ново село, които идват от север - от Румъния. И тук, на Ново село, не трябва да се гледа иато изолиран случай, а обратно - иато на явление, типично и за други села на територията на днешно Видинско.

Налага се отново да подчертаем благоприятната възможност на Ангел Денков да събира информация от самите заселници или техни преки наследници и да остави ценни сведения, каквито днес е почти невъзможно да се съберат. С течение на времето родовата памет в добрия случай запазва отделни фрагменти, които понякога не само стоят изолирани, но дори си противоречат и се изключват взаимно. Между неговите информатори и техните живи потомци днес остава дистанция от три и повече поколения и то във време на стихийно разрушаване и отмиране на патриархалните порядки, отслабване на роднинство-то и приемствеността между поколенията в семейството и рода; разширяване обхвата на родовата памет върху по-сетнешни лица и събития и отмиране (забрава) на по-стари знания или вплитане на легендарни мотиви. Затова, при липсата на писмени и други паметници, колкото изследователят стои по-близо до времето и събитията, толкова по-широки и по-точни са неговите наблюдения, по-пълна и неподправена е натрупаната информация.

Достоверността на събраната от Ангел Денков информация напълно покрива, допълва и дообогатява знанието за историята и родовете в Ново село, които, грижливо описани в една ученическа тетрадка, ми продиктува през лятото на 1955 г. учителят-пенсионер Иван Денков Георгиев (Моцов), тогава на 61 години. Друг учител новоселянин - Ангел Ницов, учителствувал в с. Ракитница през учебната 1921/1922 г., в писмо до мен от 2 септември 1982 г. пише: "В Ракитница покрай шосето, което минаваше край общината, отиваше на изток и изкарваше на бреговското шосе за Видин, живееха хора,които приказваха много хубаво български език - Станко Ванчев, Ристан Ванчев, Найден Тодоров и др. Такива има и в Брегово - там към Топчиевци, Попарданови, Гачеви и др." Към този откъс от писмото на Ангел Ницов ще прибавя само, че поради роднински връзки познавам добре и помня Найден Тодоров Тошев, който, при нужда, трудно говореше местния влашки диалект и будеше присмех у събеседниците и особено у децата...

Събраните от Ангел Денков сведения очертават две групи заселници от север. Едните - българи, намерили убежище на отвъдния бряг от турските своеволия, и другите - румънци или порумънчени българи (след дълъг престой в Румъния), подгонени от експлоатацията на мошиерите.

Първата група се представя най-ярко от Петър Мирчев Логофетов (1836-1909 г.). Бащата на Петър - Мирчо, е роден в с. Смърдан, днес слято с Иново, а майката - Мария, е родена в Кумбаир, днес квартал на Видин, забегнали във Влашко и отседнали в с. Четате (на отсрещния бряг срещу с. Връв). Дали Петър е роден преди или след мигрирането на родителите, не може да се каже, но около 1855 г. по неизвестни причини той се устремява към отсамния бряг с плуване. Спасява го от удавяне рибарят от Ново село Иван Сурдолов, при когото остава да живее и "му става слуга и помагач в търговията, а впоследствие и съдружник в търговията". Не е известно също къде учи Петър Мирчев, но преди Освобождението той учителствува в Ново село и затова е известен и с прозвището Петър Даскала. Учил е децата на българско четмо и писмо. Като народен представител участва в работата на Първото Велико народно събрание във Велико Търново.

Подобна или близка до тази на Петър Логофетов съдба ще е имал и Предо Китов - родоначалник на Предокитови. Той преминава Дунава от Влашко с големи вече деца Илия (1822-1908 г.), Станко (1830-1903 г.), Николо (18361901 г.), Велко (1829-1899 г.), Вана (1824-1894 г.). Предо Китов бил грамотен и учел възрастните на писмо. Бързото приобщаване на семейството към бита и езика на селото говори за нечужди на българската езикова среда хора.

Поп Марин, роден в с. Маглавит, Калафатско, отсяда като учител в с. Флорентин. Оженва се там и вече семеен идва и се запопва в с. Ново село. Синовете му Йован (1829-1884 г.) и Никола (18321913 г.) също стават свещеници. Поп Йован бил начетен. Водел богослужението на църковнославянски и готвел младежи за църковни певци. Поп Никола пък бил слабограмотен и "черковната служба извършвал наизуст и то на влашки език".

С български говор или с двуезичие идват от Влашко основоположниците на Гаджулови. Марини и др. Към тях спада и Ангел Попаланов (родоначалник на Попаланови), който "е бил няколко пъти в турско време "кнез" на селото, уважаван и предпочитан като влашки беглец" от турските власти.

