Изпрати стари снимки от Видин и областта

Виолета Пеева-Дончева

История - БЧК

Родена съм на 23.03.1923 г. в с. Градец, Видинско.
Баща ми, Ванко Пеев Дочков, беше завършил четвърто отделение, но се занимаваше с обществена работа като училищен настоятел, църковен настоятел, читалищен и кооперативен деятел. Майка ми е родила 5 деца, от които са отгледали три. Баща ми е участвал в Първата световна война при Чаталджа, Люлебургас и Одрин като санитар, заедно с чичо ми Петко Пеев Дочков, който е бил военен фелдшер в Трети Бдински полк по време на войните в периода 1912–1918 г. Аз съм продължителка на тяхната благородна професия.

Първоначално и прогимназиално образование завърших в родното ми село, а гимназиално – във Видинската девическа гимназия през 1942 г. От тия години помня тържественото поклонение пред загиналите за свободата на България - вечерта на 1 юни имаше заря с представител на Министерството на войната и на Трети Бдински полк. Участваха учениците от дружество “Юнак”, от дружество “Червен кръст”.

В гимназията членувах в дружество “Червен кръст”, което се ръководеше от училищната лекарка, която беше и в ръководството на женското дружество и която организираше курсове за самарянки. Дружеството беше под покровителството на Видинския владика. Женското дружество построи с подкрепата на владиката непосредствено до самата гимназия детски дом за деца сирачета и главно на тютюноработнички, който издържаха. Тя привлече много от ученичките в дружество “Червен кръст”, запознаваше ни с високохуманната професия на милосърдната сестра. През пролетта на 1942 г. чух по радиото и прочетох във в. ”Зора”, че Д.Н.З. набира млади момичета от 6-и и 8-и гимназиален клас, между 18 и 25 години, неомъжени за ученички в училището за милосърдни сестри. Чичо ми, който се ползваше с добро име във Видин като фелдшер, ме подтикна, като каза, че имам качества за милосърдна сестра. Тогава учех в 8-и клас на гимназията. През м. август подадох документите си и на 1 септември получих писмо че съм приета в училището за милосърдни сестри-посетителки в Скопие. Курсът на обучение беше тригодишен. Баща ми не беше очарован – според него в тия размирни години е малко рисковано да уча толкова далече, но аз настоях и на определената дата потеглих за Скопие сама – това беше първото ми самостоятелно пътуване, което продължи един ден и една нощ.

Вечерта пристигнах в Скопие, на гарата ме чакаха една ученичка-сестра и една инструкторка. Носеха табела с надпис: ”училище за милосърдни сестри”. Тази вечер пристигнахме доста момичета и с конска каруца ни закараха до пансиона. Разпределиха ни по 4 в стая, след което ни поканиха на вечеря в столовата.

Училището с пансиона се намираше в района на болницата, в полите на Долна водна планина, в един прекрасен парк. Пансионът беше обзаведен много добре; имаше голяма дисциплина и чистота. Първия ден от занятията ни събраха в салона на пансиона, където директорката Тодорина Петрова ни запозна с правилника, който беше много строг. Тя подчерта, че училището отговаря за всяка от нас пред родителите ни. Една точка от правилника гласеше, че който излезе три пъти без разрешение, ще бъде изключен.

Директорката Тодорина Петрова беше строга и взискателна. Сутрин, на закуска, ни проверяваше дали сме чисти, с изгладени дрехи – всичко по директорката и по нас блестеше. Преди да започнем работа при болния тя ни каза, че милосърдната сестра трябва да притежава качествата твърдост, дисциплина, издръжливост като войника и нежността на майчиното сърце, всеотдайност към болния човек. В началото на курса - втори випуск, бяхме около 60 души. След първите три месеца, които бяха пробен период и след положения изпит останахме около 32, които продължихме обучението си. Курсът беше тригодишен, но предвид нуждите от милосърдни сестри стана двегодишен.

Правилникът на училището беше строг и ограничаващ, но ни бяха създадени условия за различни културни занимания. Имахме хор, изнасяхме концерти в театъра и военния клуб. Ходехме често колективно на театър, на екскурзии, излизахме на манифестации и винаги бяхме придружавани от няколко военни. През 1943 г. в Скопие имаше големи бомбардировки, разпуснаха училището и пак се върнахме след три месеца. По това време имаше епидемии от коремен тиф, петнист тиф, малария. Много от нашите момичета, включително и аз, помагахме на политически затворници, на партизани. При директорката Тодорина Петрова идваха от полицията да я предупреждават за връзките на нейни ученички с комунисти и партизани. Но тя, със своята строгост и дисциплина, ни защищаваше и се грижеше – не допусна никоя да бъде обвинена и запази авторитета на училището, на милосърдните сестри.

Преподаватели в училището ни бяха военно мобилизирани асистенти от Медицинския факултет, впоследствие професори: проф. Николов по фармакология, проф. Шипковенски по неврология и психиатрия, проф. Дойнов по вътрешни болести, д-р Дафинов по вътрешни болести, а така също главният лекар на Държавната болница в Скопие, към която беше училището. Имахме преподаватели по химия, физиология, кожни болести, латински език. По хирургия ни преподаваше д-р Панче Каргьозов - македонец. Практическото ни обучение се водеше от милосърдните сестри инструкторки Зафира Ненова, Евтимица Воденичарова; в началото от Мария Иванова, Петрана Белева, които в края на декември 1942 г. се върнаха в България и разкриха училища за милосърдни сестри във Варна и Пловдив. Етика на милосърдната сестра и история на сестринството ни преподаваше директорката Тодорина Петрова. Самата тя беше образец на милосърдна сестра.

При откриването на училището през 1941 г. са заварени 12 ученички сестри македонки под сръбско ръководство. Те се дипломираха в началото на 1943 г. и дипломите им са връчени в София, в Училището на Червения кръст. Двата нови випуска на училището (третият едногодишен), получихме много солидни теоретически и практически медицински познания и умения. Имахме самочувствието на милосърдни сестри на високо ниво, бяхме добре приемани в обществото и навсякъде предпочитани. Ученичките от втория випуск и 6 от третия випуск изживяхме от 1942 г. до края на 1944 г. големи изпитания. Няколко дни преди Девети септември 1944 г., когато Съветската армия пристигаше в България, военният полк от Скопие се изтегли във вътрешността на страната и заедно с него се изтегли и половината от випуска ни. 15 момичета, заедно с директорката Тодорина Петрова, останахме в плен. Тогава всички изживяхме ужасите на войната. В оперативната зона на гр. Скопие минаваше фронтът, имаше бомбардировки, глад, мизерия и унижения. Непрекъснато пристигаха тежко ранени войници, партизани, българи, македонци, сърби, албанци, граждани, стари хора и деца. В Скопие всичко вреше и кипеше. Нямаше време за страх и умиление. Тежко ранените войници и партизани бяха въшлясали, мръсни, окървавени. Настанявахме ги в сутерена на болницата; по-леко ранените и децата настанявахме по; работехме с жар, с чувство на дълг пред отечеството. На първа линия и заедно с нас с личния си пример вървеше директорката ни Тодорина Петрова Тази трагична военна ситуация трая около три месеца. Щастливият край дойде в края на м. ноември 1944 г., когато българската и съветската армия пристигнаха в града и се срещнаха с партизаните на моста на река Вардар. Два дни след това се срещнахме с генерал Вл. Стойчев, който помогна на директорката ни и на останалите ученички сестри да се придвижат до България. От град Куманово, където престояхме една нощ във временния щаб на Първа армия, получих удостоверение за участието ми в оперативната зона на гр. Скопие по време на Втората световна война и открит лист. Няколко години след постъпването ми на работа в Александровска болница аз представих това удостоверение в личен състав при г-жа Велинова, което се изгуби. Заповед за назначение в Александровска болница получих на 17 февруари 1945 г. и мобилизационно от Червен кръст да замина за втората фаза на Отечествената война, но бях с разклатено здраве и ме върнаха. В Александровска болница, към която беше Медицинският факултет, Стоматологичният факултет, след това М.А.- База 1, аз работих всеотдайно, с грижа за болния човек цели 40 години. Учех се от примера на поколенията медицински кадри преди мен, с които животът ме бе срещнал. Те са: Тодорина Петрова – бивша директорка на училището в Скопие; Кръстина Пачеджиева – бивша инструкторка, поддиректорка на училището при Червен кръст и главна сестра на Александровска болница; сестра Доцова – старша сестра на пропедевтична вътрешна клиника; сестра Харалампиева – старша сестра на І вътрешна клиника; сестра Калайджиева – старша сестра на детска клиника и от още много други. Работех в средите на Медицинския и Стоматологичния факултет – мои първи ръководители бяха проф. Чилов, проф. Ташев, проф. Пухлев, проф. Дойнов, проф. Белоев, доц. Сибила Радева. Те винаги ценяха високо труда ми и това морално ме удовлетворяваше. Сред тях беше и д-р Моллова от Първа вътрешна клиника.