Според Денков турците предпочитали начело на селската община в Ново село да стоят "заселници от Влахия". Той смята, че под влияние на такива кнезове "се оформят и днес окончанията на имената като Станко - Станкуц, Нико - Никул, Мито - Митуц, Сурдул, Чучул и др.".

Втората група обхваща заселници власи. Например от с. Гърла маре, Калафатско, идват: Първул (с прякор Гая), безимотен, работел по чужди ниви; Димитър Киричел, не притежавал земя в Ново село, той и синовете му работели като хамали; Динко Буков и др. Тия заселници "говорели влашки, но постепенно чрез сватовство загубват говора и сега говорят само новоселянски".

Смесването на население от различни говорни групи оставя отпечатък върху езика на Ново село и своеобразието на говора привлича от рано интереса на специалистите. Ние ще обърнем внимание само върху личните имена с наставка -ул, защото личните и прозвищни имена на -ул показват в говора голяма честота и под влияние на някои изследователи могат прибързано да бъдат отнесени към "румънски" или "румънско влияние".

Николай Ковачев доказва славянския произход на личните имена със суфикс -ул в българския език, наследени от славянската прародина още преди разселването на славяните (този тип имена се срещат и днес у западнославянс-ките и южните славянски езици). Този славянски словооб-разувателен модел на лични имена е едно от многото влияния на славянския (респективно българския) език върху румънски език. Редица исторически причини обуславят това влияние. На първо място стои историческата истина за компактна маса славянско население, върху която се консолидира румънската народност. На второ многовековното езиково, книжовно и културно влияние на българите върху населението на север от Дунава от времето на Първата българска държава докъм XVII в.

Лични имена с наставка-ул: Живул (Цар Петрово), Янкул (Шишманово), Първул (Белоградчишко) и др., живеят в именния репертоар на Видинско и в селища далеч от Дунав, където ни най-малко не може да се допусне румънско езиково влияние.

Нещо повече, става дума за села от ареала на белоградчишкия говор, който спада към западните български говори. А иторическите сведения и езиковите явления в новоселския говор убедително го отнасят към групата на тия български говори.

Личните и фамилни имена на -ул подкрепят това единство.

Така очертаният модел на смесване на население в с. Ново село може да се проследи и в други селища на Видинско, в които говорът на едни от заселниците може да надделее и да стане водещ в селото.

Както Ново село, така и Брегово може да послужи като пример на протекли етнодемографски процеси през първите десетилетия на XIX в., които довеждат до повявата на двуезичие.

В 1784 г. Брегово наброява 180 къщи, а през 1894 г. - 374. Двойното увеличение на жилищния фонд (респективно и жителския състав) не може да се отдаде на естествен прираст в размирното време на Осман Пазвантоглу.

Следователно увеличеният брой на къщи и население е резултат на механичен прираст - заселване, довело до трайно отсядане на население и развиване на поминъчна дейност.

С какво е могло Брегово да привлече заселници от други места?

Плодородните льосови почви, в които добри реколти давали традиционните култури - ръж, пшеница, царевица, просо, ечемик, боб, тикви, картофи и др.

Свободни (изоставени от емигриралото местно население или неусвоени за земеделска дейност) земи.

Покровителството на селския ага, в чийто интерес е било интензивното обработване на прилежащото му землище. Привличането на работна ръка в турските чифлици около селото. Стоковото производство на тази поземлена собственост по косвен път налагало закрила и грижа за ратаите и сезонните работници.

Разположението на Брегово до две граници (след 1833 г.) и възможност при критични обстоятелства да се подири изход чрез емигриране извън пределите на османската държава.

Брегово било голямо селище (и стопанско средище) на Долни Тимок. В ония размирни времена по-големите селища предлагали възможност за недопускане на своеволия от страна на властници и скитници; оказване на съпротива и надежда за оцеляване.

Посочваме най-общите предпоставки, а далеч повече и не по-маловажни били конкретните поводи, които довели до заселване на отделни семейства и лица.

Кога в периода 1784-1849 г. протекли активните фази на прииждане и отсядане на заселници в Брегово?

Прекият отговор би породил съмнения, затова ще се придържаме към възприетия начин на търсене и изясняване на историческата истина. Смятаме за уместно да цитираме тук един важен извод на феликс Каниц: "Според моето изследване на етнографските отношения в сръбско-българската гранична област, Тимок образува, особено в долното си течение, не само политическата, а същевременно с малки изключения и езикова граница между сърби и българи. Аз казвам изрично езикова граница; защото не подлежи на съмнение, че околиите Неготинска, Зайчарска, Княжевац-ка и Алексинацка от княжество Сърбия допреди късо време се населявали от българи" (подчертаното мое - Н. 3.).

Както е известно, феликс Каниц не само предварително добре проучва публикуваното относно районите, които ще посети, но винаги лично търси потвърждение на изнесените от други изследователи факти за места, събития и пр.

В 1862 г. феликс Каниц намира Брегово с около 400 къщи и цялото село "да носи отпечатъка на благоденствие, което не са могли да изличат дори големите тежести, свързани с татаро-черкезкото заселване". (В 1861 г. в местността Падина край Брегово възникнало татарско селище от 110 къщи. Турските власти задължили местното население да построи със собствени средства еднотипни къщи за заселниците.)

феликс Каниц е изненадан от величествената трикорабна църква, построена през 1857 г. за значителната за онова време сума от 200 хиляди гроша, и от грижата на местната община за развитието на учебното дело: "В къщата на един повикан от Сърбия учител аз намерих селската младеж да чете, да пише, да смята и да пее доста добре черковни песни". (Учителят, "повикан от Сърбия", е даскал Йон Чолака, син на Анто Бояджията, роден и израсъл в Брегово, но учил и завършил училище в гр. Неготин, тогава вече в границите на княжество Сърбия.) Той констатира, че "Бреговската румънска община в сравнение с други българо-турски общини прави значителни жертви за просветни цели". (По време на турското владичество в днешна Видинска област никога и никъде не е имало румънско училище.

Турски училища имало във Видин, Кула и Белоградчик. Всички останали училища - към манастири, църкви, общини и частни, били български, с учители българи. Училището в Брегово не прави изключение.) В така свободно употребените народностни имена прозира опит за подчертаване доминиращия етнически елемент в посетените селища или това на лицата, представляващи общината и общинското управление. Невъзможно е обаче да се определи сега какъв е бил броят на "румъните" през 1862 г. в Брегово, а и доколко било "румънското" в тях, щом на съградената нова църква поставили български надпис, полуразрушен от времето, но запазил все още: "...на 20 денъ сагради сие храмъ УСПЕНИЕ БР... чорбаджи Никола Панови, Иван Загар... иерей Христу..."; щом даскал Йон Чо-лака учел селската младеж на славянско четмо, писмо и песнопения, както и учителствувалият преди него още от 1830 г. даскал Димитър, роден в село Братевци (от 1919 г. в Сърбия). Но независимо от всичко, било по лични наблюдения, било по получени сведения от местни първенци, Каниц регистрира румънско присъствие в Брегово и отбелязва: "Заселването на власи в Брегово е станало преди около тридесет години...', т.е. след присъединяването на Неготинска Крайна към сръбското княжество през 1833 г. Това свидетелстване за лишен път отхвърля всякакви твърдения за по-раншо присъствие на компактни групи население от румънски произход в Брегово и останалите селища на Видинско.

По време на своите обиколки из Северозападна България след 1862 г. Каниц без съмнение е срещал и разговарял с живи заселници и техни преки потомци от първо поколение (синове и дъщери) и затова така категорично посочва времето на тяхното прииждане (около края на 30-те години и началото на 40-години на XIX в.).

Датировката на Каниц е много точна и се отнася за миграционен процес с посока на движение към Видинско от изток, запад, юг - от историческите граници на българската народност, и, противно на очакванията, що се отнася до румънския елемент, по-незначително от север, от Румъния

Поместените статии по темата "Исторически причини за формиране на "влашкото" население във Видинско" представляват кратко резюме на едно ши-рокомащабно, богато на исторически факти и теренни проучвания изследване. Не беше възможно всяка теза да бъде многостранно осветлена както с исторически извори и изследвания, така и с нови етнографски, демографски и преди всичко езикови източници - хидро-ними, топоними, антропоними и пр. Съвсем оскъдно в подходящи случаи привличахме такива примери, за да се види върху каква основа се гради и прокарва дадено гледище. В някои случаи "струпвахме" факти и оставяхме читателя да направи изводите сам; в други, където историческата правда не подлежи на съмнение, привеждахме и допълнителни аргументи за доут-върждаване верността на процеси и събития.

Основни проблеми на темата са:

1. Обхват по време - пет века(1).
2. Оскъдни писмени извори - неравномерни по време и място.
3. "Неисторически" пристрастия към историческата истина (политика на сепаратизъм, дебългариза-ция, асимилация).
4. Липса на изследвания в българската историография.
5. Липса на адекватна политика на българската държава от Освобождението до днес.
Нашето изследване налага
следните изводи:

На територията на Иван Срацимировото царство не е имало автохтонно "влашко" население. Славяни и българи уставоновяват контакт и трайно съжителство с траките по тия земи и ни оставят в наследство имената на реките Видбол, Арчар, Скомля, Лом и др. За пример ще посочим етимологията на р. Тимок. От тракийското

Timachus със значение "тъмна, черна река", славянски превод на името носи левия приток Черна река (днес в Сърбия - Църна река).

На територията на Иван Срацимировото царство не е имало "влашки общности". Възможно е било планинските пасища да са използвани през летните месеци от "власи" - пастири номади. Последните нямали постоянни местоживелища и са твъре наивни допущанията да са били използвани в охраната на държавната граница на Иван Срацимир.

До 1422 г. охраната на границите на Видинския санджак е вменена в задължение на Срацимировия син - цар Константин.

Традицията местното българско население да охранява границата на царството, след това и на санджака продължава и по-късно.

В бр. 74/2009 г. на в. ВИДИН посветихме цяла статия на княз Фрузин и неговите синове Стоян, Стойко и Станислав. Те осигурявали охраната на санджака от Пирот до Свърлиг. Представители на българската аристокрация участвали във военните структури на империята срещу запазване на онаследени привилегии.

Част от населението в границите на санджака също било задължено с военна служба. Организирано във военни структури с точно определени задължения по време и място, то било подчинено на по-лек данъчен режим: плащали определен данък във филури (унгарска парична единица) и били наречени и записвани в регистъра като филурджии. В този вид организация през XV в. участвали и преселници власи, които идват от Сърбия и Поморавието, от областта Стари влах и от р. Дрина, от Херцеговина и Черна гора. По данни на топонимията във Видинския санджак те или не отсядат, или били незначителни по брой. В Смедеревско и Крушевацко те били значителна маса - в различна степен на славянизация. В турските описи понякога филурджиите били наричани и "власи", и някои пристрастни автори виждат в социалната категория "филурджии" само власи, а във власите - румънци. На тази основа търсят влашко-румънското присъствие във Видинско още в XV в. фактите отхвърлят и тази широко тиражирана неистина.

Видинското царство, Видинският санджак и Помо-равието на запад е многовековен ареал на българското етническо пространство. Сърби и власи идват в тези земи частично през XVII и по-осезаемо през XVIII в. Частична и пълна асимилация на коренното българско население започва след включването на тия земи в границите на сръбското княжество след 1833 г.

Власи от Влахия идват на юг от р. Дунав, когато Неготинска Крайна е под австрийска окупация (1718-1729 г.). По същото време идват и сърби. Но: по-късно, когато българинът Хайдут Велко се опълчва срещу Осман Пазвантоглу и Портата и изрича: "Глава давам, Крайна не давам!" разчитал на своите "бугаричи" (по думите на Кара Георги).

Масово "унгурени" и "царани"идват в Крайна след връщането на тази област отново на Турция (1729 г.) и особено след 1741 г., когато султан Махмуд I вакъфира 63 села и те получават статут "свободни" и това довежда до една своеобразна форма на автономия с далеч по-благоприятни условия на живот и развитие. (Тук е мястото да вметнем: организаторите на въстанието в Северозападна България от 1850 г. имали стремеж и идея да извоюват от Портата правата на подобна автономия.) С тези заселници на юг от Дунав в Крайна прониква и румънският говор. По същото време към Крайна се насочват заселници и от българските етнически граници от изток, юг и запад. Идват заселници и от старите земи на Сърбия, Босна, Херцеговина...

Пришълците на запад от р. Тимок отсядат в земите и селищата на старо местно българско население.

Това население пази своята българска народностна култура и език дори до наше време и западните ни съседи избягват това неудобство, като приволно ги назовават "тимочани", "торлаци", "шопи" и дебело подчертават (особено в четива за местна консумация), че тия хора могат да са всякакви по произход, дори и власи, но не и българи.

За съжаление по тая свирка заиграха и наши "шопи", "торлаци" и "власи" и в надпревара правят "асоциации", "сдружения", уреждат форуми и т.н., и т.н.

И забравят отчаяния зов на Паисий Хилендарски: "О неразумний, поради что се...".

< Предишна		Следваща >