В моята административна, обществена и профсъюзна дейност аз взех от ценностите на организатор и общественик от акушерката Вера Трендафилова, която е основател на ПСЗР, от проф. Темков, проф. Настев, проф. Янков, д-р Кирил Игнатов, акад. Радой Попиванов, доц Сибила Радева...Те ме оценяваха, гласуваха ми доверие и бях избирана за секретар на вузовския профкомитет, секретар на помирителна комисия, в комисия по охрана на труда. Бях член на пленума на ЦК на ПСЗР. Една от основателките съм на Съвета на средните медицински работници. Бях старша сестра на Първа вътрешна клиника и Терапевтична клиника към Медицинския факултет. Работих 12 години в катедра “Детска стоматология” към Стоматологичния факултет – между 1962 и 1972 г...

Обичам своята професия, по характер съм принципна, дисциплинирана, безкористна, непримирима към нередностите. Когато бях предлагана за високо отличие, ми беше отказано. Затаих в себе си огорчението, защищавах се безшумно, но не напуснах МА, която чувствам като свой дом. Пенсионирах се през 1981 г., но продължих да работя до 1993 г. Омъжих се през 1952 г., съпругът ми беше лекар-рентгенолог, който почина през 1983 г. Имаме син и внук.

Подобно на много мои съученички, аз често посещавах Дома за възрастни хора в Дървеница, където доживяваха старините си изтъкнатите деятелки на сестринството Невена Сендова, директорката ми Тодорина Петрова, Мария Икономова.

През 1988 г. отидох в Червения кръст, за да потърся мобилизационната заповед за участие във Втората световна война. По тяхна информация намерих в Централния държавен архив, фонд 296 мобилизационната заповед на Т. Петрова и на други сестри. Чрез директорката ми Т. Петрова се свързах с Лидия Маркова от сп. “Български Червен кръст”, която често ги посещавала и много се интересувала от сестринството, създадено от Червения кръст. Под ръководството на д-р Моллова и по предложение на Л. Маркова се заехме да създадем Клуб на милосърдните сестри на Червения кръст - на мен ми бе възложено да намеря и поканя за участие всички живи възпитанички на училището на БЧК.

Първите ми покани бяха към София Башева, която отказа поради здравословни причини и към Елена Захариева - последната директорка на училището на БЧК, която прие с желание. Успях да привлека много сестри от училищата в София, Пловдив, Варна и Скопие. През 1992 г. се събирахме няколко пъти. Учредяването на клуба стана на 11 февруари 1993 г. – световния ден на болните – факт, който узнахме доста по-късно.

Виолета Пеева-Дончева беше едно от ярките имена в живота и дейността на Клуба на милосърдните сестри. Неизчерпаема бе нейната инициативност... На всяка негова сбирка тя носеше букетчета цветя от своята градина за членовете му, за работещи в НК на БЧК. Истинско вдъхновение я ръководеше при направата на стотици мартеници, които предоставяше на Клуба за благотворителните му прояви. На него тя гледаше като на своя рожба, а чувството й за принадлежност към армията доброволци на Българския Червен кръст бе удивляващо. Негласният спор между възпитаничките на Училището за милосърдни сестри на БЧК и тези в Държавното училище за сестри-посетителки в Скопие не я отчайваше и тя доказваше с цялата си дейност, че важно е онова, което в крайна сметка ги обединяваше – чувството на дълг към хуманитарната мисия на Червения кръст, чиито възпитаници построиха „сградата” на сестринството в България... За съжаление, житейският край на Виолета бе болезнено трагичен. Собственият й син я остави без жилище и когато (през февруари 2013 г.) дойде нейният час единствените, които я изпратиха в последния й път в парцела на бездомниците в гробищния парк „Бакърена фабрика” (освен адвокатката й – г-жа Митрева) бяха представители на Клуба на Червения кръст - там, където в продължение на 20 години тя беше в свои води, при хора, с които споделяше еднакви идеи...
redcross.bg

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин